Р Е Ш Е Н И Е № 173
гр. Сливен, 06.08.2021 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СЛИВЕН, в публично заседание на осми юли две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
Административен съдия: Иглика Жекова
при секретаря Галя
Георгиева и прокурора Христо Куков, като разгледа докладваното от съдия Жекова адм.
дело № 411/2017 г. по описа на Административен съд Сливен, за да се произнесе,
съобрази следното :
Производството е по
реда на чл. 1 от
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), във вр. с чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК)
Образувано е по искова молба от М.Д.М. *** против Б. н.
б., с която са предявени искове за присъждане на обезщетение за имуществени
вреди, както следва: за сумата от 8 627,96 лв., представляваща лихва за
забавено плащане на сумата от 196 000 лв., представляващи гарантиран
размер на вложенията ѝ в „К. т. б.“ АД и за сумата от 95 788,57 лв.,
представляваща разлика между размера на вложенията ѝ в „К. т. б.“ АД и
изплатения ѝ гарантиран депозит.
В исковата молба се твърди, че претендираните вреди са
претърпени от неправомерни действия на Б., изразяващи се в нарушаване на
приложими с директен ефект норми от Общностното право и неправомерно
бездействие на Б., изразяващо се в неизпълнение на вменените ѝ със закон
функции по осъществяване на ефективен банков надзор. Ищцата била в. в К. и като
такъв – включена в класа на к., представляващи в., чиито вземания не са покрити
от системата за гарантиране на в. и претърпяла претендираните вреди вследствие
неправомерно поведение на Б. в двете алтернативно посочени форми – действия и
бездействия, като между вредите и твърдяното неправомерно поведение на Б. била
налице пряка и непосредствена причинно – следствена връзка. Относно причинените
вреди вследствие на забавено изплащане на сумата от 196 000 лв.,
представляващи гарантиран размер на вложенията в К. неправомерното поведение на
Б. се изразявало в бездействие да установи „неналичен депозит“, съгласно чл. 10
т. 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994
г. относно схемите за гарантиране на депозити. Позовава се на чл. 1 т. 3 б. „i“ от Регламента, съгласно която компетентните органи
установяват това колкото е възможно по – скоро и във всеки случай не по – късно
от пет работни дни след като са се уверили за първи път, че дадена кредитна
институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. Счита, че
компетентният български орган, който следва да направи тази констатация е Б., с
оглед разпоредбата на чл. 2 ал. 6 от Закона за Б. и глава 11 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ). Счита, че с неизвършването на дължимите по силата
на цитираната норма от Регламента действия по извършване на констатация за
наличие на „неналични депозити“, Б. е бездействала при упражняване на това свое
задължение. Относно претендираните като причинените на ищцата вреди в размер на
95 788,57 лв., представляващи разлика между размера на вложенията ѝ
в К. и изплатения гарантиран депозит твърди, че Б. е нарушила прокламираното в
чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС право на собственост, което е пряк
резултат от нарушаване на предвидената в чл. 54 от Хартата забрана за
злоупотреба с права. След първоначалния доклад на квесторите на К., приет от УС
на Б. на 31.07.2014 г. бил възприет административен подход, насочен към
изменение със задна дата на правилата и процедурите на К. за определяне на
обезценките по кредитните експозиции, с цел обезценките на експозиции със
съществени нарушения в обслужването да се определят на индивидуална основа, с
което Б. осъществил неправомерна намеса в начина, методологията и критериите,
по които да бъде извършена възложената „независима експертиза“ на състоянието
на К.. Ретроактивно действие с ефект на преуреждане на заварени положения имало и в приетото от Б.
преди обяд на 6.11.2014 г. Решение за отмяна на даденото от нея разрешение
съгласно Заповед № 43011/28.03.2014 г. за увеличаване капитала на К. с 35
милиона евро. Счита, че с този административен подход Б. завършвала системно
провеждана политика на поставяне на К. в условия на фалит и така в следобедните
часове на 6.11.2014 г. издава разрешение за отнемане лиценза на К. за
извършване на банкова дейност. Отнемането на лиценза на К. било извършено и въз
основа на документи, които не кореспондират с вътрешното национално право и
международното такова, в която връзка твърди, че изготвеният от „Ърнест енд Янг Одит“ ООД, „Делойт България“ ООД и „Афа“
ООД документ от 20.10.2014 г. (наричан от Б. „одиторски доклад“) се отричал от
водещи финансисти и експерт – счетоводители като документ, носещ
характеристиките на одиторски доклад. Проектът на този „доклад“ за обезценка на
активите на К. се отличавал с тенденциозни внушения, възложени на одитния
комитет. Извършените от трите консултантски дружества процедури не
представлявали одит на финансова информация, извършен в съответствие с
Международните Одиторски Стандарти, а най – същественият момент била липсата на
изразено мнение върху финансовата информация и неосигуряване на квесторите на
никаква сигурност относно изчислените от тях цифри. Във връзка с така
изложеното твърди, че Б. извършва злоупотреба с права, изрично забранена с чл.
54 от Хартата на основните права на ЕС, изразяваща се в това, че на база
неотговарящи на изискванията на националното и Общностното право документи, се
вземат властнически решения с правна последица нарушаване правото на
собственост по чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС, представляващо
експроприация на законно придобито и управлявано имущество. Нарушени били и
разпоредбите на чл. 120 на ДФЕС и чл. 24 от Регламент (ЕС) № 575/2013 г. на ЕП
и на Съвета от 26 юни 2013 г.: в изпълнение на задължителни предписания на Б.
от 31.07.2014 г. квесторите на К. приели методика, съгласно която обезценката
на активи на К. отчита бъдещи загуби в кредитния портфейл на банката,
несъответно на МСС 39, като неправилно била приета и датата на извършване на
тази обезценка – 30.09.2014 г. Счита, че е правилно тази дата да е 30.06.2014
г., доколкото към края на м. юни К. е била действащо предприятие. Изложеното
обуславяло извода за нарушение от страна на Б. на чл. 120 от ДФЕС. Нарушението
по чл. 63-65 от ДФЕС изхождало от прилагането на мерки, представляващи
неоправдано и непропорционално на състоянието ѝ към 20.06.2014 г. ограничаване
свободното движение на капитали. Счита, че спрямо К. неоправдано е възприета и
наложена най – тежката форма на специален надзор, като освен, че са отнети
правомощията на акционерите, са спрени и всички операции, отнети са свободният
достъп на вложителите до техните влогове и възможността на длъжниците да
погасяват задълженията си. Действията на квесторите били насочени към влошаване
състоянието на банката с цел постигне на предварително зададени параметри,
необходими з отнемане на лиценза. Депозантите с влогове над гарантирания размер
от 100 хиляди евро, провокирани от внушенията за фалит на К. били принудени да
търсят незабавна ликвидация на риска. Предвидимо била провокирана и наложена от
Б. и квесторите на К. практика на заобикаляне на закона относно реда и
условията, при които следва да се реализират правата на депозантите за
стойностите над 100 хил. евро. С тези си действия Б. неоправдано и
непропорционално наложила рестрикции на свободното движение на капитали,
отнемайки свободния достъп на вложителите до техните спестявания и на
кредитополучателите възможността да погасяват дълговете си, което резултирало във влошаване състоянието на банката, а
създадената практика на цесии довела до счетоводно, а не ефективно погасяване
на задължения, водещо допълнително до
обезценка и загуба на активи на К.. Относно твърдяното неправомерно
бездействие на Б. твърди, че Банката не е изпълнила свое законово задължение по чл. 2 ал. 6 от ЗБ. по
регулация и осъществяване на надзор върху дейността на другите банки в
страната, вследствие на което се стигнало до
кризата с К., рефлектирала неблагоприятно и върху правната сфера на
ищцата с претендираните вреди. В издадения през м. октомври 2015 г. Одитен
доклад на Сметна палата на РБългария били
направени ред констатации, че
осъществявания от Б. надзор е неефективен и неефикасен: промените в
нормативната рамка не са отразени във вътрешните правила на Б. досежно банковия
надзор; липсва механизъм за взаимодействие и координация, концентриране на
почти всички правомощия в управление „Банков надзор“, липса на подробна
регламентация на контролните правомощия на главния директор в управлението;
липса на стратегия за осъществяване на надзорната дейност с определени цели,
задачи и мерки; липса на изградена система за управление на рисковете от
нередности и измами в рамките на управление „Банков надзор“. Цитира се
констатация за специален надзор при неплатежоспособност, за която ищцата счита,
че се отнася до К., а формираният в исковата молба извод в тази насока е, че Б.,
неупражнявайки дължимия банков надзор не е реагирала адекватно на създалата се
ситуация, поради което и не е могла да осигури в достатъчна степен защита
правата и интересите на вложителите в К.. Уточнява се, че по отношение на
вредите, причинени от закъсняло изплащане на гарантирания размер на вложенията
в К. е налице неправомерно бездействие от страна Б., а по отношение на претърпяната
вреда в размер на 84 693,97 лв. (вероятно се има предвид 95 788,57
лв.), представляваща остатък на в. на ищцата след изплащане на гарантирания им
размер са налице неправомерни действия, а при условия на евентуалност –
неправомерно бездействие. Счита, че причинно – следствена връзка е налице, тъй
като ако Б. е изпълнила своевременно задълженията си за констатиране на
неналичен депозит, произтичащи от Директива 94/19/ЕО, то гарантираният размер
на вложенията на ищцата би бил изплатен от ФГВБ далеч преди 04.12.2014 г.; ако Б.
