Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 24.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 27.03.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева, разгледа докладваното от съдия Г. въззивно
гражданско дело № 735 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 97 от 13.07.2018г., постановено по гражданско дело №
451/2017г. по описа на РС- гр. Пирдоп, „Е.
М.” ЕАД е осъдено да заплати на Н.Т.С. сумата от 491,50 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от
трудова злополука, настъпила на 09.01.2017г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от тази дата до окончателното й изплащане, като искът с правна
квалификация чл. 200 от КТ е бил отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 350000 лева. Със същото решение е отхвърлен и обратният иск, предявен
от ответника по делото – „Е. М.” ЕАД –
срещу третото лице- помагач на негова страна – „ДЗИ-О. з.“ ЕАД, да заплати сумата от 491,50 лева,
представляваща присъдено на ищеца Н.С. обезщетение за претърпените неимуществени
вреди от същата трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано
от 09.01.2017г., до окончателното й
изплащане.
Така постановеното
решение е обжалвано единствено от ищеца в първоинстанцонното
производство. Жалбоподателят счита, че същото е неправилно и недопустимо. Намира,
че изплащане на застрахователно обезщетение не изключва отговорността на
работодателя, а определеното от съда обезщетение не съответства на високата
степен на претърпените болки и страдания. Като основание за недопустимост на
обжалвания съдебен акт изтъква, че в диспозитива на
решението не било изведено своеобразното „прихващане“ на отговорността на работодателя с изплатеното
застрахователно обезщетение. Подчертава настъпилата нетрудоспособност, която
може да е продължителна. Моли съда да уважи искането му в пълен размер.
Претендира разноски. Оспорва присъдения от първоинстанционния
съд размер на разноските на насрещната страна.
Подадена е и
допълнителна въззивна жалба (допълнение № 1), която
следва да се приеме за подадена в срок, с оглед разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от ГПК (понастоящем – отменена). В нея се изтъква, че обжалваното решение е
недопустимо поради това, че определя недопустимо малък размер на парично
обезщетение за претърпените от жалбоподателя вреди, а в частта на разноските
влизало в противоречие с принципа, че никой може да черпи права от незаконно
поведение. Жалбоподателят намира обжалваното решение за недопустимо поради
определения с него размер на обезщетението, който жалбоподателят счита за
недопустимо малък, с оглед трайната му неработоспособност, както и с оглед
признаването на злополуката за трудова от НОИ – ТП- СО, а също и поради
констатираната по пр. пр. № 346/2017г. средна телесна повреда. Изтъква, че
колегата му, пострадал при същата трудова злополука, е починал в скоро време
след нея, а те били претърпели почти еднакви наранявания. Счита, че се намира в
смъртна опасност. Сочи, че освен наранените части от опорно- двигателния
апарат, е имал и друго нараняване, което не било взето предвид от съда.
Изброява психо- соматични последици от злополуката.
Намира, че ПРС не е обсъдил всички доказателства за претърпяната от него
травма, нито съдебната практика за размера на обезщетенията при средна телесна
повреда. Открива противоречие в мотивите на първоинстанционния
съд, който приел, че минималното адвокатско възнаграждение на насрещната страна
е в размера на 8530 лв., но въпреки това осъдил жалбоподателя да заплати
поискания от насрещната страна хонорар от 9863,90лв. Моли съда да отмени
обжалвания съдебен акт, като уважи изцяло исковата му претенция. Претендира
разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от насрещната страна „Е. М.” ЕАД, с който жалбата се оспорва. Въззиваемият моли съда да остави въззивната жалба без
уважение. Изразява становище за правилност и законосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение. Извършва подробен анализ на
установената по делото фактическа обстановка, вкл. механизма на трудовата
злополука. Сочи начина на формиране на застрахователното обезщетение и
основанията за неговото изплащане. Излага аргументи срещу претенцията на
жалбоподателя за присъждане на обезщетение в по- висок размер. Възразява срещу
искането му за редуциране на отговорността за разноски по делото. Представя
доказателства. Претендира разноски.
