№ 54
гр. София, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря М.а Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100507254 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.04.2022 год., постановено по гр.дело №65282/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 128 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Г.К.“ ООД
срещу М. Т. Н.-А. искове за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 200 лв. – главница по договор за потребителски кредит №000-КZ-25950091 от
29.12.2017 год., сключен между ответницата и „Ф. и К.“ ООД, която е погасена на
24.06.2020 год. от ищеца в качеството му на гарант по договора, ведно със законната лихва
от 07.07.2020 год. до изплащане на вземането, сумата от 42.56 лв. – законна лихва за периода
от 30.05.2018 год. 03.07.2020 год., сумата от 88 лв. – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, сключен на 29.12.2017 год. между страните, ведно със
законната лихва от 07.07.2020 год. до изплащане на вземането /за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №29114/2020 год. по описа на СРС, ГО,
128 с-в/ и ищецът е осъден да заплати на адв. Н.И. сумата от 360 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2
ЗА.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Г.К.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не
бил взел предвид всички представени по делото доказателства, които установявали
обективираното съгласие на ответницата за встъпване в договорни отношения, както и
1
усвояването на заетата сума. Неправилно СРС бил приел, че по делото не установено, че
ответницата е изявила воля за встъпване в договорни отношения съгласно Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. За сключването на договор за
потребителски кредит и евентуално договор за предоставяне на поръчителство, ако от
кредитополучателя бил избран такъв вариант за обезпечаване на задължението, било
необходимо кредитополучателят да попълни онлайн заявление за кредит на сайта на
дружеството-кредитор – www.bzd.bg, като следвали следните стъпки: избор на сума и срок,
запознаване с Общите условия на дружеството и със СЕФ, попълване на лични данни,
предоставяне на лица за контакт, избор на начин за усвояване на сумата. По делото била
представена като доказателство извадка от системата на кредитора с данните от онлайн
заявката за кредит – данни за клиент при подаване на заявката – клиентски профил.
Встъпването в договорни отношения било осъществено по реда на ЗПФУР – чл. 6. Според
чл. 3 ЗЕДЕУУ, писмената форма на документ била спазена ако бил съставен електронен
документ, съдържащ електронно изявление, а съгласно чл. 4 от същия закон, автор на
електронното изявление било физическото лице, което в изявлението се сочело като негов
извършител. Предвид легалната дефиниция на електронния документ в съдебната практика
се приемало, че същият не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан – чл.
2, ал. 1 и 2 и чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. По делото бил представен заверен препис на хартиен
носител на съдържанието на договора за потребителски кредит и на договора за
предоставяне на поръчителство, като възпроизвеждането на електронния документ върху
хартиен носител не променяло характеристиките му. Преписът бил годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание, както и имал
значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи – чл. 180
ГПК. Въвеждането на лични данни от страна на кредитополучателя при кандидатстване в
електронната система за администриране на заявки за нови кредити и на вече отпуснати
такива, съгласяването с общите условия по потребителски кредит на „Ф. и К.“ ООД – клон
София и стандартния европейски формуляр, потвърждаването на договора за потребителски
кредит с натискане на линк, изпратен на електронната поща на кредитополучателя,
въвеждането на цифров код в поле, което се визуализирало след натискането на линка, било
равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с електронен
подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Цифровият код се изпращал от дружеството-
кредитор под формата на кратко текстово съобщение /SMS/ на телефонния номер, който бил
предоставен при кандидатстването за кредит, като само и единствено кредитополучателят
разполагал с него. Съдържащите се в договора за потребителски кредит лични данни на
ответницата били достатъчни, за да се приеме, че договорът установявал размяна на
изявления и обективирал съгласие на страните за неговото сключване по смисъла на
ЗПФУР. Освен това според чл. 12 ЗПФУР, кредитополучателят имал възможност да се
откаже от договора, без да сочи причина и без за дължи обезщетение и неустойка в 14-
дневен срок от сключването на договора, от която възможност ответницата не се била
възползвала. В конкретния случай същата била избрала да предостави обезпечение по
кредита като сключи договор за предоставяне на поръчителство, като на посочения от нея e-
2
mail адрес бил изпратен договор за предоставяне на поръчителство с ищеца и погасителен
план към него. Потвърждаването се осъществявало посредством натискане на линк. Поради
специфичния начин на сключване на процесните договори, съгласно ЗПФУР, документите
били в електронна форма, не били първоначално сключени на хартиен носител и това била
