№ 125
гр. Варна, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20213001000465 по описа за 2021 година
Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “ОЗК-Застраховане“ АД, ЕИК *********,
седалище гр.София срещу решение №260021/26.04.2021 г. по т.д.58/2020 г. по описа на
ШОС, с което въззивникът е осъден да заплати на М. М. К. от гр.Шумен, сумата от 26 000
лева, представляваща част от обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от 12.03.2020 г.
Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на
решението, изразяващи се в противоречие с материалния закон – чл.45 от ЗЗД, чл.52 от ЗЗД
и чл.51, ал.2 от ЗЗД. Поддържа, че присъденото обезщетение е прекомерно и не отговаря на
действителния обем претърпени болки и страдания, като при определене на размера, не е
съобразено, че увреденият е допринесъл в значителна степен за настъпване на вредите.
Счита, че постановеният съдебен акт не отговаря на установената съдебна практика, по
отношение определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Насрещната страна М. М. К. от гр.Шумен е подала писмен отговор, в който оспорва
жалбата.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните в производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна: Страните не оспорват
предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при
съответното авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно
правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка
„гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически
1
факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Следователно – процесните претенции са
доказани по основание. Въззивните възражения са сведени единствено до
неправилността на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, като
застрахователят поддържа, че е налице неправилно определяне на дължимото обезщетение,
посредством прекомерното му увеличаване в нарушение на принципа за справедливост и
несъобразяване с наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. В този предметен
обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр.2 ГПК.
От съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени
доказателства, вкл. и експертни заключения се установява, че въззиваемата К., в резултат
на произшествието е получила травматични увреждания, изразяващи се в счупване на
лакътния израстък (олекранона), контузия на левия лакът, насиняване на левия лакът и
предмишница, охлузвания в областта на дясното коляно и левия лакът. Проведено е
консервативно лечение, чрез налагане на гипсова имобилизация. С оглед на избрания метод
на лечение, предвид възрастта, общото състояние и наличието на остеопороза,
оздравителният процес е продължил около 4 месеца. Предвид начина, по който е проведено
лечението са възможни частично ограничени движения в лявата лакътна става, непостоянна
болезненост при натоварване (преразгъване) на ставата, промяна на времето и др.
От показанията на свидетеля М. М. М.ев – внук на въззиваемата ищцата, които съдът
цени като непосредствени и кореспондиращи с останалите доказателства се установява, че
след инцидента К. е била много уплашена, изпитвала е силни болки и продължително време
е била на болкоуспокояващи. По време на възстановителния период, продължил около шест
месеца, свидетелят е оказвал помощ на баба си като я снабдявал с хранителни продукти,
плащане на сметки, тъй като се е страхувала да излиза сама от дома си.
Гореизложеното, дава основание на съда изцяло да сподели извода на ОС – Варна, за
определянето на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер на 26 000
лева.
Тази сума е напълно съобразена с интензитета, продължителността и характера на
претърпените болки и страдания. Същевременно обаче, справедливостта по смисъла на
чл.52 ЗЗД е морално-етична категория, която не е абстрактно понятие и следва при всяко
положение да бъде съобразена с икономическия растеж, настоящ стандарт и
средностатистическите показатели за доход и покупателни способности към датата на
деликта. В тази връзка следва да се изтъкне, че именно посочената динамика в
икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на
застрахователно покритие за неимуществени вреди и законодателното задължение за
тяхното периодично осъвременяване - § 4, ал. 3 и 4 от ДР на КЗ. Задължението на
застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети увреденото от
него лице, а същевременно двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в
рамките на застрахователния договор.
В този смисъл е и даденото разрешение в постановените по реда на чл.290 от ГПК
решения на ВКС и съставляващи поради това задължителната по смисъла на ТР 1/2010 г. на
ОСГТК на ВКС практика - Решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.
о., и Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., Решение 25 от 17.03.2010 г.
по т. д. № 211/2009 г., II т. о, Р. № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. II т. о. и редица
други. Наред с това, следва да се съобрази, че болките и страданията, във физически,
психологичен и емоционален план, не се ограничават само до изживените в момента на
самото престъпление болки и страдания, а продължават и след това, като нанесените травми
не са отшумели. Преценката за размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД се
извършва за всеки конкретен случай по справедливост и вътрешно убеждение, като в
случая, определеното от ВОС обезщетение отговаря в максимална степен на
гореопределените критерии.
