Мотиви към присъда от 17.09.2020г. по ВНОХД № 1058 по описа на Пловдивски
окръжен съд за 2020г.
С присъда № 73 от 04.03.2020 г. по
НОХД № 7631/2019г., Районен
съд-Пловдив, 22 н.с. е
признал подсъдимия К.Г.М. за виновен в извършване на
две престъпления по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК, като му е наложил за всяко
едно от тях наказание лишаване от свобода за срок от една година. На основание
чл.23, ал.1 от НК ПРС е определил на подсъдимия едно общо най-тежко наказание
измежду наложените, а именно лишаване от свобода за срок от една година, чието
изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от три години. Със
същата присъда ПРС е уважил предявените от гражданските ищци и частни
обвинители граждански искове за причинени в резултат от процесното престъпление
неимуществени вреди за сумите от по 3 000 лева-за всеки, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на деянието до окончателното
изплащане.
Срещу
присъдата е депозирана жалба от защитника на подсъдимия-адв.К., в която се
навеждат доводи относно неправилност на съдебния акт, поради неговата
незаконосъобразност, необоснованост, а и поради явна несправедливост на
наложеното наказание. В този смисъл се иска отмяна на обжалваната присъда, като
се постанови нова, с която да бъде оправдан подсъдимият, както и да се оставят
без уважение предявените срещу него граждански искове.
При въззивните прения представителят на
Окръжна прокуратура-Пловдив изрази мнение, че жалбата на подсъдимия е
неоснователна, а присъдата като правилна подлежи на потвърждаване.
Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители-
адв.С. поддържа изложеното от страна на държавното обвинение и моли
първостепенната присъда да бъде потвърдена. Гражданският ищец и частен
обвинител Й.Б. се присъединява към позицията на своя процесуален представител,
а гражданският ищец и частен обвинител М.Б., редовно призован, не се явява,
като позицията му пред въззивния съд е изложена посредством упълномощения от
него повереник адв.С..
Защитата на подсъдимия поддържа жалбата, като мотивира
мнение, че осъществената от страна на подсъдимия инкриминирана деятелност не
може да бъде субсумирана под разпоредбата на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, като
акцентира, че дори да са отправени заплашителни изрази от страна на дееца,
същите не са били обективно годни да възбудят основателен страх за тяхното
осъществяване. Подсъдимият, поддържа изложеното от своя защитник и моли съда да
го оправдае по повдигнатото му обвинение.
Пловдивският окръжен съд,
след като се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените
оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на
законосъобразността и обосноваността на обжалвания съдебен акт в пределите и
предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за установено
следното:
Жалбата е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално ДОПУСТИМА, а разгледана по
същество-е ОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваната присъда Районен съд-Пловдиве признал
подсъдимия К.Г.М. за виновен в извършване на
две престъпления по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК, както следва:
- за това, че на 29.03.2018г. в
гр. П. се е заканил с убийство на Й.Н.Б. *** и това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му,
-и за това, че на 29.03.2018
г. в гр. П. се е заканил с убийство на М.П.Б. *** и това заканване би могло да
възбуди основателен страх за осъществяването му.
Видно от мотивите на обжалваната присъда,
Районният съд е приел следната
фактическа обстановка:
Подсъдимият
К.Г.М. е роден на *** ***. Същият е българин, български гражданин. Има основно
образование, женен е, безработен, не е осъждан. Има ЕГН: **********.
Подсъдимият
К.М. и пострадалите М. и Й. Б.и техните семейства били в конфликтни отношения
от дълго време.
На
29.03.2018 г. свидетелите М. и Й. Б.посетили собствения си имот, представляващ
втори жилищен етаж от сграда, находяща се в гр. П., ул. „***“ № 19. Собственик
на първия етаж от сградата била свидетелката С.М. – съпруга на подсъдимия М..
Докато бил в своя дом, свидетелят М.Б. чул как подсъдимият казва: „Ограда ще ми
правите, мамичката ви“. Свидетелят Б. се навел през прозореца и възприел
подсъдимия М., който се бил навел и търсил камъни. В това време свидетелката Й.Б.
била на терасата и също възприела подсъдимия М.. Последният казал на
свидетелите М. и Й. Б.: „Имам 2-3 куршума, които ще ви тегля тука“, като
вдигнал дясната си ръка нагоре със свит показалец и посочил нагоре към главата
си в знак на прострелване. Подсъдимият казал: „Ще взривя гаража ви“, „Ще взривя
тази къща“, „Ще ви трепя и ще ви излежа“, като всички посочени думи били
придружени с псувни по адрес на Б.. Свидетелите М. и Й. Б.не отвърнали.
Впоследствие подсъдимият М. започнал да обвинява свидетеля М.Б., че той е
причината за смъртта на бащата и брата на съпругата му – свидетелката С.М., т.е.
на тъста на подсъдимия – Д.С. и неговия син. Подсъдимият М. тръгнал към
входната врата на къщата и започнал да удря по нея. Свидетелката Й.Б. много се
изплашила, а свидетелят М.Б. й казал да се обади на тел. 112. Свидетелката Б.
се обадила на тел. 112 и повикала полиция, като споделила със служителката от
спешния телефон, че има човек, който казва, че ще ги убие.
По
същото време свидетелят А.К. /погрешно посочен на л.102 от СП в мотивите на ПРС
като К./, докато стоял в дома си, находящ се в гр. П., ул. „М.“ № 21,
/непосредствено съседен на процесния имот/, чул силни звуци отвън. Същият
излязъл през задния вход на къщата си и възприел подсъдимия М., както и
отправените от него псувни и закани по отношение на свидетелите Б..
Свидетелят
К.С., докато се намирал в своя дом, находящ се в гр. П., ул. „М.“ № 11, също
чул псувните, отправени от подсъдимия К.М.. Свидетелят С. излязъл да провери,
дали някой не се кара на неговото дете и останалите деца, играещи около къщата,
като видял, че псувните са отправени именно от подсъдимия. Свидетелят С. казал
на подсъдимия да спре да псува, защото има малки деца наоколо. Подсъдимият М.
се качил на своето колело и се отдалечил от къщата.
