Р Е
Ш Е Н И Е № 1051
гр. Пловдив, 18.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на осемнадесети февруари
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 18612 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по
делото е образувано по предявен установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, от И.Г.Д. против З.Н.Б. за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 9500 лв., представляваща неизплатена заемна сума по договор за паричен заем
от 24.02.2017 г. с нотариална заверка на подписите на страните рег. № ***,
/24.02.2017 г. на Нотариус *******, рег. № *** на НК, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 6740/31.07.2018 г. по ч.гр.д. № 12249/2018 г. на ПРС, XV гр.с.
Ищецът
твърди в исковата молба, че на 24.02.2017 г. в гр. Пловдив между страните по
спора бил сключен договор за заем, с нотариална заверка на подписите на
страните, по силата на който ищецът предоставил на ответника заемна сума в
размер на 9500 лв., която ответницата следвало да върне на падеж – 24.02.2018
г. Посочва, че ответната страна не изпълнила задължението си по връщане на
процесната сума, поради което ищецът поискал издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 12249
по описа за 2018 г. на ПРС, XV гр.с., срещу която длъжникът възразил.
Последното обосновавало правния интерес на ищеца от предявяването на настоящия
установителен иск. Моли за неговото уважаване и присъждане на сторените
разноски.
В срока по чл.131,
ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника И.Г.Д., със становище за
неоснователност на предявения иск. Оспорва да е получавала парични суми от
ищеца по договор за заем, нито на ръка, нито по банков път. Не оспорва
наличието на облигационно правоотношение по договор за заем. Моли за отхвърляне
на предявения иск и за присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД.
По допустимостта на предявения
иск: По ч.гр.д. № 12249 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, ХV граждански
състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК за процесната
сума в размер на 9500 лв. с основание договор за паричен заем от 24.02.2017 г.
Заповедта е връчена редовно на длъжника на 12.09.2018 г., като в законовия
двуседмичен срок съгласно чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение. След дадени
от съда указания съгласно чл.415, ал.1, т.1 ГПК, заявителят е депозирал в
едномесечния законов срок настоящата искова молба. Предвид изложените
обстоятелства, а и предвид идентичността на вземането по издадената заповед за незабавно
изпълнение и по исковата молба, предявеният иск е допустим.
За основателността на исковата претенция следва да се
проявили в обективната действителност следните материалноправни предпоставки
(юридически факти), а именно: наличие на валидно облигационно правоотношение по
договор за заем от 24.02.2017 г., сключен между страните, по който на ответника
е предоставена сумата в размер на 9500 лв. със задължението за връщането й в
срок до 24.02.2018 г.; заемодателят да е изправна страна по договора, т.е.
процесната сума да е предоставена и усвоена от ответницата; да е настъпил
падежът на вземането. По правилата за разпределение на доказателствената тежест
в гражданския процес съгласно чл.154, ал.1 ГПК ищецът следва да установи
посочените обстоятелствата при условията на пълно и главно доказване.
Последователно
се приема в съдебната практика и правната теория, че договорът за заем за потребление
се счита сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари
или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото
единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият
елемент – съгласието за връщане на паричната сума, респективно родово
определени вещи. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако
липсва вторият – няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент –
получаването, се удостоверява от заемодателя с поемането на задължението на
заемателя „да върне”, а не „да даде” нещо. В този смисъл решение №
235/27.09.2016 г., постановено по гр.д. № 1362 по описа за 2016 г. на ВКС, IV
г.о.
По
делото се установява, че между страните е сключен договор за заем на 24.02.2017
г., по силата на който страните са постигнали съгласие ищецът, в качеството му
на заемател, да даде в заем на заемополучателя – ответника, сумата от 9500 лв.,
която да бъде върната в срок до 24.02.2018 г. Процесният договор е с нотариална
заверка на подписите на страните, удостоверена от нотариус *******, т.е. в тази
си част представлява официален документ, ползващ се в обвързваща съда
материална доказателствена сила, че договорът е подписан именно от страните по
делото. По този факт не се и спори. Спорно е дали процесната сума е предадена
на заемополучателя. Както се изясни договорът за заем е реален – елемент от
фактическия му състав е предаване на заемната сума на заемополучателя. Съгласно
чл.1, изр. 2 от договора „с подписване на договора заемополучателят
удостоверява, че е получил дадената
в заем сума”. При това съдържание на подписания между страните договор, съдът
стига до извода, че процесната сума е предадена на заемополучателя при подписването на процесния договор. Това
следва от тълкуването на воля на договарящите, обективирана в текста на
договора, а именно – „заемодателят дава на заемополучателя”, „сумата да бъде
върната в срок до...”, „...удостоверява, че е получил...”. Съдът не споделя
довода на ответната страна, поддържан в писмената защита, че след като в договора
не било записано, че същият служи и като разписка за получената от заемателя
сума, не се установявало реалното предаване на заемната сума. Подобно формално изискване
не заложено нито в закона, нито в практиката. При неясна воля, съдът тълкува
договора по смисъла на чл.20 ЗЗД, а именно отделните уговорки се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Предвид
изложените съображения, съдът приема, че процесната заемна сума е предадена на
заемополучателя при подписването на договора, като между страните е постигнато
съгласие за връщането й в срок до 24.02.2018 г., т.е. налице е действително
облигационно правоотношение, произтичащо от договор за заем от 24.02.2017 г. По
делото не се излагат твърдения ответницата да е изпълнила задължението си по
връщане на процесната сума на падежа, поради което съдът приема, че е налице
неизпълнение на постигнатите договорености. Поради това, предявения иск е
основателен и следва да се уважи.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора на основание чл.78, ал. 1 ГПК
право на разноски има ищцовата страна. По делото се доказа да са сторени
разноски за държавна такса в размер на 190 лв. Не се доказа обаче да е
заплатено претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Видно от
представения договор за правна защита и съдействие (л.13 от делото) страните са
договори възнаграждение в размер на 600 лв., но не и начина му плащане, нито
пък е отразено, че уговореният хонорар е заплатен, в който смисъл са
задължителните разяснение на т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Затова в
полза на ищеца няма да се присъди претендираното адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лв. Следва да се присъдят и сторените в заповедното производство
разноски за държавна такса – 190 лв. и за адвокатско възнаграждение – 420 лв.,
като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът дължи изрично
произнасяне с осъдителен диспозитив.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че З.Н.Б., ЕГН: **********, адрес: ***, дължи на И.Г.Д., ЕГН: **********,
адрес: *** сумата от 9500 лв. (девет
хиляди и петстотин лева), представляваща неизплатена заемна сума по договор за
паричен заем от 24.02.2017 г. с нотариална заверка на подписите на страните
рег. № *** /24.02.2017 г. на Нотариус *******, рег. № ***на НК, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК № 6740/31.07.2018 г. по ч.гр.д. № 12249/2018 г. на ПРС, XV гр.с.
ОСЪЖДА З.Н.Б., ЕГН: ********** да заплати на И.Г.Д.,
ЕГН: ********** сумата от 190 лв.
(сто и деветдесет лева) – разноски пред първата инстанция, както и сумата от 610 лв. (шестстотин и десет лева) –
разноски в заповедното производство, сторени по ч.гр.д. № 12249/2018 г. на ПРС,
XV гр.с.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В. К.
Вярно с оригинала.
К. К.