Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, …………. януари 2021 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 02.12.2020 г. в състав:
при участието на секретаря Миланова,
като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.х.д. № 2635/20 г., намери за
установено следното:
Предмет на въззивна
проверка по гл. ХХІ НПК е постановената на 18.02.2020 г. присъда по н.ч.х.д. №
13450/18 г. на СРС (НО, 108 с.), оспорена в срока по чл. 319, ал.1 НПК с жалба
от подс. Н.П.П. (ЕГН: ********).
С въпросния съдебен акт първата инстанция е признала жалбоподателя за виновен в
извършено на 08.02.2018 г. чрез телевизионно предаване оклеветяване на
длъжностно лице (частния тъжител В.С.А., председател на Висшия мюсюлмански
съвет), квалифицирано като престъпление по чл. 148, ал.2, вр.
ал.1, т.т. 2 и 3, вр. чл.
147, ал.1 НК, за което П. е бил освободен от наказателна отговорност (чл. 78а НК) и санкциониран с административна глоба от 1000 лв.
Жалбата, поддържана от
подсъдимия в откритото заседание пред СГС, е с искане по чл. 336, ал.1, т.3 НПК
и с подробно изложени в негова защита аргументи. Част от тях не касаят пряко
предмета на наказателното дело, защото съставляват пространно изложени юридически
виждания за практика на ЕСПЧ във връзка със свободата на словото, правото на
информация и на справедлив съдебен процес; анализ на някои „международни
документи“ (напр. Резолюция 1577/04.10.2007 г. на ПАСЕ) в тази насока; коментар
на конкретно произнасяне на СЕС за допустимостта и правните последици в ЕС на
т.нар. „шериатски разводи“, както и разясняване на
българския правен режим за признаване на чуждестранни актове за прекратяване на
брака (СК, КТМ, ЗГР). По същество, мотивите на СРС да ангажира наказателната
отговорност на жалбоподателя са оспорени с доводите за липса на субективна
страна в поведението на дееца, доколкото същият твърди, че добросъвестно (в
съответствие с добрата журналистическа практика) е пресъздал получена от
индивидуализирани трети лица информация, която е направил достояние на
телевизионната публика и в която – на практика – няма опозоряващи и неверни
факти. Около тази позиция гравитира и личното становище на подс.
П., изслушано в последната му дума пред СГС – „Никъде в своето журналистическо разследване (…) не съм споменавал, че В.А.
е корумпиран, че взема пари под масата, или че това е корупционна практика (…)
Напротив, той в длъжностно качество извършва тези неща – развежда неприсъствено
и нарушава законите на страната по ГПК и Брачния процесуален кодекс, поради
факта, че когато един брак е законен … то и разводът трябва да бъде законен…“. Твърди
също, че цитираните в изявленията му суми са „такси“, стандартно утвърдени в
практиката на мюсюлманските организации в други държави (напр. Англия), но в
страните – членки на ЕС „шериатският развод“ е
несъвместим с нормите на гражданското право. Подсъдимият оценява поведението си
като изпълнение на негово журналистическо (и обществено) задължение да
информира гражданите за правата на жените при религиозните разводи и като цяло
– за същността на проблема в Р. България.
Повереникът на частния
тъжител (адв. И.) пледира СГС да потвърди оспорваната присъда, а в защита на
искането си излага доводи, съответстващи почти изцяло на мотивите, с които
първата съдебна инстанция е постановила признаването на подс.
П. за виновен.
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди обжалваната присъда. Тя, като краен резултат, е правилна и в
кориците на делото не се откриват основания за нейната инстанционна
отмяна.