Виковете
и заплахите, придружени с псувни, отправени от подсъдимия К.М. били възприети и
от свидетеля З., който по това време се намирал в своя дом, находящ се в гр. П.,
ул. „М.“ № 17 /непосредствено съседен на процесния имот/. На неустановена дата,
около инцидента, подсъдимият М. срещнал свидетеля З., като му казал да внимава,
защото ще взриви къщата до него.
По повод
възникналия конфликт, свидетелят П.Г., докато се намирал в банята на своя дом,
находящ се в гр. П., ул. „М.“ № 12, също чул викове. След като се изкъпал,
същият излязъл на терасата и видял как подсъдимият М. се качил на своето колело
и се отдалечил от къщата. Впоследствие при него дошли свидетелите М. и Й. Б.,
които били силно притеснени от случилото се и се извинили на свидетеля П.Г. за
безпокойството от вдигнатия шум.
Свидетелката
Й.Б. силно се притеснила, като вследствие на инцидента получила обрив.
Свидетелят М.Б. също бил силно притеснен, като след като си премерил кръвното,
същото било високо. Към настоящия момент и двамата продължавали да се тревожат
от поведението на подсъдимия К.М..
След
инцидента подсъдимият К.М. се прибрал в дома си, а на следващия ден споделил
със съпругата си свидетелката С.М., че между него и свидетелите Б.е възникнал
спор.
Така изложената фактическа обстановка в
преобладаващата й част първоинстанционният съд е приел за установена на базата
на събраните в хода на проведеното съдебно следствие доказателства, приобщени,
проверени, анализирани и оценени принципно правилно, поради което се споделя
почти изцяло от този съдебен състав. Налага се минимална корекция в приетата за
установена от районния съд фактическа обстановка, в частта, в която
първостепенният съд не е съобразил обема на доказателствата, приобщени по
разписаните в НПК правила в хода на съдебното следствие. На първо място, въззивният
съд не споделя възприетото от ПРС обстоятелство,
че вследствие от притеснението си от инцидента
свидетелката Й.Б. получила обрив. Относно наличието на причинно-следствена
връзка между инкриминираните деяния и получения от свидетелката Б. кожен
проблем, документиран за първи път около година и половина след процесните
събития, липсват
обективни данни, изводими от наличните по делото медицински документи /л.53-59
от СП пред ПРС/, а и самата свидетелка заявява, че генезиса на този
здравословен проблем останал неизяснен, поради което и настоящият състав не
прие този факт, възприет от първостепенния въз основа на голословни предположения.
На следващо място, уместно
е към възприетата от ПРС фактическа обстановка да се допълни и причината за
влошените отношения между Б.и подс.М., както и предходни конфликтни ситуации, които
са останали в известна степен в страни от полезрението на първостепенния съд,
но същите имат отношение, доколкото проследяват генезиса на
инкриминираните събития. Така между подсъдимия М. и семейство Б., имащи
право на собственост върху обекти, находящи се в горния недвижим имот и друг
път през годините, предхождащи инкриминираните събития, възниквали конфликти, придружени
с агресивни реакции и отправяне на нецензурни реплики от страна на подсъдимия.
Тези събития били свързани със спорове относно стопанисването и ползването на
въпросния имот, като към момента на процесните събития, преди тях, както и след
това никое от двете семейства не живеело в този имот. Информация за тези
конфликти се сочи в показанията на свидетелите М. и Й. Б., които сочат за
предходни случаи, в които подс.М. е отправял цинични изрази /псувни/ по техен
адрес и налитал на бой.
Направените корекции във възприетата от
първостепенния съд фактическа обстановка имат отношение към предмета на
доказване, доколкото изясняват генезиса на процесния случай, вкл. и причините
за вербалната агресия на подсъдимия, както и интензивността, естеството и
ефекта от отправените инкриминирани закани.
За да приеме за установена изложената фактическа
обстановка, първоинстанционният съд е ползвал депозираните в хода на съдебното
следствие гласни доказателства, а именно: частично
обясненията на подсъдимия М., а така също показанията на свидетелите Й.Б., М.Б.,
А.З., К.С., П.Г., А.К., С.М., както и от приобщените по реда на НПК писмени и
веществени доказателства и доказателствени средства, а именно: нотариална
покана, тъжба от 19.10.1993 г., СМУ № 569/1993г., протокол за оглед на ВД,
звукозапис, справка съдимост и характеристична справка.
Освен горепосочените
доказателства, за да приеме за установена изложената в
мотивите фактическа обстановка, районният съд е ползвал вещи лица
със специални знания в съответните области на науката, позовавайки се на
изготвените експертизи, както следва :
Според заключението на назначената в
досъдебната фаза комплексна СППЕ на М.Б. /л.42-49 от ДП/
изследваното лице не се води на психиатрично диспансерно наблюдение към ЦПЗ
Пловдив и не страда от психично заболяване. Същият е могъл правилно да
възприема фактите и обстоятелствата, имащи значение за делото и да дава
достоверни показания за тях. Съобщените отправени закани М.Б. е възприел с
преживяване на нормален психологически страх. Действията му по време на
случилото се са съответни на преценката му на ситуацията и ограничените
възможности. Те са били изводими от характеристиките на неговата личност.
Поведението му е било организирано, осмислено и рационално в действията. Не се
установява страх в смисъл на уплаха като непреодолимост и интензивност.
Личността е запазила характеристиките в поведението му. В експертното
изследване вещите лица са обсъдили, че не установяват доминираща емоция на
страх у изследваното лице, посочвайки, че според анализа на данните по делото и
споделеното от подекспертния, Б.е имал неудовлетворени изживявания от
неприемливото поведение на подсъдимия, изказал е възмущение, по време и
непосредствено след обсъждания инцидент, както и на по-късен етап, поведението
му е било осмислено и рационално, в което определящ фактор са били
характеристиките на неговата личност.
При проведения в съдебно заседание разпит, вещите лица
са уточнили, че при нормалния психологически страх специфичното е, че
поведението е определено от особеностите на личността и е нормално
психологическо изживяване, което е нормално в нормални ситуации, за разлика от
„страхът, който е от категорията уплаха и смущение“. Последният според
направеното разграничение, предизвиква едно особено състояние, при което се
нарушава самоконтролът, човек не реагира според спецификите на личността си, а
изживяването му е непреодолимо и е свързано с неконтролирано отдалечаване от
обекта на преживяването или други дезорганизирани действия.
