№ 6092
гр. София, 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100509215 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №7501/04.07.2022 г., постановено по гр. дело №63839 от
2021 г. по описа на Софийския районен съд, 53 състав ответникът „Б.И.“ АД е
осъден да заплати на ищец „А.Б.“ АД на основание чл. 411 КЗ сумата от
1 097,95 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско“ във връзка с ПТП, настъпило на 14.03.2018 г. в гр. Русе,
по което е образувано щета №0300/18/405/500035, ведно със законната лихва,
считано от 09.11.2023 г. до окончателното погасяване на вземането.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Б.И.“ АД,
с която същото се обжалва като неправилно и необосновано. Въззивникът
поддържа, че по делото било установено, че застрахованият при него водач
не бил виновен за ПТП и че ПТП било настъпило на паркинга на магазин
„Кауфланд“. Заявява се, че предвид липсата на специална регулация, били
приложими правилата за преминаване през нерегулирано кръстовище,
съгласно които с предимство бил десностоящият автомобил – „Хюндай Гетц“,
а водачът на „Опел Корса“, следвало да спре и да пропусне десностощият
автомобил. Предвид липсата на вина у водача на „Хюндай Гетц“ и наличието
на такава у водача на „Опел Корса“, се поддържа, че искът е следвало да бъде
отхвърлен. При условията на евентуалност въззивникът поддържа, че водачът
на „Опел Корса“ е допринесъл значително за настъпилото ПТП, с оглед на
което обезщетението следвало да бъде намалено. Предвид изложеното се иска
отмяна на обжалваното решение в цялост като неправилно и необосновано, а
1
при условията на евентуалност се иска уважаване на възражението за
съпричиняване и намаляване на размера на присъденото обезщетение.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца „А.Б.“ АД, с който оспорва същата като неоснователна и моли
въззивния съд да я остави без уважение. Въззиваемият заявява, че по делото
бил установен по безспорен начин механизмът на ПТП, който се
потвърждавал от схемата на произшествието, като протоколът съдържал
изрично признание на водача на „Опел Корса“ за наличие на вина за
настъпване на процесното ПТП, както и от свидетелските показания и
съдебно-техническата експертиза. По отношение на наведените от страна на
въззивника възражения заявява, че в случая било установено, че МПС марка
„Хюндай“ е навлязло в кръстовището от лентата за насрещно движение, и
водачът на МПС марка „Опел“ не бил длъжен да се съобрази и не е могъл да
предвиди това неправомерно поведение. Предвид изложеното се поддържа, че
обжалваното решение е правилно и обосновано и следва да бъде потвърдено
от въззивния съд. Претендират се съдебно-деловодни разноски, в това число
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като по изложените във въззивната жалба доводи, въззивният съд
излага следното становище:
Районният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание по
чл. 411 от КЗ, съгласно който когато причинителят на вредата има сключена
застраховка "Гражданска отговорност", застрахователят по имуществената
застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на
вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност"
- до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне. Съгласно чл. 154 ГПК в доказателствена тежест на
ищеца по така предявеният иск е да докаже три групи факти: 1/ наличие на
2
валиден договор за имуществена застраховка с увредения и плащането по
него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните разноски за
неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя
на вредите на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД – наличие на неправомерно
поведение, вина, която се презюмира, причинна връзка и вреда, и 3/ наличие
към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за
застраховка "Гражданска отговорност" между делинквента и ответното
дружество. При своевременно направено възражение по реда на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД, в тежест на ответника е да докаже, при условията на пълно и главно
доказване, конкретният обективен принос на другия участник.
Между страните не е спорно, че на 14.03.2018 г., около 15:10 часа на
територията на паркинг на магазин „Кауфланд“ в гр. Русе е настъпило ПТП
между лек автомобил „Хюндаи Гетц”, с рег.No ****, чиято гражданска
отговорност е била застрахована при ответника и лек автомобил „Опел
Корса”, с рег.No ****, за който е било налице застрахователно
правоотношение с ищеца по застраховка „Каско“.
