Р Е
Ш Е Н
И Е №…..
Гр.
София, 31.07.2020 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
юни през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Светослав
Спасенов
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 4624 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
387887/15.04.2018 г. на СРС, 74 с - в, по гр. д № 7387/2017 г. е признато за
установено, че „К.“ ЕООД, ЕИК ******** дължи на „У.Б.“ АД, ЕИК********сумата от 1 954, 7 евро, ведно със
законна лихва за периода от 26.07.2016 г. (подаване на заявлението) до
изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 122, 38 евро за периода от 12.03.2012
г. до 28.05.2016 г., лихва в размер на 59, 42 евро за периода от
29.05.2016 г. до 25.07.2016 г., за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение от 28.07.2016 г. по ч. гр. д. № 41856/2016 г. на СРС, 74 с - в. Ответникът
е осъден за разноски в исковото и заповедното производства.
Решението
се обжалва от ответника „К.“ ЕООД, чрез представителя му, с доводи, че е
недопустимо, неправилно и необосновано. Излагат се съображения, че решението е недопустимо, защото съдията
– докладчик по делото е същият, разпоредил издаването на заповедта за незабавно изпълнение за процесното вземане в
предхождащото заповедно производство по чл. 417 от ГПК. При това се поддържа, че се създава опасност
съдията да е формирал вътрешно убеждение относно основателността на
претенцията, което създава предубеденост и е налице основание за неговия отвод
по смисъла на чл. 22, т. 5 ГПК. Като не се отвел, СРС е постановил недопустимо
решение. Твърди се, че решението е постановено при нарушение на
императивните правни норми на глава 32 от ГПК, касаещи
родовата подсъдност, понеже въпреки
цената на иска, спорът бил търговски, а тези спорове винаги са подсъдни на
окръжните съдилища, съгласно чл. 365 ГПК. Освен това се излагат доводи, че съдът се произнесъл на различно правно
основание от заявеното в исковата молба, понеже квалифицирал
отношенията между страните като облигационни, а не като договорни, което води до неправилно приложение на материалния закон. Другите
съображения по съществото на спора, развити от ответника, касаят оплакване, че
договорът за кредитна карта е прекратен след първия двугодишен срок, а именно
на 12.03.2010 г., понеже не са били налице предпоставки за продължаването срока
на договора от страна на банката за още две години. Поддържа се, че договорът е
сключен в писмена форма за действителност, а липсва изрично писмено изявление
от ищеца за продължаване на срока му. Освен това се твърди, че дружеството не е
било изправна страна по договора към 12.03.2010 г. СРС е допуснал нарушения на
материалния закон, като е приел, че договорът за кредитна карта е останал в
сила, без да съобрази представените пред него доказателства и възраженията на
ответника. Неоснователно не е съобразено направеното от ответника възражение за
погасяване на вземането по давност. Моли да се отхвърли жалбата.
Въззиваемата
страна - ищец „У.Б.“ АД, чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на
чл. 263 ГПК. Поддържа съображения, че решението е постановено при правилна
преценка на доказателствата и възраженията на страните. Несъстоятелни са
възраженията в жалбата, че е постановено недопустимо решението, поради това че
същият състав е разпоредил издаването на заповедта за незабавно изпълнение за
процесното вземане в предхождащото заповедно производство по чл. 417 от ГПК.