По
делото е била изготвена комплексна СППЕ и на Й.Б. /л.55-61 от ДП/, чието
заключение е в абсолютно идентичен смисъл, като това, по което обект на
изследване е бил другият частен обвинител и граждански ищец-М.Б., поради което
е ненужно преповтарянето на експертните изводи. В направения от експертите
подробен анализ на изследваното лице, същите са посочили, че според данните по
делото и изследванията, Б. е имала неудоволствено изживяване-страх, като
допълват, че по време и непосредствено след инцидента, както и по-късно
поведението й е било осмислено и рационално, в което определящ фактор са били
характеристиките на нейната личност.
Видно от
заключението на проведеното комплексно съдебнопсихиатрично-психологическо
изследване на подсъдимия К.М. /л.85-90 от ДП/, същият не се води на
психиатричен учет към ЦПЗ Пловдив и не страда от психично заболяване. Към
момента на обсъждания период, както и към настоящия момент, е могъл да
възприема фактите и обстоятелствата, имащи значение за делото и да дава
достоверни обяснения за тях. В експертния коментар, който е неделима част към
заключителното мнение, е направен поведенчески анализ на подсъдимия, според
който характерни за него са определени устойчиви личностови конструкти като
завишена себеоценка, доминантност, стремеж към търсене и защитаване на
справедливостта и истината, пречупена през собствената му представа за морал и
ценности. Водещи в психичната и социална дейност на К.М. са морално-етичните качества
на личността му /доминантност, авторитаризъм, завишена себеоценка,
свръхизразено чувство за справедливост и контрол, ригидност/, така че
поведението му се определя изцяло от социалното съдържание на неговото
„Аз“-съзнание. То е и водещ фактор във взаимоотношенията му с обкръжаващата го
среда. Така, в зависимост от съдържанието на съзнанието и морално-етичните му
качества, в определени ситуации може да възникне повишена емоционална
възбудимост, която да се трансформира в „бурна“ нетърпимост към несправедливост
и търсене на собствена правота, без да е налице болестно психично състояние.
Психичното и социалното функциониране на изследваното лице към момента на
извършеното деяние са пряко свързани с акцентуацията на личностовата му
структура, както и с оглед неговите морално-етични възгледи, манталитет и
определени културни възгледи, пречупени през призмата на собствената му
представа за съществуването на индивида в обществото. В обобщение, вещите лица
посочват, че при изследваното лице са налице акцентуирани личностови
особености, недостигащи до психиатрична патология, които ведно с утвърждаването
им чрез морално-етични принципи, възпитани и наложени в определен обществен
строй, са дали отражение върху манталитета му, начина му на мислене и
възприемане на света, както и върху изграждането и функционирането на ценностна
система.
С основание районният съд е кредитирал
становищата на вещите лица, тъй като експертните заключения са изготвени от
лица със специални знания и опит в съответните научни области. Заключенията са
подробни, мотивирани и убедително защитени при изслушване на вещите лица в
съдебно заседание, а спрямо изводите им възражения от страните не са навеждани
в процеса. Поради изложеното и този съдебен състав възприе отразените в
експертизите констатации и изводи при постановяване на съдебния си акт.
При осъществения служебен въззивен контрол не се констатира да са
допуснати съществени процесуални нарушения, които да водят до отмяна на
присъдата на процесуално основание и връщане на делото в предходните досъдебна
и първа съдебна фаза. Разследващите органи са изпълнили законовите изисквания
при изготвяне и приобщаване на доказателствата по делото чрез предвидените в
НПК доказателствени способи, при съблюдаване правата и на обвиняемия тогава М.
и на пострадалите от деянията лица. Обвинителният акт отговаря на изискванията
на чл.246 от НПК, като съдържа факти, обосноваващи обвинителната теза за
вменените във вина на подс. М. деяния от обективна и субективна страна, а и
възражения за годността на процесуалния документ в проведеното разпоредително
заседание не са навеждани от страните.
Първостепенният съд се е придържал към
изискването за спазване принципите, визирани в чл.13 и чл.14 от НПК. В
депозираната жалба и в пледоариите пред този състав не са наведени конкретни
оплаквания за допуснати в хода на съдебното следствие процесуални нарушения и
служебно не се откриват процесуални нарушения от категорията на абсолютните
такива, които да са съществени и неотстраними от въззивния съд. Мотивите към
атакуваната присъда покриват изискванията на чл.305 ал.3 от НПК и дават
възможност на страните да реализират пълноценно правото си на жалба и протест,
а на въззивния съд - да упражни контрола, дължим по смисъла на закона. От
изразеното по съществото на делото становище от защитника на подсъдимия може да
се изведе единствено оплакване за неправилно интерпретиране на информацията,
изводима от събрания доказателствен материал, както и относно формираните от
ПРС правни изводи. Районният съд е обсъдил, анализирал и коментирал събраните
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като на извличащите се от тях
факти, релевантни за предмета на доказване, в преобладаващата им част не е
придаден смисъл, който да не се открива в доказателствените източници.
С оглед наведените възражения от защитата относно съдържанието,
характера и естеството на отправените при инкриминираните събития реплики от
страна на подсъдимия М. и за проверка версията на последния за случилото се на процесната
дата, изнесена в обясненията му, настоящият състав също проведе съдебно
следствие. В неговите рамки бяха депозирани допълнителни показания от
свидетелите З. и С.. Извличащото се от тях, а и това, изводимо от останалите,
събрани от първостепенния съд доказателства, доведе до промяна във възприетите
от районния съд правни изводи, като допринесе за формирането на съдийското
убеждение по изискуемият се в чл. 304 от НПК начин.
Възразява се на първо място от
защитника на подсъдимия срещу решението на районния съд да даде пълен кредит на
доверие единствено на заявеното от пострадалите Б.и свидетеля З., като се
изразяват резерви относно обективността и достоверността на част от изложените
от въпросните лица факти. Тези оплаквания не могат да се споделят и с основание
районният съд се е доверил на показанията на свидетелите Й.Б., М.Б. и А.З. в
кредитираните от съда части.