Съществените затруднения
на втората инстанция да отговори (в съответствие с чл. 339, ал.2 НПК) на всички
изложени в жалбата на подсъдимия доводи
произтича от изключително обемното й съдържание, включващо цитирана практика на
различни съдилища, правни положения и лични тези, които нямат нищо общо с
предмета на самото дело, дефиниран в тъжбата, и водят единствено до
„отклоняване“ от същинските въпроси за деянието, вината и отговорността. Съдът
е служебно запознат с всички цитирани от жалбоподателя решения на ВКС, СЕС и
ЕСПЧ, но обстоятелствата, довели до постановяването им, не са идентични с
фактите по настоящия казус. Какво е постановил СЕС във връзка с проведен
„частен развод“ по шериатските правила във ФРГ, какъв
е официалният държавен механизъм за постановяването на развод в Р. България,
как у нас се легализират чрез съдействието на МВнР издадени от Мюсюлманското
изповедание удостоверения за религиозен развод, са все проблеми, които не
попадат в кръга на чл. 102 НПК, нито са част от съставомерните
признаци на клеветата по чл. 147 НК, за да се налага тяхното изследване в
рамките на въззивното производство и изрично произнасяне на втората инстанция.
Ако трябва да се следват
изначално зададените предели на делото, изведени от това, за което подс. П. е обвинен с тъжбата и признат за виновен от
Районния съд, е видимо с просто око, че въпросите съвсем не са така сложни
(нито от правна, нито от фактическа страна), защото се свеждат до няколко ясно
дефинирани момента, които следва да бъдат обсъдени: 1) изричал ли е на
08.02.2018 г. подс. П. в ефира на телевизия „СКАТ“
изразите по отношение на частния тъжител В.А. (че е превърнал шериатския развод в манифактура, както и че срещу сумата от
300 до 3000 евро развежда неприсъствено мюсюлмани, за да даде възможност на
мъжа да се разпореди самостоятелно с общото имущество и така – да ощети
съпругата); 2) вярна ли е така поднесената от журналиста информация; 3)
опозоряваща ли е по отношение на частния тъжител; 4) действал ли е П.
умишлено (с пряк или евентуален умисъл) при извършването на тези лични
изявления, в която връзка следва да се изясни: положил ли е някакви
професионални усилия да провери достоверността на изнесената информация;
позовал ли се е в коментара си на конкретни източници (документи, актове на
държавни органи или данни от трети лица, от които да е научил въпросните
факти). В тази насока първостепенният съд е изпълнил задълженията си по чл.
13-14, чл. 301, ал.1 , т.т. 1, 2 и 4 и чл. 305, ал.3 НПК, защото е дал законосъобразни отговори.
Двете съществени
инкриминирани по делото изявления на подсъдимия, залегнали в тъжбата срещу
него, са несъмнено установени в първоинстанционното съдебно следствие. Техническата
експертиза (л.241-554 от н.ч.х.д., приета в с.з. на 16.04.2019 г., л. 266 от
н.ч.х.д.) е потвърдила автентичността на видеозаписа от излъченото по телевизия
„СКАТ“ на 08.02.2018 г. предаване, в което П. (под формата на журналистически
коментар) е заявил по отношение на В.А., че именно той е получавал парични
средства за да развежда „по шериатски“ мюсюлмани,
която дейност е превърнал в манифактура и която – в крайна сметка - води до
имуществено ощетяване на съпругата („Главното
мюфтийство е изградило цяла манифактура за печелене на пари от женена и развеждане
на мюсюлмани по шериата (…) Три пъти казваш
„Развеждам се“ пред свидетели и В.А. пу пу и плюнчи молива, взема минимум от 300 до 3000 еврака и вече си разведен (…) Защото не си мислете, че шериатският развод е толкова елементарна процедура. Но тя е
превърната в манифактура от българското Главно мюфтийство, от В.А. (…) Отива
въпросният Мустафа при В. А., абе тука да уредим една работа, аз ще продам няколко имота,
обаче жената не иска – пречи ми. Дай един развод тука по бързата процедура. Ту,
ту … плюнчи В., прибира парата, решава проблема…“). Така, че твърденията на подс. П., че такива реплики той не бил изричал (вж.
