РЕШЕНИЕ
№159
гр. Пазарджик, 16.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско
отделение, въззивен състав, в
публично заседание на десети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева въззивно гр. дело № 123 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело №
206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера, са отхвърлени предявените от Н.С.П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Е.С.Т., ЕГН ********** и П.П.Т., ЕГН **********,***, искове с правно основание чл. 79 във вр. чл. 240
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за
заплащане на сумата от 647,87 USD (щатски долара), представляваща главница по договор
от 05.11.2012 г., за периода от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на завеждане
на исковата молба – 05.11.2018 г. до
окончателното й изплащане и сумата
в размер на
920,06 USD (щатски долара) – мораторна лихва за периода от
05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., или левовата им равностойност при курс на
БНБ.
С молба от 12.09.2019 г. ищецът Н.П. е поискал допълване
на съдебното решение чрез постановяване на изричен диспозитив относно
предявената от него искова претенция за лихва за периода от 27.10.2016 г. до
05.11.2018 г. Със същата молба ищецът е поискал и поправка на решението в
частта, в която районният съд е посочил, че претендираната главница от 647,87 USD (щатски долара) е за
периода от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., поради липса на заявени от него
твърдения, че въпросната парична сума е дължима за този период.
С Допълнително решение № 835/23.10.2019 г., постановено
по гр.д. № 206/2019 г., Районен съд – Пещера е отхвърлил молбата за допълване
по реда на чл. 250 от ГПК и за поправка на очевидна фактическа грешка по
реда на чл. 247 от ГПК на съдебното решение.
Срещу Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр.
дело № 206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера, е депозирана въззивна жалба
от ищеца Н.П., чрез адв. А.Б., в която се твърди, че обжалваното решение е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Сочи се, че атакуваният съдебен акт е постановен при допуснати нарушения на
процесуалните правила при изготвяне на доклада по делото, свързани с разпределянето
на доказателствената тежест между страните. В диспозитива на решението е посочен
период на претенцията за лихва, различен от периода, коментиран в мотивите му и
претендиран с исковата молба. Поддържа се, че районният съд неправилно е приел,
че след като между страните по спора липсват уговорки за лихва, то такава не се
дължи. След като задължението не е изпълнено на падежа – 05.11.2013 г., то
ответниците дължат лихва за забавеното плащане, каквато в случая се претендира.
Твърди се, че е налице нарушение на материалния закон, тъй като не са спазени
правилата на ЗЗД за реда и начина на погасяване на задълженията – първо за
лихва и след това за главница. Този ред на погасяване на задълженията не е
съобразен от вещото лице при изготвяне на заключението на извършената
съдебно-икономическа експертиза, поради което същата не е следвало да бъде
приета. Неправилно и незаконосъобразно районният съд е отхвърлил претенцията за
лихви, като погасена по давност, тъй като лихвите за старите периоди са били
погасени, поради извършени плащания, като са останали дължими част от
главницата и новонатрупани лихви. Твърди се, че всички изводи на районния съд
във връзка с изпълнението на процесните задължения и тяхното погасяване са
неправилни и необосновани. Отрича се заетата сума да е върната от ответниците.
Сочи се, че извършените от ответниците плащания погасяват задълженията в
установения от закона ред: разноски, лихви и накрая главница, както и че лихва
за забава се дължи след настъпване на падежа на неизпълнено задължение,
независимо дали е договорена или не. Изтъква се, че по принцип могат да се считат
за погасени по давност само лихвите натрупани до 05.11.2015 г., доколкото
исковата молба е депозирана на 05.11.2018 г., но в случая тези лихви не са
погасени по давност, а поради извършени частични плащания. В този смисъл въззивникът
намира за обсолютно неправилен извода на районния съд, че процесното вземане на
ищеца за лихви е погасено по давност за претендирания период от 05.11.2013 г.
до 05.11.2018 г. Прави се искане първоинстанционния съдебен акт да бъде отменен
и да бъде постановено ново решение, с което исковите претенции да бъдат
уважени.
Във въззивната жалба е формулирано доказателствено искане
за допускане на повторна съдебно-икономическа експертиза, което е оставено без
уважение с Определение № 75/19.02.2020 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик.
В законоустановения срок е депозиран отговор на
въззивната жалба от ответниците Е.Т. и П.Т.. Намират въззивната жалба за
неоснователна, а първоинстанционното съдебно решение за правилно и
законосъобразно, поради което молят да бъде потвърдено. Твърдят, че не е имало
уговорен падеж за плащане на сумите по предоставения заем, тъй като впоследствие
страните се разбрали задължението да бъде изплащано периодично, без да се
уточняват падежите на всяко частично плащане, а записът на заповед да се
използва като разписка за получените суми. Поддържат, че след като ищецът не е
ангажирал доказателства за уговорен падеж на задължението, то лихва за забава
не се дължи. Считат за неоснователни оплакванията на въззивника относно
изготвената съдебно-икономическа експретиза и за правилни изводите на райония
съд, че е изтекла тригодишната погасителна давност, съгласно чл. 111, ал. 1,
буква „в“ от ЗЗД, относно претенцията за
лихва. Сочат, че липсва правно основание за заплащане на лихвите за забава, които вещото лице
е посочило в експертното заключение, предвид поставената му от ищеца задача. Претендират разноски. Нямат доказателствени искания.
