Р Е Ш Е Н И Е № 264
В ИМЕТО НА НАРОДА
град
Шумен, 29.11.2019г.
Шуменски
окръжен съд в открито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав М.
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова 2. мл. с. Соня Стефанова
Като
разгледа докладваното от младши съдия Стефанова в. гр. дело № 370 по описа за
2019 год. на Шуменски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №243/19.07.2019г.,
постановено по гр. д. 328/2019г. по описа на РС Нови Пазар ответникът в
първоинстанционното производство С.М.С. с ЕГН ********** *** е
осъден да заплати на ищеца Д.М.А. с ЕГН ********** с постоянен адрес:*** сумата
от 5 000, 00 лв. - главница, представляваща обезщетение за претърпените от
него неимуществени вреди в резултат на извършено спрямо него на 24.06.2016 год.
престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК – закана за убийство, ведно със
законната лихва върху присъдената сума от 24.06.2016 г. до окончателното
заплащане на сумата, както и сума в размер на 500 лв. (петстотин лева)
имуществени вреди. На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът е осъден да заплати
сторените от ищеца разноски в първоинстанционното производство в общ размер на
700 лв. РС Нови пазар е осъдил ответника да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на НПРС, държавна такса върху уважения иск в размер
на 200 лв.
Против постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника по първоинстанционното производство, с която решението се обжалва в частта, с която е уважена претенцията за присъждане обезщетение за неимуществени вреди за
сумата над 1000. Излага се становище, че атакуваното решение в обжалваната част
е неправилно, необосновано и при постановяването му съдът не се е съобразил с критериите за справедливост
с оглед определения размер на обезщетение от 5 000 лв., както и със събраните
по делото доказателства. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е приел
за установено от фактическа страна, че мястото на изпълнение на трудовите
задължения на ищеца е бившият стопански двор и ответникът е отишъл с цел да се
саморазправя. Счита, че първоинстанционният съд следва да игнорира показанията
на свидетеля М., доколкото последният е син на ищеца. Претендират се разноски.
В съдебно заседание пред настоящата
инстанция въззивникът не се явява. За него се явява процесуалният му
представител, който поддържа въззивната жалба и не прави доказателствени
искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не
е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна - ищец по първоинстанционното
производство Д.М.А..
В съдебно заседание пред
настоящата инстанция въззиваемата страна се явява лично заедно с процесуалния
си представител адв. В.П., редовно преупълномощен от адв. И.Й., АК- Ш.. Счита
жалбата за неоснователна, а първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно в обжалваната част. Няма доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт, от лице, имащо правен
интерес да обжалва първоинстанционното решение, поради което същата се явява
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа
като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика
на ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г.,
II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II
г. о., ГК.
След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при
постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила.
Тъй като не е депозирана жалба
срещу решението в частта, с която е уважена искова претенция с правно осн. чл.
45 от ЗЗД за сумата до 1000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от
въззиваемия неимуществени вреди, по отношение на същата решението на
първоинстанционния съд е влязло в законна сила.
Решението не е обжалвано и в
частта, с която ответникът - въззивник е осъден да заплати сумата от 500 лева,
представляваща претърпени от въззиваемата страна имуществени вреди, поради
което и в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
се установи следното от фактическа и правна страна:
Производството по гр. дело 328/2019г.
по описа на РС Нови Пазар е образувано по искова молба, депозирана от Д.М.А.
против С.М.С.. Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 от и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 5000 лева - обезщетение за причинени
неимуществени вреди от престъпно посегателство на ответника спрямо ищеца – закана
за убийство, ведно със законната лихва върху главницата, считано от деня на
непозволеното увреждане - 24.06.2016 год. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 500 лева, представляваща заплатено от ищеца
адвокатско възнаграждение за защита по НОХД № 238/2018 год. по описа на Районен
съд – Нови пазар, ведно с претенция за заплащане на деловодните разноски.
От приложеното към
първоинстанционното производство НОХД № 238/2018 год. по описа на Районен съд – Нови пазар, приключило със споразумение за прекратяване на наказателното производство
между страните, се установява, че съдът с Определение от 29.10.2018 год. е признал за виновен обвиняемия С.М.С.
– ответник и жалбоподател в настоящото производство, в това, че на 24.06.2018
год. в град П., пред кооперация ППК „Х.А.“ се заканил на Д.М.А. с убийство с
думите „Ще ви убия“, „Педерасти, ще ви убия, ще ви застрелям, какво си мислите,
че нямам оръжие ли?“ и „Ей сега ще те застрелям“, като насочил срещу тях
огнестрелно оръжие – пистолет и две пушки, като това заканване е възбудило у
тях основателен страх за осъществяването му - престъпление по чл. 144, ал. 3,
вр. ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание „Пробация“ с посочени
пробационни мерки. Със същото споразумение подсъдимият е признат за виновен в извършване на
същото престъпление на посоченото място и време, и спрямо И.С.Н.и Н.А.П..
