№ 3167
гр. София, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100504658 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №13593 от 28.11.2022 г., постановено по гр. дело
№61331/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 42 състав, е признато за
установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 10 ЗПК, вр. чл. 9
от ЗПФУР по отношение на З. З., че дължи на ищеца „И.Ф.“ ЕООД сумата от
700 лв., представляваща главница по договор за предоставяне на кредит от
разстояние №284141/06.02.2020 г. и 150,18 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 06.02.2020 г. до 31.01.2021 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК –
18.05.2021 г. до окончателното погасяване на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. дело №27615/2021 г. по описа на СРС, 42 състав.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника З. З., чрез
назначения му особен представител адвокат М. Т., с която обжалва същото
като неправилно и необосновано. Поддържа се, че в хода на производството
ответникът не е съумял да докаже, че е предоставил на потребителя
информацията по чл. 8,ал. 1 от ЗПФУР, което обстоятелство, касаело
валидността на договора. Заявява се, че не е спазено изискването и по чл. 11
ЗПФУР, а именно информацията, която доставчикът предоставя на
потребителя, да бъде пълна, вярна, разбираема и да не въвежда потребителя в
заблуждение. Излага се довод, че не може да се приравни на информиране на
потребителя активирането на изпратения му от страна на кредитодателя линк
1
през електронна поща. Твърди се нищожност на всички клаузи от процесния
договор на основание чл. 143,ал.2, т. 10 от ЗЗП, тъй като същите не са
индивидуално договорени. Поддържа се, че клаузата за договорна лихва е
неравнорпавна, респективно нищожна на самостоятелно основание, а именно
на основание чл. 143,ал.2, т. 5 от ЗЗП, както и че посоченият лихвен процент
в размер на 40,15 % е необосновано висок. По изложените съображения се
моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен в цялост.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от
въззиваемия „И.Ф.“ ЕООД, с който оспорва същата като неоснователна и
моли въззивния съд да я остави без уважение. Заявява се, че на потребителя е
предоставена необходимата преддоговорна информация под формата на
стандартен европейски формуляр и общите условия на дружеството. Излага
се довод, че размерът на лихвения процент е съобразен със спецификите на
този вид кредити, които се отпускат без физически контакт, поради което
рискът за търговеца е значително по-висок. Счита се, че съдебната практика,
която приема, че лихвеният процент е прекомерен, е морално остаряла и не
следва да бъде споделяна. По изложените съображения се моли обжалваното
решение да бъде потвърдено като правилно и обосновано, а подадената срещу
нея въззивна жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Съгласно цитираното по-горе ТР 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. о описа
на ОСГТК на ВКС в изпълнение на принципа за законност /чл. 5 ГПК/
въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на
императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва
оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. В
2
настоящия случай се касае за спор за нарушаване на потребителските права
на въззивника във връзка със сключен договор за кредит, по който съдът
следи служебно за спазване на императивни материалноправни норми /чл. 7,
ал. 3 ГПК/.
Районният съд е сезиран с положителен установителен иск за
признаване за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 10
ЗПК, вр. чл. 9 от ЗПФУР по отношение на З. З., че дължи на ищеца „И.Ф.“
ЕООД сумата от 700 лв., представляваща главница по договор за
предоставяне на кредит от разстояние №284141/06.02.2020 г. и 150,18 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 06.02.2020 г. до 31.01.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
заявлението по чл. 410 ГПК – 18.05.2021 г. до окончателното погасяване на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №27615/2021 г. по описа на СРС, 42
състав.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в
Закона за потребителския кредит (ЗПК) /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в
сила от 12.05.2010 год., и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити. Съгласно чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора. Дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, както и в
Директива 2002/65/ЕО на Европейския парламент и Съвета за продажба от
разстояние на финансови услуги. Съгласно чл. 6 ЗПФУР, договорът за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средство за комуникация – едно или повече.
3
Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни
услуги, а на „средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на
ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на
доставчика и на потребителя. Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава
доставчика да доказва, че е: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на
информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/
получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят
има право да се откаже от сключения договор.