причината, поради която не били подписани със саморъчен подпис на кредитополучателя, и
нямало как да бъдат представени в такъв вид. От приложената извадка от системата за
администриране на заявки за нови кредити и на вече отпуснатите такива на „Ф. и К.“ ООД –
клон София се виждали точния час и минута на потвърждаването на договора за
потребителски кредит и преддоговорната информация от страна на М. Н.-А., т.е. системата
съхранявала данни точно кога е натиснат линка, чрез който се изразявало съгласието на
потребителя. Телефонните разговори, проведени с ответницата, също свидетелствали за
това, че тя била запозната предварително с вариантите за обезпечаване на задължението, че
сама била изявила воля да кандидатства за кредит и била потърсила услугите на кредитора,
както и тези на дружеството-поръчител. Освен това основен белег на договора за кредит
бил, че същият е реален договор. Същият се считал за сключен от момента, в който
заемодателят даде, а кредитополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не
от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от
формата на волеизявленията, т.е. фактическият състав бил осъществен и приключен с
предаването на парите или заместимите вещи. По делото била представена разписка за
извършено плащане чрез електронната система за разплащания на „Изипей“ АД, от която
било видно, че сумата на потребителския кредит в размер на 200 лв. била изплатена на
ответницата от страна на дружеството-кредитор. В разписката били отбелязани личните
данни на получателя, посочен бил и номерът на договора за потребителски кредит, посочено
било, че документът се генерира чрез системата за електронни плащания на ePay.bg.
Паричният превод към каса на „Изипей“ АД бил извършен чрез електронна платформа,
която нямало как да генерира подписани документи от получателя на превода. Приложено
било и електронно съобщение с официална писмена кореспонденция по електронната поща
между „Ф. и К.“ ООД и „Изипей“ АД, в която последното потвърждавало, че М. Н.-А. е
усвоила сумата – а и това обстоятелство не било оспорено от нея. Следователно сумата по
кредита била предадена на кредитополучателя, като това представлява безспорно
доказателство относно сключването на договора за потребителски кредит. Дори и да се
приемело, че получаването на сумата от 200 лв. не било осъществено въз основа на валиден
договор за кредит, то ищецът отново имал регресни права. Съгласно нормата на чл. 138, ал.
2 ЗЗД, поръчителството можело да съществува само за действително задължение и ако
главното задължение било нищожно, поръчителството не можело да породи действие. С
изплащането на кредитора на сумата от 200 лв. ищецът бил изпълнил едно чуждо
задължение, като имал правен интерес да стори това и встъпвал в правата на кредитора – чл.
74 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по жалбата М. Т. Н.-А. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че по делото не е
3
доказано възникването на твърдяното правоотношение по договор за потребителски кредит
– чл. 10, ал. 1 ЗПФУР. За да се приемело, че договорът бил произвел действие между
страните, следвало да се установи, съобразно приетия от страните начин на комуникация, че
били изпълнени изискванията на разпоредбите на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, т.е. че задължителната
за сключването на договора информация била достигнала до потребителя. По делото, обаче,
не били ангажирани доказателства за идентичност на съдържащата се в хартиените
разпечатки информация с тази, съдържаща се в паметта на компютъра на кредитодателя,
както и за съответствие на съдържанието на представените хартиени копия със
съдържанието на съдържащите се на магнитен носител документи. Не било установено нито
чрез кои електронни адреси била разменена информацията, нито че посочените в
електронните документи IP адреси, по конкретно този на адресата на информацията,
действително били на ответницата. Не било доказано, че кредиторът бил изпълнил
задължението си за предоставяне на Общите условия, приложими към договорите за
предоставяне на потребителски кредит – чл. 18, ал. 1 ЗПФУР. Липсвали данни, че страните
се били съгласили да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен,
поради което и не можело да се приеме, че клиентът бил изявил своята воля за сключването
на договора и бил приел Общите условия. Не било установено ответницата, изразявайки
съгласие чрез електронно изявление, да била ползвала свой усъвършенстван или
квалифициран електронен подпис, нито че потвърждаването на линка за сключване на
договора генерирало уникални данни за създаване на електронен подпис, които били
използвани единствено от ответницата. Липсвали доказателства, че именно ответницата
била автор на представената електронна заявка, както и че е направила изявления, че е
запозната с условията по договора и с Общите условия и че ги приема, както и че ги
потвърждава. Знанието на ищеца за личните данни на ответницата само по себе си не
можело да обоснове извод за сключването на процесния договор. Нямало доказателства,
отговарящи на европейското законодателство, въз основа на които да се приеме, че ищецът
бил предоставил необходимата информация съгласно регламентирания ред. Сочи, че не
било доказано и наличието на валидно сключен договор за поръчителство между страните.