по време на специалния надзор не е въвела практики, влошаващи положението на К.,
то К. не би била с отнет лиценз и в производство по несъстоятелност. Моли съда
да осъди Б. да ѝ заплати обезщетения за причинени вреди, както следва:
сумата от 8 627,96 лв., представляваща обезщетение под формата на лихва за
забавено плащане на сумата от 196 000 лв., представляващи гарантиран
размер на в. в К. за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г. и сумата от
95 788,57 лв., представляваща разлика между размера на в. на ищцата в К. и
изплатения ѝ гарантиран депозит. Претендира разноски в производството.
В писмен отговор по исковата молба ответникът Б. н. б.,
чрез упълномощен представител заявява недопустимост на исковете, доколкото Б.
не била пасивно легитимиран субект по ЗОДОВ. Заявява недопустимост на иска за
лихвата, като счита, че чл. 1 т. 3 б. (i) от Директива
94/19/ЕО не съставлява годно правно основание, въз основа на което да бъде ангажирана
отговорност на държава – членка и на нейните компетентни органи по отношение на
вложителите, когато те са получили обезщетение или защита, при условията,
определени от нея. В тази връзка се позовава и на Решение на СЕС от 12 октомври
2004 г. по дело С-222/021 съгласно което за ищцата не възниквало право на иск
на основание посочената норма от Директивата. Счита се още, че и искът за
разликата е недопустим, доколкото заявеният за защита материален интерес от
ищцата в производството бил същият, който тя защитавала като кредитор с прието
вземане в производството по несъстоятелност на К.. Заявява се и неоснователност
на исковете, с подробно изложени доводи, каквито са застъпени и в писмено
становище по съществото на спора.
В съдебно заседание
ищцата М.Д.М., редовно и своевременно призована, не се явява.
В съдебно заседание
ответникът Б. н. б., редовно и своевременно призована, се представлява от
надлежно упълномощен адв. А. Г., който моли съда да отхвърли исковете като
неоснователни и недоказани, с претенция за разноски. Позовава се на т. 60 от
Решение на СЕС по дело № С-501/18, което е продължение на Решение № С-222/02.
Директивата не съдържала дефиниция за компетентен орган и съдът трябвало да
прецени кой е този орган към 17.10.2014 г., когато е отправена препоръката на
Европейския банков орган към Б. и към Фонда, която препоръка същият съд в
решението си обявява за невалидна, поради това, че приравнява решението за
поставяне под особен надзор на решение за обявяване на неналични депозити. Преди
14.08.2015 г. нямало как по подразбиране да се приема, че Б. е компетентният
орган. На Б. би могло да се търси отговорност по ЗОДОВ не защото е държавен
орган, а доколкото извършва административна дейност. Заявява още, че дори да е
транспонирана неправилно Директивата, Б. е последното лице, от което може да се
търси отговорност, защото тя няма дори законодателна инициатива. Не е налице и
вредоносен резултат. От експертизата се установявало, че д. на ищцата е
олихвяван, а остатъкът се олихвява и в момента. По отношение на иска за
разликата счита, че ищцата не е загубила право на собственост върху разликата
между гарантирания д. и реалните в., а и вече четири пъти участва в частичните
сметки за разпределение. В писмено становище заявява по отношение на иска за
лихвата заявява неоснователност и недоказаност. С позоваване на т. т. 60, т. 93
и 95 и т. т. 50 и 51 от съответно Решения на СЕС по дела С-501/18 и С-222/02
счита, че Директива 94/19/ЕО не дава основание да се приеме, че вложителят в
банка има право на обезщетение за вреди, причинени от забавено изплащане на
гарантирания размер на д., както и че в процесния
период Б. не е била компетентен орган по смисъла на Директивата, а националният
съд следва да прецени с оглед на българското законодателство, приложимо към 17
октомври 2014 г. дали Б. е била органът, компетентен да установи неналичността
на д. съобразно чл. 1 точка 3 подточка i).
СЕС се произнесъл недвусмислено и, че Препоръка ЕВА/REC/2014/02
на Европейския банков орган от 17 октомври 2014 г. към Б. и ФГВБ относно
необходимите действия за спазване на Директива 94/19/ЕО е невалидна, доколкото
приравнява решението на Б. да постави К. под специален надзор и да преустанови
изпълнението на задълженията ѝ, на установяване на неналичността на д. по
смисъла на чл. 1 точка 3 подточка i) от Директива 94/19/ЕО, изм. с Директива
2009/14/ЕО. В посочената норма не се съдържала дефиниция за „компетентен
орган“. Считано от 14 август 2015 г. вече без съмнение Б. била органът,
компетентен да установява неналичност на д., с оглед новия закон за гарантиране
на в. в банките, въвеждащ в българското право Директива 2014/49. От изложеното
следвало, че както в общностното право, така и в националното законодателство към
датата на поставяне на К. под специален надзор нямало изричен текст, посочващ Б.
като „съответен компетентен орган“, оправомощен да издаде административен акт
за неналичност на д.. Твърди, че издаването на такъв при липса на материална
компетентност би довело до постановяване на нищожен акт. Заявява още, че не е
налице неправомерно бездействие на Б., което да обоснове нейната отговорност по
ЗОДОВ, доколкото в правната теория и съдебна практика се приемало за безспорно,
че незаконосъобразно бездействие по смисъла на чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ не може да
бъде юридическото (правното) бездействие, т.к. неоснователни и
незаконосъобразни бездействия по смисъла на чл. 204 ал. 4 от АПК са налице само
при неизвършването на фактически, но не и на правни действия. Чл. 1 точка 3
подточка i) от Директивата ясно предвиждал „установяване“ от страна на компетентен
орган на съответната държава – членка, което установяване можело да се
осъществи само посредством правни действия, обективирани в административен акт.
На следващо място твърди, че не е налице и твърдяният
от ищцата вредоносен резултат, като елемент от фактическия състав на
отговорността по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ. В хода на съдебното производство ищцата
нито твъдяла, нито доказала реално претърпени вреди. За същия период, за който
се иска присъждане на лихва, ищцата получила д. от в. в К. с., което се
установявало от доказателствата по делото. Не била налице и причинно –
следствена връзка между твърдяното бездействие на Б. и твърдения вредоносен
резултат. От действията или бездействията на Б. не можело да последва пряко
изплащане на суми по гарантираните депозити, съобразно компетентността на ФГВБ
и други лица в тази връзка. Твърди, че съобразно тогава действащият чл. 23 ал.
1 и 5 от ЗГВБ, ФГВБ не би имал правомощие да започне изплащането на
гарантираните депозити преди отнемане на лиценза на К., от което следвало, че
твърдените вреди щяха да настъпят, независимо от действията на Б.. Заявява още
неправилност на претендирания период на лихвата за забава, доколкото при
съобразяване с чл. 1 точка 3 подточка i) от Директивата, срокът от 20 работни
дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г., а ищцата е почнала да
търпи вреди поради неплащане на г. р. на д. от следващия ден – 26.07.2014 г.
Лицензът на К. е отнет на 06.11.2014 г., от която дата Б. вече не би могла да
осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до
датата на изплащане на д. липсва основание за обезщетение. По отношение иска за
разликата твърди, че Б. и нейните органи не носят отговорност за вреди при
упражняване на надзорните си функции, освен ако са действали умишлено, в която
насока СЕС изрично се произнесъл с Решението си по дело С-501/18. Спрямо ищцата
не било налице и извършване на административна дейност от страна на Б.,
доколкото последната не разполагала с властнически правомощия спрямо
вложителите в банки. По делото не се установило и наличие на твърдяния вредоносен резултат. За ищцата не били настъпили
имуществени вреди, тъй като с. по с. ѝ служебно били включени в списъка
на вземанията, които кредиторите на К. имал към масата на несъстоятелността и М.