последната му дума пред СГС – л. 80 от в.н.ч.х.д.), както и че в тях никъде не
визирал пряко частния тъжител В.А. (вж. възззивна
жалба – л. 23 от в.н.ч.х.д.), не отговарят на установените факти и
доказателствата, които ги подкрепят.
Казаното е напълно
достатъчно от обективна страна да бъде проявено изпълнителното деяние по
основния състав на клеветата (чл. 147, ал.1 НК), защото в случая деецът е
разгласил позорно обстоятелство за другиго. Такова се явява всяко „обстоятелство“,
което разкрива пострадалия в негативна обществена светлина пред трети лица,
възприели казаното (като например - изявленията, че В.А., под формата на
развита манифактура, лично прибира парични суми за да развежда „по шериатски“ мюсюлмани с цел да бъдат имуществено ощетени
техните съпруги). Няма как да се твърди, че подобна реплика има неутрално
съдържание, или – още повече – че дава някаква положителна характеристика на
частния тъжител. А че тази част от журналистическия коментар на подс. П. е била „разгласена“ (по смисъла на чл. 147, ал.1 НК), е факт, който не се нуждае от особено доказване, като се отчете, че е
направена в ефир на телевизия с национално покритие и безспорно – възприета
слухово от потенциалната аудитория.
Оттук нататък, по делото
закономерно е било изследвано и наличието на друг съставомерен
признак на клеветата, защото систематичната съпоставка между ал.1 и ал. 2 на
чл. 147 НК постановява изискването разгласеното от дееца позорно обстоятелства
да е невярно, неистинно. И обосновано е било прието, че деянието отговаря на
това условие, защото нито от страните са били представени, нито от съда
служебно открити доказателства, че казаното от подс. П.
по отношение на ч.т. В. А.отговаря на обективната действителност. Вярно е, че
част от свидетелските показания (на Д.Н.и С.Ш.), както и съдържанието на две от
наличните по делото удостоверения за религиозен развод (л.260з и л. 260л от
н.ч.х.д.) потвърждават, че в някои случаи този вид „шериатски“
процедури били извършвани без присъствието на съпругата, но това обстоятелство
– освен, че е без правни последици за официално установената в Р.България форма
за прекратяване на брака – по никакъв
начин не разкрива, че целта на дейността била жените да бъдат имуществено
ощетени, или че за всеки от случаите В.А. (като председател на ВМС) „прибирал от 300 до 3000 еврака…“. Нещо
повече, четирима от свидетелите (Н., Ш., С.и Л.), които са преминали през такъв
вид „развод“, изрично са заявили, че пари от тях не са искани.
Въпросът за съобщената от
подсъдимия в телевизионния ефир невярна информация по-скоро следва да бъде
отнесен към субективната страна на клеветата, защото е свързан с усилията,
които той е положил, за да провери достоверността на изявленията си; с начина,
по който ги е направил; и с източниците, на които те са базирани. И доколкото
данните по делото не позволяват заключението, че П. е действал с пряк умисъл (с
изрична цел и желание да опозори ч.т. В. А.), поведението му е типичен пример
за косвен такъв, доколкото е направил категорични изявления за факти, които не
са били надлежно проверени, без да изясни откъде е научил същите и без да
уточни, че не разполага с конкретни доказателства за тях. Когато деецът не е сигурен
в действителното положение, но въпреки това прави съответното твърдение, той на
практика се примирява с (отнася се с безразличие към) общественоопасния
резултат (опозоряването на пострадалия), поради което клеветата е извършена
именно с евентуален умисъл (Стойнов, Ал., „Наказателно право. Особена част.
Престъпления против правата на човека“, изд. Сиби,
С., 2013 г., с. 181). Наличието му не се разколебава и от обясненията на
подсъдимия пред СРС (л. 314 от н.ч.х.д.), че информацията за получавани от В.А.
