Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 14.03.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети
февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5154 по
описа за 2017 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.02.2017 год., постановено по гр. дело
№ 41473/2015 год. по описа на СРС, ГО, 71 състав, е уважен предявеният от „Х.Е.“
ЕООД срещу З. „А.“ АД иск с правно основание чл. 208, ал. 1 от КЗ /отм./ за
заплащане на сумата от 3 277, 50 лева, представляваща З.обезщетение за
вреди от ПТП от 14.05.2015г., причинени на лек автомобил „Мерцедес S 500“, с рег. № ********, предмет на сключен между страните
договор за имуществено застраховане, обективиран в застрахователна полица № 0306Й0030432/17.05.2014г.,
ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за
разликата над сумата от 3 277, 50 лева до пълния предявен размер от
3 278 лева.
Срещу решението в частта, в която е уважен предявеният
иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба
от ответника З. „А.“ АД. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на
процесуалния закон, довели до необоснованост на формираните изводи. Конкретно
поддържа, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства по делото, в
това число и релевираните с отговора на исковата молба и в хода на
производството възражения. Счита, че в нарушение на указаната от СРС
доказателствена тежест, решението е постановено въпреки липсата на безспорни
доказателства относно механизма на настъпване на процесното ПТП и размера на
причинените вреди. Първоинстанционният съд формирал погрешен извод за
неоснователност на релевираното от ответното дружество възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на застрахования при
ищеца автомобил, който е действал при груба небрежност, обосновано с твърдение,
че процесното ПТП е настъпило пред жилищна сграда, като водачът е имал
необходимата видимост върху състоянието на пътя и ако беше положил грижите на
добър стопанин е следвало да види шахтата, в която е попаднал автомобила. По
тези съображения прави искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
Ответникът по жалбата „Х.Е.“ ЕООД изразява становище за
неоснователност на същата по подробно изложени съображения. Твърди, че противно
на изложеното във въззивната жалба, по делото са събрани доказателства, установяващи
фактическия състав на съдебно-предявеното вземане.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че между
страните по делото е сключен валиден договор за имуществена застраховка, в
срока на действие на който е настъпило З.събитие, представляващо покрит
застрахователен риск. Посочено е, че материалната доказателствена сила на
представения протокол за ПТП не е оборена от ответното дружество, поради което
посочения в него механизъм на ПТП е приет за установен по делото. Изложил е
мотиви за неоснователност на възражението, че застрахователното събитие
представлява изключен риск, поради това, че събитието е настъпило и е пряк
непосредствен резултат от използване на процесното МПС извън регламентираната
пътна мрежа и в участък с повишен риск от увреждане – т.16.9. от Общите
условия, както и поради непредприемане от страна на застрахования на адекватни
мерки за опазване на имуществено си по смисъла на чл. 207 от КЗ /отм./ и
т.50.3. и т.50.9 от Общите условия. Съдът се е позовал на формираната трайна
съдебна практика, че за да възникне правото на застрахователя да откаже плащане
на обезщетението, трябва да е налице причинна връзка между неизпълнението на
задължението на застрахованото лице и настъпилото З.събитие, съответно
препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е настъпило.
Доколкото ответникът не е ангажирал доказателства за наличието на такава причинна
връзка е приел релевираните възражения за неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Съгласно чл. 208, ал. 1 от КЗ /отм./ при настъпване на застрахователното събитие, застрахователят е длъжен
да плати З.обезщетение в уговорения срок.
Ангажирането на
отговорността на застрахователя по застраховка „Автокаско” е свързано с
установяване на следните кумулативни
предпоставки:
1.
Валидно възникнало правоотношение между застрахователното дружество и
увреденото лице по имуществена застраховка „Автокаско”;
2.
Настъпване на З.събитие, представляващо покрит застрахователен риск, в
рамките на действие на застрахователния договор;
3.
Настъпване на вреди за застрахованото лице, техния размер и причинно-следствена
връзка между застрахователното събитие и претърпените вреди.
С оглед разпоредбата на чл.
154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест за установяване на фактите,
съставляващи основание на иска, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно
и главно доказване, като при липсата на доказателства, установяващи
осъществяването на факт извън всякакво съмнение, съдът в приложение на
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, е длъжен да приеме, че
фактът не е осъществен. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен
факт от действителността - а именно неосъществяване на дължимо поведение за
престиране на съответната парична сума, е достатъчно твърдението на ищеца, като
ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт,
който го изключва - точно изпълнение. Такова обаче ответникът З. „А.“ АД не
твърди, тъй като оспорва изобщо да е породено правото на ищеца да получи З.обезщетение.
