Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр. София, 13.01.2020 год.
В И
М Е Т О Н А Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 5616
по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 ГПК.
С решение №
191550 от 10.08.2017 г. по гр. дело № 58335/2015 г. по описа на СРС, ГО, 143
състав, съдът е прогласил нищожността на
Договор за револвиращ заем №
**********/10.09.2013 г., сключен между ищцата С.Г.Ч. и ответника „П.К.Б.“
ЕООД, на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД поради противоречието му с
добрите нрави, като е отхвърлил исковете за нищожност поради противоречие със
закона по чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД и липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Със същото решение съдът е осъдил ответното дружество да заплати на ищцата
сумата от 944 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД като получена без
основание сума за лихви по нищожния договор, отхвърляйки иска по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за мораторна лихва от 50.26 лв. върху главницата от 944 лв.
Недоволен от
така постановеното решение в ЧАСТТА, в която предявените искове са уважени, е
останал ответникът „П.К.Б.” ЕООД, който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, го
обжалва с оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на материалния
закон и необоснованост. По-конкретно поддържа, че към датата на сключване на
процесния договор са липсвали императивни законови разпоредби за размера за
възнаградителната лихва, поради което лихвения процент от 98.52 % напълно
съответствал на добрите нрави, доколкото не може да има недействителност поради
противоречие с тях, без да има противоречие със закона. Счита, че неправилно
съдът се е позовал на установената задължителна съдебна практика, като приложил
същата без да съобрази конкретния случай. Изложени са съображения, че
разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, съгласно който годишният процент на
разходите не може да надхпвърля пет пъти законната лихва, не би била приложима,
тъй като в такъв случай всички договори, сключвани от небанкови институции биха
се оказали нищожни. В тази връзка се позовава и на обстоятелството, че в
сектора на кредитирането, извършвано от небанкови финансови институции, поради
високите рискове и ниската кредитоспособност, са допустими по-високи нива на
възнаградителните лихви, като застъпва тезата, че за противоречие на морала
меродавни следва да бъдат практиките и уговорените възнаградителни лихви от
останалите такива институции, а не лихвите на банките и останалите търговци.
Като навежда довода, че добрите нрави в потребителското финансиране с „бързи
кредити“ от небанкови финансови институции не са нарушени, тъй като на пазара
се срещат и лихви от 200 %, се аргументира необходимостта от изоставянето на
цитираната от ищцата и възприета от съда съдебна практика. Искането към
въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира сторените по делото съдебни разноски.
Въззиваемата
страна С.Г.Ч. оспорва жалбата по съображения, изложени в писмения отговор,
депозиран в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК. Моли същата, като
неоснователна, да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено в
обжалваните части. Претендира разноски.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия въззивният
съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта –
в обжалваната му част, а относно проверката на правилността на обжалваното
решение той е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия
и като взе предвид събраните доказателства по делото, доводите и възраженията
на страните, съдът намери следното:
Предявени са обективно съединени в условия на
евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, чл. 26, ал.
1, пр.1 от ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за нищожност на целия договор за
револвиращ заем от 10.09.2013 г., евентуално съединени с искове за нищожност на
отделни негови клаузи (V и VI от договора, както и на
чл. 4.1 от Общите условия) поради противоречието им с императивните
разпоредби на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП, както и поради противоречието на същите
клаузи с добрите нрави. Посочените установителни искове са кумулативно
съединени с осъдителни искове, съответно -
по чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 944 лв. като
платена при начална липса на основание, както и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
мораторна лихва от 50.26 лв. върху главницата от 944 лв.
От фактическа
страна по делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че на
10.09.2013 г. между страните е сключен договор за револвиращ заем №
**********/10.09.2013 г. при Общи условия, по силата на който ответникът „П.К.Б.“
ЕООД е предоставил на ищцата Ч. заем в размер на 1200 лв. със срок за връщане
от 48 месеца при годишен процент на разходите от 154.17 % и годишен лихвен
процент от 98.52 %. По този начин срещу заем в размер на 1200 лв. ищцата се е
задължила към ответника да върне (плати) сума от 4859.93 лв. Видно от
представените с исковата молба вносни бележеки, както и от приложеното към
отговора на ответника извлечение по сметка, за периода от 24.10.2013 г. до
25.08.2015 г. ищцата е заплатила сума в общ размер на 2249.20 лв. и към
22.02.2016 г. (датата на извлечението) е оставало да дължи сумата от 3019.16
лв.
При така установената
фактическа обстановка, настоящият състав приема следното от правна страна:
Решението е постановено от надлежен състав на Софийския
районен съд, в пределите на предоставената му от закона правораздавателна власт
и компетентност, изготвено е в писмена форма и е подписано, с оглед на което
същото е валидно.
Предвид изискванията на материалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуването и
упражняването на правото на иск. В тази връзка настоящият съдебен състав
намира, че независимо от уточненията на исковата молба пред първата и пред
настоящата инстанции, на разглеждане подлежат посочените по-горе искове в
посочената последователност, която произтича от закона. Това е така, защото ако
изначално е липсвало съгласие между страните по договора, същият се явява
несключен, респ. никога не е съществувал и поради това е правно-ирелевантно
дали ако бе сключен, той би бил действителен. Когато договорът е сключен, т.е.
страните са постигнали съгласие по съдържанието му, на проверка подлежи, дали
то не е било забранено от императивни разпоредби на закона. Само ако той не
противоречи на такива, съдът следва да пристъпи към разглеждане на следващия
иск за нищожност, като установи, дали така постигнатото съглашение, макар и да
не е противно на повелителни правни норми, не противоречи на добрите нрави. Едва когато
приеме, че договорът в неговата цялост е действителен, съдът следва да разгледа
исковете за нищожност на отделни негови клаузи. Именно така е процедирал и
Районният съд, поради което решението му е процесуално допустимо.
По същество правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че макар
страните да са имали и изразили воля да сключат процесния договор за револвиращ
заем от 10.09.2013 г., за което са постигнали съгласие, същият, без да нарушава
чл. 4, ал.
1 от Закона за защита на потребителите, се явява нищожен
поради противоречието му с добрите нрави. Според трайно установената съдебна
практика, добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, са неписани общовалидни морални норми, които
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Няма съмнение също така,
а и по аргумент от чл. 9 от ЗЗД, като накърняване
на добрите нрави може да се разглежда и тази сделка, която накърнява
изискванията за еквивалентност на престациите. Като критерий, въз основа на
който съдът оценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща
нищожност на сделката, в съдебната практика е възприета изключително голямата
разлика в тях (така решение №
615 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ІІІ Г. О. на ВКС, решение 119
от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 /2010
г. на І Г.О. на ВКС, в което е подчертана необходимостта от значителна липса на
еквивалентност в насрещните престации,
решение № 24 от 09.02.2016 г. по
гр. д. № 2419/2015 г., на ІІІ Г. О. на
ВКС, и др.). В настоящия случай
вземането на ответника значително превишава неговата собствена престация,
доколкото срещу сумата от 1200 лв. е уговорено той да получи обратно сумата
4859.93 лв., формирана главно от размера на възнаградителната лихва от 98.52 %
годишно, респективно, ищецът е следвало да заплати на
ответника възнаграждение в размер, над
два пъти по-висок от получената от
него в заем сума. Противно на изложеното във въззивната жалба, нищожната поради
противорение на закона сделка може да противоречи и на добрите нрави (така
напр. Решение № 144/1999 г. на ВКС, V
г.о.), а обстоятелството, че при други „бъзи кредити“ лихвите достигат нива от
200 % не означава, че процесната лихва от почти 100 % не противоречи на морала.
Съдът не е допуснал и смешение между институтите на законната и
възнаградителната лихва, нито е приравнил обезщетението за забава при плащане,
от една страна, на цената за предоставените парични средства, от друга, а е
аргументирал извода си за прекомерност на лихвата от 98.52 % като е сравнявал
нивата на законните лихви с процесните, каквато е и съдебната практика в сходни
случаи. Напротив, в правилно приложение на материалния закон
първоинстан-ционният съд е съобразил, че с оглед съществените различия между законната
и възнаградителната лихва, в случая не може недействителната клауза за
неморално-прекомерната възнаградителна лихва да бъде заместена от законните
лихви, установени в страната. Тъй като се касае до договор за потребителски
кредит, който задължително е възмезден, не може да се приеме и че договорът би
бил сключен и без клаузата, предвиждаща годишен процент на разходите от 154.17 %
и годишен лихвен процент от 98.52 %. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от посочените хипотези,
поради което искът за нищожност на
договора от 10.09.2013 г. поради
противоречието му с добрите нрави като основателен, следва да бъде уважен,
както законосъобразно е прието и в обжалваното решение.
Обстоятелството, че процесният договор попада в приложното поле на Закона
за защита на потребителите, тъй като ищцата има качеството на потребител
съгласно § 13, т.1 от ЗЗП, а ответникът
е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП, както и това, че съгласно чл. 146
от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите, сключени с потребители, са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, като според ал. 2 на чл. 146 от ЗЗП, не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, биха
имали значение при разглеждане на евентуалните искове за нищожност на чл. V и VI от договора за
револвиращ заем. Тези искове, обаче, не подлежат на разглеждане, тъй като
вътрешно процесуалното условие, под което са предявени, не е настъпило –
договорът се явява нищожен изцяло, с оглед на което съдът не дължи произнасяне
по недействителността на отделните неравноправни каузи от него. Ето защо, съдът
не е следвало да обсъжда качеството на ищцата на потребител и равноправността
на клаузите в контекста на ЗЗП. Независимо от това, решението в частта, в
която СРС се е произнесъл по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД като краен резултат е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Решението е правилно и обосновано и в частта, в която
районният съд приема, че е реализиран фактическият състав на неоснователно
обогатяване при начална липса на основание, поради което даденото по него във
вид на възнаградителна лихва подлежи на връщане, на основание чл. 55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД. Тъй като договорът за заем е нищожен, ищцата не е следвало да
плаща лихви по него, а така платеното се явява дадено при начална липса на
основание. Ето защо и за отстраняване на последиците на настъпилото
неоснователно разместване на блага, то подлежи на връщане. По кондикционния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1-во от ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание в тежест на
страната, която е получила плащането, е да установи основанието, на което то е
извършено. Както това е разяснено още с Постановлението на Пленума №
1/1979 г. на ВС, в чл. 55 ал. 1 от ЗЗД са уредени три различни фактически
състава на неоснователно обогатяване. Първият от тях изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още
при самото даване липсва основание за разместване на блага от имуществото на
едно лице в имуществото на друго. Този кондикционен иск е приложим както в
случаите, когато е получено нещо въз основа на изначално нищожен акт, така и
когато предаването е станало без наличие на някакво правно отношение. По делото безспорно е установено, че ответното дружество „П.К.Б.“
ЕООД е получило исковата сума, в размер на 944 лв. под формата на възнаградителна лихва по нищожния договор за
заем от 10.09.2013 г. Правилно е прието от първостепенния съд и че същата сума,
получена от въззивника при начална липса на основание, подлежи на връщане на
предявеното с исковата молба основание. Ето защо и поради съвпадане на изводите
на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено и в тази
му обжалвана част.
С оглед изхода на спора въззивникът „П.К.Б.“ ЕООД следва да
заплати на въззиваемата Ч. сторените от нея разноски пред въззивната инстанция,
но тъй като не са ангажирани доказателства за реалното им извършване, въпреки
представения списък, такива пред СГС не следва да бъдат присъждани.
Водим
от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
191550 от 10.08.2017 г. по гр. дело № 58335/2015 г. по описа на СРС, ГО, 143
състав.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните чрез
връчване на преписи от него при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.