пари е получил индиректно от св. Стойков, защото самият П. изрично е уточнил,
че въпросният свидетел не е правил конкретни изявления за това, както и че
изводите, че парите (таксите) за „шериатски разводи“
отиват при частния тъжител, са лично негова преценка, или - както самият той ги
е оценил – са „предположение“. Съобщаването на „предположения“ с такава
категорична степен на увереност в телевизионния ефир, която пред зрителската
аудитория ги е приравнила на „достоверна информация“, не е нищо повече, освен
проявено безразличие спрямо възможността засегнатите с тази информация лица да
бъдат опозорени (оклеветени).
Ползваният като аргумент
във въззивната жалба обществен интерес към темата, която подсъдимият е поднесъл
на зрителската аудитория, също не може да се разглежда като извинение за
заявените позорни обстоятелства, така че да изключи вината (чл. 14 НК) или
обществената опасност на деянието (чл. 9, ал.2 НК). В тази връзка е изцяло
неуместно позоваването на конституционното право на гражданите да търсят и
разпространяват информация, защото със същата степен на интензитет спрямо него
е противопоставена забраната упражняването му да се извършва превратно – чрез
неправомерно уронване на „доброто име на другите граждани“ (чл. 41, ал.1 КРБ).
Подобен е и конституционният регламент относно правото на мнение, на което също
жалбоподателят се позовава (чл. 39, ал.1 КРБ). Освен, че упражняването му не
може да се ползва за „..накърняване правата и доброто име на другиго“ (чл. 39,
ал.2 КРБ), обстоятелствата по делото не могат да бъдат разглеждани в тази
светлина, защото подс. П. не е ползвал телевизионния
ефир за изразяване на лично мнение, а за оповестяване на непроверени факти,
оказали се неверни.
Неоснователни са и
процесуалните оплаквания срещу оспорваната присъда.
Без конкретни доводи е
заявеното в жалбата, че с постановяването й е било нарушено правото на
справедлив процес (чл. 6 КЗПЧОС), защото в нито един момент защитата на
подсъдимия не е била ограничена. Той е участвал пълноценно в процеса на доказване;
бил е непосредствено изслушан от съда; тезата му е подробно обсъдена в мотивите на първата
инстанция; самото производство е протекло в изцяло разумни срокове и няма индиции да е било ползвано за „саморазправа“ с журналисти,
най-малкото – защото същите права (на справедлив процес и достъп до съд) важат
реципрочно и за пострадалия от престъплението, който чрез тъжбата е потърсил
защита на законните си интереси.
Отново на плоскостта на
съществените процесуални нарушения жалбоподателят твърди, че съдът е ограничил
правото му на защита, защото не е дал правилна юридическа квалификация на
фактите в тъжбата и е пренесъл тази своя грешка в самата присъда (приемайки
квалифициращите белези, че клеветата е причинена на длъжностно лице и „по друг
начин“ – чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.т. 2 и 3 НК, вместо според собствените му разбирания – че
деянието следва да се счита за извършено „публично“ по смисъла на чл. 148, ал.1,
т.1 НК). Този въпрос, обаче, не е процесуален, защото касае правната оценка на
фактите. Районният съд законосъобразно е преценил, че разпространението на
клеветническите твърдения в телевизионен ефир съставлява именно тиражирането им
„по друг начин“ (чл. 148, ал.1, т.2 НК), защото въпросният квалифициращ признак
е формулиран така, че да обхване всички хипотези на наказуемо разгласяване на
позорящи обстоятелства чрез средствата за масова информация. Или казано с други
думи, под израза „по друг начин“ законът има предвид всеки „друг начин“, който
е аналогичен на изрично споменатия („чрез печатно произведение“) – напр. „…по
време на телевизионно предаване, по време на радиопредаване, чрез
разпространение на кино или видеофилм, на звукозапис, на изображения и други
подобни“ (Стойнов, Ал., цит. съч.,
с.177). Независимо, че този въпрос е
повдигнат единствено с жалбата на подсъдимия, срещу присъдата не е подадена
„съответна жалба“ и от частния тъжител, която (по силата на чл. 336, ал.2, вр. ал.1, т.1 НПК) да позволява втората инстанция да
прилага „закон за по-тежко наказуемо престъпление“, като да добави и
квалифициращия признак на публичната клевета по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.1 НК. Ето защо, в интерес на самия подсъдим е
квалифициращите обстоятелства да бъдат запазени така, както са били приети за
налични.