Съобразно нормата на чл. 300 от ГПК
горното определение, имащо значение на присъда, е задължително за съда относно
това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Съдът следва да приеме за установено, че на 24.06.2018 г. ответникът е
извършил спрямо ищеца горното престъпно деяние, виновно при умишлена форма на
вината.
Както бе изяснено, въззивният съд
е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на
първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което следва да се
произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а
служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна
разпоредба.
Правната норма, регламентирана в
чл. 45 от ЗЗД, урежда задължение на всяко лице да поправи вредите, които
виновно е причинило другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД постановява, че
обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица
от увреждането.
За да бъдат основателни
предявените искове трябва в обективната действителност да са настъпили следните
юридически факти (материални предпоставки): 1) деяние (действие или
бездействие); 2) противоправност; 3) вреди; 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди и 5)
вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима
презумпция, се предполага.
Тъй като обжалваното решение е
влязло в законна сила в частта, в която е уважен искът за заплащане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди от претърпян инцидент на 24.06.2018г.
в размер на 1000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.06.2018г.
до окончателното плащане, основанието на предявения осъдителен иск е установено
със сила на пресъдено нещо, като спорът по настоящото дело се съсредоточава
върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите
за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на
заместващото обезщетение.
Пред двете съдебни инстанции ответникът не
оспорва основателността на исковете, а само техния размер, с възражения, че
причинените на ищеца вреди имат краткотраен характер, а към момента същият води
пълноценен и активен социален живот. Сочи, че поведението на ищеца спрямо него
е било арогантно, което само по себе си е довело до неговата ответна реакция. По
изложените съображения моли да бъде намалено обезщетението, като във въззивната
си жалба го оспорва за присъдения размер на главницата над 1000 лева.
Пред първоинстанционния съд са разпитани шестима
свидетели – П.З., Н.П., В.Р., К.С., М.И.и Г.М..
От показанията на свид. Н.П. се
установява, че е колега на ищеца и е запознат с инцидента, тъй като е
присъствал лично. В показанията си сочи, че вечерта на 24.06.2016 год. не бил на работа, но
отишъл да види колегата си Д.М.А., който застъпил нощна смяна. По това време
във видимо нетрезво състояние с автомобила си пристигнал ответника, който
държал в ръката си пистолет. Свид. незабавно набрал 112, а през това време
ответникът слязъл от автомобила си и извадил пушка, като насочил оръжията срещу
свид. П., ищеца и друг техен колега, който пристигнал на мястото впоследствие.
С общи усилия успели да му поставят белезници, докато дойде полицията. Свид. П.
сочи, че ищецът бил много уплашен, „прежълтял направо“.
От показанията на свид. З.и И., полицейски служители, изпратени по сигнал
на инцидента се установява, че на датата на инцидента ответникът е бил в
нетрезво състояние, държал се е агресивно към охраната и към полицейските
служители, при пристигането им на мястото ответникът вече е бил закопчан с
белезници. И двамата свидетели не си спомнят да са видели оръжие, но
обстоятелството, че ответникът е имал оръжия в автомобила си, се потвърждава от
показанията на сина му – свид. С., който заявява, че по време на процесния
инцидент е видял баща си с пистолет в ръка, а пушките били на пасажерската
седалка в автомобила му. Твърди, че пушките не са били заредени, а пистолетът е
бил газов. Свид. С. твърди, че прибрал оръжията на безопасно място, но не за да
ги скрие от полицията, а за да ограничи достъпа на ответника до тях.
По делото в качеството й на
свидетел е разпитана съпругата на ответника В.Р., която не е пряк очевидец. Твърди,
че той е преживял събитията от процесната вечер много тежко. Предполага, че
вследствие преживения стрес е получил епилепсия. Сочи, че в резултат на
епилептичен припадък е счупил двете си раменни стави и се е наложила оперативна
намеса и медикаментозно лечение. Категорична е, че към датата на инцидента
съпругът й не е употребил алкохол. Обяснява поведението му с обстоятелството,
че към този момент е приемал антидепресанти.
Пред първоинстанционния съд е
разпитан и свид. Г.М., син на ищеца, който също не е очевидец на инцидента.
Сочи, че след случката баща му бил „доста уплашен, разтревожен“, затворил се в
себе си. Твърди, че след инцидента ищецът излязъл в неплатен отпуск и все още
не ходи на работа (представени са пред първоинстанционния съд заповеди №
22/28.04.2018 год. и № 23/31.12.2018
год., съгласно които на ищеца е разрешено ползването на неплатен отпуск
от 01.05.2018 год. до 31.12.2019 год.). Твърди, че работодателят на баща му е
видял, че след инцидента последният не може да изпълнява служебните си
задължения, поради което му е позволил да използва неплатен отпуск.
