Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.02.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №2455 по описа за 2019 година
и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №311874 от
12.01.2018г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение №457731 от 25.07.2018г.,
постановени по гр.дело №1918/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 90-ти състав, са
отхвърлени предявените от „Ч.Е.Б.” АД срещу В.И.К. при условията на обективно
съединяване установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 от ЗЗД вр. чл.98а
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника на
вземания, предмет на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 04.11.2015г.,
издадена по ч.гр.д. №64266/2015г. по описа на СРС, представляващи:
главница за потребена, но незаплатена електрическа енергия за периода от 10.03.2015г. до
08.08.2015г. в размер на 317.99 лв. относно имот, находящ се в град София, ул.“**********; както и мораторна лихва за
периода от 14.05.2015г. до 15.10.2015г. в размер на 8.87 лв., ведно със законовата лихва
върху главницата, считано от 22.10.2015г. до окончателното изплащане на задължението.
Постъпила е въззивна
жалба от ищеца - „Ч.Е.Б.” АД, чрез адв.С.З., с която се обжалва изцяло постановеното
решение на СРС. Инвокирани са твърдения относно неправилност и незаконосъобразност
на обжалваното съдебно решение. Поддържа се, че неправилен и несъответстващ на
доказателствата по делото е изводът на СРС, че ответницата няма качеството на
потребител на ел.енергия за исковия период от време. Твърди се, че по делото са
ангажирани писмени доказателства, установяващи обстоятелството, че ответницата
е ползвала процесния имот през периода - 10.03.2015г. до 08.08.2015г., поради което дължи заплащане на
доставената в имота ел.енергия за исковия период. Поддържа се още, че
ответницата не е изпълнила задължението, което има по чл.13, т.5 от ОУ на
договора за продажба на ел.енергия да уведоми продавача на ел.енергия за всяка
промяна свързана със собствеността върху имота. По изложените аргументи моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови
друго, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани.
Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - В.И.К., не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Ч.Е.Б.” АД срещу В.И.К. при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422
от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.98а
ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийският доставена градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266
от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/,
както и е допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал
правилна правна квалификация/.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното решение, с което
са отхвърлени предявените искове, първостепенният съд е приел, че ответницата - В.И.К. не е потребител на ел.енергия за исковия период по
отношение на процесния имот. Прието е, че по делото е доказано, че през исковия
период ответницата
не е носител на вещни права върху процесния недвижим имот и предвид
обстоятелството, че собственикът на имота – трето неучастващо по делото лице, не е представил в съответствие с
чл.4, ал.3 от Общите условия /ОУ/ писмено съгласие правата и
задълженията на потребител на електрическа енергия относно собственият му недвижим имот, находящ се в град София, ул.“**********, да бъдат упражнявани от ответницата, поради което е обоснован извода, че между страните не е
възникнало облигационно отношение по
договор за продажба на ел.енергия, поради което липсва основание за ангажирането на
отговорността на ответницата за заплащане за цена на тази услуга. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на
жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в
мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на
предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.98а
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В конкретната
хипотеза ищецът е
предявил иск за установяване съществуването на негово вземане възникнало на договорно основание. В негова тежест е да установи
пораждането на договорното отношение и доставеното количество ел. енергия до
имота на потребителя. В този смисъл правилно е указано и правилно е разпределена от първоинстанционния
съд
доказателствената тежест по делото. В случая ищецът с допустимите в закона
доказателствени средства не доказва наличието на първата предпоставка - не се установява по делото
ответницата да има през процесния период
качеството потребител на ел. енергия. От приет като доказателство по делото нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот №41, том V, рег.№6246, дело