В срок е
депозирана въззивна жалба от ищеца Н.П. и срещу Допълнително решение № 835/23.10.2019
г., постановено по гр.д. № 206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера. Оспорва
мотивите на районния съд за отхвърляне на молбата му за допълване на
обжалваното решение и за поправка на допусната в него очевидна фактическа
грешка. Изтъква, че в доклада по делото съдът не е посочил период, за който се
претендира лихвата в размер на 920,06 USD. Твърди, че видно
от исковата молба и уточнението към нея,
ищецът претендира лихвата за период, в който е включен периода от 27.10.2016 г.
до 05.11.2018 г. Поддържа, че в мотивите на решението, чието допълнение се
иска, районният съд е обсъждал периода до 05.11.2018 г., но в диспозитива на
решението липсва произнасяне за лихвата за забава, дължима за времето от
27.10.2016 г. до 05.11.2018 г. Ищецът заявява, че не е сочил период – от
05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., за който претендира главницата от 647,87 USD, както неточно се е произнесъл районният съд, поради
което следва да бъде извършена поправка на решението в тази част. Прави искане
допълнителното решение, с което е отказано допълване и поправка на очевидна
фактическа грешка на Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело №
206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера, да бъде отменено. Претендират се
разноски.
Ответниците Е.Т. и П.Т. не са депозирали отговор на подадената въззивна жалба срещу
постановеното допълнително решение.
В открито
съдебно заседание въззивникът Н.П., чрез процесуалния си представител адв. А.Б.,
поддържа въззивната жалба и излага подробни съображения за основателността на
исковите претенции. Моли да бъде отменено първоинстанционното съдебно решение и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат изцяло
уважени. Претендира разноски.
Въззиваемите Е.Т. и П.Т., редовно
призовани, не се явяват в открито съдебно заседание пред въззивната инстанция и
не изпращат процесуален представител.
Въззивната
жалба е процесуално допустима - подадена е
в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното
производство срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт. Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо, а по същество - частично
правилно.
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79
във вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В
исковата си молба срещу Е.Т. и П.Т., ищецът Н.П. твърди, че на 05.11.2012 г. в негова
полза е издаден запис на заповед от Е.Т., с поръчител П.Т., за сумата от 2600
щатски долара и сумата от 5500 лева, с падеж 05.11.2013 г. и място на плащане:
гр. П., ул. „К.Ф.“ № 3. Сочи, че сумите не са му изплатени в срок, като ответницата
П.Т. периодично му плащала дребни суми, както следва: на 01.09.2014 г. платила сумата от 500 лв.;
на 21.04.2016 г. платила сумата от 300 лв.; на 03.06.2016 г. платила сумата от
300 лв.; на 05.07.2016 г. платила сумата
от 300 лв.; на 10.08.2016г. платила сумата от 300 лв.; на 07.09.2016 г. платила
сумата от 300 лв.; на 14.10.2016 г. платила сумата от 300 лв. и на 27.10.2016 г.
платила сумата от 8200 лв., които обаче били недостатъчни да покрият доларовото
задължение. Твърди, че от падежа – 05.11.2013 г. до плащането на 27.10.2016 г.
са изминали три години, в които са
натрупани законни лихви в общ размер на 1505,23 лв. Сочи, че след като от
надплатената в левове парична сума от 5000 лв. извади натрупаната лихва от
1505,23 лв. се получавала разлика в размер на 3494,77 лв., която послужила за
частично заплащане на доларовото задължение, а именно заплащане на сумата от 1952,13 USD,
при курс на БНБ към 26.10.2016 г. за 1.00 USD от 1,79023 лв.
Оставала дължима сума по задължението в долари от 647,87 USD, както и дължима
лихва в размер на 920,06 USD.
С
Разпореждане № 102828/07.11.2018 г. на Районен съд-П. исковата молба е оставена
без движение с указания към ищеца да поправи допуснатите й нередовности, като
посочи периода, за който претендира лихва в размер на 920,06 USD, както и върху
каква сума е начислена претендираната натрупана лихва, и да посочи дали
претендира законна лихва от завеждането на делото до окончателното изплащане
само върху главницата в размер на 647,87 USD.
С молба от 20.11.2018 г. ищецът е отстранил нередовностите
на исковата молба, като посочил, че претендира обезщетение за забава в размер
на 920,06 USD за периода от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г., конкретизирал е върху
каква сума е начислена тази лихва, както и че претендира законната лихва от
завеждането на делото върху сумата от 1567,93 USD, представляваща сбор от
неизплатената главница в размер на 647,87 USD и мораторната лихва от 920,06
USD, до окончателното изплащане на вземанията.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от ответниците Е.Т. и П.Т., в който се твърди, че падежът на
плащане е 05.11.2013 г. и се прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на претендираната главница и недължимост на лихвите за забава, като акцесорно
задължение, а при условията на евентуалност и поради погасяването им по давност.