Представеният договор за поръчителство не носел подпис на нито една от страните.
Същевременно този договор не представлявал финансова услуга по смисъла на ЗПФУР,
поради което за него не бил приложим специалният ред, предвиден в посочения нормативен
акт. На следващо място поддържа, че договорът за потребителски кредит бил нищожен в
частта му относно дължимите лихви /лихвен процент от 40 %/ поради противоречие с
добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и поради това, че бил сключен при нарушение на
нормите на чл. 11, т. 9 и 10 вр. с чл. 22 ЗПК, с произтичащите от това последици, установени
в чл. 23 ЗПК. В частност била налице значителна нееквивалентност на насрещните
престации по процесния договор до злепоставяне на интересите на ответницата с цел
извличане на собствена изгода на заемодателя. Размерът на договорната лихва, определен
едностранно от кредитора и неподлежащ на предоговаряне от кредитополучателя /който бил
икономически слабата страна по ДПК/, нарушавал добрите нрави и наред с това
представлявал злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 ТЗ. Съглашението за
4
възнаградителна лихва било действително ако нейният размер не надвишавал с повече от
три пъти размера на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер. В
частност предвидената в процесния договор възнаградителна лихва надхвърляла повече от
три пъти законната лихва, което съответно водело до извода, че целият договор е
недействителен. Отделно от това договорът бил сключен в нарушение на разпоредбите на
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 6 ,9а, 10, 11, 12, 20, 23 и 24 ЗПК. Кредиторът не бил включил
задължението за заплащане на възнаграждение на поръчителя, което било в размер,
надхвърлящ повече от половината от сумата по кредита, в годишния процент на разходите
/ГПР/ и в общата сума, дължима от потребителя. Следователно кредиторът не бил спазил
изискванията на закона за точното посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, поради което и клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и
ГПР били нищожни – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 138, ал. 2 ЗЗД, поръчителство можело
да съществува само за действително задължение, т.е. съществуването на главния дълг било
предпоставка за съществуването на поръчителството. Тъй като в случая договорът за кредит
бил недействителен, то не съществувало поръчителство. Сключеният договор за
поръчителство се явявал нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с
добрите нрави. Същият излизал извън присъщата функция за обезпечаване на кредита, като
имал за цел единствено начисляването на допълнителни разходи по кредита. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 143,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната
жалба следва да се посочи следното:
В разглеждания случай предмет на спора е регресна претенция на поръчител – по
договор за поръчителство от 29.12.2017 год., изпълнил задълженията, срещу длъжника по
главния дълг – договор за потребителски кредит №000-КZ-25950091 от 29.12.2017 год.,
сключен от разстояние между „Ф. и К.“ ООД – клон София и ответницата – по електронен
път чрез използване на интернет страница.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила от 12.05.2010 год.,
приложима редакция – изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г./ – чл. 9,
5
като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал.
1 ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен носител“ се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на
потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго
средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2
незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр. 105 от
22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г./,
като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
„средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е
налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1/ изпълнил
6
задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл.
12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в
частност/ се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като
изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл.
18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл. 18, ал.
3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно
върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /виж Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.
В частност в представените по делото Общи условия на „Ф. и К.“ ООД – клон София,
приложими към договорите за кредит, е посочено, че договарянето се осъществява чрез
средствата за комуникация от разстояние /електронна поща, уебсайт и телефон/, като
договорът се сключва във формата на електронен документ и сключването му става по
инициатива на кредитополучателя, като за да получи кредит той попълва формуляр за
кандидатстване /искане за потребителски кредит/, намиращ се на уебстраницата на
дружеството, а именно www.bzd.bg, където предоставя пълни и верни данни относно своята
самоличност и попълва правилно цифровия код в полето, указано при потвърждаване на
договора – в рамките на 24 часа от попълване на формуляра. Цифровият код се изпраща от
дружеството под формата на кратко текстово съобщение /SMS/ на телефонния номер, който
клиентът е предоставил. Дружеството уведомява клиента в разумен срок за съгласието си да
предостави потребителски кредит и неговия размер – чрез изпращането на електронна поща
или кратко текстово съобщение /SMS/, като едновременно с това изпраща на посочената във
формуляра за кандидатстване електронна поща договора за потребителски кредит, заедно с
7
Общите условия и Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити. От момента на получаване на уведомлението за съгласието на
дружеството да предостави кредита, ведно с посочените документи, клиентът разполага с 24
часа за потвърждаване на сключването на договора за потребителски кредит, като след
потвърждаването договора за потребителски кредит се счита за сключен.