2
Доколкото поведението на пострадалия, не е елемент от деликтния състав, съдът
намира, че в настоящото производство е допустимо да се разгледа направеното възражение
за съпричиняване на вредоносния резултат, предвид обстоятелството, че претендираното
обезщетение, може да бъде намалено, в случай, че увреденият е допринесъл за настъпване
на вредите (чл.51, ал.2 ЗЗД).
Един от елементите на фактическия състав на съпричиняването е наличието на
причинна връзка между вредите и поведението на пострадалия. Доколкото доказването на
това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по
предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, то по силата на чл.154,
ал.1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на
съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и
непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на
главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на
предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на
част от събраните в производството доказателства.
Съдът намира за неоснователно направеното от въззивника ЗАД „ОЗК
ЗАСТРАХОВАНЕ”, възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, поради това, че
въззиваемата К. е навлязла на пътното платно, без да съобрази разстоянието до
приближаващите се пътни превозни средства, както и че не е провела адекватно лечение и
рехабилитация, в резултат на които да ограничи негативните последици за своето здраве.
Това е така, доколкото от анализа на събраните по делото доказателства, не се
установява наличието на противоправно действие или бездействие от страна на
пострадалата, което да се квалифицира като нарушение на задълженията на пешеходеца,
визирани в ЗДвП. От заключението на вещото лице по назначената САтЕ, както и от
обясненията дадени в съдебно заседание се установява, че причината за настъпване на ПТП
са неправилните технически действия на водача на лекия автомобил М. А., който е предприл
движение на заден ход от обособен паркинг, без да наблюдава непрекъснато пътя зад
автомобила и без да спре, за да пропусне преминаващата по тротоара зад автомобила М. М.
К.. Водачът е имал възможност своевременно да забележи пешеходката и да спре без
сблъсък с нея, в случай че е наблюдавал непрекъснато пътя зад автомобила през огледалата
за задно виждане и задното обзорно стъкло. Пешеходката е била в непосредствена близост
зад автомобила и не е имала възможност да възприеме и да реагира своевременно на
опасността от сблъсък. Същата в съответствие с разпоредбата на чл.108, ал.1 от ЗДвП се е
движила по тротоара, а прекъсването му при входа на паркинга, на практика представлява
продължение на тротоара, тъй като не е обособено като кръстовище и не е сигнализирано
като вход/изход от паркинга към улицата. Наред с това, ЗДвП, вменява задължение на
водача във всеки момент да се съобразява с пътната обстановка, а при маневра на заден ход
или пресичане на пешеходна пътека, да се движи с повишено внимание, които задължения
не са изпълнени от страна на водача. Неоснователно е и второто наведено възражение за
съпричиняване, доколкото от обясненията на вещото лице В. се установява, че не е налице
особена разлика в срока на възстановяване при поставена гипсова имобилизация и
оперативна интервенция. Според експеврта, в случай, че е била извършена операция, срокът
за възстановяване е два и половина – три месеца, но общата анестезия при възрастта на
пострадалата е могла да доведе до сърдечна аритмия и до развитие на остра сърдечна
недостатъчност, респективно да се отрази на мозъка, водейки до загуба на ориентация и
памет, поради което рискът е много по-висок от преприетия консервативен метод на
лечение.
С оглед на изложеното, съдът приема разглежданата претенция за основателна до
размера, уважен от ШОС, поради което съдебният акт следва да бъде потвърден изцяло, като
препраща и към мотивите на първоинстанционния съд.
3
С оглед изхода на спора и предвид своевременно направеното искане, придружено с
договор за правна помощ, сключен при условията на чл.38, ал.1, т.2, в полза на
пълномощника на М.К., на осн. чл.38, ал.2 от ЗА, следва да се присъди адвотско
възнаграждение за въззивната инстанция за защитата срещу въззивната жалба на
застрахователя в минимален размер, съобразно обжалваемия интерес (26 000 лева), в размер
на 1572 лева с ДДС.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260021/26.04.2021 г. по т.д.58/2020 г. по описа на
ШОС, с което ЗАД „ОЗК-Застраховане“, с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Света София“ № 7, ет.5 е осъдено да заплати на М. М. К. от
гр.Шумен, сумата от 26 000 лева, представляваща част от обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.03.2020 г.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“, с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Света София“ № 7, ет.5, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Н. Д., адвокат при
ШАК, служ. адрес гр.София, ул.“Христо Белчев“ 2, офис 1, като пълномощник на М.К. от
гр.Шумен, сумата от 1572 (хиляда петстотин седемдесет и два) лева, с включен ДДС –
адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство по в.т.д.№246/2019
год. по описа на ВнАС, на основание чл.38 ал.2 вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до
страните пред ВКС на РБългария при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4