Поддържа се, че предметът и характера на производството по чл. 417 ГПК не се
покрива с предмета и характера на исковото производство по чл. 422 ГПК, поради
което не е налице хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, нито е налице
обстоятелство, пораждащо съмнение относно безпристрастността на съдебния
състав. Оспорва се и възражението на ответника, че решението е постановено в
нарушение на императивните правни норми на глава 32 от ГПК, касаещи родовата
подсъдност, тъй като, съгласно общото правило на чл. 104, т. 4 от ГПК, на
окръжният съд са подсъдни само искове по търговски дела с цена на иска над
25 000 лв., какъвто настоящият спор не е. Неоснователно е твърдението на
ответника, че като е квалифицирал отношенията между страните като облигационни,
а не договорни съдът се е произнесъл на различно от заявеното основание. СРС е
установил наличие на облигационна връзка между страните на база договора за
издаване на кредитна карта от 12.03.2008 г., като основание на подадената
искова молба. Оплакването, че договорът за кредитна карта е прекратен след
изтичане на първия двугодишен срок - на 12.03.2010 г., според ищеца е в пълно
противоречие с чл. 12. 2, в който
страните са се съгласили, че ако клиентът изрично „писмено“ не поиска
договорът да се прекрати и е бил изправен в изпълнение на задълженията си,
банката може да продължи действието на договора за още 2 години. В случая
ответникът нито твърди, нито установява да е депозирал изрично писмено искане
за прекратяване ползването на картата. Освен това картодържателят е изпълнявал
задължението да внася месечно минималната погасителна вноска от 60 евро. Видно
от справка, приета пред СРС, към края 31.03.2010 г. по картата е имало
наличност в евро по - висока от минималната месечна вноска, като преди това на
01.03.2010 г. картата е захранена със сумата 845, 73 евро и почти цялата
кредитна сума е била възстановена, т. е. към този момент длъжникът е бил
изправен платец по договора и са били налице предпоставките за продължаване на
действието му с още 2 години - до 12.03.2012 г. Възражението
за погасяване по давност на вземанията също е неоснователно. Моли да се остави без уважение жалбата и да се
потвърди първоинстанционното решение, като законосъобразно постановено.
Претендира разноски за депозит за вещо лице за въззивното производство.
Ответникът „К.“ ЕООД е подал и частна жалба срещу
определение № 67081/16.03.2019 г. по същото дело, с което е оставена без
разглеждане – като просрочена и процесуално недопустима молбата му по чл. 248 ГПК - за изменение на решението в
частта по разноските. Възражението за прекомерност на претендираното
възнаграждение не е просрочена, доколкото такова е направено пред СРС и във
въззивната жалба е поискано изменение на решението в частта по разноските.
Неоснователно СРС не се е произнесъл по искането за намаляване на адвокатския
хонорар на ищеца, който е завишен предвид фактическата е правна сложност на
спора и нормите на НМРАВ. Моли да се отвени определението на СРС и делото да се
върне за произнасяне на този съд.
Ищецът – ответник по частната жалба „У.Б.“ АД, оспорва частната жалба
с твърдения, че определението по чл. 248 ГПК е обосновано тъй като ответникът
не е направил своевременно – до приключване на устните състезания пред СРС, възражения
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а такова се прави едва с
молбата по чл. 248 ГПК. Следователно възражението, направено едва във
въззивната жалба е просрочено, и съдът не дължи произнасяне по него. Моли да се
остави частната жалба без уважение, като се потвърди определението.
СГС, като
взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на
въззивната проверка, приема следното:
СРС се е
произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. 430
ТЗ,
вр. с чл. 288 ТЗ и чл. 79, ал. 1 ЗЗД - за дължимост на суми във връзка с
договор за кредитна карта, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение
от 28.07.2016
г. по ч. гр. д. № 41856/2016 г. на СРС, 74 с - в, след подадено възражение от
ответника по чл. 414 ГПК.
Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно.
Относно
възраженията за недопустимост на произнасянето на СРС поддържани във въззивната
жалба, настоящият състав намира следното :
Възраженията, че е постановено недопустимо решение,
поради това че съдията по делото на СРС е същият, който е разпоредил издаването
на заповедта за незабавно изпълнение за процесното вземане в предхождащото
заповедно производство по чл. 417 от ГПК, са изцяло неоснователни.
Съдът не възприема възражението на ответника, че след
като съдията е издал по заявление на ищеца заповед за незабавно изпълнение, той
е формирал вътрешно убеждение по спора. Този довод не съответства на целите на
двете производства, тъй като в рамките на заповедното производство съдът не събира
доказателства свързани със съществуване или несъществуване на предявеното
вземане, а единствено извършва ограничена, формална проверка относно
редовността на заявлението и на документа, въз основа на който се иска издаването
на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - извлечението от счетоводните
книги на заявителя. Доказателства, свързани със съществуването, дължимостта,
изискуемостта и размера на претендираното вземане се събират едва в спорното
исково производство по чл. 422 от ГПК. Изцяло лишен от правна логика е довода,
че съдът е предубеден за изхода на спора още от заповедното производство, доколкото
крайният резултат от спора зависи от
събраните в исковото производство доказателства, които съдът анализира и
преценява за пръв път в това производство. Възраженията на ищеца в този смисъл
са основателни и се споделят от въззивният състав.