В тази връзка въз основа на събраните доказателства по делото, в т.ч. електронни
документи, възпроизведени на хартиен носител /чието авторство не е било своевременно
оспорено и надлежно опровергано в процеса/, въззивният съд счита /противно на приетото
от СРС/, че на 29.12.2017 год. между „Ф. и К.“ ООД – клон София и ответницата е бил
сключен договор за потребителски кредит от разстояние – виж чл. 9 ЗПК, като кредиторът е
превел в полза на ответницата сумата по кредита в размер на 200 лв. – видно е от разписка
от 29.12.2017 год., че ответницата е получила посочената сума чрез системата за електронни
плащания еPay.bg срещу представена лична карта. Страните са постигнали съгласие, че
ответницата следва да върне сумата по кредита в срок от 30 дни, ведно с възнаградителна
лихва, при определен лихвен процент от 6 % и годишен процент на разходите от 6.17 %, или
общо сумата от 201 лв. /от които 200 лв. – главница и 1 лв. – лихва/, съобразно, погасителен
план – Приложение №1, неразделна част от договора, както и да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице /“поръчител“/.
Установено е също така, че на 29.12.2017 год. между страните е бил сключен договор за
предоставяне на поръчителство, по силата на който ищецът се задължил да сключи договор
за поръчителство с „Ф. и К.“ ООД – клон София /какъвто бил сключен на 31.12.2017 год. –
виж анекс на л. 40 – 43 от първоинстанционното дело/, по силата на който да отговаря пред
посоченото дружество за изпълнението на всички задължения на ответницата, възникнали
по договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията по този договор, а ответницата се задължила да заплати възнаграждение в
размер на 130 лв. на датата на падежа на съответното плащане по кредита, съгласно
погасителен план, по следните начини: 1/ по банковата сметка на поръчителя или на „Ф. и
К.“ ООД – клон София или 2/ посредством микросметка в Изи Пей на поръчителя или „Ф. и
К.“ ООД – клон София.
Безспорно е по делото, че във връзка с покана на „Ф. и К.“ ООД – клон София за
заплащане на дължими суми по процесния договор за потребителски кредит ищецът му
превел по банков път на 24.06.2020 год. сумата от 242.56 лв., от които 200 лв. – главница и
42.56 лв. – лихва.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по
отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността
на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или
8
фактически обстоятелства.
Настоящият съдебен състав приема, че уговореното възнаграждение за предоставено
поръчителство е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1
и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разглеждания случай е несъмнено,
че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за поръчителство
от страна на кредотополучателката, с който е било уговорено последната да заплати
възнаграждение в размер на 130 лв., а поръчителят се е задължил спрямо кредитора да
отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит – обстоятелство, което е
било известно на „Ф. и К.“ ООД – клон София /виж чл. 4, ал. 2 от договора за потребителски
кредит/. Процесният договор за поръчителство е лично обезпечение – съгласието на
кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за
поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения възникват само за
поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер – както е
в частност, тъй като кредитополучателката се е задължила да заплаща възнаграждение на
поръчителя /или на кредитора/, като в този случай поръчителството е близко до договора за
застраховка.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съпоставянето в частност на общия размер на възнаграждението за поръчителя и
начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит – 200 лв.,
обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено.
Следователно договорът за поръчителство, който е сключен от ищеца на основание
клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи на горепосочената
императивна законова норма, се явява нищожен – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В този смисъл
ищецът не се легитимира като титуляр на претендираното регресно вземане, поради което и
релевираната претенция се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както като краен
9
резултат е приел и СРС.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да
заплати на адв. М. Л. Л. сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
процесуално представителство на ответницата във въззивното производство по чл. 38, ал. 2
вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.04.2022 год., постановено по гр.дело №65282/2020
год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в.
ОСЪЖДА „Г.К.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“****, офис 18, да заплати на адв. М. Л. Л., с адрес: гр.София, ул.“**** /офис-партер/
сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10