На следващо място, твърди се, че ответниците не дължат претендираните суми, тъй
като още през 2016 г. са уредили отношенията си с ищеца по дълга. Тогава му
заплатили сумата от 10 500 лв., като ищецът им заявил, че повече няма
никакви претенции към тях. За това свидетелствало и обстоятелството, че до
момента същият не им е изпращал никакви покани за плащане. В случай че бъде
прието, че имат задължение към ищеца, оспорват същото по размер – намират
изчисленията на ищеца относно процесното задължение за неправилни и извършени с
противоречие с нормата на чл. 76 от ЗЗД, защото по-обременителното за тях
задължение било валутното, доколкото към настоящия момент левовата
равностойност на едни щатски долар е по-висока от левовата равностойност на
един щатски долар към момента на погасяване. Молят исковете да бъдат отхвърлени
като неоснователни и недоказани.
За да
постанови решението си, районният съд в мотивите на съдебния акт е приел, че
ответниците са върнали изцяло на ищеца заетите суми от 5500 лв. и 2600 USD, както и че претендираната лихва за забава за периода
от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г. в размер на 920,06 USD е погасена по давност на основание чл. 111, ал. 1, б.
„в“ от ЗЗД.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото
е представено като доказателство заверено копие от
писмен документ, озаглавен „запис на заповед“, от съдържанието на който се
установява, че въззиваемият - ответникът Е.С.Т., като издател, безусловно
е обещал да заплати на поемателя - ищеца Н.С.П. следните парични суми: сумата
от 2 600 USD и сумата от 5 500 лева. Като падеж на плащане е
посочена датата 05.11.2013 г., мястото на плащане е гр. П., ул. „К.Ф.“ № 3, а като дата на издаване е отразена 05.11.2012
г. Записът на заповед е авалиран от ответницата П.П.Т. и е подписан от нея и от
ответника Е.Т..
Ищецът в исковата молба твърди, че е предоставил на ответниците
сумите от 5500 лв. и 2600 USD, във връзка с което е
издаден процесния запис на заповед от 05.11.2012 г., с падеж на плащане
05.11.2013 г. В първото по делото заседание пред районния съд ищецът, по реда
на чл. 176 от ГПК, е разкрил каузата за предаването на въпросните парични суми
- сключен между страните договор за заем за сумата от 5000 лв. и сумата от 2600 USD. Ответниците признават, че менителничният ефект е издаден
на посочената дата във връзка с предоставен им заем за сумите от 5000 лв. и от 2600 USD. От така наведените твърдения следва, че страните
не спорят относно факта на предаване от ищеца на ответниците на паричните суми
в размер на 5000 лв. и 2600 USD,
основание за което е сключен между тях договор за заем, както и че по този
повод е
издадена ценната книга като разписка за предаване на паричните суми.
Между страните не е
спорно, че
ответницата П.Т. е заплатила на ищеца сумата в общ размер на 10 500 лв., както
следва: на 01.09.2014 г. е заплатила в негова полза сумата от 500 лв., на дати
21.04.2016 г., 03.06.2016 г., 05.07.2016 г., 10.08.2016 г., 07.09.2016 г. и на
14.10.2016 г. е заплатила еднократно суми, всяка от които в размер на 300 лв.,
а на 27.10.2016 г. му е заплатила сумата от 8200 лв.
Фактът на
превеждането по банков път на паричните суми в периода от 21.04.2016 г. до
14.10.2016 г. от ответницата в полза на ищеца се установява и от приложените по
делото писмени доказателства - преводни нареждания от Ти Би Ай Банк.
Пред
първоинстанционния съд е разпитана в качеството на свидетел З.С.Д. - сестра на ищеца, видно от
показанията на която през 2012 г. ответницата П.Т. поискала от нея в заем сума
около 10000 лв., но тя не разполагала с такава. Заявява, че свързала
ответницата с брат си - ищеца, който имал парични средства, тъй като живял в
чужбина. Разбрала, че той дал на ответниците в заем въпросната сума, като имало
и уговорка за лихва, но сочи, че не е присъствала на уговорките помежду им и на
предаването на парите.
Според чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ от ГПК, свидетелски показания се допускат
във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност
по-голяма от 5000 лв. и не са сключени от съпрузи или роднини в определена
степен на родство и сватовство. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, изключващо свидетелски показания за
установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо
когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за
смисъла на постигнатите договорености. Ако страните спорят за значението на
отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски
показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен,
както и каква е била действителната обща воля на страните.
В случая страните не спорят, че между тях е сключен договор
за заем за сумата от 5000 лв. и 2600 USD, които са предадени от ищеца на ответниците, поради което свидетелските
показания за установяване на останалите елементи на договора не са недопустими (в този
смисъл Решение № 524/28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г.о.).
Не са
наведени обаче твърдения от ищеца по процесния договор от 05.11.2012 г. да е
уговаряна договорна възнаградителна лихва или наказателна лихва за неизпълнение
на поетите по него задължения за връщане на заемните суми. Съобразявайки това,
въззивната инстанция не кредитира
показанията на свид. З.Д., преценени съобразно чл. 172 от ГПК, в частта, в
която същата излага, че между страните по заемния договор е била уговорена
лихва, доколкото изложеното от нея не кореспондира с твърденията на ищеца и
ответниците - страни по договора.
За изясняване на спора от фактическа страна пред
районния съд е назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза, приета
без възражения и неоспорена от страните в съдебно заседание. Експертът е
посочил, че ответницата е заплатила на ищеца сумата в общ размер на 10 500
лв. с направените плащания на горепосочените дати - 01.09.2014 г., 21.04.2016 г., 03.06.2016
г., 05.07.2016 г., 10.08.2016 г., 07.09.2016 г., 14.10.2016 г. и 27.10.2016 г., като към датата на падежа -
05.11.2013 г. задължението за главница било в общ размер на 9 268,47 лева,
което било изцяло погасено с извършените плащания. Останали дължими лихви за
забава по заема, както следва: по частта от заема от 5500 лв. – 892,70 лв.,
дължима за периода от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г., а по частта от заема от
2600 USD – 409,45 USD, дължима за периода от 05.11.2013г. до
05.11.2018г.
При така установената фактическа обстановка, настоящият
въззивен състав достига до следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД с договора
за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество.
За основателността на исковите
претенции по
чл. 79 във вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже възникването на валидно
облигационно правоотношение по договор за заем, фактическото предаване на заемната
сума, както и настъпила изискуемост на задължението за връщането й (изпадането в забава,
нейният период и неизпълнение на задължението за връщане на предоставените в
заем средства). В тежест на ответниците е да докажат
възраженията си, свързани със заплащането на претендираните суми.
Между
страните по делото не се спори, че заемните суми от 5 500 лв. и 2 600
USD са излезли от патримониума на ищеца и са преминали в патримониума на ответниците,
както и че основанието за предаването им е сключен договор за заем. Следователно,
съдът приема, че между ищеца и ответниците е възникнало валидно заемно правоотношение.
По делото не е представен договор за заем в писмена
форма, а е депозиран документ, озаглавен като „запис на заповед“, като страните признават, че предназначението му е
на разписка за реално предадените в заем от ищеца на ответниците суми по записа
на заповед в размер на 5 500 лв. и 2 600 USD. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която
основанието за плащане не е елемент на съдържанието, като напротив, ако поетото
обещание за плащане е обвързано в документа със съществуването на кауза, то
менителничният ефект е недействителен. Разписката се предоставя от кредитора на
длъжника и доказва изпълнението на задължението, съгласно чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.
Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1
от ЗЗД разписката служи като
доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя
да предостави на заемателя определена парична сума.
Установява се, че падежът на връщане на заетите суми е 05.11.2013
г., който факт не се оспорва от ответниците с отговора на исковата молба.
Напротив, в депозирания отговор, същите изрично заявяват, че падежът на плащане
е 05.11.2013 г. В този смисъл възражението, направено от ответниците в отговора
на въззивната жалба, че не е имало уговорен падеж за плащане на сумата по
предоставения заем, се явява преклудирано и поради несвоевременното му заявяване
не следва да бъде обсъждано.
По делото не се спори и относно това, че в периода от
01.09.2014 г. до 27.10.2016 г. ответницата П.Т. е заплатила на ищеца сумата в
общ размер на 10 500 лв.
Спори се дали сумата в размер на 10500 лв. е достатъчна за погасяване на цялата дължима главница в
щатски долари по предоставения договор за заем от 05.11.2012 г. и обезщетението
за забавено плащане или остава неизплатено задължение в размер на 647,87 USD,
представляващо главница по процесния договор за заем и мораторна лихва в размер на 920,06 USD, изтекла за
периода от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г.
От
събраните по делото доказателства се установява, че ответниците не са изпълнили
точно в темпорално отношение задължението си да върнат на ищеца на падежа - 05.11.2013
г. заетата парична сума в левове и долари, поради което са изпаднали в забава и
при поискване дължат на ищеца обезщетение в размер на установената в чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД мораторна лихва върху просрочените задължения.
Според
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, който се определя
съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, а именно - при задължение с
определен срок за изпълнение длъжникът изпада в забава след изтичането му, а
ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от
кредитора. В настоящия случай е уговорен падеж на плащане - 05.11.2013 г., на
който главниците в лева и щатски долари по процесния договор за заем не са
върнати на ищеца, следователно ответниците са изпаднали в забава от 06.11.2013 г.
до окончателното погасяване на задълженията. Съгласно правилата на чл. 84 от ЗЗД при
срочно задължение длъжникът изпада в забава ipso jure след изтичането на срока, какъвто е настоящият случай и кредиторът има
право да претендира заплащане на обезщетение за вредите от забавата по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, без да е необходимо да е имало предварителна изрична уговорка
между страните за това. Обезщетителната (мораторна) лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение - при срочно
изпълнение на парично задължение. Задължението за плащане на обезщетението за
забава, намиращо своето основание в нормата на чл. 86 от ЗЗД, възниква при
неточно изпълнение на парично задължение в темпорално отношение. Вземането в
размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се дължи само при поискване
от кредитора – чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или
като последица от уважаването на иск за главницата. Кредиторът може да прихваща
извънсъдебно изпълнението срещу изискуемо и ликвидно вземане (установено със
сила на пресъдено нещо). При липса на уговорка между страните кредиторът не
може да прихваща извънсъдебно изпълнението срещу непризнато от длъжника обезщетение
за забавено плащане по чл. 86 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 111/27.10.2009 г.
по т.д. № 296/2009 г. на ВКС, I т.о., Решение № 211/26.01.2017 г. по гр.д. №
958/2016 г. на ВКС, III г.о.).
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г.,
ОСГТК, когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое
от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките,
длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника задължение,
включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва кредитора. При
плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако
длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и изр. 3 от ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД се
прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а
след него следващото по обременителност задължение в реда по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след
него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД; ако
задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно - всяко от тях в реда по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Когато
извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за
забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в
поредността по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД.
Съобразявайки
указанията, дадени в посоченото тълкувателно решение, въззивният съд не
възприема изцяло заключението на експерта, независимо, че същото не е оспорено своевременно
от страните, докато трае изслушването на вещото лице, съгласно чл. 200, ал. 3,
изр. 2 от ГПК. Едва във въззивната жалба се навеждат оплаквания срещу изводите
на експерта, които са преклудирани, на основание чл. 266, ал. 1 от ГПК, като наведени за пръв път пред въззивния съд.
Въпреки преклузията, настоящият съдебен състав не споделя изцяло изводите на
вещото лице. Видно от експертното
заключение направените плащания от ответниците не са отнесени към погасяване на
задълженията за главниците в лева и щатски долари и обезщетението за заплащане
на законна лихва за забава, съгласно нормата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД и в
поредността по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД – разноски, лихви, главница. Вещото лице е
посочило, че с процесните плащания първо е погасена изцяло главницата – заетите
суми в размер на 5500 лв. и 2600 USD, като са
останали дължими лихви за забава, който извод на експерта не е съобразен с реда
на погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 2
от ЗЗД.
В случая с
оглед разпоредбите на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД с направените от ответницата
плащания първо следва да се погаси заемната сума от 5500 лв. Предвид конкретиката на случая обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва, изчислено върху главницата в лева, не следва да се
прихваща от изпълнението, тъй като то не е ликвидно. Както бе посочено по-горе,
при липса на
уговорка между страните ищецът не може да прихваща извънсъдебно изпълнението
срещу непризнато от ответниците обезщетение за забавено плащане на задължението
в лева, каквото в случая, видно от фактите по делото, е сторил ищецът. От материалите
по делото не може да се приеме, че ответниците са признали направеното от ищеца
извънсъдебно прихващане на изпълнението срещу обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, изчислено върху главницата от 5500 лв. Няма материализирана воля на
ответниците за такова признание. Напротив, същите отричат дължимост на лихви за забава. Следователно,
доколкото вземането на ищеца по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за забавено изпълнение на
паричното задължение в лева не е било безспорно, то не е настъпил ефекта на
извънсъдебното изявление на ищеца за прихващане на изпълнението срещу
непризнатото от длъжниците обезщетение за забавено плащане на главницата от
5500 лв.
С остатъка
от сумата, внесена на 27.10.2016 г., получен след погасяване на главницата от
5500 лв., следва да се погасят първо задълженията за лихва за забава върху
доларовото задължение (същите се претендират с исковата
молба), след което главницата по доларовото задължение от
2600 USD. Това е така, защото извършените плащания не са
достатъчни за покриване изцяло на задълженията в левове и долари, няма данни ответниците
да са упражнили правото си на избор по чл. 76, ал. 1 от ЗЗД към момента на
плащането, а най-обременителното се явява задължението от 5500 лв., към което кредиторът-ищецът най-напред е отнесъл направените
плащания (към датата на първото плащане –
01.09.2014 г. левовата равностойност на 2600 USD по валутния курс на един щатски долар по фиксинг на БНБ от 1,48925 лв.
се равнява на 3872,05 лв., поради което задължението от 5500 лв. се явява
по-обременително).
Съгласно
разпоредбата на чл. 111, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД с тригодишна давност се погасява
вземането за лихва. То възниква от момента на изискуемост на главното вземане и
се погасява с плащане на главното вземане – чл. 119 от ЗЗД. Давността започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Лихви се дължат за
всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава. Следователно, при
положение, че исковата претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е предявена след като
са изтекли три години от възникването на вземането за лихви, не се погасяват
всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от
предявяване на иска.
В случая
с оглед молбата-уточнение от 20.11.2018 г. (л. 9 от делото пред ПРС) претендира се
лихва за забава в размер на 920,06 USD, за периода 05.11.2013 г. до 05.11.2018
г., изчислена както следва: считано от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г. върху
сумата от 2600 USD и от 27.10.2016 г. до 05.11.2018 г. върху остатъчната
неплатена главница от доларовото задължение, равняваща се, според ищеца, на
647,87 USD.
При това
положение и съобразявайки релевираното от ответниците възражение за изтекла
тригодишна погасителна давност, на основание чл. 111, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, то задължението
за лихва за забава за периода над три години преди датата на предявяване на
иска – 05.11.2018 г. е погасено по давност, т.е. погасени по давност са лихвите
за забава, дължими до 04.11.2015 г., включително. Следователно исковата
претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода от 05.11.2013 г. до 04.11.2015 г.,
включително, се явява неоснователна, поради изтекла давност. Вземанията за
лихви за забава, дължими от 05.11.2015 г. до 05.11.2018 г., изчислени върху
неизплатената главница в долари по процесния договор за заем не са погасени по
давност, както неправилно е приел районният съд.
Както бе
посочено по-горе, в процесния случай с плащането на 27.10.2016 г. е изцяло
погасеното задължението от 5500 лв. С остатъка от сумата в размер на 5000 лв. (500 лв.+6х300 лв.+8200 лв.=10500 лв., 10500 лв.-5500 лв.=5000 лв.), съгласно правилото на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, следва да се погасят първо изцяло дължимите лихви за забава от 05.11.2015 г.
до 26.10.2016 г. върху главницата в долари от 2600 USD, след което и съответната част от главницата по
доларовото задължение, доколкото изпълнението не е достатъчно да покрие
едновременно лихвата за забава върху сумата от 2600 USD и главницата в този размер. Лихвата за забава върху
задължението от 2600 USD, за периода
от 05.11.2015 г. до 26.10.2016 г., изчислена съгласно Постановление № 426/18.12.2014
г. на МС за определяне размера на законната лихва на просрочени парични
задължения, в сила от 01.01.2015 г., и чрез електронен
калкулатор – nraapp03.nra.bg, е в общ размер на 258,07 USD, равняващ се на 461,92 лв., съгласно валутния курс на
щатския долар по фиксинг на БНБ, определен за деня на изпълнението – 27.10.2016
г. в размер на 1,78991 лв. След погасяване на лихвата за забава от 461,92 лв. с
остатъка от платената сума следва да се погаси и част от главницата в долари,
равняваща се на 2519,19 USD (5000 лв.- 461,92 лв. = 4538,08 лв., 4538,08 лв.:1,78991=2535,37 USD). Следователно към
27.10.2016г. са погасени, поради плащане от ответницата в полза на ищеца,
дължимите лихви за забава върху главницата от 2600 USD в размер на 258,07 USD, изтекли за периода от
05.11.2015 г. до 26.10.2016г. и част от главницата в долари в размер на 2535,37
USD. След извършените
плащания към 27.10.2016 г. е останала непогасена главница по поетото задължение
в долари в размер на 64,63 USD (2600 USD – 2535,37 USD=64,63 USD). Следователно исковата претенция за главницата в
долари по договора за заем от 05.11.2012 г. се явява основателна за сумата от 64,63 USD и главният иск следва да бъде уважен до този размер.
Вземанията
за лихви за забава, дължими от 27.10.2016 г. до входиране на исковата молба –
05.11.2018 г., не са погасени по давност, както неправилно е приел районния
съд. Доколкото е налице непогасена част от главницата от поетото задължение в
долари, равняваща се на 64,63 USD и главният
иск е основателен до този размер, то основателна се явява и акцесорната
претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на 13,27 USD – мораторна лихва за забава за периода от 27.10.2016 г.
до 04.11.2018 г., включително, изчислена върху сумата от 64,63 USD чрез електронен
калкулатор – nraapp03.nra.bg по правилата на Постановление № 426/18.12.2014 г. на
МС за определяне размера на законната лихва на просрочени парични задължения, в
сила от 01.01.2015 г.
Като
законна последица от уважаването на съдебно предявеното вземане в размер на 64,63
USD следва да бъде присъдена и законната лихва, считано
от датата на входиране на исковата молба
в съда – 05.11.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, предвид
изрично направеното искане от ищеца в тази насока. Текуща (законна) лихва върху уважения размер от 13,27
USD на
мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не се дължи, поради което искането на
ищеца за присъждане на законна лихва върху обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде оставено без уважение.
На следващо
място, въззивният съд намира за неоснователно оплакването на въззивника за
допуснати процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото, свързани с
разпределяне на доказателствената тежест между страните. Видно от съдържанието
на доклада по делото съдът е разпределил правилно доказателствената тежест
между страните в процеса.
По въззивната жалба,
депозирана от ищеца Н.П. срещу Допълнително решение № 835/23.10.2019 г., постановено по
гр.д. № 206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата се явява частично основателна
по следните съображения:
За да отхвърли молбата за допълване на основното решение
и за поправка на допусната в него очевидна фактическа грешка, районният съд в
мотивите на допълнителното решение е приел, че диспозитива на Решение №
637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело № 206/2019 г. по описа на Районен
съд-Пещера, съответства на вписания в съдебния протокол от 10.04.2019 г. доклад
по делото, като ищецът и процесуалният му представител не са възразили относно
очертания предмет на спора. Посочил е, че не е налице непроизнасяне относно
претенция за лихва или очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението,
поради което молбата следва да бъде отхвърлена.
След запознаване с материалите по делото въззивният съд установи,
че в диспозитива на решението, чието допълване се иска, е посочен период на
претенцията за мораторна лихва, различен от претендирания с исковата молба и
обсъждан в мотивите на атакувания съдебен акт. С исковата молба, уточнена с
молба от 20.11.2018 г., ищецът претендира обезщетение за забава в размер на
920,06 USD, дължимо за периода от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г. В мотивите си районният
съд е обсъждал този период, като е приел, че процесното вземане за мораторна
лихва за времето от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г. е погасено по давност. Вместо
в диспозитива на решението да отрази формираната в мотивите си воля, че
отхвърля исковата претенция за лихва за забава за целия претендиран период от
05.11.2013 г. до 05.11.2018 г., районният съд е посочил, че отхвърля иска за
лихва в
размер на 920,06 USD за периода от „05.11.2013
г. до 26.10.2016 г.“ Пропускът на съда да отрази
в диспозитива на решението част от формираната от него воля, изразена в
мотивите на съдебния акт, какъвто е настоящият случай, представлява очевидна
фактическа грешка (в този смисъл Решение № 117/13.03.2012г. по гр.д. №
86/2011г. на ВКС, III г.о.) Следователно налице е очевидна фактическа грешка, а не непълнота на
решението. Поправката на тази грешка не се извършва чрез допълване на решението
по реда на чл. 250 от ГПК, каквото искане е направил жалбоподателя, а по реда
на чл. 247 от ГПК за отстраняване на допусната очевидна фактическа грешка
(ОФГ). Независимо, че е могъл да стори
това дори и по свой почин, районният съд не е предприел действия по
отстраняване на въпросната ОФГ, като в допълнителното решение е приел, че не е
допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на Решение № 637/05.08.2019 г.,
постановено по гр. дело № 206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера. Само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че не могат да бъдат споделени мотивите на контролираната инстанция, че диспозитива на решението
съответства на вписания в съдебния протокол от 10.04.2019 г. доклад по делото,
приет без възражения от страните, тъй като видно от съдържанието на доклада в
него не е посочен период, за който се претендира обезщетението за забава по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД.
На
следващо място, основателни са оплакванията на жалбоподателя, че районният съд
неправилно е приел, че главницата от 647,87 USD се
претендира за времето от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г. От наведените
фактически твърдения в исковата молба и уточнението към нея, които обосновават
основанието на иска, не се установява главницата от 647,87 USD да се претендира за посочения период. Такъв не е
отразен и в доклада по делото, както неправилно е посочил районния съд. Но
доколкото ОФГ е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и
нейното външно изразяване в писмения текст на решението, то е недопустимо чрез поправка на ОФГ да се замести неправилно формираната воля на съда. Това е така, защото по реда на чл. 247 от ГПК не могат да се поправят грешките, които съдът е
допуснал при формиране на своята воля – в
случая и в мотивите на решението, и в диспозитива, районният съд е приел, че
главницата от 647,87 USD се претендира за времето
от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., което действително, предвид фактите по
делото, е неправилно възприето от съдебния състав. Доколкото оплакването във въззивната жалба срещу допълнителното
решение не е било с оглед коректно изявяване на вече формирана воля, а срещу
формирана воля на съда като неправилна такава, то допуснатата грешка, свързана
с посочване на период на дължимост на претендираната главница от 647,87 USD, не може да бъде преодоляна по реда на чл. 247 от ГПК (в този
смисъл Решение № 55/06.07.2009 г. по т.д. № 541/2009г. на ВКС, I т.о., Решение № 39/30.06.2011г. по гр.д. № 486/2009г. на ВКС, I г.о.). Пътят за
отстраняване на този недостатък е обжалването на съдебното решение, което в случая е сторено.
С оглед гореизложените мотиви, налага
се извод, че въззивната жалба срещу Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело №
206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера
е частично основателна и първоинстанционното решение следва да се отмени
частично, а именно: за сумата в размер на 64,63 USD - главница по договор за заем от 05.11.2012 г. и за посочения период на
дължимост на претендираната главница - периода от 05.11.2013 г. до 26.10.2016
г., както и за вземанията за лихва
за забава в размер на 13,27 USD, изтекла за периода от 27.10.2016 г. до 04.11.2018 г., включително, като предявеният иск с правно основание
чл. 79 във вр. 240 от ЗЗД бъде уважен за сумата в размер на 64,63 USD -
главница по договор за заем от 05.11.2012 г., ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на предявяване на иска – 05.11.2018 г. до
окончателното й изплащане, а искът с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъде уважен за сумата в размер на 13,27 USD - мораторна лихва,
изтекла за периода от 27.10.2016 г. до 04.11.2018
г., включително.
Решението следва да бъде потвърдено в
останалата обжалвана част, в която са отхвърлени искът с правно
основание чл. 79 във вр. 240 от ЗЗД за разликата над 64,63 USD до пълния предявен размер от 647,87 USD - главница по договор за заем от 05.11.2012 г. и искът
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 13,27 USD до
пълния претендиран размер от 920,06 USD –
лихва за забава и за периода на дължимост на лихвата за забава от 05.11.2013 г.
до 26.10.2016 г., и за 05.11.2018 г. (крайният период на претенцията за обезщетението по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД следва да е денят, предхождащ датата на подаване на исковата
молба. Това е така, защото от датата на входиране на исковата молба в съда, в
случая от 05.11.2018 г., върху главницата се дължи законна лихва, поради което
е недопустимо за един и същ период, а именно за дата 05.11.2018 г., да се дължи
и мораторна лихва в размер на законната, и законна лихва).
Допълнителното решение следва да се отмени в частта, в която е отказано извършването на поправка
на очевидна фактическа грешка в Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело №
206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера и вместо това, на основание чл. 247 от ГПК, да бъде
допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като в диспозитива на
посоченото решение вместо текста „лихва в размер на 920,06 USD
(щатски долара), за периода от 05.11.2013
г. до 26.10.2016 г.“ да се чете „лихва в размер на 920,06 USD (щатски долара),
за периода от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г.“ В този смисъл въззивната жалба
срещу постановеното допълнително решение следва да бъде частично уважена, като
допълнителното решение бъде потвърдено само в частта, в която е отказано
допълване на основното решение, макар и с мотиви, различни от изложените от
районния съд.
По
отношение на разноските:
Поради
частичната основателност на предявените искове всяка от страните има право на
разноски в производството, съразмерно с
уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции.
Разноски пред първата
инстанция:
Пред районния съд
ищецът е претендирал и доказал заплащането на разноски в общ размер на 723,14
лв., от които: 107,34 лв. - за държавна такса, 215,80 лв. - депозит за вещо
лице и 400 лв. - за адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат разноски за уважената част на претенциите, които
разноски съдът определя в размер на 35,92 лв.
На основание чл.
78, ал. 3 от ГПК ответниците имат право на разноски за отхвърлената част на
претенциите, но такива не са претендирани пред първата инстанция, поради което няма
основание да им бъдат присъждани.
Разноски пред
въззивната инстанция:
Ищецът-въззивник
е претендирал и доказал заплащането на разноски пред настоящата инстанция в общ
размер на 581,08 лв., от които: 56,08 лв. – държавна такса за въззивно
обжалване, 25,00 лв. – държавна такса за обжалване на допълнителното решение и 500,00
лв. – за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. На въззивника се дължат разноски за уважената част на претенциите. Предвид изхода на спора
по постановеното допълнително решение въззивникът има право и на разноските,
които е направил във връзка с неговото обжалване – 25 лв. за държавна такса. На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 273 от ГПК, съразмерно с уважената част
от исковете, на въззивника се дължат разноски в общ размер на 52,63 лв. за
въззивното производство, които следва да бъдат възложени в тежест на
ответниците.
Ответниците - въззиваемите Е.Т. и П.Т. са претендирали с отговора на
въззивната жалба разноски за въззивното производство, но не са представили доказателства за заплащането на такива, поради
което съдът не дължи произнасяне по тях.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран, Окръжен съд-Пазарджик
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Допълнително решение № 835/23.10.2019
г., постановено по гр.д. № 206/2019 г. по описа на Районен съд – Пещера, в частта, в която е отхвърлена молбата на Н.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, за
поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр.
дело № 206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА, на основание чл. 247 от ГПК, поправка
на очевидна фактическа грешка в Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело №
206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера,
като в диспозитива на същото вместо текста „лихва в размер на 920,06 USD (щатски долара),
за периода от 05.11.2013 г. до 26.10.2016
г.“ да се чете „лихва в размер на 920,06 USD (щатски долара), за периода от 05.11.2013 г. до 05.11.2018 г.“
ПОТВЪРЖДАВА Допълнително решение № 835/23.10.2019 г., постановено по
гр.д. № 206/2019 г. по описа на Районен съд – Пещера, в частта, в която е отхвърлена молбата на Н.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, за
допълване на Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело № 206/2019 г. по описа
на Районен съд-Пещера.
ОТМЕНЯ Решение № 637/05.08.2019 г., постановено по гр.
дело № 206/2019 г. по описа на Районен съд-Пещера, с което са отхвърлени предявените от Н.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Е.С.Т., ЕГН ********** и П.П.Т., ЕГН **********,***, искове за заплащане на Н.С.П.
на сумата от 647,87 USD (щатски долара), представляваща главница по договор
от 05.11.2012 г., за периода от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., ведно със законна лихва
върху тази сума от датата на завеждане на
исковата молба – 05.11.2018 г. до
окончателното й изплащане и
сумата в размер на 920,06 USD (щатски долара) – лихва за забава за периода
от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., или левовата им равностойност при курс на
БНБ, само в частта за сумата
в размер на 64,63 USD (щатски долара) - главница по
договор от 05.11.2012 г. и за посочения период на дължимост на претендираната главница
- периода от 05.11.2013 г. до 26.10.2016 г., както и за вземанията за лихва за забава в размер на 13,27 USD (щатски
долара),
изтекла за периода от 27.10.2016 г. до 04.11.2018 г., включително, като в тази
част ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Е.С.Т., ЕГН ********** и П.П.Т., ЕГН **********,***, да заплатят на Н.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
съдебен адрес:*** - адв. А.Б., на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.
240 от ЗЗД, сумата в размер на 64,63 USD - главница по договор за заем от 05.11.2012 г., ведно
със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на предявяване на
иска – 05.11.2018 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - да заплатят на Н.С.П. сумата в размер на 13,27
USD, представляваща мораторна лихва върху
главницата от 64,63 USD,
изтекла за периода от 27.10.2016 г. до 04.11.2018
г., включително.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 637/05.08.2019 г., постановено по гр. дело № 206/2019 г. по описа на Районен
съд-Пещера, в останалата обжалвана част,
в която искът с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл.
240 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 64,63 USD до
пълния предявен размер от 647,87 USD - главница по договор за заем от 05.11.2012 г., както и в частта, в която искът с правно основание 86, ал.
1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 13,27 USD до пълния претендиран размер от 920,06 USD - лихва за забава и за периода от 05.11.2013 г. до
26.10.2016 г., и за 05.11.2018 г.
ОСЪЖДА Е.С.Т., ЕГН ********** и П.П.Т., ЕГН **********,***, да заплатят на Н.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
съдебен адрес:*** - адв. А.Б., сумата в размер на 35,92 лв. (тридесет и пет лева и деветдесет и две стотинки), представляващи разноски, сторени пред Районен съд -
Пещера.
ОСЪЖДА Е.С.Т., ЕГН ********** и П.П.Т., ЕГН **********,***, да заплатят на Н.С.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
съдебен адрес:*** - адв. А.Б., сумата в размер на 52,63 лв. (петдесет и два лева и шестдесет и три стотинки), представляващи разноски пред въззивния съд.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.