продължава да е с. на п. си с. и като такъв, има право да се удовлетвори от
изплащаните в производството суми. В рамките на съдебното производство ищцата бланкетно твърдяла, че Б. не е изпълнявала своите
задължения, вменени ѝ с чл. 2 ал. 6, във вр. с
чл. 20 ал. 3 от ЗБ., както и чл. 103 ал. 2 от ЗКИ, без да посочи кое конкретно
разписано в закона задължение за правно или фактическо действие е било
неизпълнено от страна на Б.. Цитираните в исковата молба източници на правото
на ЕС – чл. 63-65 и чл. 120 от ДФЕС, както и чл. 17 от Хартата на основните
права на ЕС регламентирали общо функции и задължения на държавите – членки,
политическата и икономическа основа на ЕС като организация, но не възлагали
конкретни задължения на Б., още по – малко на такива, във връзка с които може
да се търси отговорност на Б.. Мерките били наложени на К. на 20.06.2014 г.,
когато банката е била поставена под специален надзор, но към тази дата тя вече
е била неплатежоспособна. Б. по никакъв начин не била нарушила правото на
собственост на ищцата М., тъй като последната през целия процесен период е имала и има в. към б.
– същото нито се е п., нито е н., а напротив – било е о. през целия период.
Получила е п., съобразно гарантирания размер на д. си, а за остатъка се ползва
от правата и защита, регламентирани в ЗБН и в качеството на к. има право да
получи удовлетворение на в. си по реда и при условията на този закон.
Ответникът, чрез своя процесуален представител твърди, че в случая не е налице
и причинно – следствена връзка. Дори да се установи, че Б. не е извършвала
ефективен контрол върху дейността на К., то не това обстоятелство е довело до
неплатежоспособността на търговската банка. Начинът на удовлетворяване на
кредиторите в производството по несъстоятелност е законово регламентиран и в
него не участва Б., поради което не може да отговаря за това кога, как и колко
от вземането на кредиторите на банката ще бъде изплатено. Претендират се
направените по делото разноски, с позоваване на Определение № 2/20.04.2021 г.
по тълк.д. № 1/2019 г. на ОСС на ГК на ВКС и ОСС на I и II колегия на ВАС.
Моли съда за решение, с което да отхвърли предявените от М.М.
искове като неоснователни и недоказани.
В открито съдебно
заседание представителят на Окръжна прокуратура – Сливен заключава, че
предявеният иск следва да бъде уважен единствено в частта относно лихвата и то
за периода, установен в експертизата – от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. По
отношение размера на в. с. и изплатения д. счита иска за неоснователен и
недоказан.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и доказателствата по делото, обсъдени поотделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
М.М. е т. на с. д. в л. по
сключен на 29.10.2012 г. договор с „К. т. б.“ АД, б. д. в е. по сключен със
същата банка на 12.09.2012 г. договор, както и на б. д. в щ. д. по договор от
10.09.2012 г.
На 20.06.2014 г.
ръководството на „К. т. б.“ АД депозирало пред Б. искане за поставяне на
банката под специален надзор на основание чл. 115 ал. 2 т. т. 2 и 3 от Закона
за кредитните институции (ЗКИ).
С Решение №
73/20.06.2014 г. на Управителния съвет на Б., на основание чл. 115 ал. 1 т. 2 и
3, чл. 116 ал. 1 и ал. 2 т. 2, 3, 6 и 7, във връзка с чл. 103 ал. 2 т. 24 от
ЗКИ, К. била поставена под специален надзор, поради опасност от
неплатежоспособност за срок от три месеца. Със същото решение били назначени
квестори, спряно изпълнението на всички задължения на К., ограничена дейността,
със забрана да извършва всички дейности, съгласно лиценз за извършване на
банкова дейност, актуализиран със Заповед № РД 22-2265/16.11.2009 г.,
отстранени били от длъжност членовете на Управителния и Надзорния съвет, както
и били лишени за срок от три месеца от право на глас акционерите на банката,
притежаващи повече от 10 % от акциите ѝ. Б. възложила на квесторите да
осигурят пълен анализ и оценка на активите и пасивите на банковата група от
независим външен одитор в срок от десет дни. Видно от писмо № Б.-98639/11.08.2014
г., на 25.06.2014 г. на "Делойт одит" ООД, "Ърнест енд Янг Одит" ООД и "Афа"
ООД е била възложена частична проверка на активите на К., която се отнасяла
главно до кредитния и инвестиционния портфейл, и имала за цел да даде оценка за
състоянието и качеството на 95,4% от кредитния и 99, 1 % от инвестиционния
портфейл на К., както и ограничен анализ на пасивите на банката. При проверката
било установено, че за определена категория кредитополучатели (по кредити с общ
размер 3, 5 млрд. лв. от общ кредитен портфейл в размер на 5,4 млрд. лв.) липсва
съществена информация за финансовото им състояние и/или целевото усвояване на
кредита. Установени са съществени индикации за кредитен риск относно възстановимостта на кредитни експозиции в тази категория,
което би могло да доведе до съществени обезценки, но поради недостатъчна
информация одиторите не са коментирали размера на необходимите допълнителни
обезценки.
С Решение №
82/30.06.2014 г. с цел оптимизиране на разходите на банката по привлечените
средства, на основание чл. 115 ал. 1 и ал. 2 т. 2 и 3 и чл. 116 ал. 2 т. 1, вр. чл. 103 ал. 2 т. 24 от ЗКИ и чл. 16 т. 16 от ЗБ.,
считано от 01.07.2014 г., УС на Б. намалил лихвените проценти по депозити на
"К." АД до средния им пазарен размер за банковата система по видове и
валути. Съгласно приложение към решението, лихвеният процент за банковата
система без К. по депозити, договорени за ползване след предизвестие е 2,59%.
На 25.07.2014 г., в
изпълнение на чл. 121 от ЗКИ квесторите на "К." АД представили доклад
за текущото състояние на банката, публикуван на страницата на Б. –http: //bnb.
bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_pressrelease/pr_20140731_a1_bg. Pdf. Съгласно доклада, още на 20.06.2014 г. при проверка на
перото "други активи" в ежедневната оборотна ведомост на банката е
констатиран необичайно голям разчет на стойност около 205 милиона в левова
равностойност, като операцията била взета на база протокол-разписка от
19.06.2014 г., според който "Бромак" ЕООД
(м. а. в К.) потвърждава получаването и задължението си към К. на суми в
различни валути с обща левова равностойност 205 887 хил. лева. Според същия
протокол-разписка, дължимите суми следвало да бъдат възстановени до 30.06.2014
г. За това вземане квесторите са уведомили Б. с докладна записка №
83229/08.07.2014 г. От доклада на квесторите се установява още, че към
30.06.2014 г. финансовият резултат на К. е загуба в размер на 65283 хил. лева
при реализирана печалба към 31.05.2014 г. на стойност 14997 хил. лева. Основен
фактор за отчетената загуба за месец юни били начислените през месеца провизии
от обезценка на кредити в размер на 95 907 хил. лв. Към 30.06.2014 г. сумата на
активите на К. е 6 896 212 хил. лв. и сравнено с края на месец май е със 741
352 хил. лв. (9,7%) по-малко. По-съществените промени в активите на банката
основно засягали ликвидните активи – намалявали паричните средства и паричните
наличности, ценните книжа и вземанията от банки.
През м. юли 2014 г.
на одиторите, извършили частичната проверка, била възложена цялостна оценка на
всички активи на "К." АД, за срок до 20.10.2014 г., въз основа на
която да се извърши обезценка на активите и намаляване на собствения капитал.
С Решение №
114/16.09.2014 г. УС на Б. констатирал, че към момента продължават да са налице
условията и предпоставките, довели до поставяне на К. под специален надзор, тъй
като банката продължавала да изпитва остър недостиг на ликвидност за
възстановяване на банковата си дейност и за изпълнение на задълженията си към
депозантите и други кредитори, поради което действието на всички мерки, наложени
с Решение № 73/20.06.2014 г. на УС на Б. –за поставяне на банката под специален
надзор и тези по Решение № 82/30.06.2014 г. на УС на Б. – за намаляване на
лихвените проценти по депозитите, било продължено до 20.11.2014 г. На осн. чл. 107 ал. 3 от ЗКИ на квесторите на К. било указано
най-късно до 20.10.2014 г. да внесат в Б. цялостна оценка на активите на К., а
до 31.10.2014 г. да представят в Б. отчет за капиталовата адекватност на К. на
база изготвената пълна оценка на активите, след което на база резултатите от
тази оценка, да бъде взето окончателно решение относно К.. На 20.10.2014 г.
квесторите на К. внесли в Б. докладите на "Ърнест енд Янг
Одит" ООД, "Делойт България" ООД и "Афа"
ООД, като заключението на одиторите било за необходимост от обезценки на активи
на К. в общ размер на 4222 млн. лв. Докладите били приети с Решение №
133/21.10.2014 г. на УС на Б..
На 04.11.2014 г. в
изпълнение на Решение № 133/21.10.2014 г. на УС на Б., квесторите на К. внесли
в Б. финансовите и надзорни отчети на К. към 30.09.2014 г., въз основа на които
УС на Б. установил отрицателна стойност на собствения капитал на К. в размер на
минус 3 745 313 хил. лв., определен според Регламент (ЕС) № 575/2013 г.