Доколкото
предметът, характерът и проверката, които се извършват в двете производства, не
се препокриват, не може да се приеме, че е реализирана хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК и в
случая не е налице обстоятелство, пораждащо съмнение относно безпристрастността
на съдебния състав.
Неоснователно
и изцяло в противоречие с процесуалния закон е възражението, че решението е
постановено при нарушение на императивните правни норми на глава 32 от ГПК, касаещи
родовата подсъдност. Общата норма на чл. 104, т. 4 от ГПК повелява, че на
окръжният съд като първа инстанция са подсъдни искове по търговски дела с цена
на иска над 25 000 лв. Неоснователно ответникът поддържа, че окръжният съд
разглежда като първа инстанция всички търговски спорове без значение цената на
иска, като се позовава на чл. 365 ГПК. В конкретният случай предявеният иск е с
цена под 25 000 лева, поради което компетентен да се произнеси по спора е бил СРС,
по аргумент за противното от чл. 104, т. 4 ГПК.
Предвид
изложеното въззивният състав намира решението за допустимо постановено.
По съществото
на спора и като съобрази установените по делото факти, както и становищата на
страните, въззивният състав намира следното :
В тежест на ищеца е било да
установи, при условията на пълно доказване, съществуването на договорни
отношения с ответника, по които за последния са възникнали задължения в
претендирания за установяване размер на главница и лихви, а ответникът е
следвало да установи правопогасяващите и правоизключващите си възражения срещу
исковете.
Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с
договора за кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна
характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален
и формален.
Ищецът „У.Б.“
АД е поддържал, че вземанията му към ответника произтичат от договор за бизнес
кредитна карта № 43 от 12.03.2008 г. и ОУ към него, установени
с извлечение от счетоводните книги от 26.07.2016 г., като се е позовавал на
настъпили падежи на вноските по договора за кредитна карта, по който крайният
срок за погасяване е бил 12.03.2012 г. Следователно ищецът е твърдял, че
задълженията по договора са изцяло просрочени.
Ответникът не е депозирал в срока по
чл. 131 ГПК отговор на исковата молба, а молбата му за възстановяване на срока
за отговор е оставена от СРС без уважение с протоколно определение от
09.05.2017 г.
По същество ответникът е оспорвал
наличието на облигационно правоотношение, като е твърдял, че то е прекратено с
изтичане срока на договора. Той е противопоставил и възражение за изтекла
погасителна давност за вземанията.
По въпроса относно наличието на валидно договорно
правоотношение между страните, въззивният състав намира следното :
Пред СРС е представено в оригинал искането за издаване
на банкова карта с кредитен лимит 2 000 евро, подадено от представителя на
ответното дружество на 21.02.2008 г., както и оригинал на договор № 43 от
12.03.2008 г. за бизнес кредитна карта, подписан от представител на дружеството
- ответник. Тези доказателства не са оспорени в производството от ответника.
От тях се установява непротиворечиво, че между
страните е сключен договор за кредитна карта с разрешен кредитен лимит от
2 000 евро - съгласно чл. 2 от договора с фиксиран размер на лихвата от 1,
40 %. Съгласно чл. 4. 2. от договора, срокът за ползване на разрешения лимит е
до 12.03.2010 г., а минималната погасителна месечна вноска е в размер на 60
евро.
В чл. 12. 2.
от ОУ на същия договор страните са се съгласили, че ако клиентът изрично
писмено не поиска договорът да се прекрати и е бил изправен в изпълнение на
задълженията си по него, банката може да продължи действието на договора за още
2 години.