Така от страна на защитата се оспорва
подсъдимият да е хвърлял камъни към собствената си къща, при все, че това
обстоятелство не фигурира изрично във възприетата от първостепенния съд
фактическа обстановка. Относно това обстоятелство са налице показанията на
свидетелите М.Б., Й.Б. и А.З., които еднозначно твърдят, че подсъдимият е ровил
и търсил нещо по земята, което именно обстоятелство е прието за установено от
ПРС. Нещо повече, свидетелят Б. е категоричен, че е видял хвърляне на камък към
къщата, свидетелката Б. е чула удари по стената на сградата, а З. е видял
замахване с ръка, макар да не е видял хвърлянето на някакъв предмет.
Що се отнася до това дали отправените от
страна на подсъдимия закани и псувни са били адресирани и към двамата
пострадали, а не към един от тях, то коректно първостепенният съд е приел
достатъчна доказателствена обезпеченост, че адресати и на отправените закани, и
на изречените нецензурни изрази /псувни/ са били и двамата съпрузи М.Б. и Й.Б..
Това обстоятелство е изводимо не само от категоричните показания на последните
двама, а така също и на изложеното от свидетеля З., както пред ПРС, а така и в
хода на въззивното съдебно следствие, кореспондира и със заявеното от свидетеля
К., който е категоричен относно чутите от него реплики: “ще ви *** майката, ще
ви изтрепя, ще вдигна тази къща във въздуха, ограда ще ми правите“. Не може да
се сподели възражението на защитата, че първостепенният съд е игнорирал
обстоятелството, че свидетелят Г. е доловил само шум и викове, без да е
различил конкретни реплики, свидетелят С. е възприел само отправените от страна
на подсъдимия М. псувни, а свидетелят К. не е чул реплики относно „патрони“ и
„куршуми“. Напротив, видно от възприетата от ПРС фактическа обстановка, в
същата коректно е описано какво е прието, че се е случило на инкриминираната
дата, като са разграничени и възприятията на всеки един от свидетелите, предвид
различното време, през което са наблюдавали конфликта, както и различното им
местоположение по време на процесните събития. Така например, свидетелят Г. заявява,
че от банята на имота му, където се намирал не можел да различи конкретни
реплики, а и той самият затворил прозореца, което допълнително затруднило
възприятията му. Свидетелят С. е възприел само финалната част от конфликта,
понеже, както той самият заявява, след отправената от него забележка към М. да
преустанови циничните реплики /отправените псувни/ предвид присъствието в
близост на малки деца, подсъдимият си тръгнал.
Предвид гореизложеното, коректно е установено от
първостепенния съд съдържанието на отправените от подсъдимия М. реплики на
инкриминираната дата, като не може да се сподели твърдението на защитата, че
това е сторено само въз основа показанията на свидетелите М. и Й. Б.и тези на
свидетеля З.. Както бе посочено по-горе, наистина показанията на въпросните
свидетели са най-подробни и пунктуални, но изложеното от тях досежно
коментираното обстоятелство се потвърждава и от свидетелите С., К. и Г., всеки
от които е възприел процесните събития от различно място и през различен период
от време, кореспондира отчасти и със заявеното от самия подсъдим. Последният,
макар да отрича да е отправил закани и цинични изрази към свидетелите Й. и М. Б.,
принципно не отрича самия факт на възникналия на инкриминираната дата конфликт.
Не може да се сподели и възражението на защитата,
според което е нелогично подсъдимият да е блъскал по входната врата на къщата,
при условие, че имал ключ за нея, доколкото никъде в мотивите на ПРС коментираната
деятелност на М. не се свързва именно с желанието му да проникне в сградата. Така
относно това обстоятелство първостепенният съд коректно е посочил, че не дава вяра на показанията на
свидетелката Й.Б. в частта, в която същата заявява, че подсъдимият е тропал на
входната врата на тяхното жилище, доколкото посоченото обстоятелство не намира
опора в останалия, събран по делото доказателствен материал. Коректно досежно
коментирания факт първостепенният съд е кредитирал именно заявеното от
свидетеля М.Б., който е категоричен, че подсъдимият е тропал на входната врата
на сградата /не и на входната на втория етаж/, като приканял първия да слезе
долу и да се разберат един път завинаги. От друга страна, предвид настъпилата
по време на инкриминираните събития суматоха, е напълно обяснимо погрешното
възприятие на свидетелката Й.Б. относно въпросното обстоятелство /конкретната
врата, по която е тропал подсъдимият/, което не се отразява върху обективността
и добросъвестността на изложеното от нея в останалата му част.
Предвид
гореизложеното, уместно е да се обобщи, че само въз основа на факта, че Й. и М.
Б.се явяват пострадали от деянията, предмет на предявените обвинения, не следва
автоматично извод за заинтересованост от изхода на делото и че водени от тази
заинтересованост, въпросните свидетели са депозирали неверни показания.
Качеството им на пострадали наистина задължава съда да подложи на внимателна
преценка достоверността на заявеното от тези свидетели и да го съпостави с
останалите доказателствени източници. При липса на съмнение в обективността му
обаче и при съзвучие на изложените от тях факти с извличащите се от останалия
доказателствен материал, показанията на Б.следва да се кредитират в съответните
части, така, както правилно е сторил районният съд. Изложеното принципно е
относимо и за свидетеля А.З., за когото в материалите по делото има информация,
че се намира в недобри отношения с подсъдимия М.. А заявеното, както от този
свидетел, така и от свидетелите М. и Й. Б.кореспондира с показанията на свидетелите
С., К. и Г.. Така С. е възприел псувни, отправени от подсъдимия М., а
свидетелят К. посочва и конкретна реплика, а именно: “ще ви *** майката, ще ви
изтрепя, ще вдигна тази къща във въздуха, ограда ще ми правите“. Макар
свидетелят Г. да не е чул конкретни реплики, той е възприел конфликта като
факт-а именно „викането“ на инкриминираната дата, поради което показанията му
косвено подкрепят изложеното от пострадалите Б..
Коректно първостепенният съд е отбелязал, последователността
в твърденията на свидетелката Б. относно отправените на инкриминираната дата закани,
обсъждайки и изводимата от вещественото
доказателствено средство /звукозапис от телефон 112/ информация. Правилно ПРС е
анализирал правната природа на въпросното доказателствено средство, като
изложените в този смисъл мотиви относно допустимостта същото да бъде използвано
за проверка достоверността на изложеното от пострадалата Б. се споделят
напълно, поради което е ненужно тяхното преповтаряне.
На обясненията на подсъдимия М.,
представляващи основно доказателствено средство, но и средство за защита,
районният съд е отдал нужното внимание чрез анализ на съдържащото се в тях през
призмата на процесуалното качеството на подсъдимия и оценявайки съответствието,
респективно, противоречието на заявените факти с извличащата се от останалите
доказателства информация. Правилен и законосъобразен е изведеният от
първостепенния съд извод за недостоверност на защитната версия, че подсъдимият
не е отправял нито заканителни, нито нецензурни изрази по адрес на двамата
пострадали, както и че поведението му е било провокирано от свидетелката Й.Б.,
която хвърлила към него саксии от терасата на своя етаж. Тази теза противоречи
на показанията на свидетелите М.Б., А.З., К.С., П.Г., А.К., както и на онези
части от показанията на свидетелката Й.Б., кредитирани от ПРС и от настоящия
съдебен състав. В останалата им част обясненията на подсъдимия кореспондират с другите, събрани по делото
доказателства и поради това правилно са възприети от първостепенния съд,
кредитират се и от настоящия съдебен състав. За пълнота на изложението, уместно
е да се посочи, че хвърляне на саксии от свидетелката Б. към подсъдимия на
инкриминираната дата не е било забелязано от нито един от свидетелите по делото.
Нещо повече, самото поведение на подсъдимия по време на инкриминираните
събития-отправените към Б.реплики, а и проведените с някои от съседите
разговори, не кореспондира с твърдението му за подобно провокативно поведение
от страна на свидетелката Б.. Прави впечатление, че нито една от отправените от
него реплики при инкриминираните събития не е свързана с „оплакване“ за
замерянето му със саксии, такова не е споделил и при разговорите със свидетеля С.
/който направил забележка на М. „да спре да псува“, понеже наблизо имало малки
деца/, както и със свидетеля З. при срещата им след процесната дата. Правилно
първостепенният съд от друга страна е възприел изцяло изложеното от
свидетелката М.-съпруга на подсъдимия М., като е отчел, че същата не се явява очевидец на инцидента, а показанията й в частта относно
инкриминираните събития само възпроизвеждат разказаното й от подсъдимия М.. В
този смисъл в коментираната част показанията на свидетелката М. се явяват
производни и като такива могат да служат единствено за проверка на първичното
доказателство – обясненията на самия подсъдим. Предвид обаче, визираното
противоречие на изложеното от подсъдимия в тази му част и останалите гласни
доказателства, които ПРС, а и настоящият въззивен състав кредитират, правилно
първостепенният съд е приел за недостоверни обясненията на М. в тази им част.
Коректно първостепенният съд при
формиране на фактическите си изводи е използвал писмените и веществени доказателства и
доказателствени средства, а именно: нотариална покана, тъжба от 19.10.1993 г.,
СМУ № 569/1993г., протокол за оглед на ВД, звукозапис, справка съдимост и
характеристична справка. Следва да се подложат на обсъждане при обосноваване на
фактическите и правни изводи по делото и събраните от първостепенния, а и от
въззивния съд и други писмени доказателствени източници, а именно медицински
документи, представени от пострадалата Б. /л.53-59 от СП пред ПРС/, както и
застрахователни полици „Застраховка за дома“ /л.51-52 от СП пред ПРС и л.52-54
от СП пред въззивния съд/. Както бе отбелязано по-горе, представените от пострадалата
медицински документи /л.53-59 от СП пред ПРС/ са едва от около година и половина след процесните събития,
поради което, а и с оглед заявеното от самата Б. относно неизяснения генезис на
здравословните й проблеми /документирания уртикарен обрив/, настоящият въззивен
състав намери за недоказана възприетата от ПРС причинно-следствена връзка между
инкриминираните деяния и получения от свидетелката Б. кожен проблем.
Що се отнася до представените две
застрахователни полици, то същите са датирани от 31.03.2018г. и 03.02.2020г. и
са с предмет, съответно-първата-етаж от къща и гараж, а втората само етаж от
къща, поради което сами по себе си не биха могли да обосноват извода, че
процесните закани именно с убийство са били от такова естество, че да възбудят у пострадалите основателен страх за
тяхното осъществяване. Още повече, че от събраните по делото гласни
доказателства, се установява, че свидетелите Б./а и подсъдимият М./ не са
живеели във въпросния имот, нито по време на инкриминираните събития, а така
също и известно време преди това, поради което фактът, че пострадалите и след
този момент не обитават собствеността си, находяща се на горния адрес, не може
да обоснове тезата, че това се дължи на промяна в начина им на живот,
предизвикана от страха им от инкриминираните закани с убийство. Изложеното уточнение
е необходимо, предвид съществуваща съдебна практика във връзка с приложението
на чл.144, ал.3, вр.ал.1 от НК, според която становище относно естеството и
ефекта на отправените закани с убийство би могло да се изведе и от евентуално настъпила
промяна в начина на живот на пострадалото лице.
За да
приеме, че при така установената безспорна по делото релевантна фактология, в
случая е осъществен от обективна и субективна страна инкриминираният престъпен
състав, районният съд е заключил, че са налице закани с убийство, които по
съществото си са могли да възбуди основателен страх у всеки един от двамата пострадали
за осъществяването им. Окръжният съд намира този извод за незаконосъобразен.
