№ 228
гр. К., 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Веселина Ат. Кашикова Иванова
Членове:Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева
при участието на секретаря Славея Д. Топалова
като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело
№ 20225100500228 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 210/15.06.2022 г., постановено по гр. д. 135/2022 г. по
описа на Районен съд – К., е признато за установено по отношение на В. А. Й.,
че „Е.М.“ ЕООД има парично вземане от нея, произтичащо от неизпълнение
на Договор за потребителски кредит № FL490596 от 20.08.2009 г., сключен с
„Ю.Б. “ АД в размер на сумата 1 506.72 лв. главница за периода от 20.10.2020
г. до 20.08.2021 г., ведно със законната лихва от 01.12.2021 г. до
окончателното й изплащане, и сумата 44.11 лв. неплатена в периода от
20.12.2018 г. до 20.08.2021 г. договорна /възнаградителна/ лихва, като е
отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК в частта му за разликата над сумата
44.11 лв. до пълния претендиран размер на договорната /възнаградителната/
лихва от 1 010.45 лв., както и за пълния размер на претендираното
обезщетение за забава в размер на законната лихва от 169.92 лв. за периода от
22.10.2020 г. до 30.11.2021 г., включително, за което вземане е издадена
Заповед № 508/01.12.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. д. № 1686/2021г. по описа на Районен съд - К..
Със същото решение В. А. Й. е осъдена да заплати на „Е.М.“ ЕООД
сумата в размер на 292.36 лв., представляваща разноски по производството.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът
„Е.М.“ ЕООД, който чрез процесуален представител го обжалва в частта, с
която е отхвърлен предявеният иск за сумата над 44.11 лв. до пълния
претендиран размер на договорна /възнаградителна/ лихва от 1 010.45 лв.,
1
както и за пълния размер на претендираното обезщетение за забава в размер
на законната лихва от 169.92 лв. за периода 22.10.2020 г. до 30.11.2021г.,
включително. Решението се обжалва като неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон и необосновано.
В жалбата са изложени изрични съображения за извършено от
решаващия съд неправилно приложение на нормата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. В
този аспект се твърди, че неправилно първоинстанционният съд приел в
производството наличие на няколко еднородни вземания, защото всъщност
вземането му било едно и то било възникнало със сключването и
неизпълнението на Договора за потребителски кредит №
FL490596/20.08.2009г. и защото за длъжника не възниквал дълг с връчването
му на заповед за изпълнение, а само възможност да го оспори по основание и
размер.
Изтъква се във въззивната жалба и, че с отговора на исковата молба
въззиваемия/ответник приложил четири вносни бележки, като в три от тях
бил посочен като основание на направеното плащане гр.д.№1389/2020г., а в
четвъртата вносна бележка за основание било посочено „последна вноска“.
Съдът неправилно приел, че щом плащането е направено след получаване на
заповедта по ЧГД №135/22г., то същото имало за цел да погаси дълга по ЧГД
№135/22г., въпреки, че липсвала нарочна воля и изрично посочване номера
точно на това дело. Изтъква се и ,че за част от вземането му имало издаден
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1389/2020 г. по описа на Районен съд – К., в
който били включени дължими вноски с настъпил падеж, касаещи по-ранен
период. Нямало логика плащанията с посочено конкретно основание да
погасят надлежно дълга, а за други плащания, без посочено конкретно
основание, да погасят лихвата на анюитетни вноски за период от 20.12.2018г.
до 20.08.2021г. включително, а част от същия вид лихва (договорна) за
период от 20.06.2015г до 20.12.2016г., за която има влязло в сила решение и
издаден изпълнителен лист да оставала неизплатена. Само и единствено при
посочване на основание във вносната бележка и изразяване на воля за
погасяване на задължение по ч.гр.д. №135/2022г. било оправдано да се
приеме за релевантно направеното плащане.
Предвид изложеното, въззивникът моли съда да постанови решение, с
което да отмени първоинстанционното решение, в частта, с която се отхвърля
иска за сумата над 44.11 лв. до пълния претендиран размер на договорна
/възнаградителна/ лихва от 1 010.45 лв., както и за пълния размер на
претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва от 169.92
лв. за периода 22.10.2020 г. до 30.11.2021 г., включително. Претендира
присъждане на направените разноски, както за заповедното, така и за двете
спорни съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, от ответницата по въззивната жалба В.
А. Й. не е постъпил отговор на същата.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено следното:
2
Въззивната жалба, като подадена в срок и от лице, имащо правен
интерес от обжалването, е допустима, поради което следва да бъде разгледана
по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от
„Е.М.“ ЕООД, против В. А. Й./ с предишно фамилно име Б./, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за парични
вземания по Заповед № 508/01.12.2021 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр.
д. № 1686/2021г. на Районен съд – К., за сумата 1 506.72 лв. - главница за
периода от 20.10.2020 г. до 20.08.2021 г., ведно със законната лихва от
01.12.2021 г. до окончателното й изплащане, за сумата 1 010.45 лв. договорна
лихва за периода от 20.12.2018 г. до 20.08.2021 г. и за сумата 169.92 лв.
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 22.10.2020 г.
до 30.11.2021 г., включително, съставляващи неизпълнени парични
задължения по Договор за потребителски кредит № FL490596 от 20.08.2009 г.,
сключен между ответника и „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД, и които вземания банката
прехвърлила на ищеца „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия от 18.01.2016 г.
От събраните по делото писмени доказателства е установено, че
ответницата, като кредитополучател сключила Договор за потребителски
кредит № FL490596 от 20.08.2009 г. с „Ю.И.Е.Д.Б.“ АД, като кредитор, за
изплащане на кредит в размер на 9 240 лева, със срок на издължаване 144
месеца, чрез месечни погасителни вноски по разплащателна сметка, с
падежна дата по погасителен план на 20-то число от месеца, при ГПР 15.08 %
и възнаградителна лихва от 12 % за първата година с фиксиран размер, и
12.75 % през следващите години с променлив размер, в зависимост от
промяната БЛП, описан в чл. 3, ал. 5 от договора до 20.08.2021 г. При забава
на плащането на месечната погасителна вноска, освен договорната лихва се
дължало и обезщетение за забава в размер на законната лихва, уговорено в чл.
9 от договора.
На 18.01.2016 г. банката–кредитор сключила с ищеца „Е.М.“ ЕООД
възмезден договор за прехвърляне на вземания, с който продал свои вземания
от физически лица - длъжници, индивидуализирани в Приложение към
Потвърждение на цесия, в т. ч. и вземането по потребителския кредит на
ответницата, в размер общо на 10 543.28 лв., дължимо към 31.12.2015 г., от
което 9 151.04 лв. - главница, 1 359.74 лв. - лихви, 32.50 лв. - такси и
разноски, всички с крайна дата на издължаване 20.08.2021 г.
Установени за безспорни в производството са и обстоятелствата, че до
деня на извършване на цесията, която материалноправно легитимира ищеца
като носител на претендираното в производството право, длъжникът по
договора за банков кредит-ответницата Й., е платила на банката-кредитор
само сумата от 181.30 лв. Установено е и, че за цедираното си вземане
ищецът инициирал три самостоятелни заповедни производства по чл.410 от
ГПК / ч.гр.д. № 1381/2018г., приключило със Заповед за изпълнение №
361/07.09.2018 г. и изпълнителен лист от 18.12.2018 г.; ч.гр.д. № 1069/2020 г.,
последвано от исково производство по чл.422 от ГПК, по което е било
образувано гр.д. № 1389/2020 г., приключило с влязло в сила Решение
№260198/18.06.2021 г. и изпълнителен лист, и процесното ч.гр.д. №1686/2021
3
г., всички по описа на К.йския районен съд/, в които настоящият ищец
частично претендирал от длъжника Й. суми, дължими му се на основание
неизпълнен Договор за потребителски кредит № FL490596 от 20.08.2009 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само
за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
При така очертаната рамка на въззивната проверка, атакуваното
решение се явява валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че и
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. В този смисъл, изхождайки от контекста на
депозираната частична жалба, предмет на проверка в настоящото въззивно
производство е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и
то в аспекта на наведеното в жалбата единствено оплакване, за неправилно
прилагане от решаващия съд на нормата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият съд като е приел,
че по частично предявения установителен иск с правно основание чл.422, във
вр. с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, основанието на което се претендира
съществуването на последното /според ищеца/ вземане за главница, за
договорна лихва и за обезщетяващата забавата й лихва, са главно и пълно
доказани от ищеца, а относно размера на същите е кредитирал направеното от
ответницата възражение по смисъла на чл.414а от ГПК за извършено от нея в
процеса на производството на 04.01.2022 г. плащане в размер на 1190 лв. с
посочено основание „последна вноска“, е приложил правилото на чл. 76, ал. 2
от ЗЗД, съгласно постановките в т. 1 на Тълкувателно решение № 3/17 от
27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, отчитайки интереса на кредитора – първо да
се погасят разноските и лихвите, както поради въведената за тях по-кратка
погасителна давност, така за да може непогасената главница да продължи да
се олихвява. И по-точно, съдът въз основа на представената с възражение по
чл. 414а от ГПК /вх. № 61/05.01.2022 г./ разписка от 04.01.2022 г. за сума от
1190 лв., с основание „последна вноска“, е приел, че в производството на
основание цитирания чл.76, ал.2 от ЗЗД, настъпва погасителният ефект по
отношение на разноските по делото в заповедното производство в размер на
53.74 лв., по отношение на обезщетението за забава в размер на 169.92 лв. и
частично по отношение на договорната лихва в размер на 966.34 лв. с дължим
остатък от 44.11 лв. и изцяло дължима главница от 1506.72 лв., ведно със
законна лихва, считано от датата на иницииране на процесното заповедно
производство -01.12.2021 г.
Настоящата въззивна инстанция споделя напълно така формулираните
от решаващия съд мотиви, като правилни, обосновани и съответстващи на
закона и на задължителната съдебна практика, поради което и на основание
чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Намира за необходимо да изложи и следното: съгласно разпоредбата на
4
чл.76, ал.2 от ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите,
разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това
лихвите и най-после главницата. Т.е., когато, както в настоящия казус са
предявени няколко разнородни задължения- разноски, лихва за забава,
договорна лихва и главница, и извършеното на 04.01.2022 г. от длъжника
относимо по делото плащане на 1 190 лв./защото отсъства изрично, подобно
на останалите три обективиращи плащане документи посочване, че е
извършено по гр.д. № 1389/20 г./, не е достатъчно да покрие претендираните
отделни задължения, следва да бъдат приложени правилата на цитираната
норма. Следва изрично да бъде посочено и това, че относимостта на
извършеното плащане към предмета на настоящото делото, се следва освен от
вече изложеното отсъствие на изрично посочване в обективиращия го
платежен документ за извършено плащане по гр.д. № 1389/20 г., подобно на
останалите три платежни документа, така и защото посоченото основание
„последно плащане“ кореспондира и със заявеното от ищеца
последно/окончателно предявяване на неизпълнените от длъжницата по
Договора за потребителски кредит № FL490596 от 20.08.2009 г. задължения.
Следва изрично да се посочи и това, че настоящата инстанция намира
за правилен изложения от въззивника довод, че вземането му, възникнало със
сключването и неизпълнението на Договор за потребителски кредит №
FL490596/20.08.2009г. е едно, но не споделя изградения върху това твърдение
извод, че съдът не може да приложи правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД отделно
по всяко от заведените пред него производства. И това е така, тъй като
кредиторът-ищец сам е предпочел да предяви възникналото от
неизпълнението на процесния договор за потребителски кредит негово
вземане на части, и именно на това му право съответства задължението на
решаващия съд да формира правните си изводи именно относно частта от
това задължение, с която е сезиран.
При така извършената въззивна проверка, настоящият състав по
изложените вече съображения, намира първоинстанционното решение в
обжалваната му отхвърлителна част, за правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
И при този изход на делото във фазата на въззивното производство, не
се следват на ответницата по въззивната жалба разноски, тъй като такива нито
са поискани, нито се установява извършването им.
Ето защо, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 210/15.06.2022 г., постановено по гр.д.
№135/2022 г. по описа на К.йския районен съд, в обжалваната му част, с която
е отхвърлен предявеният от „Е.М.“ ЕООД, с ЕИК*********, против В. А. Й.,
с ЕГН **********, иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за разликата над сумата 44.11
лв. до пълния претендиран размер на договорната /възнаградителната/ лихва
от 1 010.45 лв., както и за пълния размер на претендираното обезщетение за
5
забава в размер на законната лихва от 169.92 лв. за периода от 22.10.2020 г. до
30.11.2021 г., включително.
Решението по настоящото въззивно дело, на основание чл.280, ал.3,
предл. І от ГПК, не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6