По делото не
се твърди, нито се доказва ответникът да е направил изрично писмено искане за прекратяване ползването на
картата, депозирано в банката. От справката представена пред СРС, именувана
„Справка по чл. 366 ГПК", както и от приетата пред настоящият състав ССчЕ се
установява към края 31.03.2010 г. по картата е имало наличност в евро по - висока
от минималната месечна вноска, като на 01.03.2010 г. картата е захранена със
сумата 845,73 евро, а на 04, 05 и 08 март 2010 г. почти цялата кредитна сума е
била възстановена.
Предвид
изложеното се налага извод, че длъжникът е бил изправен платец по договора към
края на първия двугодишен период и съгласно уговореното в договора, са били
налице условията за продължаване на кредитния лимит за нов срок. Не са били
налице основания банката да прекрати договора, поради това следва да се приеме
за основателно твърдението на ищеца, че договорът е продължил действието си за още
2 години - до 12.03.2012 г.
По
въпроса за наличието на изискуемо задължение на длъжника към банката, съдът
намира следното :
Съгласно задължително тълкуване на ВКС
по този въпрос в т. 18 от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК, предмет на делото по установителния иск по чл. 422 ГПК,
вр. чл. 415 ГПК е вземането, основано на представения документ - извлечението
от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит,
в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му.
В
случая, както е посочил и СРС, банката се е позовала на изтичане срока на
договора и на настъпил падеж на задълженията, а не на предсрочна изискуемост на
вземането.
Във връзка с установяване размера на непогасените от
ответника задължения пред настоящата инстанция е допусната ССчЕ, която не е
оспорена от страните и чието заключение съдът кредитира.
Според експертизата предоставеният на дружеството
кредитен лимит от 2 000 евро е изцяло усвоен на 29.10.2010 г. Към края на
първия кредитен период от две години – 12.03.2010 г. сметката е била с крайно
салдо от 237, 75 евро. Неплатените задължения по договора за кредит към крайния
срок на договора- 12.03.2012 г. са общо 738, 01 евро, като към 26.07.2016 г. –
подаване на заявлението и съответно извлечението от сметка, задълженията са в
размер на неплатен остатък от главница от 1 954, 70 евро, в това число –
незаплатена редовна главница от 1 811, 07 едро и просрочена главница от
143, 63 евро, както и 122, 38 евро незаплатена договорна лихва за периода
15.03.2016 г. – 27.05.2016 г., вкл., незаплатена лихва върху просрочена
главница от 59, 42 евро за периода 28.05.2016 г. - 25.07.2016 г., както и 20
евро неплатени такси за администриране на просрочени вноски за периода 15.03.2016
г. - 28.04.2016 г.
Като се съобразят доказателствата в съвкупност, въззивният съд споделя
решаващите изводи на СРС, че в полза на ищеца са останали непогасени задължение
по договора за кредит № 43 от 12.03.2008 г. в претендираните за установява размери
и исковете са изцяло основателни.
Предвид основателността на
претенцията, съдът дължи произнасяне по направеното възражение за погасяване по
давност.
Следва да се
посочи, че за договора за кредит (заем), намира приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. В решение № 261
от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV ГО, ВКС приема, че не е налице
периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД при договор за заем, с
който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати. Според това решение, за разлика от периодичните плащания,
всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни
задължения, при договора за заем задължението е неделимо. Фактът, че е
уговорено връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати
не превръща тези вноски в периодични плащания, а съставлява само съгласие на
кредитора да приеме изпълнение на части. Това разрешение на въпроса е застъпено
и в решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ ГО и
решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., І ТО на ВКС. В
посочените решения е прието още, че отделните погасителни вноски по
предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а
представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Характерно за револвиращия
кредит (какъвто е договорът за кредитна карта) е, че в него не е уговорен брой
на погасителните вноски на предоставената сума. Възникването,
падежът и размерът на задължението за погасяване нито са определени в договора,
нито са определяеми, а зависят изцяло от поведението на длъжника.
В случая крайният падеж на задължението за плащане на заемната сума - главница, лихви и такси,
е 12.03.2012 г. крайният
срок на договора за кредитна карта, от която дата започва да тече 5 годишния давностен срок. Към датата на подаване на заявлението – 26.07.2016 г. срокът за плащане на заемната сума (за главница) не е погасено по давност и се дължи в претендирания размер.
