Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
04.12.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на трети октомври две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 15685
по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 153539 от 22.06.2017г. по гр.д. № 40710/2015г. Софийски районен
съд, 62 състав осъдил „Е.“ АД, ЕИК ********, да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК ********,
по предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
2 492.71 лв., ведно със законната лихва считано от 13.07.2015г. до датата
на изплащане, и сумата 412.82 лв. - мораторна лихва за периода 23.11.2013г. -
13.07.2015г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищеца и сумата 2 019 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Е.“ АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че ищецът е доказал
изпълнение на задълженията си по процесния договор от 30.11.2009г. с
представените по делото отчети. Представените такива от ищеца били
доказателство за изпълнение на задължения от друг правен субект и по друга
облигационна връзка – трудов договор от
14.12.2009г., сключен с физическото лице М.П.. Само и единствено в качеството
си на служител на ответника последната имала задължението да сключва
застрахователни договори, да събира застрахователни премии и да отчита тези
материални ценности пред работодателя си. Горното се подкрепяло и от
представените удостоверения от застрахователни дружества, с които ответникът
бил в договорни отношения в качеството си на застрахователен брокер. От
показанията на св. Табакова се установило, че отчитането на ищцовото дружество
по процесния договор ставало веднъж месечно чрез отчети със съдържание,
различно от съдържанието на приложените към исковата молба. Това се
потвърждавало и от допълнението към основното заключение на ССЕ, съгласно което
всички доброволно заплатени от ответника през 2012г. фактури били придружени с
отчети от четири колони и със съдържание, различно от съдържанието на
представените от ищеца отчети. Последното било в унисон с уговореното в
процесния договор, изпълнението по който се изчерпвало със свързването на
страните по застрахователното правоотношение, не и с действия по по-нататъчното
осъществяване на сделките. Твърденията на ответника, че с представените отчети
не се установява изпълнение на ищеца по процесния договор, а изпълнение на
задължения по правоотношение, различно от процесното, се подкрепяли и от редица
косвени доказателства по делото – показания на св. Д., обяснения на законния
представител на ищеца по реда на чл. 176 ГПК. Различна била и установената по
делото периодичност на отчетите, с които се отчитала работата по двете
правоотношения. Като не подложил на анализ събраните по делото доказателства и
приел за установено, че приложените по делото отчети установяват точното
изпълнение на договора от ищеца, районният съд направил изцяло лишена от мотиви
констатация за наличието на рЕ.тно за спора обстоятелство, изградил вътрешното
си убеждение по съществото на спора в разрез с установените в ГПК правила за
разпределение на доказателствената тежест. Съобразно чл. 154 ГПК, в тежест на
ищеца било да докаже пълно и главно изпълнение на задълженията си по договора,
което не било сторено. Същевременно ответникът провел успешно насрещно доказване
чрез гласни доказателствени средства и приетото допълнително заключение на ССЕ.
Неизяснен останал въпросът дали представените отчети вече не са станали
основание за издаването и плащането на 8 бр. фактури, издадени през 2012г.,
доколкото периодите по част от процесните 9 фактури дублирали в своето
основание периодите за извършената от ищеца работа, за която последният или е
получил плащане, или е осъдил ответника да го извърши по гр.д. № 13699/2015г.
на СГС. Необоснован бил и изводът на първостепенният съд за установена в хода
на процеса търговска практика в отношенията между страните, според която
плащане било извършвано и без отчети. Този извод бил в противоречие с всички
събрани по делото доказателства и изграден въз основа на несъществуващи по
делото доказателства. От приетите основно и допълнително заключение на ССЕ и на
тройна ССЕ се установила практика, обратна на възприетата от съда. Според нея
всички извънсъдебно платени фактури били придружени с отчети, различни от
представените от ищеца, а три бр. фактури за 2012г., неплатени от ответника
поради липсата на отчети, бил осъден да заплати с решението по цитираното дело
на СГС, и то тъй като тези фактури били осчетоводени от ответника, което в случая
с процесните 9 фактури не било налице. Неправилен бил и изводът на съда, че
процесните фактури са приети от ответника и върнати на ищеца след месец – от
приетите товарителници било видно, че фактурите били върнати в деня на
получаването им, но поради отказ на представителя на ищцовото дружество да
получи пратката се наложило изпращане на нотариална покана и фактически
фактурите били върнати след месец. В нарушение на съдопроизводствените правила
и въз основа на изопачено тълкуване на свидетелските показания на св. Табакова
районният съд приел за опровергано съдържанието както на процесния договор,
така и на представения трудов договор, което било недопустимо съгласно чл. 164,
ал. 1, т. 6 ГПК. Атакуваното решение било неправилно на самостоятелно основание
и в частта му по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като с договора не
бил уговорен срок за плащане на възнаграждението, и за да изпадне в забава
ответникът следвало да бъде поканен от кредитора съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете
инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Б.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда
да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК /чл. 62, ал. 2 ГПК/ и срещу обжалваем съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 492.71 лв., представляваща
неплатено възнаграждение по договор за посредничество от 30.11.2009г., за което
са издадени фактури с №№: **********/23.10.2013г. на стойност 441.42 лв.;
**********/23.10.2013г. на стойност 581.93 лв.; **********/23.10.2013г. на
стойност 464.08 лв.; **********/23.10.2013г. на стойност 108.81 лв.; **********/23.10.2013г.
на стойност 351.94 лв.; **********/23.10.2013г. на стойност 125.43 лв.; **********/23.10.2013г.
на стойност 187.58 лв.; **********/23.10.2013г. на стойност 164.15 лв., и
**********/23.10.2013г. на стойност 67.37 лв., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 412.82 лв., представляваща
лихва за забава върху главниците по фактурите за периода 23.11.2013г. - 12.07.2015г.
включително. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на
исковата молба в съда на 13.07.2015г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК ответникът е
оспорил предявените искове с възражения, че не е доказано изпълнение на
задълженията на ищеца, регламентирани в чл. 1 и съобразно чл. 3.1 от договора.
Ищецът не представил на ответника доказателства, удостоверяващи сключването на
застрахователни договори със съдействието на ищеца, обуславящи и вземането му
за възнаграждение. По тази причина и изпратените фактури били върнати с
нотариална покана, връчена на представителя на ищеца на 25.11.2013г. Последното
се наложило след неуспешен опит да върне фактурите в деня на получаването им по
куриер. Задължението за плащане на възнаграждение било поставено под
отлагателно условие, посочено в чл. 7, ал. 2 от договора – представяне на отчет
с индивидуализиране на застрахователните договори, сключени с посредничеството
на ищеца, с оглед на което сумите по фактурите не били изискуеми. Наличните при
ответника отчети били изготвени от М.П.в качеството й на физическо лице и като
служител на ответника по трудов договор, като последната задържала и част от
събраните застрахователни премии като дължимо комисионно възнаграждение на
представляваното от нея дружество „Б.“ ЕООД. Оспорил е и
акцесорния иск, вкл. с евентуалното възражение, поддържано и във въззивната
жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата въззивният съд го
намира за правилно като краен резултат по следните съображения:
От събраните по делото многобройни
писмени доказателства, заключения на ССЕ и гласни доказателствени средства
съдът намира за безспорно установена следната фактическа обстановка:
Не е било спорно и по делото се установява, че между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение по силата на сключен между тях договор от
30.11.2009г., с който ,,В.Б.“ АД /сега „Е.“
АД/ възложил на „Б.“ ЕООД, представлявано от М.П., да извършва срещу
възнаграждение посредническа дейност при реализирането на пазара на предлаганите
от ,,В.Б.“ АД услуги на застрахователен брокер по смисъла на чл. 153 КЗ. Съгласно чл. 7, ал. 1 от договора, ищецът е длъжен
да води отчет, в който вписва сключените с негово съдействие договори за
застраховка между ответното дружество и потребителите на застрахователни
услуги. Според чл. 8, ищецът се задължава да предоставя на ответника за справка
отчетите за сключените с негово съдействие договори. Съгласно чл. 3, ищецът има
право да получи възнаграждение в зависимост от обема на сключените сделки, за
които е посредничил, като възнаграждението се заплаща в брой или по банков път
при издаване на съответен документ /фактура/.
На 14.12.2009г. между ответното дружество и М.П.е сключен
трудов договор за длъжността застрахователен брокер, с място на работа гр.
Варна и при работно време от 4 часа. С анекс № 2 от същата дата на служителя са
възложени допълнителни задължения, вкл. да отчита ежедневно сключените от него
застрахователни договори, както и събраните по повод на тях застрахователни
премии.
От показанията на св. Д., които след
преценка по реда на чл. 172 ГПК съдът кредитира като достоверни се установява,
че М.П.никога не е работила в гр. Варна, работела в Бургас в собствен офис. Свидетелят
я водел на почти всички отчитания в офиса на ответника в Бургас - два или три
пъти в седмицата, в зависимост от обема на полиците, които се носели в офиса,
ведно с попълнена електронна таблица за отчитане по образец, предоставена от
ответника, на която пишело „Б.“ ЕООД. Там полиците се изброявали с управителя
Табакова или друг служител и ведно със сумите се предавали на ответника. След
изтичане на календарния месец, Табакова и Пепелянкова в офиса изчислявали по
таблица размера на комисиона. В повечето случаи дори фактурата от името на „Б.“
ЕООД се издавала фактически от Табакова.
От основното заключение на ССЕ се
установява, че съгласно приетите по делото отчети с посочен агент „Б.“ ЕООД и с
графа „М.“ и приложените застрахователни полици, дължимото възнаграждение от
ответника по процесните 9 бр. фактури възлиза на 2 492.71 лв. При
изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид и описаните в
представените от ответника обобщени месечни отчети застрахователни полици.