С оспорвания съдебен акт пострадалият В.А. е
бил приет и за „длъжностно лице“, оклеветено „при изпълнение на службата му“,
но в тази част присъдата следва да бъде коригирана чрез прилагане на „закон за
същото престъпление“ (чл. 337, ал.1, т.2 НПК), без съществено изменение на
фактите. Без да се отрича длъжностното качество на частния тъжител (доколкото –
като председател на Висшия мюсюлмански съвет към регистрираната като юридическо
лице религиозна организация „Мюсюлманско изповедание“, той е изпълнявал
ръководна работа в обществена организация – чл. 93, т.1, б. „б“ НК), неправилна
е съдебната преценка, че извършеното спрямо него деяние е „при“ (т.е. по време),
а не „по повод“ (т.е. във връзка с) изпълнението на функцията му. С позоваване
на актуалното и понастоящем разяснение в П-2/57-Пл. съдът е можел ясно да отграничи, че когато деянието е осъществено „при“ (по време
на) изпълнението на конкретна длъжност или функция, законът има предвид не
целия период, в който съответното длъжностно лице изпълнява мандата си, а само
онези отрязъци от време, в които то е пряко ангажирано с възложените му
функции. И доколкото по делото не се установява, че към момента, в който подс. П. е изричал инкриминираните изявления, частният
тъжител „е бил на работа“ (условно казано), е следвало да бъде обсъдено приложението
на алтернативния (и еднакво наказуем) квалифициращ признак по чл. 148, ал.1,
т.3 НК (за оклеветяване „по повод изпълнение на функцията“), защото именно той
е бил реализиран - всичко казано от подсъдимия по адрес на ч.т. В.А. е пряко
обвързано с дейността на пострадалия като председател на ВМС (за създадената
„манифактура“, за получаваните „от 300 до 3000 еврака“,
за имущественото ощетяване на неприсъствено разведените съпруги). Тази корекция
следва да бъде внесена без формално „изменение“ на присъдата, защото (и без
друго) приложението на чл. 337, ал.1, т.2 НПК по никакъв начин не би променило
правните изводи, че квалификацията по чл. 148, ал.1, т.3 НК е налице (макар и в
алтернативната си разновидност), нито наказуемостта на престъплението.
Законосъобразно Районният
съд е освободил подс. П. от наказателна отговорност,
защото съдебното му минало, липсата на причинени с деянието имуществени вреди и
принципната наказуемост на извършеното престъпление по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.т. 2 и 3, вр. чл. 147, ал.1 НК са позволявали приложението на чл.
78а, ал.1 НК. Наложеното административно наказание „глоба“ е в минимално
дължимия размер от 1000 лв., поради което не съществува възможност за неговото
допълнително занижаване. Липсата на „съответна жалба“ от частния тъжител и забраната
за „reformatio in peius“ (чл. 337, ал.2, т.1 НПК) правят безпредметно и въззивният съд да
обсъжда налага ли се санкцията да бъде завишавана.
Всичко изложено дотук
сочи, че за втората инстанция единственият законосъобразен завършек на делото е
обжалваната присъда да бъде потвърдена, поради което - и на основание чл.338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 18.02.2020 г. по н.ч.х.д.
№ 13450/18 г. на СРС (НО, 108 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: