РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.01.2023
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на четвърти
февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 12712 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 158113 от 23.07.2020 г., постановено по ГД
№ 74930 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 150 с-в е признато за установено по предявения по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Б.“ ЕООД срещу „Д.з.“ АД иск с правно основание
по чл. 405 от КЗ, вр. с чл. 99 от ЗЗД, че ответникът „Д.з.“ АД дължи на ищеца „Б.“
ЕООД сумата от 384,72 лв., представляваща останала неплатено застрахователно
обезщетение за настъпили имуществени вреди по лек автомобил марка „Ситроен ДС3“
с рег. № *******, застрахован по имуществена застраховка „Каско на МПС“ при
ответника, вследствие на ПТП, настъпило на 28.02.2018 г., в гр. София, което
вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 18.07.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 27.07.2018 г., до окончателното изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 49517 по описа за 2018 г. на
СРС, 150 състав, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от
384,72 лв. до пълния предявен размер от 2810,11 лв. С решението СРС се е
произнесъл и по дължимостта на разноските на основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК
съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.
Решението е постановено при участието на З. „О.“ АД –
трето лице – помагач на страната на ответника.
Решението на СРС е обжалвано от ищеца „Б.“ ЕООД в
частта, с която предявеният иск е отхвърлен. Въззивникът поддържа, че решението
на първоинстанционния съд е неправилно и неаргументирано и поради липса на
подробен анализ на обстоятелствата по спора СРС е достигнал до неправилни
изводи. Жалбоподателят акцентира, че е останал недоволен от начина, по който е
формиран размера н присъденото застрахователно обезщетение. Твърди се, че
изводът на съда, че застрахованият е могъл да се възползва от запазените части
и да ги реализира за сумата от 3171,00 лв. противоречи на събраните по делото
доказателства, като в тази връзка излага подробни съображения в жалбата. Сочи
се, че в тежест на ответника е било да докаже наличието на запазени части и
тяхната стойност. Жалбоподателят не е съгласен и с извода на първоинстанционния
съд, че съобразно приложимите общи условия (ОУ) застрахованият се е съгласил застрахователното
обезщетение да се определи в размер на 70 % от действителната стойност на
увреденото имущество. Според жалбоподателят, той не би могъл да се възползва от
запазените части на автомобила и да ги реализира на вторичния пазар. Сочи се,
че меродавна стойност е тази, която ищецът е получил срещу предаване автомобила
за скрап, тъй като ищецът се е обогатил именно с нея. Твърди се, че застрахователят
може да приспадне от застрахователното обезщетение стойността на запазените
части, но само при положение, че бъде установено, че такива са налични и каква
е тяхната стойност, за което доказателствената тежест се носи от
застрахователя. Сочи се, че посочения от вещото лице процент – 30 %, е
теоретично определен и не отговаря на действителното фактическо положение. Ето
защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна
на първоинстанционното решение и уважаване на исковата претенция в цялост.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна Д.з.“ АД, с който се изразява становище
за нейната неоснователност, респективно за правилност на обжалвания съдебен акт
по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от З. „О.“ АД – трето лице – помагач на страната на ответника.
В частта, с която исковата претенция е уважена,
първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като не е обжалвано в срок от
ответника.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно
обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във
въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация
на исковете.
В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел
фактическата обстановка. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни
норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен
съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част
препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявен за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК е иск с правно основание по чл. 405 от КЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД.
Основателността на претенцията е обусловена от
установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти),
а именно: 1. съществуване на валидно застрахователно правоотношение между цедента
и ответника; 2. в срока на застрахователно покритие да е настъпило застрахователно
събитие, за което застрахователят носи риска; 3. причинна връзка между
застрахователното събитие и настъпилите вреди; 4. размер на вредите; 5.
прехвърляне на вземането с валиден договор за цесия, за което ответникът да е
уведомен. В тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи
наличието на тези факти. При установява на тези факти в тежест на ответника е
да установи при условията на пълно и главно доказване положителния факт на
плащането.
По делото е безспорно, а и от събраните по делото
доказателства се установява, че вследствие на реализирано на 28.02.2018 г. ПТП
за лек автомобил марка „Ситроен“, модел „ДС3“, рег. № *******, собственост на „П.-***БГ“
ЕООД, е настъпила тотална щета. За посочения автомобил е бил сключен договор за
имуществено застраховане по застраховка „Каско“ със срок на действие от
15.12.2017 г. до 14.12.2018 г. с включена клауза „Пълно каско“. В тази връзка
на 18.04.2018 г. ответното дружество е изплатило на „П.-***БГ“ ЕООД
застрахователно обезщетение в размер на 8308,97 лв. Не се спори и че към
момента на завеждане на щетата застрахованият е дължал застрахователна премия в
размер на 819,31 лв. Процесното МПС е с прекратена регистрация от 25.04.2018 г.
Остатъкът от дължимото според ищеца застрахователно обезщетение в размер на
2810,11 лв. е прехвърлен със сключен между него и „П.-***БГ“ ЕООД на 18.07.2018
г. договор за цесия.
По делото както пред първата, така и пред въззивната
инстанция спорен е единствено въпросът за размера на дължимото застрахователно
обезщетение. Касателно останалите факти страните не спорят.
От заключението на назначената по делото Съдебна
автотехническа експертиза (СА-ТЕ), неоспорено от страните, което настоящият
въззивен състав кредитира като обективно, компетентно, изготвено с необходимите
знания и умения, се установява следното. Стойността, необходима за
възстановяване на процесния лек автомобил, изчислен на база средни пазарни цени
към датата на ПТП, е в размер на 14720,10 лв., а действителната му стойност –
12684,00 лв. Вещото лице е определило стойността на запазените части в размер
на 3171,00 лв. В тази връзка е посочено, че дължимото обезщетение възлиза на
разликата между действителната стойност на МПС и стойността на запазените части
или в размер на 9513,00 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 390, ал. 2 от КЗ тотална
щета на моторно превозно средство е увреждане, при което стойността на
разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му
стойност. Като съобрази заключението на назначената по делото САТЕ и посочената
легална дефиниция, въззивният съд приема за установено, че в разглеждания
случай сме изправени пред хипотеза на тотална щета.
При това положение и по арг. от разпоредбата на чл.
386, ал. 2 от КЗ обезщетението се дължи по действителната стойност на
увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо
него може да се купи вещ от същия вид и качество към момента на увреждането, а
това е пазарната стойност (в този смисъл Решение № 115 от 09.07.2009 г. по
търг. д. № 627/2008 г. на ВКС; Решение № 209 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010
г. на ВКС, 2 ТО). Когато при тотална щета (какъвто е и разглежданият случай) увреденото
имущество има и остатъчна стойност – запазени части, от действителната стойност
на вещта следва да се приспадне стойността на запазените части, които
съставляват имуществена облага за ищеца. Иначе наред с обезщетението, с което
ищецът ще се постави в имущественото състояние преди настъпване на
застрахователното събитие, той би получил нещо повече от това, което му се
полага – допълнителна имуществена облага. В такъв случай би се нарушила
функцията на обезщетението при имущественото застраховане, а именно да възстанови
имущественото състояние на увредения каквото е било преди увреждането (така Решение
№ 165 от 24.10.2013 г. по търг. д. № 469/2012 г. на ВКС; Решение № 65 от 09.07.2013
г. по гр. д. № 865/2012 г. на ВКС; Решение № 138 от 18.07.2019 г. по гр. д. №
4007/2018 г. на ВКС, 3 ГО; Решение № 144 от 21.01.2021 г. по т. д. № 2365/2019
г. на ВКС, 2-ро ТО; Определение № 92 от 20.02.2014 г. по търг. д. № 2662/2013
г. на ВКС; Определение № 519 от 22.08.2017 г. по т. д. № 546/2017 г. на ВКС, 2
ТО; и др.).
При това положение от нея (действителната стойност) следва
да се приспадне стойността на запазените части – остатъчна стойност. Вещото
лице е посочило, че действителната стойност на увреденото МПС възлиза на
12684,00 лв., а остатъчната стойност – в размер на 3171,00 лв. Застрахователното
обезщетение е равно на разликата между действителната и остатъчната стойност, в
разглеждания случай – 9513,00 лв. От тази сума следва да се приспадне и размера
на неплатената застрахователна премия в размер на 819,31 лв. и изплатеното вече
от застрахователя на застрахования цедент застрахователно обезщетение в размер
на 8308,97 лв. Иначе казано исковата претенция е основателна за сумата от
384,72 лв. Предвид изложеното въззивният съд изцяло споделя мотивите, изложени
от първата инстанция в тази връзка.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че вещото лице
е определило теоретично стойността на запазените части. На първо място,
релевантната стойност, посочена от вещото лице е 25 % от действителната
стойност на процесното МПС, а не както е посочено в жалбата – 30 %. Освен това
в практиката си ВКС изрично приема, че остатъчната стойност на вещта може да се
определи като процентно съотношение от действителната (пазарната) такава
(например Определение № 519 от 22.08.2017 г. по т. д. № 546 / 2017 г. на ВКС, 2
ТО).
Във връзка с оплакванията, изложени по отношение
изводите на първата инстанция за приложението на т. 64 от приложимите ОУ и
извършеното от СРС тълкуване съгласно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, следва да
се отбележи, че същите са изцяло несъстоятелни. Първоинстанционният съд е
посочил, че т. 64 от ОУ следва да се тълкува в смисъл, че при определяне на
дължимото застрахователно обезщетение от действителната стойност на застрахованата
вещ следва да се приспадне стойността на запазените части, тъй като същите
остават собственост на застрахования. Никъде в обжалваното решение не е прието,
че обезщетението следва да се определи в размер на 70 % от действителната
стойност на увреденото МПС.
Въззивният съд намира за неоснователно и оплакването,
че застрахователното обезщетение следва да се определи, като от действителната
стойност на МПС се приспадне сумата, която собственикът на автомобила е получил
при предаването му за скрап. Собственикът на МПС е избрал начин на реализиране
на остатъчната му стойност, при който е получил по-малка сума в сравнение с
тази, определена от вещото лице за запазените части. Действително право на
собственика на увреденото при тотална щета имущество е как да реализира остатъчната
стойност, но неблагоприятните последици от избран по-неизгоден начин затова не
могат да се възлагат на ответното застрахователно дружество. За пълнота следва
да бъде посочено, че вещото лице е определило сума, която може да се получи
срещу предаването на скрап на процесното МПС, в размер на 300,00 лв., но от
доказателствата по делото се установява, че действително получената от
собственика сума възлиза на 400,00 лв. Изложеното е още един довод за неоснователност
на поддържаното в жалбата оплакване, че застрахованият не е могъл да се обогати
за повече от 300,00 лв.
По изложените съображения правилно първата инстанция е
отхвърлила предявения иск за разликата над уважения размер от 384,72 лв. до
пълния предявен размер от 2810,11 лв.
Горното обуславя неоснователност на депозираната
въззивна жалба, респективно първоинстанционното решение в обжалваната част следва
да бъде потвърдено като правилно, доколкото крайните изводи на двете инстанции по
релевантните за делото въпроси съвпадат.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3
и 8 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
въззиваемият и ответник в производството пред първата инстанция. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Предвид минимума от действия, извършени от
процесуалния представител на ищеца във въззивното производство, искането за
разноски съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ също следва да бъде уважено в
минимален размер, а именно 100,00 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ от ГПК, тъй като цената на
иска е под 20000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 158113 от 23.07.2020 г., постановено по ГД
№ 74930 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, III ГО, 150 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Б.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Красно село“,
ул. „*******на основание чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК да заплати на „Д.з.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** сумата от 100,00 лв. (сто
лева),
представляваща разноски, сторени в производството пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на З. „О.“ АД –
трето лице – помагач на страната на ответника.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.