Спорни между страните са обстоятелствата относно механизма на ПТП
и наличието на вина и съпричиняване от страна на водача на л.а. „Опел
Корса”, с рег.No ****.
При съвкупния анализ на доказателствения материал, събран по делото,
в това число свидетелските показания и приетата по делото съдебно-
автотехническа експертиза се установява, че ПТП е настъпило на паркинг на
магазин „Кауфланд“ в гр. Русе, където водачът на „Хюндаи Гетц”, с рег.No
**** навлиза в лентата за насрещно движение и реализира ПТП с намиращия
се от лявата му страна, лек автомобил „Опел Корса”, с рег.No ****, в резултат
на което по последния са нанесени щети, както следва: предна броня,
решетка, лайсна. Така описаният механизъм се подкрепя и от свидетелските
показания на свидетеля Е. К., разпитан пред първоинстанционния съд на
о.с.з., проведено на 13.04.2022 г. Съгласно приетата по делото съдебна
автотехническа експертиза така описаните щети са в пряка причинно-
следствена връзка с настъпилото ПТП. Стойността на щетите е изчислена на
1 082,05 лв.
Предвид така изложеното съдът намира за доказан и основателен
предявеният от ищеца иск по чл. 411 КЗ, поради което пристъпва към
разглеждане на своевременно въведеното от ответника възражение за
съпричиняване.
Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.1 ЗЗД обезщетение се дължи за
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Делинквентът дължи обезщетение за вреди, доколкото те са възникнали в
причинна връзка с противоправното му поведение, а когато за настъпилия
вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, то е
основание за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл в т. 7 от Постановление
№17/1963г. на Пленума на Върховния съд на РБ също е възприето
разбирането, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се
3
намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване.
Съгласно константната практика на ВКС приложението на чл.51, ал.2
ЗЗД е обусловено от наличието на категорично доказани в процеса при
условията на пълно и главно доказване действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е създал предпоставки и/или възможност
за настъпване на увреждането. Изводът за наличие на съпричиняване по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да бъде хипотетичен, нито да се
основава на предположения. Намаляване на обезщетението за вреди е
допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не
биха настъпили или биха били в по-малък обем /Решение № 60154 от
20.01.2022 г. по т. д. № 1071/2020 г. на Върховен касационен съд, 1-во ТО/.
При съвкупна преценка и анализ на събрания доказателствен материал
по делото, въззивният съдебен състав намира, че, с оглед на разпределената
доказателствената тежест между страните и представените по делото
доказателства, недоказано е останало възражението на ответника за наличие
на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Съпричиняването винаги касае конкретни факти и е налице, когато
поведението на увредения се намира в причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат. Приносът, на който се позовава ответника в случая,
трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени
действия или въздържане от такива, от страна на пострадалото лице, както и
да е установен недвусмислено, а не хипотетично /Решение № 16 от 4.02.2014
г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г., I т. о., ТК./ При невъзможност да се
установи самото вредоносно действие/ бездействие не може да се обоснове и
евентуална причинна връзка между поведението на водача на увреденото
МПС и настъпилото ПТП, респ. от приетите по делото доказателства съдът не
може да прецени дали и доколко действията на пострадалия са допринесли за
резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. При липса
на проведено пълно и главно доказване на съпричиняване и възможност да се
разграничи поведението на делинквента от това на пострадалия,
възражението за намаляване на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД е
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Предвид така изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без
уважение.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК въззивникът
следва да заплати на въззиваемия разноски в размер на 368,16 лв., като съдът
намира за неоснователно релевираното от въззивника възражение за
прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение, тъй като същият е
под минималния размер, предвиден в Наредба №1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
4
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №7501/04.07.2022 г., постановено по гр.
дело №63839 от 2021 г. по описа на Софийския районен съд, 53 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Б.И.“ АД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. **** да заплати на „А.Б.“
АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****
сумата от 368,16 лв. /триста шестдесет и осем лева и шестнадесет стотинки/ -
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5