От приетите допълнително заключение на
ССЕ и заключение на тричленна ССЕ се установява, че счетоводството на ответника
е нередовно водено, при получаване на сумите от М.П.са издавани ПКО само за
сумите в графа „Р.“ по отчетите, които ПКО обаче не са двустранно подписани, а
за сумите по графа „М.“ не са издавани РКО /доколкото се твърди да са задържани
от М.П., такива е следвало да бъдат издавани/.
С оглед така установеното въззивният съд
споделя извода на първоинстанционния, че ищецът е отчитал сключените с негово
съдействие застрахователни договори, което фактически е ставало с отчетите на М.П.два
– три пъти седмично, а в края на месеца със съдействието на управителя на офиса
в Бургас се е определяло дължимото на „Б.“ ЕООД комисионно възнаграждение,
съставял се е обобщен отчет за месеца и се е издавала фактура от името на
дружеството – посредник. Със свидетелските показания се установява не
симулативността на трудовия договор, а неговото неизпълнение и от двете страни.
Независимо дали трудовият договор е сключен с оглед законодателната забрана
лица, които не са служители на застрахователен брокер да сключват
застрахователни договори и да имат достъп до електронния портал в КФН, съдът
приема за установено, че фактически сключените от М.П.като служител на
ответника застрахователни договори са били такива, сключени с посредничеството
на представляваното от нея дружество „Б.“ ЕООД в изпълнение на процесния
договор от 30.11.2009г. Този извод се потвърждава от приетите отчети, в които
като агент е посочено „Б.“ ЕООД, а не М.П.. Представените от ответника и
оспорени от ищеца като подправени отчети без посочен агент или с дописване на
ръка „М.“ съдът приема за неистински – подправени чрез премахване на сочения
агент. Че в оригиналните отчети като агент е било посочено именно ищцовото
дружество се потвърждава дори от показанията на свидетеля на ответника –
Табакова, чиито показания като цяло съдът не кредитира като пристрастни и
некореспондиращи с останалите събрани доказателства. Само по себе си
обстоятелството, че за сключените с посредничеството на ищцовото дружество
застрахователни договори, отнасящи се до комисионното възнаграждение по
процесните фактури не са съставени и обобщени месечни отчети, не може да
обоснове извод за недължимост на възнаграждение от ответника, щом изпълнението
се установява от представените отчети.
Съобразно приетото и неоспорено основно
заключение на ССЕ, дължимото възнаграждение от ответника по процесните 9 бр.
фактури възлиза на 2 492.71 лв. Както беше посочено, при изготвяне на
заключението вещото лице е взело предвид и описаните в представените от
ответника обобщени отчети застрахователни полици, поради което неоснователен е
доводът на въззивника по делото да било неясно дали вече не е платил
възнаграждение за някои от договорите, сключени със съдействието на ищеца.
По тези съображения съдът намира, че
главният иск е основателен и правилно е уважен от районния съд.
Неоснователен е и поддържаният от
въззивника довод във връзка с акцесорния иск за лихви. Съобразно уговореното в
чл. 3 от договора, ответникът е изпадал в забава за плащане от деня, следващ
деня на издаване на фактурата. Независимо от това, по делото не се спори и се
установява, че ответникът е получил процесните 9 бр. фактури на 01.11.2013г., а
получаването на фактура в отношенията между търговци се счита за покана за
плащане /чл. 303а, ал. 3 ТЗ, нов, ДВ бр. 20/2013г./. Районният съд действително
не е взел предвид товарителницата, удостоверяваща връщането на фактурите от
ответника по куриер в деня на получаването им, но това обстоятелство е ирЕ.тно
както за изхода по главния, така и по акцесорния иск.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски се следват
на въззиваемия. По делото обаче не са представени доказателства да е направил
такива, поради което разноски не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 153539 от 22.06.2017г., постановено по гр.д. №
40710/2015г. на Софийски районен съд, 62 състав, с което по предявените искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Е.“ АД, ЕИК ********,
е осъдено да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, сумата 2 492.71 лв., представляваща
неплатено възнаграждение по договор от 30.11.2009г., за което са издадени
фактури с №№: **********/23.10.2013г. на стойност 441.42 лв.;
**********/23.10.2013г. на стойност 581.93 лв.; **********/23.10.2013г. на
стойност 464.08 лв.; **********/23.10.2013г. на стойност 108.81 лв.; **********/23.10.2013г.
на стойност 351.94 лв.; **********/23.10.2013г. на стойност 125.43 лв.; **********/23.10.2013г.
на стойност 187.58 лв.; **********/23.10.2013г. на стойност 164.15 лв., и
**********/23.10.2013г. на стойност 67.37 лв., ведно със законната лихва от
13.07.2015г. до датата на изплащане, и сумата 412.82 лв. - мораторна лихва за периода
от 23.11.2013г. до 13.07.2015г., вкл. в частта за разноските.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.