На 03.12.2018г. е
постъпило и второ допълнение към въззивната жалба, насочено
срещу първоинстанционното решение в частта за
разноските. Възпроизвежда част от аргументите, изложени от него в първото
допълнение на въззивната жалба. Допълнително сочи, че
ответното дружество е било представлявано от юрисконсулт и от адвокат, откъдето
прави извод, че разноските за последния следва да останат за сметка на
дружеството. Счита, че не следва да понася разходите за адвокат, след като
юрисконсултът също имал качеството на адвокат и на когото също се дължали
разноски. Позовава се на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Обръща внимание
на обстоятелства, които останали неразгледани от първоинстанционния
съд. Възпроизвежда вече посочените от него основания, поради които счита, че
определеното от съда обезщетение в размер на 20000 лв. е недопустимо малко.
Твърди, че и до настоящия момент не е напълно възстановен, а и това е
невъзможно. Позовава се на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, която тълкува във
връзка с ЕР на ТЕЛК и заключението по СПЕ. Изтъква, че е на 47- годишна
възраст, както и че има малко дете, за което следва да полага грижи и да
осигурява средства. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови
решение в съответствие с направеното от него искане в исковата молба.
Подадена е и частна
жалба от Н.Т.С. срещу определение № 631/21.09.2018г., с което ПРС е оставил без
уважение молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на обжалваното решение в
частта за разноските. Жалбоподателят счита обжалваното определение за нищожно и
недопустимо. Според него, недопустимостта произтича от това, че ПРС се
произнесъл два пъти по един и същ предмет, без да притежава необходимата
компетентност, поради което постановеното от него определение е и неправилно.
Развива съображения, че, независимо от адресирането на молбата по ПРС,
последният не е следвало да я разглежда, а да я приложи към преписката по въззивно обжалване на решението. Освен това счита, че
молбата му е следвало да бъде оставена без разглеждане поради това, че е
подадена от адвокат, който няма представителна власт по делото и поради това е
нищожна. Моли съда да обезсили обжалваното определение или да го отмени, като
вземе предвид, че ответникът бил виновна страна и че поведението му е противоправно, поради което заплатеният от него адвокатски
хонорар следвало да бъде намален под минимума. Допълнително изтъква, че този
минимум е 8530 лв., а не 9863,90 лв., за каквато сума бил осъден от ПРС. Сочи,
че ответникът бил защитаван от адвокат и от юрисконсулт, като реално участие по
делото е имал само юрисконсултът, поради което възнаграждение се дължи само
нему.
В срока по чл. 276, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор от „Е. М.” ЕАД, с който дружеството моли съда да
остави частната жалба без уважение. Споделя изложените от първоинстанционния
съд мотиви. Счита, че твърденията на жалбоподателя не се оправдават от
фактическа и правна страна.
Настоящото
производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и
по чл. 248, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 274 , ал. 1, т. 2
от ГПК, и е образувано по подадените от Н.С. въззивна
и частна жалби.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателят не се явява. Представлява
се от адв. Николов, преупълномощен
от адв. Върбовска, който представя
писмена молба за оттегляне на предявения иск за разликата над 50000 лв. до
пълния предявен размер от 350000 лв. Заявява, че поддържа жалбата и молбата по
чл. 232 от ГПК. Представя писмено доказателство. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Претендира разноски. Представя писмени бележки, в които възпроизвежда вече
изложените аргументи във връзка с разноските по делото и във връзка с размера
на присъденото обезщетение, и моли съда да увеличи същото до 50000лв. При
условията на евентуалност, моли съда да обезсили обжалваното решение съобразно
частичното оттегляне на иска, като намали разноските съобразно така намаления
му размер.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд въззиваемата страна „Е. М.” ЕАД, редовно призована, се представлява
от юрк. П. и от адв. Е.,
които оспорват жалбата и изразяват съгласие с предприетото частично оттегляне
на иска. Молят съда да остави в сила обжалваното решение. Представят писмена
защита, в която подробно анализират доказателствата по делото и правят извод,
че ищецът отчасти претендира обезщетение за вреди, несвързани с процесната трудова злополука. Считат, че физическите и
психическите му травми са вече отшумели. Намират, че ПРС правилно е приложил
разпоредбата на чл. 200, ал. 4 от КТ. Възразяват срещу твърденията на
жалбоподателя за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Позовават се на
анулиран от НОИ болничен лист № Е20181912535.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд третото лице- помагач на страната на ответника – „ДЗИ – О. з.“ ЕАД –
редовно призовано, не се представлява и не изразява становище по спора.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да
се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция като писмени доказателства са били приети представените с отговора на въззивната
жалба документи, а именно - Болничен лист № Е20181912535 за временна
неработоспособност Н.С. от 05.07.2018г. до 03.03.2018г.