Настоящият съдебен състав приема
за достоверни показанията на свидетелите П., З.и И., тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно
противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по
делото доказателства.
При преценка на свидетелските
показания на В.Р., К.С. и Г.М., съдът отчете обстоятелството, че
свидетелите са близки роднини на ответника и ищеца, с оглед евентуалната им
заинтересуваност от изхода на делото.
Правилно първоинстанционният съд
е приел, че не са събрани никакви доказателства в подкрепа на твърдението на
жалбоподателя, че извършеното от него спрямо ищеца престъпление по чл. 144,
ал.3, вр. ал. 1 от НК е в резултат на афект от неправомерни действия на
охранителите.
Настоящият съдебен състав напълно
споделя извода на първоинстанционния съд, че влошеното здравословно състояние
на жалбоподателя, макар и настъпило след процесното събитие, е ирелевантно при
определяне размера на дължимото обезщетение, доколкото липсват каквито и да
било данни за виновно и неправомерно поведение както на ищеца, така и на
другите лица, присъствали на инцидента. Поради изложеното не следва да се
коментират показанията на свид. Радичкова и С. досежно здравословното състояние
на ответника, доколкото тези обстоятелства не касаят настоящото призводство.
Що се касае до спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение,
тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени,
предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се
определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда.
Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
общи и специфични за отделния спор правнорелевантни факти, които трябва да се
имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението – характер и
степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, степен
на интензитет. Като база за определяне паричния еквивалент на обезщетението
следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на увреждането, без размерът му да бъде източник за
обогатяване на пострадалия.
С оглед липсата на телесни увреждания
следва да се преценят естеството на психическата травма от инцидента и
свързаните с нея тревожност, депресивни състояния, както и тяхната
продължителност и интензитет.
В конкретния случай от данните по
наказателното производство се установява, че агресивното и нападателно
поведение на ответника, извършено в ППК „Х.А.“, гр. П., насочено към ищеца и
съпроводено с реално изречени директни по смисъл и съдържание заплахи за
лишаването му от живот – Ще
ви убия“, „Педерасти, ще ви убия, ще ви застрелям, какво си мислите, че нямам
оръжие ли?“ и „Ей сега ще те застрелям“, което е било съпроводено и с насочване на
огнестрелно оръжие спрямо него, е възбудило основателен страх у пострадалия от
осъществяване на заканата спрямо него. В този смисъл съвсем нормално и
естествено е всичко това да предизвика състояние на притеснения и тревожност,
неудобство и емоционален дискомфорт, които негативни последици за душевния мир
на ищеца несъмнено следва да бъдат обезщетени, доколкото се намират в пряка и
непосредствена последица от извършеното спрямо него престъпно деяние. Към
всички тези обстоятелства следва да се добави и това,че в процесния случай
агресията на ответника не е предизвикана по никакъв начин от пострадалия.
Районният съд не е оставил без коментар
въпроса дали оръжията са били заредени или не, като правилно е отбелязал, че
това обстоятелство няма никакво значение при определяне размера на дължимото
обезщетение, тъй като в стресовата ситуация, в която е бил поставен ищецът с
насочено срещу него оръжие, би било трудно установимо дори от специалист дали
оръжието е заредено или не.
Действително не бяха представени
доказателства от ищеца, че е лекувал породения от престъплението емоционален
дискомфорт, но обстоятелството, че ищецът не е ползвал след процесния инцидент
специализирана помощ при психиатър, само по себе си не обосновава отхвърляне на
исковата претенция, която безспорно е доказана по основание. То би могло да означава, че ищецът сам се е справил с преодоляване на описаното в
исковата молба състояние на силен стрес и тревожност. От показанията на свид. П. по-скоро се
установяват обстоятелства от деня на
извършване на престъплението и поведението на ответника, но не и какво е било
психическото състояние на ищеца след инцидента и за какъв период от време и с
какъв интензитет е било влошено това психическо състояние. Единствено свид. Г.М.
изнася данни за емоционалното състояние на ищеца след инцидента. Субективните
възприятия на свид. Г.М. за последиците върху психическото състояние на ищеца
след настъпването на процесния инцидент са непосредствени, поради което съдът
им дава вяра. Свидетелят е син на пострадалия, живеят в едно домакинство,
поради което е нормално той да има пряко наблюдение върху състоянието и
поведението на баща си. Настоящият съдебен състав намира, че от показанията на
този свидетел се установи, че на ищеца
са били причинени стрес, притеснения, които са дали отражение в психиката му.
По повод твърдението на свид. М.,
че ищецът и към датата на последното съдебно заседание, проведено пред
първоинстанционния съд е в неплатен отпуск, което се потвърждава от
представените пред районния съд заповеди № 22/28.04.2018 год. и №
23/31.12.2018 год., съдът намира
следното:
Съгласно тези заповеди на ищеца е
разрешено ползването на неплатен отпуск от 01.05.2018 год. до 31.12.2019 год.
От приложеното НОХД № 238/2018 год. по описа на Районен съд – Нови пазар безспорно се
установи, че процесното престъпление е извършено на 24.06.2016 год. – близо 2 години преди излизане на ищеца в неплатен
отпуск. На база материалите по делото, съдът счита, че не са събрани
доказателства, от които безспорно да се установява наличието на пряка
причинно-следствена връзка между извършеното спрямо ищеца престъпление и
обстоятелството, че от 01.05.2018 год. до 31.12.2019 год. е ползвал с
разрешение на работодателя си неплатен отпуск.
Предвид гореизложеното,
въззивният съд намира, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение е
твърде завишено, несъответстващо на вида и характера на увреждането, на неговия
интезитет и последиците от увреждането за личността на ищеца. Според настоящия
съдебен състав в конкретния случай емоционалният дискомфорт на пострадалия не
се отличава по интензитет и продължителност, в сравнение с обичайния такъв при
този вид престъпления. Критерият за справедливост на чл. 52
от ЗЗД налага намаляване на присъденото обезщетение от 5
000 лева на 3 000 лева. На основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, върху сумата се дължи и лихва
за забава, считано от датата на непозволено увреждане да окончателното
изплащане на присъденото обезщетение. С оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, не съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния
съд, решението на РС Нови пазар в обжалваната част следва да бъде отменено за
разликата над присъдената сума от 3000 лв. до сумата от 5000 лв. Съгласно чл. 1
от Тарифата за държавните такси, по искова молба се събира такса в размер на 4%
от материалния интерес, който в първоинстанционното производство е бил 5500
лева, т.е. дължимата държавна такса е в размер на 220 лева.
Атакуваното решение в частта за разноските,
която по своето правно естество представлява определение, следва да бъде
отменено за сумата над 445, 45 лв. – съдебни разноски, сторени от ищеца пред РС
Нови пазар, до присъдените от 700 лв., като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
съобразно отхвърлената част от предявения осъдителен иск, в полза на ответника
трябва да се присъди сумата от 254.55 лв.
Обжалваното решение следва да
бъде отменено и в частта за разноските, в която ответникът е осъден да заплати държавна такса
за сумата над 140 лева, след съобразяване на констатираната от въззивния съд грешка при
изчисляване на дължимата пред първата инстанция държавна такса. На основание чл. 83, ал.1, т.4 от ГПК и ал.3 сумата от 80 лева, следва
да се заплати от бюджета на РС Нови
пазар.
Въззиваемият Д.М.А. на осн. чл.
83, ал. 1, т. 4 от ГПК е освободен от държавна такса, поради което разпоредбата
на чл. 78, ал. 3 от ГПК се явява неприложима по отношение на него и той не
дължи на въззивника нейното заплащане, съразмерно с отхвърлената част от
исковата претенция.
Така мотивиран, Шуменски окръжен
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №243/19.07.2019г.,
постановено по гр. д. 328/2019г. по описа на РС Нови Пазар В ЧАСТТА, с която С.М.С.
е осъден да заплати на осн. чл. 45, вр. чл. 52 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на Д.М.А. обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в резултат на извършено спрямо последния на
24.06.2016 год. престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК – закана за
убийство, над сумата от 3000 лева до присъдения размер от 5000 лева, ведно със
законната лихва върху разликата между двете суми, считано от 24.06.2016 г. до
окончателното изплащане, както и В ЧАСТТА, с която С.М.С., е осъден да заплати държавна такса
над сумата от 140 лева до дължимия размер от 220 лева, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция с пр.
осн. чл.
45, вр. чл. 52 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на Д.М.А., ЕГН:**********, с адрес: *** против С.М.С., ЕГН:**********, с
адрес: *** за заплащане на сумата над 3000 (три хиляди) лева до 5000 (пет
хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени
вреди в резултат на извършено спрямо него на 24.06.2016 год. престъпление по
чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК – закана за убийство, ведно със законната лихва
върху присъдената сума от 24.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК ОСЪЖДА
Д.М.А. да заплати на С.М.С. сумата от 254.55 (двеста петдесет и четири лева и
петдесет и пет стотинки) лева, представляваща сторените пред първоинстанционния
съд съдебно-деловодни разноски, съобразно изхода на спора.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в останалата
необжалвана част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно на осн.
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.