№ 317
гр. Русе, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Николинка Чокоева
Членове:Татяна Черкезова
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Татяна Черкезова Въззивно гражданско дело
№ 20244500500421 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
„С.К.“ ООД гр. София, чрез упълномощения процесуален представител
юриск. Ц. Б., е обжалвало Решение № 1653/23.11.2023 г. на Районен съд Русе,
постановено по гр. д. № 4078/2023 г., с което е уважен предявеният от В. Г. П.
иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем Кредирект №
***/29.03.2022 г., сключен между страните. Излага оплаквания за
неправилност на съдебното решение и моли то да се отмени изцяло, а
договорът за паричен заем да се обяви за действителен. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата В. Г. П., чрез пълномощника си адв. К. Х. от АК-
Русе, в съдебното заседание взема становище за неоснователност на същата.
Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за
въззивното производство.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Жалбата е допустима – подадена е от заинтересована по спора страна в
законния срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Предмет на делото е установителен иск, предявен от В. Г. П. срещу
1
„С.К.“ ООД, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем
Кредирект № ***/29.03.2022 г. като противоречащ на императивните
изисквания на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. По делото няма спор между страните, че П. е сключил със „С.К.“ ООД
процесния договор за паричен заем Кредирект, съгласно който е получил в
заем сумата от 1 200.00 лв. при ГПР – 47,93 % и фиксиран годишен лихвен
процент на заема – 40,05 %. Заемателят е поел задължение да върне заемната
сума на дванадесет вноски, дължими ежемесечно, с размер на първите три
погасителни вноски – по 40.05 лв. и девет вноски по 156.56 лв. Посочена е
общата сума за плащане 1 529,19 лв. Съгласно чл. 6.1. от договора, заемателят
се задължавал в срок от три дни от усвояване на заемната сума да предостави
на заемодателя обезпечение на задължението, отговарящо на условията на чл.
33, ал. 1 от Общите условия – чрез поръчителство на едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно на конкретни изисквания или
предоставяне на безусловна банкова гаранция, като в случай на неизпълнение
на това задължение (чл. 6.2. от договора) заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1 602.81 лв., която сума се начислява автоматично и с
подписване на договора заемателят се счита уведомен за нейното начисляване.
Предвидено е неустойката да се разсрочва и да се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски – по 220.95 лв. с първите три погасителни
вноски и по 104.44 лв. с останалите девет вноски. Общата сума, дължима по
заема с включената неустойка е 3 132.00 лв.
Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем Кредирект №
***/29.03.2022г. и страните по него – физическо лице, което при сключването
му действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща заема в
рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна
уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в чл. 10 и чл. 11.
За да уважи иска и да прогласи нищожност на договора,
първоинстанционният съд след обстоен анализ е приел, че е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочено как е
образуван ГПР – при какви допускания и от какви компоненти, което води до
недействителност на договора.
Съдът констатира, че изчисленият и посочен в процесния договор ГПР в
размер от 47,93 %, е неправилен. Съгласно чл. 6.1. от договора заемът следва
да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, съгласно Общите
условия, като заемателят трябва да представи обезпечението в срок от три дни
от усвояване на заемната сума. Не се спори, че обезпечение не е представено.
В чл. 6.2. е уговорена неустойка в размер на 1 602.81 лв. в случай на
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, която сума ще
се заплаща разсрочено. В погасителния план по т. 4 от договора към всяка
2
погасителна вноска е прибавена и част от неустойката, при което размерът на
вноската става 261 лв. Следователно, дължимите по договора крайни суми са:
главница 1 200 лв. и лихва 329.19 лв., или общо 1 529,19 лв., а с прибавяне на
неустойката от 1 602.81 лв. общата сума за връщане нараства на 3 132 лв.
Неустойката оскъпява кредита с 261 % спрямо главницата по заема.
Изискванията за представянето на такъв вид обезпечение след сключване на
договора води до разместване на финансовия риск, като го прехвърля върху
заемополучателя. Кредиторът, тъй като предоставя такъв вид услуги, е
длъжен или да провери предварително имущественото състояние на длъжника
си, или да отчете риска от невъзможност за погасяване на кредита, като го
добави в общия размер на разходите чрез уговаряне на по-висока лихва или
друго плащане. Неоправдано е да се прехвърля рискът от неизвършване на
проверка на имуществото на заемателя върху него, чрез въвеждане на този вид
допълнителна тежест, която не е била отчетена при определяне на ГПР. Освен
това неустойката за непредоставяне на обезпечение е разсрочена на
погасителни вноски, съвпадащи с погасителните вноски по предвидения в
договора за заем погасителен план, от което следва извод, че това всъщност
представлява прикрита договорна лихва в полза на заемодателя. Поради тези
съображения същата е трябвало да бъде включена в изчисленията на ГПР.
Това води до нищожност на договора за потребителски кредит на основание
чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Видно е, че от страна на
кредитора се прави опит да бъде заобиколена императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения.
С оглед изложеното, обжалваното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде потвърдено от
въззивната инстанция, която мотивира решението си като препраща към
мотивите на първоинстанционния съд.
Предвид изхода на спора, върху жалбоподателя следва да се възложат
разноските на ответника. За настоящото производство се претендира
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. в полза на процесуалния
представител на ответника по жалбата – адв. К. Х., която е предоставила
безплатно правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, видно от
приложения на л. 46 договор за правна защита и съдействие. Жалбоподателят
е направил възражение за несъразмерност на претендираното възнаграждение.
В тази връзка съдът съобразява постановеното Решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, с което е прието, че член
101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална
правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
3
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите, и от
друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо
страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските
услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, поради
което настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на
чл. 38, ал. 2 от ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда
да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения
в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ
на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС. Въведеното с
чл. 38, ал. 2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения
от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да
прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава
изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на
участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 от ДФЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща
към Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се
прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение
следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и фактическата и правна сложност на делото (в този смисъл
Определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г., I т.о.).
Настоящият състав намира, че в полза на адв. Х. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на В. Г. П.,
като материално затруднено лице по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в размер
под минималния от 1 000 лв. по чл. 7, ал. 1, т. 4 от наредбата. За определянето
му съдът съобразява, че правната помощ е за процесуално представителство
във въззивното производство, при което претендираният размер от 500.00 лв.
не е прекомерен и е пропорционален спрямо извършената работа.
Мотивиран така, Окръжният съд
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1653/23.11.2023 г., постановено по гр. д.
№ 4078/2023 г. по описа на Районен съд Русе.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. *** представлявано от У. Н.П.П., да заплати на адвокат К. Х. от АК Русе
сумата от 500.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
на В. Г. П., ЕГН ********** безплатна правна помощ в настоящото
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5