№742/2007г. е видно, че на 18.09.2007г. ответницата се е разпоредила с
правото си на собственост върху процесния имот, който е продала на трето
неучастващо по делото лице – В.Я.М.. Съгласно чл.92 от ЗЕ /в редакция относима към исковия период/ страни по
договора за ел.енергия са обществения доставчик на ел.енергия, крайния снабдител на
ел.енергия, производител и краен клиент. Съгласно чл.98а от ЗЕ доставката
на ел.енергия до крайния клиент
се осъществява въз основа на договор сключен при ОУ, които ОУ влизат в сила за клиентите на
крайния снабдител съгласно
императивната разпоредба на чл.98а, ал.4 от ЗЕ без изрично приемане, след
публикуване в централен и
местен всекидневник. Съгласно приложените по делото ОУ, одобрени от ДКЕВР с Решение
№ОУ-059/07.11.2007г., изменени и допълнени с решение №ОУ-03 от 26.04.2010г. на
ДКЕВР /действащи през процесния период/ - чл.4, т.2 - потребител на ел.енергия за битови нужди е собственик или титуляр на
вещно право на ползване на имот, присъединен към електроразпределителната мрежа. Изключение е предвидено в
т.3 на чл.4 от същите ОУ, съгласно която правата и задълженията на
потребителя на ел.енергия за битови нужди могат да се упражняват и от друго
лице, при условие, че собственикът или титулярът на вещното право на ползване
на имота е предоставил изрично писмено съгласие, дадено пред продавача или
нотариус това лице да бъде потребител на ел.енергия за определен срок. В случая
от анализа на приложените по делото доказателства се установява по несъмнен
начин, че през исковия период собственик на процесния имот не е ответницата, а трето неучастващо по делото лице
– В.Я.М., което в качеството на собственик е бил клиент на електрическа енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на
ЗЕ и съответно между него и ищцовото дружество е съществувало облигационно правоотношение по
покупко-продажба на ел.енергия. Липсват ангажирани каквито и да е било доказателства, че
собственикът на процесния имот - трето неучастващо по делото лице – В.Я.М., е представил в
съответствие с чл.4, ал.3 от ОУ
писмено съгласие правата и задълженията на потребител на електрическа енергия
относно имот да се
упражняват от ответницата. Приложената по делото молба от собственика на
процесния имот - трето неучастващо по делото лице – В.Я.М., представлява частен свидетелстващ документ,
неносещ подписа на ответницата и изложените в нея факти и обстоятелства нямат
обвързваща съда доказателствена сила. С оглед изложеното въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния
съд, че по делото не се установява
ответницата да е имала през процесния период
качеството потребител на ел.енергия, тъй като не е нито собственик, нито титуляр на вещно право на
ползване върху процесния имот. Не е основателно позоваването на въззивника на
разпоредбата на чл.13, т.5 от ОУ, доколкото сочената
норма не дава право на ищеца да начислява стойност
на ел.енергия на лице, което не е собственик или се е разпоредило
със собствеността си върху имота, в който е ползвана ел. енергия за
битови нужди. Това е така, защото никъде в ОУ необявяването на данни за
прехвърлянето на правото на собственост не е скрепено с възникването на
неблагоприятни последици
за потребителя. В ОУ не се съдържа клауза, вменяваща задължение на бившия собственик, че при необявяване на такива данни
бившият собственик продължава да се счита за потребител на ел.енергия. Напротив – съгласно ОУ потребител следва да се счита собственика
на имота или титулярът на вещното право на ползване или да е налице изключението по
чл.4, т.3 от ОУ, което в случая не
се доказа, поради което въззивната инстанция счита, че по делото не е доказано наличие на валидно
договорно отношение между страните за доставка на ел.енергия за процесния имот
за исковия период от време и съответно ответницата не дължи заплащане на стойността на доставената ел.енергия през
процесния период и оттук неоснователни и недоказани се явяват предявеният главен и акцесорен иск за
установяване на дължимост по отношение на ответницата на парични задължения,
произтичащи от това облигационно правоотношение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на
спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата
страна, но доколкото няма заявена претенция в тази насока съдът не следва да се
произнася.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №311874 от 12.01.2018г., поправено по реда на чл.247 от ГПК с
решение №457731 от 25.07.2018г., постановени по гр.дело №1918/2016г. по описа
на СРС, ІІІ Г.О., 90-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./