Задължението за
плащане на лихва от
своя страна е с периодичен характер и попада в хипотезата на чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД, т. е. за
него давностния срок е тригодишен. Доколкото, съгласно заключението на ССчЕ,
вземането за договорни лихви от 122, 38 евро се отнася за периода 15.03.2016 г.
- 27.05.2016 г., а вземането за лихва за просрочена главница от 59, 42 лв. – за
периода 29.05.2016 г. до 25.07.2016 г. съдът намира, че и те не са погасени по
давност към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 26.07.2016 г.
Доколкото изводите на въззивният
състав съвпадат с тези на СРС, макар и по допълнително изложени съображения, решението
следва да се потвърди, както е постановено.
По
частната жалба на ответника „К.“ ЕООД срещу определение № 67081/16.03.2019 г.
по същото дело на СРС 74 с - в, постановено по искане по чл. 248 ГПК - за
изменение на решението в частта по разноските, съдът намира следното :
Съгласно практиката на ВКС, искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение
поради прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото е недопустимо да се прави след постановяване на съдебното решение по
делото - по реда и в срока по чл. 248 ГПК, а това искане следва да бъде
направено от страната най - късно до
последното заседание в съответната инстанция – при приключване на устните състезания, до който момент страните трябва да заявят претенции за присъждане на
разноски и за представят списък по чл. 80 ГПК - в този смисъл определение № 22 от 27.01.2012
г. по т. д. № 682/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 137 от
26.02.2014 г. по ч. т. д. № 443/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 931 от
19.12.2014 г. по ч. т. д. № 2386/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 96 от 01.02.2019 г. по ч. т. д. № 2968/2018 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и др.
В конкретния
случай, ответникът не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК относно размера на заплатеното
адвокатско възнаграждение в първата инстанция и заповедното производство до даване ход на
устните състезания в нея. Настоящият
състав намира, че искането за намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК на
заплатените адвокатски възнаграждения, е направено за първи път във въззивната жалба, възприета като
молба по чл. 248 ГПК, поради което е преклудирано. В
производството по чл. 248 ГПК не могат да се правят нови искания, с които съдът
не е бил сезиран преди това, след като делото е приключило с постановено решение и след даване
ход на устните състезания, в който случай страните са могли своевременно да
организират своята защита, вкл. относно разпределението на отговорността за
разноските. Процедурата по чл. 248 ГПК служи за поправка на допуснати грешки от
съда при присъждане на разноските, а не и за отстраняване на допуснати от страните
пропуски във връзка със защитата им относно разноските по делото.
Отделен е въпроса, че СРС е следвало
да остави искането без уважение, а не без разглеждане. Доколкото обаче изводите
и в двата случая ще са идентични и като се съобрази изхода от спора на
настоящата инстанция, е безпредметно да се отменя определението по чл. 248 ГПК
само на това основание. По изложените съображения определението №
67081/16.03.2019 г. по същото дело на СРС 74 с - в, постановено по реда на чл.
248 ГПК следва да се потвърди.
Предвид направените до момента изводи,
оспореното решение следва да се потвърди, включително в частта по присъдените
разноски от този състав, които са съобразени с доказателствата за реално
направени разноски в исковото и заповедното производство от страна на ищеца.
По разноските във въззивното производство :
С оглед изхода на спора - отхвърляне на жалбата на ответника, право на
разноски за настоящата инстанция има въззиваемата страна – ищеца. Той е претендирал
разноски само за вещо лице за тази инстанция, в размер на 250 лв. и такива
следва да се присъдят в негова полза.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 387887/15.04.2018 г. на
СРС, 74 с - в, по гр. д № 7387/2017 г., включително по присъдените разноски.
ПОТВЪРЖДАВА
определение
№ 67081/16.03.2019 г. на СРС, 74 с - в, по гр. д № 7387/2017
г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА „К. ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***, да
заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ********, с адрес ***, бел. ********сумата
от 250 лв. разноски за вещо лице за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, съгласно нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.