Решавайки въпросите за вината и отговорността на подсъдимия М., районният съд
не е съобразил задължителните предписания по тълкуването и прилагането на
закона, дадени с Тълкувателно решение № 53/89 г. на ОСНК, относно обективните и
субективни признаци на престъплението по чл. 144, ал. 3 НК. Доколкото
поначало, с извършване на престъплението по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 НК обективираната чрез
думи и/или действия закана за убийство, следва да е възприета като реална и
можеща да възбуди основателен страх за осъществяването й,
приетите за установени по делото фактически положения относно обстоятелствата,
при които са отправени въпросните заканителни реплики, както и за трайно
влошените отношения между страните /двамата пострадали, от една страна и
подсъдимия, от друга/ и наличието на други инциденти от вида на инкриминирания,
не биха могли да формират подобни изводи в конкретния случай. ПРС не е обсъдил
в достатъчна степен и не е оценил правилно и безспорния по делото факт, че по
време на инкриминираните събития въобще не се е стигало до физическа
саморазправа от страна на подсъдимия, вкл. и до какъвто и да било физически
контакт с пострадалите, нито по делото са налице данни, индициращи евентуалната
обективна възможност или намерение деецът да приведе в реално изпълнение
заканите си-факт, с който са били наясно и частните обвинители Б.. Последното е
изводимо от категорично установените по делото факти, че подсъдимият се е
намирал в двора на имота, а пострадалите са били на своя втори жилищен етаж,
което им позициониране не се е променило в нито един момент, нито са правени
опити за такава промяна от страна на подсъдимия. М. не е бил въоръжен с какъвто
и да било предмет, още по малко с огнестрелно оръжие или взривни материали,
което е било видимо за всички, възприели инцидента лица, в т.ч. и двамата
пострадали. Единственото конклудентно действие, придружаващо отправените
закани, е било това с пръстите на ръката му, описано по-горе, съпроводено с
множество нецензурни изрази /псувни/ по адрес на двамата пострадали, а след
отправената забележка от страна на един от съседите-свид.С., подсъдимият без
възражения си тръгнал. Прави впечатление, че доминантното отношение
/впечатление/ към описаната деятелност на подсъдимия у разпитаните по делото
съседи е възмущението, че изречените на висок тон псувни ще бъдат възприети от
играещите в непосредствена близост деца. Т.напр. свид. С. заявява:“Аз мисля, че
му казах да спре да псува, защото има малки деца“.
Ето защо, като е постановил осъдителна присъда,
признавайки подсъдимия за виновен по повдигнатите му обвинения за две
престъпления по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, районният съд е нарушил материалния закон,
произнасяйки се по същество и в разрез с обвързващите предписания на посоченото
по-горе ТР 53/1989г. на ОСНК. Решаващият съдебен състав не е направил
изискуемото по закон разграничение на характера на отправените заплахи, а
именно, че сами по себе си словесно изразените закани за убийство, придружени и с описаното конклудентно
действие, преценявани в контекста на доказаните враждебни
конфликтни междуличностни отношения между страните, както и съдържанието на
обичайния речников фонд, използван и друг път от подсъдимия при контактите му с частните обвинители, не изпълняват обективния критерий
за престъпната съставомерност на деянието. Това е така, понеже описаните закани
по съществото си не биха могли да възбудят основателен страх за осъществяването
им. Аргумент в обратната насока не внасят и заключенията на съдебно-психиатричните експертизи, доколкото въпросът за годността на заканите да възбудят „основателен страх” за тяхното
осъществяване в смисъла на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, е чисто юридически, е не
експертен. Предмет на
наказателноправна оценка е не дали пострадалите са се уплашили, а какви са
характеристиките на заканата с убийство в конкретния случай, а именно дали
същите са били обективно годни да възбудят основателен страх от осъществяването
им. Ето защо, изводите относно наличието на този елемент от
обективната страна на коментираното престъпление районният съд е следвало да направи въз основа на съвкупната оценка на всички обстоятелства от значение за изясняване на това
обстоятелство, обсъдени
подробно и отчетени от настоящия въззивен състав. Вместо това районният съд е обвързал
правните си изводи по делото с емоционалната оценка на събитията, дадена от
частните обвинители, без да подложи на обективно, всестранно и пълно изследване
всички обстоятелства по делото. Ако беше сторил това, изводите му за вината и
отговорността на подсъдимия, биха се оказали противоположни на приетите.
Ето защо, в настоящия казус
не може да се приеме, че констатираната фактология относно инкриминирания
инцидент, описан в обвинителния акт, съдържа обективните и субективни признаци
на престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК. Следователно, липсва
основание за ангажиране на наказателната отговорност на дееца по повдигнатите
му обвинения.
В този смисъл, съобразявайки всичко изложено дотук,
настоящата инстанция констатира, че жалбата на подсъдимия М. е основателна. В
случая липсват извършени престъпления от общ характер с посочената по-горе
правна квалификация, за които подсъдимият е предаден на съд, признат за виновен
и осъден в производството пред първостепенния съд. Това наложи настоящата
инстанция да упражни контролните си правомощия по чл.334, т.2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, като отмени първостепенната
присъда и постанови нова, с която призна подсъдимия М. за невинен и го оправда
изцяло по предявените му обвинения за две престъпления по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, както следва:
-за това на 29.03.2018г. в
гр. П. да се е заканил
с убийство на Й.Н.Б. *** и това заканване да е могло да възбуди основателен
страх за осъществяването му,
-и за това на 29.03.2018г. в
гр. П. да се е заканил
с убийство на М.П.Б. *** и това заканване да е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му.
Постановената
от въззивния съд оправдателна присъда и по двете, повдигнати на подсъдимия М.
обвинения, предполага отмяна на същата и в частта относно приложението на чл.23
и чл.66 от НК.
Гореизложената
фактическа установеност, индивидуализираща демонстрираната от подс.М.
деятелност на инкриминираната дата обуславя изводът, че същият
е осъществил от обективна и субективна страна състава на
административно нарушение по чл.1, ал.2 от Указа за борба с дребното
хулиганство, за това, че на инкриминираната
дата 29.03.2018г. в гр.
П., на публично място пред повече хора е
осъществил непристойна проява, изразена в
оскърбително отношение и държане към Й.Н.Б. и М.П.Б., а именно отправил е на висок тон
множество псувни и закани с убийство спрямо Й.Н.Б. и М.П.Б., като така нарушил обществения ред и спокойствие, но поради своята
по-ниска степен на обществена опасност деянието му не представлява престъпление
по чл. 325 от Наказателния кодекс. С
описаното по-горе поведение подсъдимият М. е нарушил общественото спокойствие и ред,
което се установява от показанията на всички, разпитани по делото свидетели,
които лично са възприели инкриминираните събития. Налице е и публичност на
демонстрираното от М. поведение, предвид, че мястото, на което се е намирал е
позволявало стореното от него да бъде възприето от неопределен брой лица, както
се е и случило-отправените на висок тон псувни и закани са били възприети не
само от немалък брой съседи, а и от играещите в непосредствена близост
подрастващи.
Съгласно
т.6 от ППВС № 2/74 г. и по силата на чл. 1, ал. 2 УБДХ, дребното хулиганство е непристойна
проява, изразена в употреба на ругатни, псувни или други неприлични изрази на
публично място пред повече хора, в оскърбително отношение и държане към
гражданите, към органите на властта или на обществеността или в скарване,
сбиване или други подобни действия, с които се нарушават обществения ред и
спокойствието, но поради своята по-ниска степен на обществена опасност не
представлява престъпление по смисъла на НК.