В чл. 22 ЗПК като основание за недействителност на договора за
потребителски кредит е предвидено нарушението на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Разпоредбата е в съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити. Предвид целта за защита на
потребителите от неравноправни клаузи в договора за кредит и за да бъдат
потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор при сключването му националното и европейското право
поставят като изискване кредитополучателят да разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му /в този
смисъл решение от 9 юли 2015 г. по дело C-348/14 Bucura/. Изисква се
договорът за кредит да се изготви в писмена форма и в него да се посочи
ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В
член 1а от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член
4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в
който кредитният договор е сключен". Така това информиране на
потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение
за правата на потребителя.(в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.
по дело C-76/10 Pohotovos/.
Въззивният съд намира, че в настоящия случай не е спазено това
законово изискване. В процесния договор са посочени единствено абсолютни
стойности на годишния лихвения процент и на годишния процент на
разходите. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 48,3%. Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
4
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В посочения процент следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този
смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз в решение по дело C-
448/17, EOS KSI Slovensko. В процесния договор за кредит, липсва яснота
досежно посочените обстоятелства. Неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема, поради което следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 22
ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следва да се има предвид, че тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения /решение на СЕС по дело Home Credit Slovakia, C‑42/15/. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, без значение
за изхода на спора се явяват останалите релевирани оплаквания от
въззивника, поради което същите не следва да се обсъждат по същество.
Само за пълнота следва да се посочи, че не може да се сподели
аргументът, изложен от въззиваемия – кредитор, че предоставянето на
финансови услуги от разстояние представлява по-голям риск за кредитора,
което намира изражение в по-големия лихвен процент на договорната лихва.
По този начин риска от сделката се прехвърля изцяло от търговеца върху
потребителя, което нарушава равновесието между правата и задълженията на
страните във вреда на потребителя, което съгласно чл. 143 ЗЗП обуславя
неравноправност на клаузите на договора. В този смисъл е и практиката на
Съда на ЕС например в решение, постановено по дело C-415/11.
Воден от горното и на основание чл. 23 ЗПК, съдът намира, че
предявеният положителен установителен иск е основателен за сумата от 700
лв., представляваща чистата стойност по предоставения кредит, а по
отношение на претендираната договорна лихва в размер на 150,18 лв.
подлежи на отхвърляне, като обжалваното решение в тази част подлежи на
отмяна.
По разноските:
Предвид изхода от спора и при частична неоснователност на
5
предявения иск, първоинстанционното решение следва да се ревизира и в
частта за разноските. Предвид частичната основателност на иска и при
съобразяване на уважената му част на ищеца се дължат разноски в размер на
452,85 лв. Следователно първоинстанционното решение следва да се отмени
и в частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на 97,15
лв., съобразно отхвърлената част на иска.
За въззивното производствто в полза на въззиваемия на основание чл.
78, ал.1, вр. ал. 8 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на 82,34 лв.,
съразмерно отхвърлената част на въззивната жалба.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №13593 от 28.11.2022 г., постановено по гр. дело
№61331/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 42 състав, в частта, в
която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр.
чл. 10 ЗПК, вр. чл. 9 от ЗПФУР по отношение на З. З., че дължи на ищеца
„И.Ф.“ ЕООД сумата от 150,18 лв., представляваща договорна лихва по
договор за предоставяне на кредит от разстояние №284141/06.02.2020 г. за
периода от 06.02.2020 г. до 31.01.2021 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело
№27615/2021 г. по описа на СРС, 42 състав, както и в частта, в която в полза
на ищеца са присъдени разноски в размер на 97,15 лв.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният положителен установителен иск от „И.Ф.“
ЕООД за признаване за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД,
вр. чл. 10 ЗПК, вр. чл. 9 от ЗПФУР по отношение на З. З., че дължи сумата от
150,18 лв., представляваща договорна лихва по договор за предоставяне на
кредит от разстояние №284141/06.02.2020 г. за периода от 06.02.2020 г. до
31.01.2021 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №27615/2021 г. по описа на СРС, 42
състав.
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1, вр. ал. 8 ГПК З. С. З.,ЕГН
**********,с адрес гр.София,ул.“**** да заплати на „И.Ф.“ЕООД, ЕИК
****,със седалище и адрес на управление гр.София,ж.к.****, сумата от 82,34
лв., - юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280,ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7