поради заболяване „Увреждане на
междупрешленните дискове в поясния
и други отделина гръбначния стълб с радикулопатия“, както и Справка от НОИ за постъпили данни в ЕРБЛРО за неговото
анулиране.
С определение от 01.02.2019г. са били оставени без уважение доказателствените искания на жалбоподателя за приобщаване
на писмени доказателства по делото.
В проведеното открито съдебно заседание по делото е уважено искането
му за приемане на епикриза от 17.03.2019г. Същата,
обаче, касае заболяване на гръбначния стълб от началото на настоящата година,
поради което съдът намира, че то няма връзка с процесната
трудова злополука и предизвиканите от нея травми. Освен това, посоченото в нея
заболяване е същото, за което е бил издаден анулираният болничен лист.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалваните съдебни актове, а по
допустимостта - в обжалваните им части, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбите.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
Аналогични съображения може да се изложат и по отношение на
обжалваното определение.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявения такъв. Независимо от твърденията на жалбоподателя за
недопустимост на първоинстанционното решение, наведените
от него доводи в тази насока биха могли да обусловят не недопустимост, а само
незаконосъобразност, поради което се разглеждат по същество по- долу.
Изтъкнатата от жалбоподателя конкретна причина, на която той
претендира да бъде обявена нищожността на обжалваното определение по чл. 248 от ГПК, би обусловила не нищожност, а недопустимост на последното, ако се установи
нейното наличие. В случая, обаче, съдът намира, че твърденията на жалбоподателя
не съответстват на действителното фактическото положение, тъй като молбата му
по чл. 248 от ГПК е подадена от адвокат с представителна власт, а именно - М. М..
Същият е бил непосредствено упълномощен от жалбоподателя, видно от пълномощното
на л. 26 от първоинстанционното дело № 344/2017г.,
заведено пред Софийския окръжен съд. Наистина, адв. М.
е преупълномощил адв. К. (л.
62 от първоинстанционното дело), а последният е преупълномощил адв. Петрова (л.
90 от първоинстанционното дело). Това, обаче нито
отнема, нито заличава представителната власт на първоначално упълномощения
адвокат. Видно от изявлението на л. 340 от първоинстанционното
дело, ищецът е оттеглил пълномощното за К., а молбата за изменение на решението
в частта за разноските е подадена след това оттегляне, но не от адв. К., а от адв. М., чието
пълномощно не е било оттегляно. Поради това съдът намира, че молбата е подадена
от надлежно упълномощено лице.
Освен това, не следва да бъде споделено
твърдението на жалбоподателя, че ПРС се бил произнесъл два пъти по един и същ предмет, без да притежава
необходимата компетентност за това. Наистина, в решението по съществото на
спора този съд се е произнесъл по отговорността за дължимите в производството
разноски, като я е разпределил пропорционално на уважената и отхвърлената част
от иска. Това, обаче, не изключва правомощието на същия съд да преразгледа
въпроса за разноските по молба на някоя от страните по делото, което правомощие
е изрично регламентирано с разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от ГПК. Поради това
настоящият съдебен състав намира, че произнасянето на ПРС по тази молба е в
съответствие с процесуалния закон и поради това е допустимо.
С оглед гореизложеното, както
обжалваното решение, така и обжалваното определение по чл. 248 от ГПК, са
процесуално допустими.
ІІІ. По същество
1.
По въззивната жалба
Както се посочи по- горе, основната въззивна
жалба и първото допълнение към нея са подадени в срок и от надлежна страна,
поради което са процесуално допустими.