В случая, естеството, съдържанието,
времето, мястото и начина на действията на нарушителя М. припокриват
определението по чл. 1, ал. 2 УБДХ. Стореното от него, свързано с отправените на висок тон множество псувни и
закани с убийство спрямо Й.Н.Б. и М.П.Б., е израз на незачитане
на общоприетите норми на поведение и на обществения ред и спокойствие, но се
касае до по-ниска степен на обществена опасност на деянието
му, което изключва престъпния характер на същото.
От
субективна страна административното нарушение е извършено при форма на вината -
пряк умисъл: съзнавал е, че няма право да извършва такава деятелност,
но въпреки това я е сторил, демонстрирайки пренебрежително отношение
към общоприетите морално-етични норми на обществено дължимо поведение.
Предвид
изложеното, настоящият въззивен състав като отмени осъдителната присъда на ПРС
и оправда подсъдимия М. по повдигнатите му обвинения, прие, че извършената от него деятелност на инкриминираната дата представлява
административно нарушение по чл.1, ал.2 УБДХ, поради което му наложи
административно наказание на основание чл.1, ал.1, т.2 от УБДХ, което
задължение на контролиращия съд следва от изричната разпоредба на чл.336, ал.1,
т.4 от НПК.
При индивидуализацията на
административното наказание се отчетоха като смекчаващи отговорността
обстоятелства: добрите характеристични
данни на нарушителя М., чистото му съдебно минало, установените
предходните междуличностови отношения между подсъдимия и пострадалите лица,
мотивирали стореното от М., както и невисоката степен на засягане на обществените отношения, обект на
осъществената противоправна деятелност.
Отегчаващи отговорността обстоятелства са
употребените от нарушителя Й.множество обидни и заканителни реплики по адрес на
М. и Й. Б., които са били отправени в непосредствена близост с играещите
съседски деца. Съобразявайки изложеното, съдът намира, че спрямо нарушителя М.
следва да се наложи административно наказание: „глоба“, в размер към средния,
предвиден в закона, а именно 300лв. /триста лева/ при баланс между смекчаващите
и отегчаващи отговорността обстоятелства. Така определеното наказание би
постигнало целите, предвидени в чл.12 ЗАНН и ще даде възможност на нарушителя
да преосмисли деянието си и да съобразява в бъдеще поведението си с
установените в държавата правни и морални норми.
Тук е мястото да се посочи, че не е
изтекъл давностният срок, който изключва
административнонаказателното преследване, предвид обстоятелството, че
нарушението е осъществено на 29.03.2018г. В този смисъл се отчете, че относно
съдебната фаза ЗАНН препраща към Наказателния кодекс, като посочва (чл. 11), че
за обстоятелствата, изключващи отговорността, се прилагат разпоредбите на
Общата част на НК, доколкото ЗАНН не предвижда друго. Тоест, в съдебното
производство се прилагат разпоредбите за давността, респ. абсолютната давност,
уредени в НК, а именно Глава IX от НК "Погасяване на наказателното
преследване и на наложеното наказание". Така, по-конкретно чл. 79 от НК
регламентира, че наказателното преследване се изключва, когато е изтекла
предвидената в закона давност, а съгласно чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр. чл. 11
от ЗАНН административнонаказателното преследване се изключва по давност, когато
то не е възбудено в продължение на три години. И въпреки, че разпоредбата на
чл. 81, ал. 2 НК вр. чл. 11 от ЗАНН предвижда, че давността се прекъсва с всяко
действие на надлежните органи, предприето за преследване спрямо лицето, срещу
което е насочено преследването, то нормата на чл. 81, ал. 3 НК посочва, че
независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното
преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора
срока, предвиден в чл. 80 НК, който е три години. С други думи, абсолютната
давност /за която съдът следи служебно/, с изтичането на която
административнонаказателното преследване се изключва, е четири години и
половина от датата на извършване на нарушението, която не е изтекла
понастоящем.
По настоящото дело има постановен
съдебен акт и по деликтната отговорност на подсъдимия М.. По силата на чл. 317, вр. чл.
307 НПК, задължението за произнасяне по същество по гражданската претенция се
отнася и до правомощията на въззивния съд.
Съгласно Постановление №
9 от 25.12.1961 г. на Пленума на ВС, изм. с постановление № 7/87 г., когато
съдът приеме, че деянието не е престъпно, не е виновно или не се наказва, той е
длъжен съгласно чл. 13, ал. 2 НПК (отм., чл. 305 НПК, в сила от 01.03.1975
г., съответно чл. 307 НПК, в сила от 29.04.2006 г.) да се произнесе по
гражданския иск. И в тези случаи основанието на иска остава деянието, предмет
на обвинението. Затова съдът, макар и да е оправдал подсъдимия, следва да уважи
гражданския иск за причинените с деянието вреди, ако са налице основанията за гражданската отговорност.
Действащо в
момента е и Постановление № 1 от 11.11.1981 г. на ВС, изм. с постановление № 7/87 г. на
ПВС, по силата на което, съгласно чл. 305 /отм./ от НПК (чл. 307 НПК, в сила от
29.04.2006 г.), съдът е длъжен да се произнесе по гражданския иск и когато
признае подсъдимия за невинен или го освободи от наказателна отговорност, а
също и при погасяване на тази отговорност. В тези случаи, ако предявеният
граждански иск е отхвърлен и делото се разглежда само по жалба на гражданския
ищец, втората инстанция може да измени присъдата и уважи иска, ако приетите от
съда фактически положения сочат на граждански деликт.
Безспорно горевизираните
постановления на Пленума на Върховния съд имат задължителна сила за съдилищата,
съгл. чл.59 от ЗУС /отм. ДВ бр.59/22.07.1994г./. В този смисъл е и Тълкувателно
решение №1/19.02.2010г. по Тълкувателно дело №1/2009г. на ОСГТК.