относно пруденциалните изисквания за кредитните институции
и инвестиционните посредници, както и че банката не отговаря на капиталовите
изисквания съгласно Регламент (ЕС) № 575/2013 г. С писмо от 05.11.2014 г.
квесторите на К. уведомили Б., че след датата на поставяне на банката под
специален надзор до 31.10.2014 г. вкл., в К. са постъпили уведомления за цесии
на вземания, сключени между клиенти на банката, и волеизявления за прихващане
на задължения към банката с вземания към нея, придобити по договори за цесия,
но дори всички уведомления за цесии и прихващания да бъдат осчетоводени в
счетоводните регистри на банката, финансовият резултат на К. към 30.09.2014 г.
би останал отрицателна величина.
С Решение №
138/06.11.2014 г. на основание чл. 36 ал. 2 т. 2, чл. 103 ал. 1 т. 1, чл. 103
ал. 2 т. 25 и чл. 151 ал. 1 предл. 1 от ЗКИ и чл. 16
т. 15 от ЗБ., Управителният съвет на Б. н. б. постановил отнемане на лиценза за
извършване на банкова дейност на „К. т. б.“ АД (издаден с Решение на УС на Б. №
24/21.01.1994 г.). С т. 2 от решението УС на Б. разпоредил на основание чл. 9
ал. 1 и ал. 6 от Закона за банковата несъстоятелност да бъде подадено искане до
компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност на К.. Според
т. 3, УС на Б. приел на основание чл. 9 ал. 6 от Закона за банковата
несъстоятелност ФГВБ да бъде уведомен за подаденото искане до компетентния съд
за откриване на производство по несъстоятелност с цел извършване на
подготвителни действия по назначаване на синдик.
С Решение №
61/18.11.2014 г. Управителният съвет на ФГВБ определил девет обслужващи банки
за изплащане на гарантираните влогове, както и определил като начална дата на изплащането
04.12.2014 г.
Съобразно
Удостоверение изх. № 1095/14.06.2021 г., издадено от Директор „Оперативни
дейности“ при „К. т. б.“ АД (в несъстоятелност), настоящият ищец М.М. е т. на т. в. в б., както следва: с. д. в л. с дата на
откриване 29.10.2012 г., с посочен размер на начислената и осчетоводена по него
лихва от откриването му до 06.11.2014 г.; б. д. в е. с дата на откриване
12.09.2012 г., с посочен размер на начислената и осчетоводена лихва от датата
на откриване до 06.11.2014 г. и б. д. в щ. д. с дата на откриване 10.09.2012 г.
с посочен размер на начислената и осчетоводена лихва от датата на откриването
му до 06.11.2014 г. Според информацията в удостоверението, на 06.11.2014 г. на М.
е изпратена информация за п. на и. с. в размер на 196 000 лв. към Фонда за
гарантиране на в. в банките, като в посочената сума се включват и начислените
лихви към датата на решението на Б., а именно: 06.11.2014 г. К. АД (н) не може
да удостовери каква част от изплатените средства в размер на 196 000 лв.
представлява главница и каква – лихва. В удостоверението са посочени и
начислени, но неосчетоводени възнаградителни лихви по
т. б. с. на М.. Посочено е, че вземането на последната в размер на
95 788,57 лв. е включено под № 4162 в списъка по чл. 66 ал. 7 т. 1 от
Закона за банковата несъстоятелност на приетите от синдика на „К. т. б.“ АД – в
несъстоятелност вземания, по които не са направени възражения, обявен в ТР при
Агенция по вписванията по партидата на дружеството под № 20160514095154 с
поредност на удовлетворяване по чл. 94 ал. 1 т. 4 от ЗБН. Вземането е формирано
от сумите, останали по партидата на лицето, след изплащане на гарантираната
сума по закон в размер на 196 000 лв.
С Решение №
664/22.04.2015 г. на Софийски градски съд по т. д. № 7549/2014 г., е обявена
неплатежоспособността на К. с начална дата 06.11.2014 г. Решението е обжалвано,
като с решение № 1443/03.07.2015 г. по т. д. № 2216/2015 г., Софийският
апелативен съд е отменил Решение № 664/22.04.2015 г. на СГС в частта, относно
началната дата на неплатежоспособността, като е определил за начална дата
20.06.2014 г., по съображения, че състоянието на неадекватност на собствения
капитал на К. не е настъпило към момента на отразяване на коригираните
стойности в изготвените от квесторите отчети към 30.09.2014 г., а е било факт
преди този момент. Посочените решения са публично достъпни на информационния
сайт на ВСС.
Към доказателствата
по делото са приобщени извлечения от Частични сметки за разпределение на
парични суми между кредиторите на К. (н) с приети вземания по чл. 69 ал. 1 от
ЗБН, видно от които в производството по несъстоятелност на ищцата М. са
изплатени суми над гарантирания депозит, както следва: 10 567,27 лв.,
10 825,52 лв., 8 295,75 лв., 4 892,19 лв.
По делото е
назначена, изготвена и приета съдебно – счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като извършена компетентно, безпристрастно, съответна на останалия
доказателствен материал и неоспорена от страните. Съгласно заключението на
същата, ищцата е т. на т. б. с. в „К. т. б.“ АД (в несъстоятелност) – с. д. в
л., б. д. в е. и б. д. в щ. д.. С Решение № 82/30.06.2014 г. УС на Б., считано
от 01.07.2014 г. намалява лихвените проценти по депозити в К. до средния им
пазарен размер за банковата система по видове, матуритет
и валути; в случаи, в които лихвените проценти по различните видове депозити на
К. са по – ниски от средния пазарен размер към м. май 2014 г., същите не се
променят. Според експертното заключение, размерът на лихвата в проценти,
начислявана по в. на ищцата в К. АД през периода от 30.06.2014 г. до 06.11.2014
г. включително е, както следва: по с. д. в л. за 30.06.2014 г. – 8,85 %, за периода
от 01.07.2014 г. до 06.11.2014 г. включително – 3,22 % и за периода от
26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. – 3,22 %; по б. д. в е. за 30.06.2014 г. – 7,5
%, за периода от 01.07.2014 г. до 06.11.2014 г. включително – 2,74 % и за
периода 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. – 2,74 %; по б. д. в щ. д. за 30.06.2014
г. – 6,5 %, за периода от 01.07.2014 г. – 06.11.2014 г. включително – 1,86 % и
за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. – 1,86 %. След прилагане на
лихвения процент, изчисляван върху в. на ищцата в К. АД през посочените периоди
и изчисляване размера на лихвата, начислена върху сумата от 196 000 лв.,
през периодите от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. и от 26.07.2014 г. до
04.12.2014 г. вещото лице разработва следните варианти: първи вариант – ако за
изчисленията се приложат лихвените проценти, с които са олихвявани средствата
по с. д. в л.: за периода 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г. – 1 753,11 лв., за
периода 26.07.2014 г. – 04.12.2014 г. – 2 261,51 лв.; втори вариант – ако
за изчисленията се приложат лихвените проценти, с които са олихвяване по б. д.
в е.: за периода 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г. – 1 491,78 лв. и за периода
26.07.2014 г. – 04.12.2014 г. – 1 924,39 лв.; трети вариант – ако за
изчисленията се приложат лихвените проценти, с които са олихвявани средствата
по б. д. в щ. д.: за периода 26.07.2014 г. - 05.11.2014 г. – 1 012,67 лв.
и за периода 26.07.2014 г. – 04.12.2014 г. – 1 306,34 лв. и четвърти
вариант – ако за изчисленията се приложи осредненият лихвен процент, изчислен
от лихвените проценти, с които са олихвявани средствата по трите сметки: за
периода 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г. – 1 421,00 лв. и за периода
26.07.2014 г. – 04.12.2014 г. – 1 833,09 лв. Експертът заключава, че
размерът на законната лихва за забава върху сумата от 196 000 лв. за
зададените периоди е, както следва: за периода от 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г.
– в размер на 5 624,60 лв. и за периода 26.07.2014 г. – 04.12.2014 г. – в
размер на 7 208,23 лева.
Горната фактическа
обстановка съдът прие за установена въз основа на всички годни доказателствени
средства, неоспорени от страните по предвидения законов ред. При така
изяснената фактическа обстановка, съдът формира следните изводи от правно естество:
С оглед разпоредбите на чл. 203 ал. 1 и ал. 2 от АПК –
ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., съгласно която исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
"очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз" актове, действия
или бездействия на административни органи и длъжностни лица, да се разглеждат
по реда на Глава единадесета от АПК "Производства за обезщетения",
както и че за неуредените въпроси за имуществената отговорност ще се прилагат
стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване на
правото на Европейския съюз, съдът приема, че предявения иск е допустим. Съдът
приема, че Б. е надлежен ответник в производството по обезщетяване на вреди по
реда на ЗОДОВ, тъй като, макар Б. да не е административен орган по смисъла на §
1 т. 1 от ДР на АПК, то тя е държавен орган, а принципът за отговорност на
държавите членки е валиден във всеки случай, когато държава членка наруши
правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или
бездействие е в основата на неизпълнението на задължението. Съгласно т. 2 от ТП
№ 2/2014 от 19.05.2015 г. на ОС на Гражданската колегия на ВКС и Първа и Втора
колегии на ВАС, разграничителният критерий за приложимия правен ред (ЗОДОВ или
чл. 45-49 от ЗЗД) при претенции за вреди от дейност на органи, които не са част
от изпълнителната власт, е основния характер на дейността на органа, от чиито
актове, действия или бездействия са причинени вредите. Когато вредите са
причинени при или по повод изпълнение на административна дейност, компетентни
са административните съдилища. Без съмнение Б. е натоварена с изключителна
компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки
в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата
интересите на вложителите – чл. 2 ал. 6 ЗБ.. Б. е компетентният орган за
упражняване на надзор върху банките по смисъла на чл. 4 § 1 т. 40 от Регламент
(ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 25.06.2013 г., а
възложеното в чл. 13 и чл. 36 ЗКИ правомощие да издава и отнема лицензи на
банки е естествено продължение на надзорната дейност върху тях. При тази своя
дейност Б. осъществява властнически правомощия, т. к. разполага с решаващи,
регулиращи и санкциониращи функции спрямо банките, а отношенията по повод
надзора с частноправните субекти, клиенти на тези банки, не са равнопоставени –
В този смисъл Определение № 18/07.04.2017 г. по дело № 15/2017 г. на смесен
петчленен състав на ВКС и ВАС. Б. е субектът, чиято е изключителната
компетентност да регулира и за осъществява надзор върху дейността на другите
банки в България, с оглед поддържане стабилността на банковата система и защита
интересите на вложителите – чл. 2 ал. 6 от ЗБ.. Б. е единственият орган с
компетентност и правомощия да упражнява надзор върху банките по смисъла на чл.
4 § 1 т. 40 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета
от 25.06.2013 г., а възложеното ѝ в чл. 13 и чл. 36 от Закона за
кредитните институции правомощие да издава и отнема лицензи на банки е
естествено продължение на надзорната дейност върху тях, което оборва доводите
на представителите й по делото, че е ненадлежен ответник. При осъществяването
на тази дейност Б. осъществява властнически правомощия, т. к. разполага с
решаващи, регулиращи и санкциониращи функции спрямо банките, а отношенията по
повод надзора с частноправните субекти, клиенти на тези банки, не са
равнопоставени, в която насока е произнасянето в Определение № 18/07.04.2017 г.
по дело № 15/2017 г. на смесения петчленен състав на ВКС и ВАС. В случая следва
да се съобрази и разрешението в т. 5 от
диспозитива на Решение по дело С-571/16 на СЕС, сочещо, че разпоредбата на чл.
4 параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да
се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която
правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на
допълнително условие, вредата да е причинена умишлено от съответния държавен
орган. Наличието на виновно поведение е елемент от фактическия състав на
непозволеното увреждане, при липсата на който не може да се ангажира
отговорността и да се претендира обезщетение, но в контекста на отговорността
от нарушение на правото на ЕС, понятието "виновно поведение"
надхвърля понятието "достатъчно съществено нарушение", изведено от
решението на Съда по обединени дела Brasserie du Pecheur Factortame.
Действително умишленото неизпълнение на задълженията на държавата, произтичащи
от правото на ЕС, или неизпълнението им поради непредпазливост, да е елемент,
който следва да се вземе под внимание при преценката за достатъчно съществения
характер на нарушението, но отсъствието на вина не води автоматично до отсъствие
на "достатъчно съществено" нарушение, респективно не води до извод за
липса на едно от задължителните условия за ангажиране на отговорността на
държавата. Нарушението може да бъде достатъчно съществено и при наличието на
други, обективни елементи като липсата на свобода на преценка, висока степен на
яснота и прецизност на нарушената правна норма, неизвинимият характер на
евентуалната грешка при прилагане на правото. Наличието на вина придава
достатъчно съществен характер на нарушението, но от друга страна липсата на
вина не прави нарушението несъществено, изискването за виновно поведение по чл.
45 от ЗЗД за да бъде ангажирана деликтната отговорност, надхвърля обхвата на
понятието "достатъчно съществено нарушение", следователно редът за обезщетяване
по ЗЗД е неприложим.
В чл. 204 ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ е поставено като
изискване за допустимост на иска да е отменен по съответния ред акта, от който
се претендират вреди, но от друга страна от т. 143 и т. 146 от Решението на СЕС
по дело С-571/16 следва, че макар само по себе си това изискване да не
противоречи на принципа на ефективност, такова задължение може да затрудни
прекомерно получаването на обезщетение за вредите, причинени от нарушение на
правото на Съюза, ако на практика няма възможност за такава отмяна. Както е
посочено в т. 142 от решението и в т. 77 от Решението на СЕС по делото Fub, С-429/09, би било в разрез с принципа на ефективност
да се изисква от увредените лица всеки път да използват всички правни способи
за защита, с които разполагат, при положение, че това би било прекомерно трудно
или не е разумно да се изисква от тях. В случая именно такава хипотеза е
налице, т. к. при действащото към 2014 г. законодателство и константната
съдебната практика на ВАС, ищецът не би имал ефективен способ за защита. Жалбите
на вложители в К. срещу Решенията на Б. за поставяне на "К." АД под
специален надзор, за продължаване срока на надзора и за отнемане на лиценза, с
директно позоваване на Директива 94/14/ЕО и твърдение, че депозитите са станали
неналични още с вземане на решението за поставяне на К. под специален надзор са
оставени без разглеждане от Върховния административен съд, тъй като тези актове
на Б. не засягат права и интереси на вложителите, а създават задължения само за
"К." АД (определения по адм. д. № 15546/2014 г. на ВАС, по адм. д №
3892/2015 г. на ВАС и решение по адм. д. № 11445/15 г. на ВАС). Без разглеждане
поради липса на правен интерес са оставени и жалбите на акционерите срещу акта
на Б. за отнемане на лиценза на К. - определение № 3725/02.04.2015 г. по адм.
д. № 3438/2015 г. на ВАС. С оглед на това е липсвала процесуална възможност за
вложителите, какъвто е и настоящият ищец М.М. чрез
обжалване на цитираните актове и действия на Б. и касаещи К., да инициира
осъществяване на съдебен контрол за проверка на съответствието на българската
схема за гарантиране на депозитите с изискванията на Директива 94/19/ЕО. При
липсата на такава процесуална възможност, с оглед цитираните актове на СЕС и
тъй като по действащото към момента законодателство актът, с който се отнема
лиценза на банката е този по чл. 1 параграф 3, i) от Директивата, на
вложителите не може да се противопостави изискването за предварителна отмяна на
акта, каквото има в чл. 204, ал. 1 от АПК, защото ще е нарушение на принципа на
ефективност. При така изложеното настоящият съдебен състав намира, че исковата
претенция на М. срещу Б. се явява депозирана при наличие на активна процесуална
легитимация и срещу надлежен ответник. Искът е предявен и преди изтичане на 5 -
годишния давностен срок от периода, в който се сочат
настъпили за ищеца имуществените вреди, обезщетяване на които се иска. При тези
доводи съдът преценява исковете като процесуално допустими.
Разгледан по
същество, искът за присъждане сума в размер на 8 627,96 лв.,
представляваща обезщетение под формата на лихва за забавено плащане на сумата
от 196 000 лв., представляващи гарантиран р. на в. на ищцата в „К.“ АД, претендирана за периода от 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г. е
ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛЕН. Съображенията на съда в тази насока са следните:
Съгласно първо и
второ съображение от Директива 94/19/ЕО на ЕП и на Съвета от 30 май 1994 г.
относно схемите за гарантиране на депозити, с въвеждането на схеми за
гарантиране на банковите депозити във всички държави членки и с хармонизирането
на приложимите гаранции за минимална сума, Директивата има за цел хармоничното
развитие на дейностите на кредитните институции в целия Съюз чрез премахването
на всички ограничения върху правото на установяване и свободата на предоставяне
на услуги, като същевременно се повишава стабилността на банковата система и
защитата на вложителите. За тази цел член 3 от Директива 94/19/ЕО предвижда, че
всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат въведени
една или повече схеми за гарантиране на депозити. Съгласно член 7 параграф 1 от
същата директива държавите членки осигуряват гарантираният размер на съвкупните
депозити на всеки вложител да бъде установен на 100 000 EUR, в случай че
депозитите станат неналични.
"Неналичен
депозит" по смисъла на чл. 1 параграф 3 от Директивата е депозит, който е
дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и
договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни
органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция
изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното
финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива
тя да бъде в състояние да го направи.
Директива 94/19/ЕО,
изменена с Директива 2009/14/ЕО, на Европейския парламент и на Съвета относно
схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока
на изплащане, е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за
гарантиране на в. в банките и Закона за кредитните институции. Измененията
въведени с Директива 2009/14/ЕО от 11 март 2009 г. са транспонирани
своевременно през 2009 г. с измененията на посочените два закона – ДВ, бр. 44/2009
г., в сила от 12.06.2009 г. С измененията на ЗГВБ от 2010 г. – ДВ, бр. 101/2010
г., в сила от 31.12.2010 г., е въведен новият гарантиран размер от 100 000 евро
на депозитите, съгласно измененията на чл. 7 от Директива 94/19/ЕО. При
първоначалното въвеждане на разпоредбата на чл. 1 параграф 3, i) от Директива
94/19/ЕО, в националното законодателство е възприет подход, според който
изискването съответната кредитна институция да "изглежда неспособна за
момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да
изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние
да го направи" е равнозначно на установяване неплатежоспособността на
институцията.
Съгласно чл. 36 ал.
2 от ЗКИ в редакцията до изменението с ДВ, бр. 62/14.08.2015 г.,
неплатежоспособност е налице при две хипотези: -когато банката не изпълнява
повече от 7 работни дни свое изискуемо парично задължение, ако това е пряко
свързано с финансовото състояние на банката и по преценка на Б. не може да се
очаква изплащане на изискуемите парични задължения в приемлив период от време; -
когато собственият капитал на банката е отрицателна величина. Изискуемият от
чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО срок от 5 работни дни, в който
компетентните органи следва да извършат преценката на финансовото състояние и
способността на банката да изплаща гарантираните депозити е въведен в чл. 36
ал. 3 от ЗКИ като изискване, в срок от 5 работни дни от установяването на
неплатежоспособността на банка, Б. да отнеме лиценза ѝ. Срокът по чл. 10 параграф
1, втора алинея от Директива 94/19/ЕО, в който схемите за гарантиране на
депозити следва да бъдат в състояние да изплащат надлежно доказаните претенции
на вложителите, по отношение на неналичните депозити – 20 работни дни от датата,
на която компетентните органи извършват установяването по чл. 1 параграф 3, i)
от Директива 94/19/ЕО, е въведен в чл. 23 ал. 5 от ЗГВБ (в редакцията до
изменението с ДВ, бр. 62/14.08.2015 г.) и тече от датата на решението на Б. за
отнемане на лиценза за банкова дейност на търговска банка. При така възприетата
уредба в ЗГВБ и ЗКИ – сроковете по чл. 1 параграф 3, i) и чл. 10 параграф 1 от
Директива 94/19/ЕО да текат от момента, в който Б. вземе решение за отнемане
лиценза на кредитна институция поради неплатежоспособност, не е допустима схема
за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, тъй като Директивата
изисква схемите за гарантиране на депозити да бъдат в състояние да изплащат
доказаните претенции на вложителите, по отношение на неналични депозити,
независимо дали са налице условията по националното законодателство за отнемане
на лиценза на кредитна институция.
Както е посочил СЕС
в т. 49, т. 50 и т. 51 от решението по дело С-571/16, от текста на чл. 1 параграф
3, i), първа алинея от Директива 94/19/ЕО изрично следва, че необходимо и
достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим
и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да
изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното
финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива
тя да бъде в състояние да го направи. Освен това член 1 параграф 3, i), втора
алинея уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това
"колкото е възможно по-скоро" и "не по-късно от пет работни дни
след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е
изплатила депозити, които са дължими и изискуеми". По аргумент от тези
разпоредби се налага извода, че установяването на неналичността на депозитите
не може да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция или от
отнемането на нейния лиценз. От обяснителния меморандум към предложението на
Комисията за директива е видно, че определението за неналичен депозит съзнателно
не е обвързано с рисковете на производствата по оздравяване и ликвидация, освен
това от съображение 12 от Директива 2009/14 следва, че съществува възможност
възстановяването на депозити чрез схемата за гарантиране да се извършва
успоредно с мерки за преструктуриране. Относно срока, в който трябва да се
установи, че депозитите са неналични, както е посочил СЕС в т. 60 решението по
дело С-571/16, този срок е императивен и останалите разпоредби на директивата
не предвиждат възможност за неговото дерогиране. От друга страна съгласно т. 66
от същото решение, удължаването на срока за изплащане на депозитите е възможно
единствено при изключителни обстоятелства и не може да надвишава 10 работни
дни.
В т. 69 от
решението по дело С-571/16 СЕС е приел, че член 1 параграф 3 и член 10 параграф
1 от Директива 94/19/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една
страна национално законодателство, съгласно което установяването на
неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция
и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от
предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за
изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция
да бъде поставена под специален надзор. В т. 78 и в т. 87 от същото решение СЕС
сочи, че чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО трябва да се тълкува в
смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да
се установи с изричен акт на компетентния национален орган, като
предварителното предявяване от титуляра на банков
депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е
изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този
депозит по смисъла на тази разпоредба.
За да се задейства
схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда следната процедура:
1) компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е
бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките на 5 работни дни след това
заключение, компетентният орган определя дали съответната кредитна институция
изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното
финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не
съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи и 3) в
рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение,
схемата за гарантиране на депозити да е в състояние да изплати надлежно
доказаните вземания на вложителите. Предвид това, съдът не споделя възраженията
и доводите на процесуалният представител на ответника, че Б. не е компетентен
орган по смисъла на чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО. Член 36 ал. 3
от ЗКИ и чл. 23 ал. 5 от ЗГВБ еднозначно визират именно Б. като
"компетентният орган", който установява неналичността на депозитите.
В несъответствие с изискванията на Директивата и цитираните съдебни актове на
СЕС е уредбата в законодателството на страната, което обвързва момента, в който
се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични,
с отнемането на лиценза на съответната кредитна институция. Уредбата е
изхождала от разбирането, че изискването съответната кредитна институция да
"изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с
нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка
перспектива тя да бъде в състояние да го направи" е равнозначно на
установена неплатежоспособност на институцията, за разлика от възприетото от
директивата, че 5 - дневния срок за преценка на финансово състояние и
способността на банката да изплаща гарантираните депозити, не е от датата на
установяването на неплатежоспособността на банката, нито от датата на отнеме на
лиценза ѝ. В този смисъл е и становището на министъра на финансите и
управителя на Б. от 11 август 2014 г. относно писмо на Европейската комисия във
връзка с предприетите действия от Б. спрямо К. АД (л. 69). В подкрепа на това
тълкуване са Доклада на Комисията по бюджет и финанси по проекта на Закона за
изменение и допълнение на Закона за гарантиране на в. в банките (№
854-01-165/20.12.2008 г. и № 902-01-28/22.04.2009 г., 40-то НС) и Мотивите към
проекта на Закона за изменение и допълнение на ЗГВБ (№ 902-01-28/22.04.2009 г.,
40-то НС), видно от които целта на законопроекта е да се въведат в българското
законодателство изискванията на приетата на 11 март 2009 г. Директива
2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива
94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на
гарантирания размер и срока на изплащане. Така "... в съответствие с
установените от директивата общи срокове в Европейския съюз се предлага срокът
за вземане на решение, че банката не може да изплаща депозити в случаите по чл.
36, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за кредитните институции, да бъде намален от 14
дни.... на 5 работни дни".
С постановяване на Решение
№ 73 по Протокол № 11 от проведено на 20 юни 2014 г. заседание на УС на Б. за
поставяне на "К."АД под специален надзор, ответникът фактически е
констатирал неналичност на депозитите по смисъла на член 1 параграф 3 буква i)
от Директива 94/19/ЕО, тъй като преустановяването на достъпа до депозитите е по
причини, пряко свързани с финансовото положение на тази банка, в която ищецът е
имал три банкови сметки по сключени договори за депозити.
На следващо място,
от горните доказателства се установява, че с писмо от представители на К. от
20.06.2014 г. Б. е уведомена, че търговската банка е преустановила плащанията и
всички банкови операции, като още на същата дата е спряна счетоводната система
за банкови операции - плащания, преводни такива и пр. При тези данни съдът
приема, че е налице първото условие - кредитната институция, да изглежда
неспособна за момента да изплати депозитите, по причини, които са пряко
свързани с нейното финансово състояние, тъй като от този момент К. не е била в
състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити, сред
които са депозитите по договорите с ищеца М..
При преценка на
събраните по делото доказателства настоящата съдебна инстанция намира, че е
налице и второто условие – да не съществува близка перспектива кредитната
институция да е в състояние да изплати депозитите. За да не се стигне до
обявяване неналичност на депозитите, трябва да са налице данни, че достъпът до
депозитите ще бъде възстановен в много кратък срок. В случая няма такива данни,
а точно обратното – от изложеното в писмата на К. от 20.06.2014 г. и исканията,
отправени до Б. се установява, че в близко време банката няма да е в състояние
да осигури наличност и достъп до депозитите. Такова е искането на банката да
бъде поставена под специален надзор от Б. заради проблеми с ликвидността, което
предизвиква затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите.