Неоснователно, обаче, жалбоподателят поддържа, че полученото от
него застрахователно обезщетение не следва да се приспада от дължимото от
работодателя обезщетение по чл. 200 от КТ. В обратен смисъл е изричната
разпоредба на чл. 200, ал. 4 от КТ, съгласно която дължимото
обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за
застраховане на работниците и служителите. В нейна подкрепа е и правната теория
(Мръчков В., Средкова Кр., Василев Ат. „Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”, 10- то издание, стр. 646), а прилагането й в
съдебната практика не е поставено под съмнение (напр. Решение № 196 от 17.02.2016
г. на ВКС по т. д. № 3034/2014 г., I т. о., ТК, Определение № 37 от 18.01.2018
г. на ВКС по гр. д. № 2041/2017 г., III г. о., ГК). Нещо повече: в Решение №
227 от 25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2016 г., IV г. о., ГК изрично е
обоснована възможността за приспадане на полученото от работника/служителя
застрахователно обезщетение както от дължимото от работодателя обезщетение за
имуществени вреди, така и от обезщетението за неимуществени вреди. Поради това
доводът на жалбоподателя, че по този начин неоправдано се занижава полученото
от него обезщетение, е неоснователен.
Също така неоснователно жалбоподателят
изтъква, че това приспадане не било изведено в диспозитива
на обжалвания съдебен акт. Настоящият съдебен състав намира, че диспозитивът отразява в синтезиран вид произнасянето на
съда по поставения за разрешаване въпрос, без да е необходимо да съдържа
мотивите, основанията и пресмятанията, в резултат от които се е стигнало до
него. Достатъчно е, че ПРС е изложил съображения за постановяване на този краен
резултат в мотивите към решението.
Неоснователно жалбоподателят твърди, че
ПРС не бил взел предвид установените от свидетелите факти и правните норми,
уреждащи абсолютната отговорност на работодателя, както и че е настъпила
нетрудоспособност, която може и да е продължителна. Видно от мотивите към
обжалваното решение, ПРС е описал и обсъдил задълбочено свидетелските показания
(стр. 5 – 12 от обжалваното решение) и е формирал извод за ангажиране на
отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ (стр. 17 от обжалваното
решение). Освен това е обосновал размера на присъденото обезщетение с
разпоредбата на чл. 52 от КТ, заключенията на вещите лица, причинените
увреждания, възрастта на ищеца, както и с периода и интензивността на търпените
болки и страдания. Същевременно следва да се отбележи, че трайната
неработоспособност на ищеца е в относително невисок процент и – засега – е за
срок от три години, видно от ЕР на ТЕЛК на л. 195 от първоинстанционното
дело.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че определеното от съда
обезщетение е в недопустимо нисък размер и не съответства на високата степен на
претърпените болки и страдания, като ПРС не бил обсъдил съдебната практика за
размера на обезщетенията при средна телесна повреда. Настоящият съдебен състав
намира, че определеното от ПРС обезщетение в размер на 20000 лв. съответства за
заключенията на в.л. Коцева, че една година след инцидента ищецът показва
признаци на затихващо посттравматицчно стресово
разстройство, както и на заключението по СМЕ, че няма усложнения от
претърпяната травма (счупване на двете пищялни кости
на дясната подбедрица), а обичайният възстановителен
период при такова счупване (вкл. имобилизация,
рехабилитация и до пълно възстановяване на функцията на крака) е около 7 – 8 месеца,
като в случая няма данни за настъпили усложнения, водещи до удължаване на този
период; лечението е било компетентно и адекватно; следоперативният период е преминал
без усложнения; не е имало допуснати медицински грешки при лечението. За сравнение
следва да се отбележи, че за болки и страдания от сходни и по- тежки травми
съдебната практика определя значително по- ниско по размер обезщетение (напр. Определение №
581 от 22.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3847/2017 г., IV г. о., ГК, Решение №
121 от 15.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5321/2016 г., III г. о., ГК), а
обезщетения в по- високи размери са били присъдени с Решение № 6160 от 10.09.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 100/2012 г. и Решение №
5710 от 29.08.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 6475/2018 г. във връзка с много повече
и по- тежки травми от същия вид, без възможност за пълно възстановяване на
увредения крайник. Поради това съдът намира, че няма основание за увеличаване
на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение.
Не обосновават обратен извод изтъкнатите
от жалбоподателя обстоятелства, че травмата му е довела до трайна неработоспособност, както и с оглед
признаването на злополуката за трудова от НОИ – ТП- СО, а също и поради
констатираната по пр. пр. № 346/2017г. средна телесна повреда. Настоящият
съдебен състав намира, че признаването на злополуката за трудова е законоустановена предпоставка за ангажиране на
отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ, т.е. за доказване на иска по
основание. Този факт, обаче, не обуславя, сам по себе си, по- висок размер на
обезщетението – противно на поддържаното от жалбоподателя. Също така, с оглед
цитираната по- горе съдебна практика, следва да се приеме, че така определеният
размер на обезщетението е съобразен и с настъпилата трайна неработоспособност,
съответстваща на увреждания от процесния вид.
Същевременно, обстоятелството, че травмата е била квалифицирана като средна
телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК в пр.пр.
№ 346/2017г., би имало значение за наказателната отговорност, но не обуславя повече
или по- различни болки и страдания на жалбоподателя, подлежащи на обезщетяване
от работодателя. Отделно от това, съгласно чл. 300 от ГПК, задължителна за
гражданския съд е само влязлата в сила присъда на наказателния съд, но не и
констатации, обективирани в прокурорски преписки. По
тези съображения съдът намира за неоснователни групата доводи, изложени в т. 1
от първото допълнение към въззивната жалба.
Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи в подкрепа на жалбата
си от това, че колегата му С.К., пострадал от същата злополука и получил сходни
наранявания, е починал. Видно от протокола за резултатите от разследване на процесната злополука от 09.01.2017г. (л. 8 – 11 от гр. дело №
344/2017г., заведено пред Софийския окръжен съд), уврежданията и на трите
пострадали лица, вкл. С.К., са довели единствено до временната им
неработоспособност. Самият К. е депозирал писмени обяснения на 12.01.2017г. (л.
42 от първоинстнационното дело). Поради това, дори
пострадалият К. да е починал впоследствие (за което свидетелства св. Ц.К.), по
делото няма данни за връзка между този резултат и процесната
злополука. Поради това не следва да бъде споделен изводът на жалбоподателя, че
понастоящем и той се намира в смъртна опасност и поради това следва да му се
определи по- високо по размер обезщетение.
Неоснователно жалбоподателят навежда доводи, свързани с претърпяно
от него нараняване на главата в резултат от процесната
трудова злополука и породени от него траен страх от височини, периодично виене
на свят и др. Такива обстоятелства се изтъкват за първи път едва в т. 2 от
първото допълнение към въззивната жалба. Те не са били
посочени в исковата молба, и за претърпени във връзка с тях вреди не е претендирано обезщетение. Поради това те не са част от
предмета на делото и във връзка с тях не са събирани доказателства. С оглед
гореизложеното, съдът намира, че същите са несвоевременни и, като такива, не
следва да се обсъждат.
На последно място следва да се отбележи, че постъпилото
на 03.12.2018г. второ допълнение към въззивната жалба
е извън срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, както и че подаването му не е свързано
с изпълнение на дадени указания, поради което е просрочено и не следва да се
взема предвид от въззивния съд.
По така изложените съображения, въззивната
жалба е неоснователна, а обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната
му част, с която е отхвърлен искът на Н.С. за разликата над присъдения от ПРС
размер на обезщетението от 491,50 лв. до пълния предявен такъв от 50000 лв.
(след оттеглянето на иска).
С оглед предприетото пред въззивната
инстанция частично оттегляне на иска, първоинстнационното
решение следва да бъде обезсилено за разликата над 50000 лв. до 350000 лв., а
производството по предявения иск с правна квалификация чл. 200 от КТ –
прекратено в тази му част.
2.
По
частната жалба
Частната жалба е насочена срещу определение № 631/21.09.2018г., с което ПРС е
оставил без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 248 от ГПК за изменение на
обжалваното решение в частта за разноските. Освен в нея, съображения по този
въпрос са изложени във въззивната жалба и в първото
допълнение към нея, както и в писмените бележки. Изложените по този въпрос
доводи могат да се сведат до следните три групи:
-
че ответникът бил
виновна страна и че поведението му е противоправно,
поради което заплатеният от него адвокатски хонорар следвало да бъде намален
под минимума;
-
че този минимум е 8530
лв., както е приел и първоинстанционният съд, но
въпреки това е осъдил жалбоподателя да заплати по- висока сума на разноските -
9863,90 лв.;
-
че ответникът бил
защитаван от адвокат и от юрисконсулт, като реално участие по делото е имал
само юрисконсултът, поради което не следвало да се присъждат разноски за възнаграждение
на адвоката.
Настоящият съдебен състав намира, че разноските
са определени правилно. Както сочи и самият жалбоподател, ПРС е преценил, че минималният
размер на адвокатското възнаграждение е 8530 лв. При това, видно от мотивите на
стр. 18 от обжалваното решение, той е намалил заплатения и претендиран
хонорар от 10000 лв. именно до този размер. Този извод не противоречи на
окончателната сума от 9862,90 лв., която ищецът е бил осъден да заплати на
ответника, тъй като във формирането й участват и разноските по допуснатите
експертизи. Настоящият съдебен състав констатира, че пълният размер на
разноските съгласно списъка по чл. 80 от ГПК (след намаляване на адвокатското
възнаграждение) е 9876,77лв. С оглед обстоятелството, че искът е отхвърлен за разликата
над 491,50 лв. до 350000 лв., размерът
на дължимите разноски е определен правилно като 9876,77 - 9876,77 * 491,50 / 350000
= 9876,77 – 13,87 = 9862,90лв., пропорционално на отхвърлената част от иска. При
това няма основание да се калкулира сумата, заплатена от „ДЗИ – О. з.“ ЕАД, тъй
като искът на С. е предявен не срещу това лице, а срещу работодателя, а последният
се е защитавал срещу пълния размер на претенцията от 350000лв.
Неоснователно жалбоподателят счита, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено под минимума поради вината
на работодателя. На първо място, вината на страна по делото не е релевантен
фактор за разпределяне на отговорността за разноските. Освен това, отговорността
по чл. 200 от КТ е обективна, поради което вината на длъжностни лица на
работодателя е без значение дори за самото й ангажиране.
Неоснователни са и изводите, които
жалбоподателят прави от факта, че ответникът е бил защитаван както от адвокат,
така и от юрисконсулт. Видно от приложеното към отговора на исковата молба
пълномощно, адвокатът е упълномощен преди юрисконсулта, подал е отговор и е
участвал активно във всички открити съдебни заседания по делото – противно на
твърденията на жалбоподателя в обратен смисъл. Поради това и с оглед
разпоредбата на чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 от ГПК,
следва да се присъди възнаграждението за един от двамата процесуални представители,
като, според настоящия съдебен състав, в такива случаи на присъждане подлежи
по- високото от двете възнаграждения.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че частната жалба е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и наличие на съответно искане, в полза на
въззиваемия следва да се присъдят сторените от него разноски
във въззивното производство. По делото няма данни за
извършени такива, освен във връзка с осъщественото процесуално представителство
от юрисконсулт. Поради това и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, както и с оглед размера
на защитавания материален интерес, жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия разноски по делото от 300 лв.
По аргумент от чл. 78, ал. 4 от ГПК, предприетото
пред въззивния съд частично оттегляне на иска не
влияе върху размера на отговорността за разноските. Освен това следва да се има
предвид, че в хода на цялото производство процесуалните представители на
ответника са осъществявали защитата му при първоначалния (т.е. по- висок)
размер на исковата претенция.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
№ 97 от 13.07.2018г., постановено по гражданско дело № 451/2017г. по описа на
РС- гр. Пирдоп, В ЧАСТТА МУ, с която
е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 200 от КТ на Н.Т.С. срещу „Е. М.” ЕАД за разликата над 50000 лв. до
първоначално предявения размер от 350000 лв. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 97 от 13.07.2018г., постановено по гражданско дело № 451/2017г. по описа
на РС- гр. Пирдоп, В ЧАСТТА МУ, с
която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 200 от КТ на Н.Т.С. срещу „Е. М.” ЕАД за разликата над 491,50лв. до пълния
предявен размер (след частичното му оттегляне) от 50000 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Н.Т.С. срещу определение №
631/21.09.2018г., постановено по гражданско дело № 451/2017г. по описа на РС-
гр. Пирдоп.
ОСЪЖДА Н.Т.С. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати
на „Е. М.” ЕАД с ЕИК *** и седалище ***,
сумата 300 лв., представляваща разноски по чл. 78, ал. 8 от ГПК в
производството пред въззивния съд.
Делото е постановено при
участието на „ДЗИ – О. з.“ ЕАД в качеството му на трето лице – помагач на
страната на въззиваемия.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.