Горното се извежда и от логиката на
Тълкувателно решение № 1 от 4.02.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК,
според което „когато по правилата на чл. 84 - чл. 88 НПК е приет за разглеждане граждански иск в наказателния
процес, редът и условията, съгласно които се осъществява охраната на
субективното право на гражданите и юридическите лица за обезщетяване на вредите
от престъпното деяние, не следва да бъдат поставяни в зависимост от
ограниченията на предвидената процедура, във връзка с прилагането на закона
относно преследваната наказателна отговорност. Защитата на материалното право по
тези две правоотношения има напълно самостоятелен характер, макар и
реализирането й да е в рамките на едно производство.”
Гореизложеното е в съответствие и с правото на разглеждане на делото в
разумен срок, гарантирано от чл. 6, § 1 на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи /КЗПЧОС/ и чл.22 от НПК, както и с чл. 16, т. т. 1 и 2 от Директива 2012/29/ЕU на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата,
подкрепата и защитата на жертвите на престъпления. Изводимо е и от практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
С оглед фактическите констатации и
правните изводи, направени от настоящия
въззивен състав в наказателната част, то неминуемо следва да се ревизира
първостепенният съдебен акт и в гражданската част.
Според настоящия съдебен състав в конкретния случай са
реализирани всички елементи /съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД/ на
претендираната деликтна отговорност на подсъдимия М. за причинените на всеки един от гражданските
ищци /съответно Й.Б. и М.Б./
неимуществени
вреди вследствие извършеното
на 29.03.2018г. деяние, а именно отправяне на псувни и закани с убийство. От обективна страна са налице:
вреда, противоправно поведение, причинна връзка между тях. За деликтната
отговорност е ирелевантно дали заканите са били обективно годни да възбудят
основателен страх за тяхното осъществяване, от значение е, че същите са причинили на пострадалите известни негативни
преживявания /в каквато насока са и експертните изводи на назначените по делото
СППЕ на пострадалите/. Налице е от субективна страна и вина във формата
на пряк умисъл за стореното от М. спрямо всеки един от гражданските ищци.
Безспорно гражданската
претенция в наказателния процес е с акцесорен характер, който предопределя
нейната зависимост от решаването на въпросите, свързани с повдигнатото обвинение,
поради което гражданският
иск по принцип споделя съдбата на наказателното производство. Ето защо, когато подсъдимият
бъде оправдан, понеже не е доказано в необходимата степен авторството върху стореното и др.- предявеният граждански иск се отхвърля. Съществуват обаче и случаи на известна самостоятелност на гражданската отговорност, в които тя може да се реализира и без наказателната /напр. при престъпна обективна или
субективна несъставомерност на инкриминираното деяние, при които не е изключен
гражданският деликт, какъвто е
настоящият случай/.
Предвид, че по
настоящото дело въззивният съд прие за безспорно установено, че на инкриминираната
дата подсъдимият е отправил по адрес на пострадалите множество псувни и закани
с убийство, последните от които не са били от естество, че да предизвикат
основателен страх за осъществяването им, които са им причинили известни
негативни преживявания /в каквато насока са и експертните изводи на назначените
по делото СППЕ на пострадалите/, то се прие, че депозираните от пострадалите
граждански искове са доказани по основание.
Що се отнася до размера на дължимите от деликвента М.
обезщетения за всеки един от пострадалите, същото се определя от съда по
справедливост според чл.52 от ЗЗД.
Неимуществените вреди нямат стойностно изражение и не
подлежат на аритметично изчисляване. Тяхната същност са болките и страданията
или други неоценими блага, каквито са човешкото здраве, спокойствие и пр.
Основанието на исковете на всеки един от гражданските ищци е доказано, както бе
отбелязано по-горе, но размерите на всеки от исковете надхвърлят границите,
очертани от релативния критерий на чл.52 от ЗЗД - по справедливост. Този
критерий не е абстрактен и държи сметка за характера на деянието, последиците
от него, вида и степента на вината, степента на засягане на съответното
нематериално благо и пр. Легалният термин "по справедливост" до
голяма степен е изпълнен с морално съдържание и отразява обществената оценка на
засегнатите нематериални вреди. Ето защо при тяхното овъзмездяване е от
значение и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични
случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото
намира най-чист израз.
Според доказателствата по делото, подсъдимият М. е отправил
по адрес на пострадалите нецензурни изрази /псувни/ и закани с убийство, които,
макар да не са били от естество, че да възбудят основателен страх за
осъществяването им са били възприети с преживяване на нормално психологичен
страх. От показанията на свидетеля Г. /л.68, гръб/ е
видно, че пострадалите са изпитали и известно неудобство от обстоятелството, че
са станали неволни участници в процесните събития и дори са се извинили за
шума, изказвайки съжаление да не се е уплашило детето на съседа им. При
определяне размера на всеки един от гражданските искове настоящият
състав отчете естеството и интензитета на претърпените от съответния пострадал
негативни изживявания /неудобство, нормален психологически страх/, липсата на
доказателства за наличие на причинно-следствана връзка между стореното от М. на
процесната дата и някакви последващи здравословни проблеми на пострадалите.
Предвид гореизложеното, адекватното остойностяване на
неимуществените вреди /негативни изживявания на пострадалите, изразили се в
преживяване на нормално психологичен страх и неудобство от съседите/, причинени
на всеки един от гражданските ищци от страна
на деликвента М. възлиза на по 300 /триста/ лева за всеки от
пострадалите, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2018г. до окончателното изплащане, в който и смисъл се измени
първостепенния съдебен акт в гражданскоосъдителната част на основание чл.334, т.3, вр. чл.337 ал.3 от НПК /като се намалиха
размерите присъдените от ПРС обезщетения от по 3000 лева за всеки пострадал/.
Над така определените размери от по 300 лева за всеки
граждански ищец, претендираните и присъдени от ПРС обезщетения се отдалечават
осезаемо от критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД и придобиват наказателна
функция, поради което въззивният съд отхвърли гражданските искове в останалите им
части до пълните предявени размери от по 3000 /хиляда/ лева като неоснователни
и недоказани.
С оглед постановената от въззивния съд присъда,
първостепенният съдебен акт бе отменен и в частта относно разноските по делото на основание чл. 190, ал. 1 от НПК, като бе постановено
направените деловодни разноски да останат за сметка на държавата, а направените
разноски от гражданските ищци и частни обвинители-останаха за тяхна сметка.
В останалата й част /а именно в частта относно разпореждането с вещественото
доказателство/ присъдата на ПРС бе
потвърдена.
По
изложените съображения съдът постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: