№ 72
гр. Елин Пелин, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЕЛИН ПЕЛИН, V СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА,
в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Росица Г. Тодорова
при участието на секретаря Стефка Сл. Методиева
като разгледа докладваното от Росица Г. Тодорова Гражданско дело №
20241820100975 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
С исковата си молба ищецът С. Д. Н., ЕГН ********** от с...., Община
Елин Пелин, Софийска област, ул. „......“ № 3 чрез пълномощника си адв.....
със съдебен адрес: гр....., ул. “....“ № 3 е предявил срещу ответника „ПРОФИ
КРЕДИТ ...." ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. София,
1404, район „....", ж.к. „....", бул. „.... № 49, мл. 53 Е, вх. В, иск с правно
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Моли съдът да постанови решение, с което да
прогласи нищожността на Договор № .... сключен с „ПРОФИ КРЕДИТ ...."
ЕООД, като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ
материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващ
договорното равноправие между страните и нарушаващ предпоставките на
чл.11, т.9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските
договори за кредит.
Твърди се, че между ищцата в качеството на кредитополучател и
ответното дружество в качеството на кредитодател е сключен Договор за
потребителски кредит № ...., съгласно който ищцата следва да върне на
ответника съгласно раздел VI, именован „Параметри" сума в размер на
1
4000.00 лева при ГПР 49,05%, годишен лихвен процент 41.00 % при срок на
кредита от 36 месеца върху главницата от 4000.00 лева. Постигната е
договореност за заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер на
5160,00 лева, както и възнаградителна лихва в размер на 2856,78 лева или за
срока на договора е следвало да върне сумата от 12016,78 лева.
Счита, че процесният договор е нищожен поради противоречие с
добрите прави /чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при
неспазване па нормите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с
произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи
лихва и други разходи по заема.
С договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради
което е налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на
8016,78 лева, по следните съображения:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД
е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби и в този смисъл е практика на ВКС. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от Търговския
закон, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, както и в общите
правила на ЗЗД - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на
ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор
на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа „добри нрави" по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД се е достигнало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване
2
на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както е
прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г. на ВКС, IV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност ....".
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от
невъзможността да си върне заетата сума/. При заем с кратък срок на ползване
/36 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на
възнаградителна лихва близо 250 % по-висока от стойността на заема не е
обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Толкова висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над
15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба
надвишава близо трикратно размера на предоставения заем.
Следва да се има предвид и че рискът при небанковите финансови
институции е по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като „Профи
Кредит ...." ЕООД рискува собствени средства, а банките носят задължението
за опазване на привлечените депозитни средства, което е свързано с по-висок
риск и санкции при неизпълнение /Решение № 1915 от 14.10.2016 г. на
Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав по в.т.д. № 3426/16 г./
Освен това, съдебната практика приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два
пъти законната такава при обезпечени заеми /в този смисъл решение № 378 от
18.05.2006 г., на ВКС по гр.д. № 315/2005 на второ г.о./. По аргумент от
3
цитираното решение, при обезпечени заеми възнаградителната лихва следва
да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. В настоящият случай
договорената между страните лихва в размер па 41,00 % годишно, към която
следва да се прибави скритата лихва под формата на такса по пакет от
допълнителни услуги надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/, тъй като надвишава драстично четирикратния размер на
законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в раздел 6 от
договора накърнява договорното равноправие между страните, противоречи
на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищцата.
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с
уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/14
г. В ОУ са уредени условията, при които се предоставят допълнителните
услуги под формата на пакет от допълнителни услуги, като правата по пакета
от допълнителни услуги не стават автоматично с изпълнение на изискванията
за това, а е предоставено на дискрецията на заемодателя, като за целта е
необходимо да се подпишат допълнителни споразумения. След като е
необходимо да се подпише ново споразумение, то не се касае за услуга,
предоставяна по силата на договора, която трябва да бъде възмездена, а за
нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след постигане отново на
съгласие между страните. Реално няма допълнително предоставени услуги, а
чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната
норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира
допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.
Твърди се нищожност поради противоречие с добрите нрави и като
неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК клаузите на раздел VI от
договора за заем, в които е посочено, че годишният процент на разходите е в
размер на 49.05%, а действителният ГПР е в различен размер от посочения, с
4
което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно по
силата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Не е установен
механизмът, по който е изчислен този процент и по-конкретно какви други
разходи, освен възнаградителната лихва са включени в него.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и
поетите с него права и задължения се формира извод, че последният има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следва при
преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на
специалния закон – ЗПК. Също така, съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД е възможно
един договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на
отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор,
само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила
на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните
клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната
лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми
на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, а
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание може
да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл.22, при неспазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 7-12 и 20 и чл.12,
ал.1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната
лихва - чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК и на годишния процент на разходите - чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло
недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен акцент на
посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на
яснота относно правата и задълженията па потребителите и за по-пълна
5
защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвеният процент по
кредита /чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита /чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК/, чието изчисляване се извършва като се
допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в
съответствие с първоначално определените срокове. Нищожността на
клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски
кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото
съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно. Ако
съдът не приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на цялото
съглашение, се твърди, че в процесния договор се съдържат нищожни клаузи,
чиято невалидност следва да се прогласи от съда. По съображенията развити
по-горе е налице нищожност на клаузите, които предвиждат заплащането на
такса по пакет от допълнителни услуги.
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради
което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка с уговорката,
която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги „Фаст" и „Флекси", кредиторът цели да си
набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което
същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови
разпоредби.
Систематичното тълкуване на чл.10а, чл.19, ал.3 и ал.4, чл.21, ал.1 от
ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ
потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената
договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не
може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на
потребителя. Уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства,
събирана по начин идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането
на допълнителните услуги по потребителския договор като средство за
заобикаляне на забрани.
Услугата „Фаст", която се изразява в приоритетно даване на становище
по искането за отпускане на потребителски кредит преди всички останали
кредитоискатели, обективно не би могла да бъде предоставена, тъй като
6
становището по искането очевидно вече е налице към момента на сключване
на договора за кредит. В случай, че действително се касае за реално
предоставена подобна услуга, таксата би следвало да се събира от всеки
кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането му, а
не само от тези, на които се дава положително становище и се предоставя
кредит. В случая е видно, че таксата се включва в размера на погасителните
вноски, следователно е предпоставена от вече дадено становище за отпускане
на кредита, а не от приоритетното разглеждане на искане, без оглед на
резултата от това разглеждане. Не е ясно и каква е разликата между
приоритетното и обичайното даване на становище по искането за отпускане
на кредит и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от
кредитора „приоритетно даване на становище".
По отношение на услугата „Флекси" е видно, че предварително са
разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника
същият ще може да преструктурира задълженията си по предварително
уговорена с кредитора схема за плащания. По същество се касае за управление
на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК, но не и за допълнителна услуга,
свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл.10а, ал.1 от
ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната цена за предоставената „в
полза на кредитополучателя" услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата за
забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна
вноска. По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение
в размер на 100 % от предоставената главница срещу минимални облекчения
за кредитополучателя, което, освен цитираните ограничения в ЗПК,
противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до
нищожност на клаузата поради неравноправност. Сумата търсена на базата на
това споразумение - 5160,00 лева е недължима, поради недействителност на
клаузите, с които е уговорена, при наличие на предпоставките на чл.21 ал.1 от
ЗПК вр. чл.10 ал.2 и чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Препис от исковата молба и приложените към нея писмени
доказателства са изпратени на ответника „Профи Кредит ....“ ЕООД, който в
срока по чл.131 от ГПК депозира писмен отговор чрез пълномощника си
юрисконсулт Тенева. Не оспорва наличието на сключен договор за кредит №
.... между страните, но твърди, че тъй като задълженията по процесния
7
договор са изцяло заплатени липсва правен интерес от водене на иска.
Изразява становище за неоснователност на предявения иск, тъй като доводите
на ищеца са неправилни, поради което моли съдът да го отхвърли. Излага
подробни аргументи във връзка с неоснователността на иска.
Районен съд Елин Пелин, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди във връзка с доводите на страните приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявеният иск е допустим, доколкото страната по един нищожен
договор може да се позове на него във всеки един момент, тъй като
нищожните сделки не пораждат правни последици още към момента на
сключването им и за установяването им няма срок.
Не е спорно между страните по делото и от приетите писмени
доказателства се установява, че между „Профи Кредит ....“ ЕООД и С. Д. Н. е
сключен Договор за потребителски кредит № .... по силата на който ищцата е
получила в заем сумата от 4000.00 лева, при годишен лихвен процент по заема
41,00%, годишен процент на разходите - 49,05%, при срок на кредита от 36
месечни вноски, размер на месечната вноска 180,52 лева.
Съгласно раздел VI, именуван „Параметри" ищцата се е задължила да
плати на ответника в срока на договора и дължими суми по пакети от
допълнителни услуги – „Фаст“ в размер на 1800.00 лева и „Флекси“ в размер
на 3360.00 лева, както размерът на месечната вноска по допълнителните
услуги е в общ размер на 143,33 лева и е дължима заедно с месечната
погасителна вноска. Така размерът на месечната вноска заедно със закупените
допълнителни услуги е в общ размер от 333,85 лева или общата сума за
плащане по отпуснатия кредит възлиза на 12016,78 лева.
Установява се също така, че ответното дружество „Профи Кредит ....“
ЕООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от Закона
за кредитните институции, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства и това го определя като кредитор по смисъла на чл.9,
ал.4 от Закона за потребителския кредит.
От друга страна ищцата по делото има качеството на „потребител“ по
смисъла на §13 т.1 ДР на Закона за защита на потребителите.
8
В този смисъл сключеният между страните договор за паричен кредит е
потребителски, поради което следва да отговаря на изискванията на чл.143-
148 от Закона за защита на потребителите.
Според чл.22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, като липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
визирани от законодателя в чл.22 от ЗПК. Касае е се за изначална
недействителност на сключения договор за потребителски кредит, тъй като за
неговата действителност е необходимо още при сключването му изискванията
на посочените норми да са спазени.
В случая процесният договор отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от
ЗПК, тъй като е изготвен на хартиен носител по ясен и разбираем начин,
формат и размер на шрифт.
Според чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорите за потребителски кредити
трябва да съдържат информация за годишния процент на разходите по
кредита, като обща сума дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване договора. В конкретния случай видно от Договора за
потребителски кредит Профи кредит стандарт № .... е, че годишният процент
на разходите е посочен в размер на 49,05 %, а задължението по кредита, което
ще заплати длъжника в полза на кредитора при заемна сума от 4000.00 лева
възлиза на 8016,78 лева, което очевидно сочи, че годишният процент на
разходите не съответства на действително уговорения между страните.
В параграф 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за
потребителския кредит в понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се включват всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, които са свързани пряко с договора за кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, както и
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е предпоставка и условие за получаване на кредита, както и когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В т.2 на посочена норма пък законодателят е приел, че обща сума,
9
дължима от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
С чл.19, ал.1 от ЗПК е прието, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид в това число и тези дължими на
посредниците за сключване на договора/ изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В случая от представените по делото доказателства се установява, че
между ищцата и ответника във връзка със сключения Договор за
потребителски кредит № .... са сключени и два договора за допълнителни
услуги „Фаст“ и Флекси“ въз основа на които кредитополучателят се е
задължил да заплати на кредитора сума в общ размер от 5160.00 лева. Видно
е също, че задълженията по двата договора за допълнителни услуги „Фаст“ и
Флекси“ не могат да съществуват самостоятелно, а са свързани с основния
договор за кредит, поради което е следвало да бъдат включени в ГПР, но това
не е сторено.
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по
отпуснатия кредит не може да бъде пет пъти по висок от размера на законната
лихва по просрочени задължения. В случая ако размерът на дължимите суми
по двата договора за допълнителни услуги бъде включен в ГПР, то последният
би надхвърлил законово определения максимален размер.
В случая на ищцата е предоставена заемна сума в размер на 4000.00 лева
при ГПР от 49,05 %, при който дължимата сума с възнаградителната лихва е в
размер на 6856,78 лева. Освен това ищцата дължи допълнителни
възнаграждения на кредитора във връзка със сключени Договори за
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ или сума на обща стойност 5160.00
лева, като общото задължение, което следва да заплати по Договор за
потребителски кредит № .... е 12016,78 лева. Така изложеното сочи, че при
отпуснат кредит от 4000.00 лева, заемателят дължи на кредитора сума, която
надвишава двукратния размер на заетата главница, което несъмнено води до
извод, че е налице икономически неизгодна за кредитополучателя сделка.
Действително страните по едно облигационно правоотношение имат
свобода на договаряне, но тази свобода все пак не може да бъде неограничена,
10
особено що се касае за лице, което има качеството на потребител и се намира в
икономически по-неизгодно положение от финансовата институция. Ето защо
свободната воля на страните е регулирана от Закона за потребителския кредит
и Закона за защита на потребителите, а също и от основните принципи за
спазване на добрите нрави и морала.
Целта на отпускането на кредити на потребители е те при необходимост
да могат да придобият в качеството си на физически лица парични средства
срещу определено възнаграждение за кредитора, което е неговата печалба във
връзка с извършената финансова услуга, като това възнаграждение намира
израз чрез получаване на уговорената възнаградителна лихва. Всички други
доходи, които кредиторът получава излизат извън присъщата на
възнаградителната лихва функция. Затова при преценка размерът на
договорената от страните лихва, а от там и годишния процент на разходите по
кредита следва да се отчете всеки конкретен случай. Процесният договор
както бе отбелязано и по-горе е за получен паричен заем в размер на 4000.00
лева и с период на погасяване от 36 месеца, като финансовата институция ще
получи възнаграждение за предоставеното кредитиране в размер на 8016,78
лева включващо задълженията по договорите за допълнителни услуги, което
сочи на очевидно неизгодни за кредитополучателя условия и неравноправност
между страните в договорното правоотношение.
С цел защита на потребителите от неравноправни за тях условия и
неоснователно обогатяване на финансовата институция при определяне на
прекомерно висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е
част от формирането на годишния процент на разходите, като е определил
максимален размер на последния с нормата на чл.19, ал.5 от ЗПК. Според
чл.19, ал.5 от ЗПК / действала към момента на сключване на договора/
„Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за
нищожни“, а в ал.4 е предвидено, че „Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република ...., което сочи, че не следва да надхвърля
50 %.
С чл.21 ал.1 от ЗПК е предвидено, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, която има за цел или резултат да заобиколи
11
изискванията на закона е нищожна. Затова, след като кредиторът не е включил
задължението за заплащане на сумите по договорите за допълнителни услуги
„Фаст“ и Флекси“ в годишния процент на разходите, формиращ общата
дължима от потребителя сума, следва да се приеме, че финансовата
институция не е спазила императивните изисквания на закона за точно
посочване на финансовата тежест по договора за кредит, поради което
клаузите от договора, които регулират общата сума за погасяване на
годишния процент на разходите са нищожни, тъй като не отговарят на
действителния процент на разходите.
Констатираните обстоятелства водят до извод, че след като в процесния
договор за потребителски кредит при сключването му в общото задължение
не е включено задължението за заплащане на дължимите суми по договорите
за допълнителни услуги „Фаст“ и Флекси“ е налице неспазване на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, поради което договорът е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК.
Договорите за допълнителни услуги „Фаст“ и Флекси“ изискващи
кредитополучателят за заплати възнаграждение за закупуването им в полза на
кредитора са нищожни, тъй като противоречат на чл.10а от ЗПК. С посочената
норма, законодателят е предвидил, че кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, а в случая посочените договори за допълнителни
услуги „Фаст“ и Флекси“ са именно такива, тъй като са свързани съгласно т.V
от договора за потребителски кредит с право да се иска приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит или промяна на
погасителния план. Ето защо макар и именувани като договори за закупуване
на допълнителни услуги, по своята същност те не касаят някаква
допълнителна дейност извън договора за потребителски кредит, а са свързани
именно с управлението на кредита, поради което следва да се приеме, че
дължимата по тях сума за услугата за която са предоставени не се дължи от
ищцата, още повече, че дължимото възнаграждение надвишава повече от 100
% отпуснатата в заем сума, което поставя потребителя в неравноправно
положение и дори може да се приеме, че дължимостта й е вид скрита
наказателна лихва.
Съдебната практика приема единодушно, че договора ще противоречи на
добрите нрави, когато е нарушен принципа за еквивалентност на насрещните
12
престации. В конкретния случай, както бе посочено и по-горе при отпуснат
кредит в размер на 4000.00 лева възнаграждението за допълнителни услуги
надвишава значително размера на заемната сума, а именно дължи се сума в
размер на 5160.00 лева. В този смисъл очевидно е че договорите за
допълнителни услуги са в противоречие с принципа на добрите нрави, поради
нарушаване на изискването за справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения. Нееквивалентно и
несправедливо е да се уговаря възнаграждение за услуги, които значително
надвишават размера на отпусната главница по кредита.
Ето защо предявеният от ищцата иск следва да бъде уважен.
По разноските:
В случая на ищцата е оказана безплатна правна помощ от адв. ....,
поради което на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.7
ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения, на пълномощника следва да се присъди минималния размер
адвокатско възнаграждение от 1481,50 лева, поради което претендираното
възнаграждение от 1800.00 лева с включен ДДС е основателно и следва да се
уважи.
Доколкото ищцата С. Д. Н. е освободена от съда от дължимите
държавни такси и разноски, то с оглед изхода на спора, ответното дружество
„Профи кредит ....“ ЕООД следва да заплати по сметка на Районен съд Елин
Пелин дължимата държавна такса по иска в размер на 480,67 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за потребителски кредит № ....
сключен между „ПРОФИ КРЕДИТ ...." ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес
на управление: гр. София, 1404, район „....", ж.к. „....", бул. „.... № 49, бл. 53 Е,
вх. В, и С. Д. Н., ЕГН ********** от с...., Община Елин Пелин, Софийска
област, ул. „......“ № 3 чрез пълномощника си адв..... със съдебен адрес: гр.....,
ул. “....“ № 3 съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.11, т.9 и 10
от ЗПК.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ ...." ЕООД, ЕИК .... ДА ЗАПЛАТИ по
13
сметка на Районен съд Елин Пелин дължимата държавна такса в размер на
480.67 лева /четиристотин и осемдесет лева и шестдесет и седем стотинки/.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 вр. чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата „ПРОФИ КРЕДИТ ...." ЕООД, ЕИК .... ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат адв..... със съдебен адрес: гр....., ул. “....“ № 3 сумата 1800.00 лева
/хиляда и осемстотин лева/ възнаграждение за процесуално
представителство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Елин Пелин: _______________________
14