УС на Б. е посочил в решението си, че с получено в 10:51 часа писмо
изпълнителните директори на К. сочат, че наличните средства на банката по
сметки и в брой няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на
банката в най-близко време. Това, че УС на Б. с приетото решение за поставяне
на К. под специален надзор е постановил спиране на всички плащания и всички
банкови сделки на институцията, свидетелства за възприетото от нея, че са
налице проблеми с ликвидността на К. и във връзка с тях са предприети мерките
от надзорната институция за налагане на забрана търговската банка да изплаща
депозити. Определеният тримесечен срок на надзора от Б. сочи, че не била налице
"близка перспектива" за изплащане на депозитите от К.. Тъй като
Схемата за гарантиране на депозити, която се изисква от Директива 94/19/ЕО
гарантира номиналната стойност на обхванатите депозити и замества до определена
стойност, прилагането й се препятства само при наличие на близка перспектива
кредитната институция да е в състояние да ги изплати, каквато в случая не е
имало.
Предвид изложеното
при постановяване на Решението на 20.06.2014 г. от УС на Б., след като е
направена обективната констатация, че К. изглежда неспособна за момента по
причини, пряко свързани с финансовото ѝ състояние да изплати депозити на
вложителите си и не съществува близка перспектива да бъде в състояние да го
направи, Б. е извършила констатация, че депозитите са неналични по смисъла на
чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО и в срок от 5 работни дни от тази
дата е следвало да постанови изричен акт по чл. 1 параграф 3, i), втора алинея
от Директивата, което нейно задължение произтича от директно приложимото право
на ЕС. Съгласно Решение по дело С-571/16 на СЕС т. 117 разпоредбата на чл. 1 параграф
3, i) от Директива 94/19/ЕО има директен ефект и представлява правна норма,
целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на
вложителите да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане
на депозитите.
След като чл. 1 параграф
3, i) от Директива 94/19/ЕО има директен ефект, неоснователни са доводите на
ответната страна, че Б. не е била законово овластена, нито задължена да
постановява акт за обявяване на неналичност на депозитите и, че издаването на
такъв би било акт извън правомощията и компетентността й. Както е приел СЕС в
Решение от 9 март 1978 г., т. 14-16, директният ефект означава, че нормите на
общностното право трябва да имат пълно и еднакво действие във всички държави
членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на тяхното действие.
Следователно тези разпоредби са пряк източник на права и задължения за всички,
до които се отнасят, независимо дали това са държави членки, или частноправни
субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото на Общността.
Тази последица също така засяга всеки съд, чиято задача като орган на държава
членка е да защитава в рамките на своята компетентност правата, предоставени на
частноправните субекти от общностното право. При това тълкуване и изричното произнасяне
от СЕС, че чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО има директен ефект,
именно тази разпоредба, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава Б. да установи неналичността на
депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза на дадена
кредитна институция поради неплатежоспособност. Като не е взела това решение в
5 - дневен срок, Б. е нарушила правото на Съюза, с което първото условие за
ангажиране на отговорността на Държавата е изпълнено. Това нарушение е
достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на Държавата. В тази връзка
следва да се съобрази, че в т. 105 от Решението на СЕС по С-571/16, е посочено,
че от практиката на Съда следва, че такова нарушение предполага явно и
значително неспазване от държавата членка на границите, които са наложени на
нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в
това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената
правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма
предоставя на националните органи, извинимият или неизвиним характер на
евентуална грешка при прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер
на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че
с поведението си институция на Европейския съюз може да е допринесла за
неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на
определени национални мерки или практики. В случая свободата на преценка на Б.
без съмнение е ограничена от срока по чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО.
Тъй като разпоредбата ясно посочва при какви условия и в какъв срок се
установява неналичността на депозитите, ако тези условия са изпълнени,
компетентният орган е длъжен в императивния петдневен срок да установи, че
депозитите са неналични – т. 108 от решението по С-571/16.
От установените по
делото факти безспорно се установява, че след като Б. е била уведомена от К. за
финансовите ѝ затруднения и проблемите с ликвидността, Б. е взела решение
и е поставила К. под специален надзор за опасност от неплатежоспособност и е
постановила спиране на всички операции и плащания. Така, въпреки че е
преценила, че К. е застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си
решение за поставяне на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на
депозитите за по-дълъг период, Б. не е направила установяване на неналичността
на депозитите в императивния 5-дневен срок по чл. 1 параграф 3, i) от Директива
94/19/ЕО, което е предпоставка за започване на действията по компенсиране на
засегнатите вложители съгласно чл. 7 параграф 1 и чл. 10 параграф 1 от
Директивата и това е съществено нарушение на чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО.
На следващо място,
съдът приема, че е налице както причинена вреда, така и доказана причинно –
следствена връзка между причинените имуществени вреди и противоправното
поведение на централната банка, изразяващо се в нарушение правото на ЕС.
Предвид наличието на банкови сметки по сключени договори за депозити,
настоящият ищец М. е приобретател на движими вещи – парични средства, до които
не е имал достъп в период от няколко месеца, причина за което е бездействието
на Б., изразяващо се в неиздаване на акт по чл. 1 параграф 3, i) от Директива
94/19/ЕО, посредством който да бъде защитено притежанието на ищцата. Именно с
установената по делото липса на предприети действия от страна на Б. по
задействане на компенсационния механизъм по чл. 10 от Директивата. Според
изискването на чл. 10 параграф 1 от Директива 94/19/ЕО, схемите за гарантиране
на депозитите следва да са в състояние да изплащат надлежно доказаните
претенции на вложителите по отношение на неналичните депозити. В случая
достатъчно условие за да се приеме, че е налице вреда е изпадането на Б. в
забава по отношение на вложителите е изтичането на императивния 5 - дневен срок
по чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО, а в случая то безспорно е
настъпило. Без значение е обстоятелството, че не Б., а ФГВБ е компетентен да
изплаща гарантираните депозити, т. к. именно актът по чл. 1 параграф 3, i), втора
алинея от Директивата, което Б. е била длъжна да постанови, падежира
вземането на ищеца. Фондът не разполага със самостоятелност при определяне на
началната дата на изплащане на гарантираните депозити. Действията, които ФГВБ
следва да предприеме и конкретно задължението му да започне изплащане на
гарантираните депозити са пряко обусловени от решението на Б., с което
депозитите се обявяват за неналични. Едва след постановяване на решението на Б.
за обявяване на депозитите за неналични, за Фонда възниква парично задължение
към всеки от вложителите до размера на гарантираните депозити. Така,
постановявайки изискуемото от Директива 94/19/ЕО решение на по-късна дата, Б. е
станала причина за забавеното изпълнение на паричното задължение от ФГВБ,
именно Б. е причина за забава на изпълнението на паричното задължение към ищеца
и това обосновава пряката причинно-следствената връзка между извършеното
нарушение и претърпените вреди. След като забавеното изпълнение на паричното
задължение към ищеца е следствие от извършеното от Б. нарушение на чл. 1
параграф 3, i) от Директива 94/19/ЕО, това е и основанието за приложението на
чл. 86 от ЗЗД. Обстоятелството, че ЗГВБ обвързва началото на срока от 20
работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на
лиценза на кредитната институция е ирелевантно, т. к. както е приел СЕС в т. 1
от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл. 1 параграф 3
и чл. 10 параграф 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално
законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността
и за изплащане на депозитите.
Досежно
определянето на началната дата на периода следва да се приеме, че посоченият в
Директива 94/19/ЕО срок от 5 дни, в който Б. е била длъжна да установи
неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г., когато К. е поставена
под специален надзор, този срок изтича на 27.06.2014 г. и след този момент Б. е
била в нарушение правото на ЕС. По аргумент от чл. 23 ал. 5 от ЗГВБ, в случай,
че Б. бе взела решение по чл. 1 параграф 3, i) от Директива 94/19 в 5 – дневния
срок – най – късно на 27.06.2014 г., то 20 – дневният срок за изплащане на
депозитите изтича на 25.07.2014 г. Реална вреда титулярът
на влог, респ. ищецът в настоящото съдебно производство М. започва да търпи на
следващия ден – 26.07.2014 г., предвид неизплащането на гарантирания размер на
депозита. Тази дата и следва да се приеме като начална дата на исковия период.