Съгласно чл.
183, ал. 1 КЗ /отм./ и чл.
208, ал. 1 и ал.
3 КЗ /отм./, с договора за имуществено застраховане застрахователят се
задължава срещу заплащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на
предвидено в договора З.събитие да заплати на застрахования З.обезщетение за
причинените на застрахованото имущество вреди в размер, равен на размера на
вредата към деня на събитието. Застрахователят може да откаже изплащане на
обезщетение, ако са налице основания за освобождаването му от отговорност,
предвидени в закона или уговорени в застрахователния договор в границите на
признатата с чл.
9 ЗЗД свобода на договаряне. Поддържаните във въззивното производство от
ответното дружество възражения са правоизключващи отговорността, като тежестта
да установи същите в условията на пълно и главно доказване е на ответника.
В разглежданата хипотеза на етапа на въззивното производство не е
спорно, че към момента на ПТП – 14.05.2015г., ищцовото и ответното дружество са
били обвързани от валидно правоотношение по имуществена застраховка "каско"
и „злополука“ с обект лек автомобил „Мерцедес S 500“, с рег. № ********, регулирано от Общи условия, както
и че в срока на действие на правоотношението е настъпило З.събитие.
Механизмът на увреждането се установява въз основа на приетия протокол
за ПТП. Протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията
му в установената от закона форма и ред, представлява официален свидетелстващ
документ. Като такъв той се ползва не само с обвързваща формална
доказателствена сила относно авторството на документа, но съгласно чл. 179, ал.
1 от ГПК и със задължителна материална доказателствена сила, като съставлява
доказателство за факта на направените пред съставителя изявления и за
извършените от него и пред него действия /извод, относим към протоколи за ПТП,
съставени от органите на полицията при задължително посещение на мястото на
ПТП, очертани в чл. 125 от ЗДвП – т.нар. „констативен протокол за ПТП” и
„протокол за ПТП при материални щети” – чл. 6 и чл. 7 от Наредба № I-167 от
24.10.2012г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на
МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при
настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС/. В тази хипотеза
съставителят удостоверява пряко възприети от него факти при огледа, относими за
определяне на механизма на ПТП, като местоположение на МПС, участниците в ПТП,
характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и маркировка на мястото на
произшествието и др. И в този случай обаче, протоколът за ПТП не обхваща
направените от длъжностното лице, въз основа на констатираните факти, изводи за
наличието или липсата на вина на водач на МПС, участващ в пътнотранспортното
произшествие, тъй като това излиза извън обхвата на удостоверителното изявление
относно възприет от съставителя на протокола факт. В обобщение следва да се
посочи, че протоколът за ПТП, съставен при посещение на място от органите на
МВР, е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща
материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено
възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато
фактът, съставлява изявление, направено от участник в ПТП, протоколът има
доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето,
чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа /решение № 15 от
25.07.2014г. на ВКС по т.д. № 1506/2013г., I ТО.
В случая представеният протокол за ПТП № 1562644/14.05.2015г. е
съставен от длъжностно лице – мл.автоконтрольор, след посещение на място.
Отразените в изготвената скица обстоятелства и конкретно наличието на шахта без
капак на пътното платно, в която е попаднал автомобила, както и нейното
местоположение и факта, че е без капак, не е обезопасена и не е сигнализирана,
следва да се приемат за установени с обвързваща съда сила.
Изложените в
протокола за ПТП обстоятелства кореспондират със събраните по делото гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Х.К.и Й.К.. Показанията на свид. К./съпруга на управителя на
ищцовото дружество/, дори и
при отчетената евентуална нейна заинтересованост в
полза на ищеца, следва да бъдат кредитирани като достоверни,
житейски логични и последователни. Съобразно
чл. 172 от ГПК нейните показания се подкрепят от други доказателства по делото, а
именно – от заключението на автотехническата експертиза,
което установява, че щетите по процесния автомобил са в причинно-следствена
връзка с механизма на ПТП, изложен от свидетеля и удостоверен в представения протокол за ПТП. Свидетелката
К.има непосредствени възприятия относно правно-релевантните за спора
обстоятелства, тъй като е очевидец на инцидента – пътувала е в увредения
автомобил при настъпване на ПТП. От нейните показания се установява, че при
предприемане на маневра – завиване към гараж, автомобилът е попаднал в шахта,
която е била без капак. Шахтата не се е виждала при извършване на маневрата, тъй
като подходът към гаража има лек наклон. Разположението на шахтата, както и
липсата на капак върху нея, е установен и от показанията на свид. Й.К., който
към датата на инцидента е заемал длъжността експерт мобилни групи при ответното
дружество. В това качество е посетил адреса, на който е настъпило ПТП и
констатирал, че автомобилът е пропаднал в шахта, която се е намирала пред
жилищен блок, извън пътното платно. След това е съставил опис на констатираните
повреди и липси върху автомобила.
Във въззивното
производство е прието заключение на основна автотехническа експертиза, което
следва да се кредитира като обосновано и компетентно в частта, установяваща причинната връзка между описания в протокола за ПТП механизъм и настъпилите вреди на автомобила. В резултат от пропадането на
автомобила в шахта без капак върху същия били нанесени следните увреждания:
върху ходова част – предно ляво, предна броня и ляв праг. Вещото лице е
категорично в извода си, че от техническа гледна точка нанесените щети са в резултат
на реализираното ПТП. Стойността на щетите по средни пазарни цени към датата на
ПТП възлиза на сумата от 2 503, 44 лева с ДДС. Експертът е посочил, че при
съобразяване единствено на отразените в
протокола за ПТП обстоятелства за състоянието на пътното платно, водачът е имал
техническа възможност да възприеме препятствието извън платното за движение, да
спре или да извърши маневра за заобикаляне. Заключението в тази част е
своевременно оспорено от въззиваемата страна по доводи, че не е пълно, доколкото
вещото лице не е извършило оглед на автомобила и на мястото на произшествието.
Съдът е допуснал изслушване на допълнителна задача по автотехническата
експертиза за отговор на въпроса дали водачът на автомобила е имал възможност
да възприеме препятствието на пътя или не. Заключението по допълнителната
автотехническа експертиза е изготвено след извършен оглед на мястото на
произшествието, като при отговора на задачата вещото лице е съобразило наклона
на пътя, разстоянието на шахтата до автомобила при предприемане на маневрата,
ъгъла на видимост, позицията на водача от конкретния автомобил, обема на предна
лява колона, преден капак и техническите характеристики на процесния автомобил.
Съдът счита, че допълнителното заключение, преценено по реда на чл. 202 от ГПК,
следва да бъде кредитирано като обосновано, пълно и ясно. Същото е изготвено
при съобразяване на всички особености на мястото на произшествието и специфичните
технически характеристики на автомобила, като с оглед тези данни вещото лице е
определило опасната зона за спиране и разстоянието, на което водачът е имал
техническата възможност да възприеме опасността. По тези съображения следва да
се възприеме изводът на вещото лице по допълнителното заключение на
автотехническата експертиза, съгласно което водачът не е имал техническа
възможност да спре преди мястото на удара и в този смисъл настъпването на
произшествието е непредотвратимо чрез предприемане на аварийно спиране.
При съвкупната преценка на
събраните писмени и гласни доказателствени средства съдът приема за установен
механизма на процесното ПТП и вредоносните последици, а именно - че
уврежданията по автомобила са настъпили вследствие попадането му в
необезопасена и несигнализирана отворена шахта /без капак/ на пътя. Изготвеното заключение на автотехническата експертиза доказва
и причинната връзка между този механизъм и настъпилите вреди на автомобила. С
оглед изложеното следва да се приеме, че по делото е установен механизма на
пътнотранспортното произшествие, в резултат на което на застрахованото МПС са
били нанесени твърдените имуществени вреди, техния размер и
причинно-следствената връзка между произшествието и вредите, поради което
предявеният иск е доказан по основание.
По поддържаните във въззивното производство от ответното дружество правоизключващи
възражения:
Съгласно чл.
183, ал. 1 КЗ /отм./ и чл.
208, ал. 1 и ал.
3 КЗ /отм./, с договора за имуществено застраховане застрахователят се
задължава срещу заплащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на
предвидено в договора З.събитие да заплати на застрахования З.обезщетение за
причинените на застрахованото имущество вреди в размер, равен на размера на
вредата към деня на събитието. Застрахователят може да откаже изплащане на
обезщетение, ако са налице основания за освобождаването му от отговорност,
предвидени в закона или уговорени в застрахователния договор в границите на
признатата с чл.
9 ЗЗД свобода на договаряне. Предпоставките за отказ от изплащане на З.обезщетение
са посочени принципно в общата разпоредба на чл. 211 КЗ /отм./ и се свеждат до умишлено причиняване на застрахователното събитие
от застрахования или от трето ползващо се лице /т. 1/; неизпълнение на
задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на
застрахователя и е било предвидено в закон или в застрахователния договор /т.
2/; други случаи, предвидени със закон /т. 3./. Според възприетото от съдебната
практика разрешение по приложението на чл. 211 от КЗ /отм./, намерило израз в решение №
49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, I ТО, решение №
102/02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011 г. на ВКС, I ТО и решение № 32 от
11.08.2014г. по т.д. № 1262/2013г., II ТО, в
хипотезата на чл.
211, т. 2 КЗ /отм./ правно релевантно за отказа да се плати обезщетение е
само това задължение на застрахования, което е значително с оглед интереса на
застрахователя. Прилагането на чл.
211, т. 2 КЗ /отм./ е обусловено от установяването на пряка причинно -
следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в
общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на
застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността
да бъдат предотвратени вредите от същото.
В конкретния случай ответното З.дружество е навело възражение за
нарушаване на чл. 207, ал. 1 от КЗ /отм./, съгласно който застрахованият е
длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да
спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за
отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска
застрахователя да прави проверки, а според ал. 2 от същата норма при
неизпълнение на задълженията по ал. 1 застрахователят има право да прекрати
застрахователния договор само ако не е настъпило З.събитие. В случай на
настъпване на З.събитие застрахователят може да намали съответно
застрахователното обезщетение. Ако настъпването на застрахователното събитие е
следствие от неизпълнение на задължението по ал. 1, застрахователят може да
откаже плащане само ако изрично е предвидил това в договора. Неизпълнението на
това задължение и последиците от него не са регламентирани в кодекса, но могат
да бъдат предвидени в общите застрахователни условия. За неизпълнението на
задължението да се вземат мерки за ограничаване или предотвратяване на вредите
от събитието приложение намира и общата норма на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД, т.е. в
този случай застрахователят не отговаря за вредите, които застрахованият би
могъл да избегне, като положи грижата на добрия стопанин. В посочената
разпоредба е въведено правилото за последваща вина на кредитора и вреди, които
се намират в причинна връзка само с неговото бездействие.
В случая застрахователят се позовава на противоправно поведение на
водача на МПС, изразяващо се неполагане на грижата на добър стопанин, тъй като
е можел да види шахтата, в която е попаднал с оглед нейните размери. Твърди се,
че нанесените щети са причинени при груба небрежност на водача, поради
обстоятелството, че не е предприел всички обичайни и разумни предохранителни
мерки за предпазване на имуществото от вреди, което е изрично изключен
застрахователен риск по чл. 50.9., вр. чл. 50.3 от Общите условия.
В решение № 184 от 24.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 3092/2014 г., II ТО, са изложени правни доводи
и разсъждения относно небрежността и грубата небрежност в гражданското право,
които се споделят и от настоящия съдебен състав. В това решение е прието, че небрежността
в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен
модел - модела на поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с
оглед естеството на дължимата престация /дейността/ и условията на
предоставянето й /условията за извършването й/. Грубата небрежност се отличава
по степен и също се изразява в неполагане на грижа, но според различен
абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със
съответната дейност при подобни условия. Посочено е още, че гражданското право
познава две форми на вина - умисъл и небрежност, но за разлика от наказателното
право, българският граждански закон при общия модел за поведение на длъжника не
разграничава пряк и евентуален умисъл, съзнавана и несъзнавана непредпазливост.
Критерият за обосноваване на една или друга форма на вина е наличието на знание
или незнание у длъжника, че неговото поведение е противоправно. Умисъл е налице,
когато съществува знание за възникване на противоправните последици и се желае
тяхното настъпване, докато небрежността се свързва с неполагане на дължимата
грижа от страна на длъжника. Общият модел на поведение на длъжника при
изпълнение на задължението изисква полагане на грижата на добрия стопанин.
Законодателят не е дал легално определение на термините небрежност и груба
небрежност. В теорията и практиката се приема, че небрежност е налице тогава,
когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, не
е положил онази грижа, която дължи при предоставяне на изпълнението в
конкретния случай. Грубата небрежност се различава от обикновената небрежност
по степен и представлява по-засилена форма на небрежност, изразяваща се в неполагане
на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и
най-небрежният човек при подобни условия, неполагане на значително
по-елементарна степен на загриженост.
Релевираните от ответника твърдения за предприетото от водача на МПС поведение
при настъпване на вредите, представляват правоизключващи възражения, основани
на груба небрежност на застрахованото лице. Съдът счита, че така наведеното
възражение е неоснователно по следните съображения:
От заключението на приетата във въззивното производство допълнителна автотехническа експертиза, което съдът кредитира като обективно и обосновано, се установява, че водачът на увредения автомобил не е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара и в този смисъл настъпването на произшествието е непредотвратимо чрез предприемане на аварийно спиране. Ето защо следва да се приеме за установено, че не е налице хипотеза на неполагане на дължима грижа от страна на водача на МПС, което да е довело до настъпване на събитието, още по-малко-бездействие, осъществено при груба небрежност, т.е. не е установено, че причина за настъпването на застрахователното събитие, е виновното поведение на застрахования, който е действал при груба небрежност - съзнавал е възможността за настъпване на неблагоприятните последици от действията си, но се е надявал да ги предотврати.
С оглед изложеното се налага извод, че ответникът не проведе пълно и
главно доказване на релевираното от него правоизключващо възражение. Предвид
процесуалното бездействие на страната, носеща доказателствената тежест по чл.
154, ал. 1 от ГПК за установяване на това обстоятелство – в случая тежестта е
на ответното дружество, следва да се приложат неблагоприятните последици и
съдът е длъжен да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически
факт е останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че
съдът приема, че не е налице хипотеза на изключен застрахователен риск поради
проявена груба небрежност на водача на процесното МПС, поради което следва да
се ангажира договорната му отговорност по реда на чл. 208, ал. 1 от КЗ /отм./.
По същите съображения се налага извод за
неоснователност и на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат,
релевирано в хипотезата на чл.
207, ал.1 КЗ /отм./, съгласно която застрахованият е длъжен да вземе мерки
за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на
застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на
опасност за причиняване на вреди, като при неизпълнение на тези задължения може
да се намали застрахователното обезщетение. Обстоятелствата, които навежда страната и на които основава
възражението си, са същите, с които е обосновала хипотеза на отказ за изплащане
на З.обезщетение – водачът не е предприел всички обичайни и разумни
предохранителни мерки за предпазване на имуществото от вреди. Съпричиняването има обективен характер, като от
значение е единствено наличието на обективна причинно-следствена връзка, а е
ирелевантно субективното отношение /вината/ на пострадалия. Основание за
намаляване на застрахователното обезщетение е налице, когато с действието или
бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на
вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици.
Тежестта да докаже релевираното възражение е на ответното дружество, като в
настоящия случай от събраните по делото доказателства не се установи поведение
на водача на МПС, което да е допринесло за настъпване на вредите или да е
довело до увеличаване на техния размер. По тези съображения и предвид
последиците от правилата за разпределение на доказателствената тежест се налага
извод за неоснователност на релевираното от ответното дружество възражение за
намаляване на размера на застрахователното обезщетение по чл. 207, ал. 2, изр.
2-ро от КЗ /отм./.
По
аргумент от чл.
208, ал. 3 КЗ /отм./, която норма предвижда, че обезщетението трябва да
бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, се
извежда принципът за реална обезвреда на вредите на застрахованото имущество. В
приложението му, съдът намира, че при З.събитие - покрит риск по договора за
имуществено застраховане, дължимото обезщетение следва да бъде изчислявано по
пазарната стойност на претърпяната вреда към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Ето защо,
съдът приема, че на ищеца се дължи действителният размер на обезщетението,
необходимо за репариране на процесните щети /възстановителната стойност/,
съгласно нормата на чл. 203, ал.3 от КЗ /отм./, при липсата на
доказателства и спор между страните по делото уговорката за застрахователна
стойност да е различна от действителната такава и с оглед презумпцията,
закрепена в чл. 203, ал.4 от КЗ /отм./. В този смисъл е
и константната съдебна практика - решение на № 52/08.07.2010 г. по т.дело №
652/2011г. по описа на ВКС, І ТО, решение № 115/09.07.2011г. по т.дело №
627/2008г. на ІІ т.о. на ВКС и др. Възстановителната стойност в хипотезата на
частична щета, /каквато е налице в конкретния случай/ е тази, необходима за
възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи
за доставка и монтаж и други, без прилагане на обезценка. Ето защо съдът
приема, че дължимото обезщетение трябва да съответства на това, което
увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането
състояние по средни пазарни цени за нови части и за труд, т.е. да се приведе
увреденото МПС в предишното му техническо състояние, поради което обезщетението
следва да бъде равно на паричната сума, необходима за постигането на тази цел.
В конкретния случай от събраните по делото доказателства - неоспореното
заключение на САТЕ се установява, че материалите и труда, необходими за
отстраняване на всички щети по процесното МПС възлизат по средни пазарни цени
на сумата от 2 503, 44 лева с ДДС, до който размер исковата претенция е
основателна.
По изложените съображения
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявеният
иск с правно основание чл. 208, ал. 1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата до 2 503,
44 лева до присъдения от първоинстанционния съд размер от 3 277, 50 лева и
да бъде постановено друго, с което исковата претенция да се отхвърли в посочената
част. В останалата обжалвана част – до размер
на сумата от 2 503, 44 лева, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора в
полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски във
въззивното производство, съразмерно на уважената част от жалбата, които
възлизат на сумата от общо 236, 33 лева, от които 86, 33 лева за държавна такса
и възнаграждение за вещо лице и 150 лева – юрисконсултско възнаграждение,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ.
Въззиваемата страна също има
право на разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, които
възлизат на сумата от 114, 57 лева за възнаграждение за вещо лице. Претендирани
са и разноски за адвокатско възнаграждение, но такива не следва да се присъждат
предвид липсата на ангажиран договор за правна защита и съдействие във
въззивното производство, както и липсата на доказателства за реалното заплащане
на претендирания в списъка по чл. 80 от ГПК адвокатски хонорар.
С оглед изхода на спора, в
полза на ответника следва да се присъдят допълнително разноски за
първоинстанционното производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете,
които възлизат на сумата от още 50 лева за юрисконсултско възнаграждение,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
Предвид изводите на
настоящият съдебен състав за частично уважаване на предявените искове,
решението на СРС следва да се отмени в частта, в която ответникът е осъден да
заплати в полза на ищеца съдебни разноски за сумата над 484, 45 лева - съразмерно
на уважената част от исковете.
С разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК са изключени
от обхвата на касационния контрол решенията по въззивни дела с цена на иска до 5
000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела. В настоящия
случай съдът е сезиран със спор по търговско дело, тъй като заявената претенция
произтича от правоотношение, породено и отнасящо се до абсолютна търговска
сделка съгласно чл. 286, ал. 2, вр. чл. 1, ал. 1, т. 6 от ТЗ /договор за
имуществено застраховане/. С оглед цената на иска – 3 278 лева, който е
под установения в чл. 280, ал. 3 от ГПК минимален праг за търговски дела,
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 07.02.2017г., постановено по
гр.дело № 41473/2015г. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, в следните части: в частта, в която е уважен
предявеният от „Х.Е.“ ЕООД против З. „А.“ АД иск с правно основание чл. 208,
ал. 1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 2 503, 44 лева до присъдения
размер от 3 277, 50 лева; както и в частта, в която ответникът е осъден да
заплати на „Х.Е.“ ЕООД разноски
за първоинстанционното производство за сумата над 484, 45 лева лева И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.Е.“ ЕООД, с ЕИК ********седалище и адрес на управление ***, офис 4
срещу З.А.Д.„А.“ АД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 208, ал. 1 от КЗ
/отм./ за заплащане на сумата над 2 503, 44 лева до присъдения
размер от 3 277, 50 лева, представляваща З.обезщетение за
имуществени вреди от З.събитие – ПТП от 14.05.2015г. върху лек автомобил „Мерцедес
S 500“, с рег. № ********, предмет на сключен между
страните договор за имуществено застраховане, обективиран в застрахователна
полица № 0306Х0030432/17.05.2014г.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.02.2017г., постановено по
гр.дело № 41473/2015г. по описа на СРС, ГО, 71 състав, в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА „Х.Е.“ ЕООД,
с ЕИК ********седалище и адрес на управление ***, офис 4 да заплати на З.А.Д.„А.“ АД, с ЕИК *******, седалище и
адрес на управление ***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата от 236, 33
/двеста тридесет и шест лева и 33 ст./ лева – съдебни разноски за въззивното производство, както и да заплати на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от още 50 /петдесет/
лева – съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА З.А.Д.„А.“ АД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** да
заплати на „Х.Е.“ ЕООД,
с ЕИК ********седалище и адрес на управление ***, офис 4, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата от 114, 57 /сто и четиринадесет лева и 57 ст./ лева –
съдебни разноски за въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.