В процесния случай решението за обявяване неналичността на депозитите е прието
от УС на Б. на 06.11.2014 г., към който момент е отнет лиценза на К. и е
поставено начало на процедурата по чл. 10 от Директива 94/19/ЕО. От тази дата
включително Б. вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, съответно след
тази дата липсва основание за обезщетение. Ето защо съдът приема, че периодът,
за който се дължи обезщетение е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. Поради това в
периода след 05.11.2014 г. – до датата на изплащане на гарантираната сума от
196 000 лв. от ФГВБ на 04.12.2014 г., посочена като край на периода в исковата претенция,
не е налице основание за ангажиране на отговорността на Б.. Досежно
претендирания размер на лихва за забава съдът намира, че същият се явява
основателен до определения от експертизата за посочения по – горе период.
Действително, видно от представеното от К. удостоверение (л. 281), изплатената
от ФГВБ сума в размер на 196 000 лв. представлява съвкупност от главница и
капитализирани лихви до 06.11.2014 г. и не може да се определи каква част е
главница и каква – лихва, предвид което следва да се приеме, че размерът на
исковата претенция в тази ѝ част не е доказан от ищцовата
страна. В тази връзка следва да се отбележи, че се касае за договорна лихва,
която има възнаградителен характер, а в процесния
случай претенцията е досежно лихви със санкционен характер, като същите следва да се определят в
съответствие с изчисленията на приетата по делото като неоспорена съдебно –
счетоводна експертиза. Съгласно заключението на същата, размерът на законната
лихва за забава върху сумата от 196 000 лв. за периода 26.07.2014 г. –
05.11.2014 г. възлиза на 5 624,60 лв., която сума следва да се приеме като
реално претърпяна вреда от ищцата М.. Над този размер, до 8 627,96 лв. исковата
претенция като неоснователна, следва да бъде отхвърлена. В този смисъл е и
константната практика на Върховния административен съд, изразена в Решение №
413/13.01.2021 г., постановено по адм.д. № 7165/2020
г., Решение № 15887/22.12.2020 г., постановено по адм.д.
№ 3655/2020 г., Решение № 10095/22.07.2020 г., постановено по адм.д. № 5693/2017 г.
Разгледана по
същество, исковата молба в частта ѝ, с която се претендира сума в размер
на 95 788,57 лв., представляваща разлика между размера на в. на ищцата в К.
и изплатения г. д., се преценява от настоящата съдебна инстанция като
НЕОСНОВАТЕЛНА, при следните съображения:
Съдът не споделя
твърдението на ищеца, че сумата съставлява вреда, причинена от незаконосъобразно
действие или бездействие на ответната Б., резултирало
в лишаване на ищцата от достъп до с. по б. ѝ д. в К.. Очевидно е от
доказателствата по делото, че невъзможността М. да получи от К. д. си п. с. е
не бездействие или каквито и да било действия от страна на Б., а именно
неплатежоспособността на търговската банка – контрагент по договорите за срочен
депозит. Именно предвид неплатежоспособността на К. е отнет нейния лиценз за
осъществяване на банкова дейност и е открито производство по несъстоятелност.
От доказателствата по делото не може да се формира извод, че действия или
бездействия на ответника Б. са станали повод за изпадане на К. в
неплатежоспособност, респ. са довели до фалита на банката. Обстоятелството, че
законодателството предвижда наличие на надзорен орган на дейността на
кредитните институции не може да обоснове извод за отговорност на този орган за
състоянието на поднадзорна банкова институция.
Действията на Б. в качеството ѝ на регулатор са насочени към управление
на риска и не могат да имат за последица изпадане в неплатежоспособност на К.,
а са ответна реакция именно на факта, че банката фактически се е оказала
неплатежоспособна. Не без значение е и обстоятелството, че не по повод и по
силата на приетото Решение № 138/06.11.2014 г., с което е отнет лиценза на К.,
последната е изпаднала в състояние на неплатежоспособност. Цитираното решение е
юридически факт и не може да се квалифицира като действие по смисъла на ЗОДОВ.
Извършването или не на ефективен банков надзор в посочения от ищеца смисъл не
може да доведе до неплатежоспособност на търговската банка. Не е налице и пряко
засягане на имуществените права на ищеца по тази искова претенция, доколкото,
видно от приобщеното по доказателствата удостоверение от „К.“ АД (в несъстоятелност),
вземането на М.М. в размер на 95 788,57 лв. е
включено под № 4162 в списъка по чл. 66 ал. 7 т. 1 от Закона за банковата
несъстоятелност на приетите от синдика вземания, по които не са направени
възражения, обявен в търговския регистър при Агенция по вписванията по
партидата на дружеството под № 20160514095154, с поредност на удовлетворяване
по чл. 94 ал. 1 т. 4 от Закона за банковата несъстоятелност. Следователно,
както към момента на предявяване на иска, така и към настоящия момент ищцата М.
участва с вземането си в законоустановена процедура по банкова несъстоятелност
и продължава да е к. за в. си по б. си с. в К. с приети вземания и специалния
ред в ЗБН в производство по несъстоятелност на банката. Обстоятелството, че
поради различния ред за изплащане на вземането по ЗБН – в производство по
несъстоятелност, ищцата не разполага със с. си в пълен обем, не може да
обоснове извод, че с размера на неговото вземане е настъпила вреда и същата
следва да се установи и присъди в производство по ЗОДОВ. Начинът на
удовлетворяване на кредиторите в производство по несъстоятелност въобще и в
частност при несъстоятелност на банката е законово регламентиран и в него Б. не
участва, поради което и не може да се ангажира нейната отговорност кога, как и
колко от вземането на кредиторите ще бъде изплатено. Нещо повече, от
доказателствата и в частност от представените по делото извлечения от частични
сметки за разпределение на налични суми между кредиторите на К. (н) се
установява, че в производството по несъстоятелност на ищцата М. са изплатени с.,
които са над г. д., както следва: 10 587,27 лв., 10 825,52 лв.,
8 295,75 лв., 4 892,19 лв. Следователно, налице е не само законов
механизъм за удовлетворяване на вземането на М. към К. (н), но и този специален
ред по ЗБН към момента се прилага. Предвид изложеното съдът намира за
неоснователни твърденията на ищцовата страна, че така
претендираните вреди са настъпили от посочените в исковата молба
незаконосъобразни действия или бездействия на ответника Б.. Не е налице и пряка
причинно – следствена връзка между визираните от ищеца действия/бездействия и твърдяните вреди, чието обезщетяване се търси в настоящото
съдебно производство. Ето защо съдът приема, че не са налице претендираните от М. вреди в размер на 95 788,57 лв.,
съставляващи част от н. д., доколкото същите подлежат на възстановяване по
цитирания, предвиден в закона ред. Исковата претенция в тази част като неоснователна,
следва да бъде отхвърлена. В този смисъл е Решение № 1522/04.02.2021 г.,
постановено по адм.д. № 5506/2020 г. по описа на
Върховен административен съд.
С оглед изхода на
делото и на основание чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ, основателна е и следва да се уважи
претенцията на ищеца за присъждане на разноски. Съгласно цитираната разпоредба
в приложимата редакция, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда
ответника да заплати разноските в производството, както и да заплати на ищеца
внесената държавна такса. В случая исковете са уважени частично, а сторените и
доказани в производството разходи на ищеца са внесена държавна такса в размер
на 10,00 (десет) лева и същата, съобразно цитирания чл. 10 ал. 3 изр. първо от ЗОДОВ, следва да се възложи в тежест на ответната страна. При изхода на
настоящото съдебно производство и с оглед относимото
законодателно решение, действащо в процесния период, такива не следва да се
присъждат на ответника. Според чл. 10 ал. 2 от ЗОДОВ, ако искът бъде отхвърлен
изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските в производството. В случая
исковете са отхвърлени частично, а не изцяло, предвид което и нормата в
действащата ѝ към датата на образуване на делото редакция е неприложима. По
изложените съображения претенцията на ответната страна за присъждане на
разноски в производството, се явява неоснователна.
Водим от горното и
на основание чл. 203, ал. 1 от АПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Б. н. б. да
заплати на М.Д.М. с ЕГН ********** сумата в размер на 5 624,60 (пет хиляди
шестстотин двадесет и четири 0,60) лева обезщетение за имуществени вреди,
претърпени в периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., вследствие извършено от Б. нарушение на правото на
Европейския съюз, изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност
на депозитите в "К. т. б."АД, в императивния срок от пет работни дни,
съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, § 3, буква i) от
Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г.
относно схемите за гарантиране на депозити.
ОТХВЪРЛЯ иска на М.Д.М.
с ЕГН ********** срещу Б. н. б. за заплащане на обезщетение в размер на
95 788,57 лв., претендирано като разлика между размера на вложенията
ѝ в „К. т. б.“ АД и изплатения ѝ гарантиран депозит, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Б. н. б. да
заплати на М.Д.М. с ЕГН ********** сумата от 10,00 (десет) лева, представляваща
разноски по делото.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му с касационна жалба по реда на глава ХІІ от
АПК.
Препис от решението
да се изпрати на страните.
Административен съдия: