Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски окръжен съд, търговско
отделение, ІV-ти състав, в публично съдебно заседание на десети декември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ РУНЕВСКА
при участието на секретаря Цветанка Павлова, като
разгледа докладваното от съдията търг. д. № 205 по описа за 2020 г. на СОС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Ц.Р.Д. е предявил срещу „Л.И.“ АД обективно съединени
искове за плащане на сумата от 100000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – страдание поради смъртта на брат му Д.Р.Д., причинена в
резултат на ПТП, настъпило на 06.02.2016 г., ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху горната сума от датата на ПТП до окончателното
плащане. Твърди се в исковата молба, че на горепосочената дата настъпило ПТП с
лек автомобил „Нисан“, механизмът на което е описан в уточняваща молба от
12.01.2021 г., при което починал братът на ищеца, който пътувал в автомобила.
Твърдения за търпяното от ищеца страдание като характер и интензитет с оглед
близката връзка между него и починалия му брат са изложени в исковата молба.
Твърди се също, че ПТП настъпило по изключителната вина на водача на автомобила
Н.Е.М.. За ПТП било образувано наказателно производство, приключило с влязла в
сила присъда, с която Н.Е.М. бил признат за виновен в извършване на
престъпление. Тъй като относно управлявания от Н.Е.М. лек автомобил бил налице
валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите”, сключен с ответника и действал към датата на ПТП, се
предявяват настоящите искове.
Исковете
са с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 223, ал. 2 КЗ /отм./ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът оспорва исковете. Не оспорва наличието на
твърдяното застрахователно правоотношение, механизма на ПТП, наличието на
виновно противоправно поведение у
сочения за виновен водач и причинната връзка между неговото поведение и
настъпилия вредоносен резултат. Не оспорва и твърдяната родствена връзка между
ищеца и починалия, но излага доводи за неоснователност на исковете поради това,
че ищецът не е от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за претендираните
вреди от ПТП, позовавайки се на задължителна съдебна практика, очертаваща кръга
на материално-легитимираните лица, имащи право да търсят обезщетение за вреди
от причинена смърт на техен близък, съгласно която практика само по изключение друго
лице /извън този кръг/, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, има право
да търси токова обезщетение. Съответно оспорва наличието на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия като основание за търсене на обезщетение.
Навежда и доводи за наличие на основания за определяне на обезщетението в
рамките на лимита от 5000 лв. съобразно § 96, ал. 1 КЗ. Навежда и възражение за
съпричиняване от страна на починалия поради това, че доброволно се е качил и се
е съгласил да бъде возен в автомобил, управляван от водач, за когото е знаел,
че е под въздействие на алкохол, както и поради това, че е пътувал без поставен
обезопасителен колан. Навежда и възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху сумата на главния иск.
По искане на ответника е конституирано трето
лице-помагач, а именно соченият за виновен водач Н.Е.М., който излага становище,
че по отношение на регресния иск на застрахователя срещу него /с оглед
възможността от предявяване на който е преценено от съда, че е налице интерес
от привличане на третото лице-помагач и
същото е конституирано/ е изтекла 5-годишната погасителна давност, съответно
производството по делото следва да бъде прекратено по отношение на третото
лице-помагач /в каккъвто смисъл очевидно е волята на третото лице-помагач,
формулирана ненадлежно като „да се заличи привличането ни“/.
Съдът, след преценка на
доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено следното
от фактическа страна:
С влязла в сила на 02.09.2020 г.
присъда № 35 по н. о. х. д. № 13/2018 г. по описа на СОС, която съобразно чл.
300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК обвързва настоящия граждански съд относно
извършването на деянието и неговото авторство, неговата противоправност и
наказуемост и вината на дееца е установено, че Н.Е.М. е виновен в това, че на
06.02.2016 г. около 15.15 ч. в с. Станянци, община Годеч на път SFO 1122, 8+920 км. при управление на МПС –
л. а. „Нисан Патфайндър“ с ДК № СВ4573АН, собственост на Е.В., в посока на
движение от с. Г. към мина Станянци е нарушил правилата за движение /чл. 5, ал.
1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП/ и по непредпазливост е причинил смъртта на Д.Р.Д., като
деянието е извършено в пияно състояние – с концентрация на алкохол в кръвта 0.6
промила, установена по надлежния ред - престъпление чл. 343, ал. 3, пр. 1, б.
„б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК.
От заключението по допуснатата
комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза се установява
следното: При ПТП Добрин Р.Д. е пътувал на задната седалка на автомобила без
поставен обезопасителен колан, което е благоприятствало изпадането на тялото му
от автомобила. Констатираните тежки травматични увреждания, локализирани
най-вече в областта на гърдите и корема, се дължат на ударно притискане със
значителна енергия между твърди тъпи предмети, което може да се получи при
притискане на тялото на пострадалия между автомобила и терена. Това се е
получило след изпадането на тялото на пострадалия от автомобилното купе. При
наличие на поставен обезопасителен колан пострадалият не би изпаднал от
автомобила и не би получил смъртоносните увреждания, т. е. би останал жив и в
една или друга степен травматично увреден.
От показанията на свидетелите
се установява следното: Свид. А. установява, че се познават с ищеца от деца. Тя
присъствала, когато ищецът се обадил по телефона на жената, с която живее на
съпружески начала /сестра на свидетелката/, за да съобщи за смъртта на брат си.
Ищецът плачел по телефона и повтарял, че пак остава сам, че брат му му бил
най-близък след смъртта на родителите му. След това отказвал да отговаря на
обажданията, вечерта се прибрал, седнал на стълбището на къщата и плакал, бил
подпухнал и неадекватен. Опитали се да го успокоят, но той отказвал да говори със
сеейството си и със свидетелката. Само повтарял, че Д. вече го няма,
най-голямата му опора и подкрепа в живота вече я няма. През следващите дни бил много
разстроен, състоянието му продължило с месеци, не можел да спи, затварял се
отделно, не искал да разговаря. Бил дори отстранен временно от работа по
решение на прекия му ръководител, защото работата му изисквала да носи оръжие, а
той бил много разстроен. Свидетелката установява още, че ищецът отраснал с
братята си, но Д. се грижел повече за него – водел го на детска градина, пазел
го в училище, погрижил се за абитуриентския бал, давал му пари. Тъй като бащата
на ищеца след смъртта на съпругата си се отдал на алкохола, Добрин изцяло се
грижел за ищеца. Дори жилището на ищеца се ползвало от тримата братя, а Д. имал
ключ и често оставал там да спи, въпреки че бил прехвърлил своята част от него
на ищеца. Свид. И. установява, че също се познават с ищеца от деца. Тримата
братя били много задружни и се разбирали много добре, но след смъртта на
майката на ищеца за него се грижел изцяло Д. Ищецът тежко преживял смъртта на
брат си, бил психически сринат, близо един месец не бил допускан до работа.
Вече не бил същият човек.
Не се спори по делото, че към
момента на настъпване на ПТП е действал валиден застрахователен договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключен с
ответника относно управляваното от Н.Е.М. МПС.
Установява се от представеното
удостоверение за родствени връзки /не се и спори по делото относно този факт/,
че ищецът е еднокръвен брат на починалия Д.Р.Д..
При така установеното от
фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
Исковете са процесуално
допустими, а при разглеждането им по същество съдът намира следното:
По главния иск за плащане на
обезщетение за неимуществени вреди:
Искът е частично основателен – до размера от 70000 лв.,
до който следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от
100000 лв. следва да бъде отхвърлен по следните съображения:
За да се ангажира отговорността на застрахователя по
чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, е необходимо към момента на увреждането да съществува
валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, както и да са налице всички предпоставки от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия
причинител /застрахован/ спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.
В настоящия случай е безспорен фактът на наличие на
твърдяното от ищеца застрахователно правоотношение, доказаха се и всички
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД.
Съгласно приетото с т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на
ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в двете постановления, следва да
се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди.
Съгласно приетото в ТР № 1/2018 г. особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби,
дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения
братята и сестрите, съответно бабите, дядовците и внуците, са част от
най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение
за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за
получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на
родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият
родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен
обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г. Обезщетение следва да се присъди само тогава,
когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на
неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и
страдания.
От събраните в хода на производството по делото гласни
доказателства по несъмнен начин бе установена съществувалата между ищеца и
починалия му брат трайна и дълбока
емоционална връзка и причинените от смъртта на Д.Р.Д. продължителни душевни
болки и страдания на ищеца, налагащи извода, че той е понесъл морално
страдание, което в достатъчна степен дава основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г. Свидетелите са единни,
че ищецът е преживял изключително тежко загубата на брат си и не може да я
преодолее и до днес.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е
абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които следва да се отчетат от съда при определяне
на размера на обезщетението – възрастта на увредения, общественото му
положение, отношенията между пострадалия и близките му, които търсят
обезщетение за неимуществени вреди /ППВС № 4/1968 г./, включително настъпилите
в страната в обществено-икономически план промени в сравнение с момента на
настъпване на вредата /решение № 1599/22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2004 г. на
ВКС, IV г.о./ и икономическата конюнктура на даден етап от развитието на
обществото /решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008г. на ВКС, II т. о.
и решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 год. на ВКС, II т.о./, стояща
в основата на нарастващите във времето нива на минимално застрахователно
покритие за случаите на причинени на трети лица от застрахования неимуществени
вреди /решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о./. При
определяне на обезщетението се съобразяват характера и тежестта на вредите,
тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение на
увреждащото деяние в патримониума на увредените лица.
В настоящия случай неимуществените вреди са във
формата на душевно страдание, търпяно от ищеца поради смъртта на неговия брат.
Смъртта поставя край на живота като най-ценно човешко благо, което прави
вредите от настъпването ѝ от
една страна невъзвратими, а от друга – най-големи, поради което за това
житейско събитие следва да се определи по справедливост по-висок размер на
обезщетение, отколкото за търпени неимуществени вреди от телесни повреди. В
случая характерът и тежестта на вредите бяха установени от показанията на
свидетелите. В заключение и съобразно установеното в практиката на съдилищата
разбиране за справедлив размер на обезщетения за неимуществени вреди, търпени
по повод смърт на близък, съдът намира, че за репариране на неблагоприятните
последици от увреждащото събитие съобразно възприетия с чл. 52 ЗЗД принцип на
справедливостта подходяща и достатъчна сума би била сумата от 100000 лв. /съдът
намира, че фактът, че ищецът и починалият са еднокръвни братя не налага извод
за по-нисък интензитет на търпяното от ищеца страдание, тъй като не пълната
степен на родствената връзка е релевантна в случая, а характерът на
установените отношения между починалото лице и претендиращия обезщетение/. Тази
сума е съобразена с обсъдените конкретни факти по делото, които са обективно
съществуващи.
При определяне размера на обезщетението съдът не
следва да прилага § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД
на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г./, съгласно който до
влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал.
2 КЗ обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, какъвто е и настоящият
случай, се определя в размер до 5000 лева. Този текст влиза в противоречие с постановено по
преюдициално запитване решение на Съда на Европейските общности, което съгласно
чл. 633 ГПК е задължително за съдилищата в Република България – решение на Съда
(втори състав) от 24.10.2013 г. по дело C-277/12 (Vitalijs Drozdovs срещу
Baltikums AAS).
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО от
16.09.2009 г. на Европейския парламент и на Съвета относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка: „Без да се
засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да
предвиждат, всяка държава-членка изисква застраховката, посочена в член 3, да
бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми: а) в
случай на телесно увреждане – минимална
застрахователна сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите; б) в случай на имуществени вреди – 1000000
евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.“
Цитираното по-горе решение на СЕС по дело C-277/12 е
постановено във връзка с тълкуването на член 3, § 1 от Директива 72/166/ЕИО на
Съвета от 24.04.1972 г. относно сближаване на законодателствата на
държавите-членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за
сключване на такава застраховка и член 1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5/EИО
на Съвета от 30.12.1983 г. за сближаване на законодателствата на
държавите-членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства. С решението по втория от поставените
за тълкуване въпроси е постановено, че: „Член 3, § 1 от Директива 72/166 и член
1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива
обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна
уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството,
настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална
сума, която е по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5.“
Доколкото решението на Съда не съдържа дефиниция на
понятието „близки членове на семейството“, за да се прецени дали този кръг лица
изключва лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ – лица, които не са съпруг или лице, с
което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете,
включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или
отглеждащ, следва да се отчете следното: Посочените в ал. 4 лица /извън кръга
на лицата по ал. 3/, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди
вследствие на смъртта на пострадалото лице, са тези, създали трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания,
които е справедливо да бъдат обезщетени. Именно това са лицата, неизчерпателно
посочени със същата формулировка и в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2016 г. Видно от мотивите към това ТР, ОС на трите колегии на
ВКС е приело, че с оглед преценката, че има основание да се изостави
възприетото от Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на
обезщетение, следва да се съобразят и произтеклите от присъединяването на
Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското, по-конкретно – освен сочената
по-горе Директива 2009/103/ЕО, така и Директива 2012/29/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти
за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на
Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Съгласно чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС
държавите-членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите
имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в
рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това
решение да бъде постановено в друго производство. Понятието „жертва“ е
дефинирано в чл. 2, § 1, б. „а“, според който за целите на директивата „жертва“
означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо,
душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка
последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е
пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на
смъртта на лицето. В чл. 2, § 1, б. „б“ като „членове на семейството“ са
посочени съпругът/та, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и
стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и
сестрите и издържаните от жертвата лица.
Съпоставяйки горното, съдът намира, че очертаният с
горната дефиниция за „членове на семейството“ кръг лица включва както лицата,
изчерпателно изброени в чл. 493а, ал. 3 КЗ, така и тези, визирани в чл. 493а,
ал. 4 КЗ, респ. в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС. Очевидно и лицата,
сочени в решение на СЕС по дело C-277/12 като „близки членове на семейството“
попадат в дефиницията, дадена в чл. 2, § 1, б. „б“ на Директива 2012/29/ЕС,
като спорен е единствено въпросът дали допълнително използваното определение
„близки“ може да стесни този кръг и как.
Съдът приема, че определението „близки“ като връзка
между членовете на едно семейство не е формален белег, който ясно и категорично
да стесни кръга от лицата по чл. 2, § 1, буква „б“ – като дефинирана степен на
родство например, нито постановеното с решението по дело С-277/12 има тази цел.
Така използваното понятие „близки“ в горното решение се доближава максимално
като смисъл и контекст до формулировката в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС
за лица, създали трайна и дълбока емоционална връзка помежду си, поради което
роднините по пряка линия от втора степен, братята и сестрите и издържаните
лица, ако установят съществуването на тази трайна и дълбока връзка, са от кръга
на лицата, за които решението на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 изключва
възможността с национална правна уредба да бъдат лимитирани присъжданите им
обезщетения за претърпени неимуществени вреди до размер, по-малък от сочения в
чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО –
минимална застрахователна сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за
събитие /чл. 9, ал. 1, посочен по-горе/.
Доколкото § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ лимитира за
този кръг лица присъжданото обезщетение до размер от 5000 лева, то той е в
пряко противоречие с постановеното по преюдициално запитване цитирано решение
на Съда на Европейските общности, поради което в случая националната правна
уредба следва да остане неприложена.
Частично основателно е обаче възражението на ответника
за съпричиняване от страна на починалия. По делото не се установи той да е
знаел, че водачът на автомобила е бил под въздействие на алкохол /данни в такава
насока има единствено в мотивите на представената по делото присъда по н. о. х.
д. № 13/2018 г. по описа на СОС, но приетото в същите няма обвързваща за
настоящия съд сила/, съответно възражението е неоснователно в частта, в която е
основано на твърдението, че починалият доброволно се е качил и се е съгласил да
бъде возен в автомобил, управляван от водач, за когото е знаел, че е под
въздействие на алкохол. Установи се обаче, че починалият е пътувал без поставен
обезопасителен колан /т. е. в нарушение на правилата на ЗДвП/, съответно
възражението е основателно в частта, в която е основано на това твърдение, тъй
като се установи също, че непоставянето на колана е благоприятствало изпадането
на тялото на починалия от автомобила, а при наличие на поставен обезопасителен
колан той не би изпаднал от автомобила и не би получил смъртоносните
увреждания, т. е. би останал жив и в една или друга степен травматично увреден.
Съдът намира, че размерът на това
съпричиняване е 30 % предвид механизма на ПТП и мястото, на което е пътувал
Добрин Р.Д. /на задната седалка, т. е. на място с принципно по-ниска степен на
опасност от сериозни наранявания в сравнение с предните седалки на автомобила/.
По акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху сумата на главния иск за плащане на обезщетение
за неимуществени вреди:
Този иск също е частично основателен. С оглед изводите
за частична основателност на главния иск за плащане на обезщетение за
неимуществени вреди акцесорният иск за плащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху сумата на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди би следвало да бъде уважен по отношение на уважения размер
на главния иск за целия претендиран период /от датата на ПТП – 06.02.2016 г.,
до окончателното плащане/, а само за разликата до пълния му предявен размер /по
отношение на пълния предявен размер на главния иск/ да бъде отхвърлен /тъй като
отговорността на застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е тъждествена по
обем с тази на прекия причинител на непозволеното увреждане, на ищеца се дължи обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху сумата на застрахователното обезщетение
от датата на увреждането, в който момент съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД е настъпила
изискуемостта на вземането, до окончателното плащане/, ако не бе наведено от
ответника възражение за изтекла погасителна давност. Такова възражение обаче е
наведено и то е основателно – задължението за плащане на обезщетение за забава
в размер на законната лихва е частично погасено по давност - за периода от
датата на ПТП до 21.12.2017 г. /т. е. за периода, надхвърлящ периода от три
години преди датата на подаване на исковата молба/ съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД
/исковата молба е подадена на 22.12.2020 г./. Съответно акцесорният иск следва
да бъде уважен по отношение на уважения размер на главния иск за периода 22.12.2017
г. до окончателното плащане, а за разликата до пълния предявен размер и за
периода от датата на ПТП до 21.12.2017 г. по отношение на пълния предявен размер
на главния иск следва да бъде отхвърлен.
По искането на третото лице-помагач за прекратяване на
производството по делото по отношение на него – доколкото съдът до момента не
се е произнесъл по същото, следва да го направи с настоящото решение. Искането
е неоснователно – погасителната давност за предявяване на регресния иск на
застрахователя срещу делинквента не само не е изтекла, но не и започнала да
тече, тъй като тя започва да тече от момента на плащане на застрахователно
обезщетение от застрахователя на правоимащите лица. Съобразно това не са налице
основания за прекратяване на производството по делото по отношение на
конституираното трето лице-помагач, налице е интерес от неговото привличане по
изложените в определението на съда по чл. 374 ГПК /от 02.04.2021 г./ доводи и
искането не следва да се уважава. В случая предвид характера на настоящия съдебен
акт надлежното произнасяне по това искане не следва да се изразява във
формулиране на диспозитив, с който се оставя без уважение искането за прекратяване
на производството по отношение на третото лице-помагач, а следва в съответствие
с настоящите съображения в диспозитива изрично да се посочи, че решението е
постановено при участието на трето лице-помагач /каквото би било надлежното
произнасяне и в случай, че искане в горния смисъл не беше формулирано от
третото лице-помагач, разликата е в излагане на изрични съображения в мотивите
на решението по наведеното от третото лице-помагач възражение/.
С оглед изхода
на делото съдът намира следното по исканията на страните за присъждане на
разноски:
Ищецът е освободен от държавна такса и разноски за
производството по делото на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. С представения
по делото списък по чл. 80 ГПК е направено и искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв., при което размерът на възнаграждението
се определя от съда по реда на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /съответно възражението на ответника за
прекомерност на адвокатското възнаграждение не следва да се обсъжда/. На
основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата пълният размер на възнаграждението, което би било дължимо за
оказаната безплатна адвокатска помощ на ищеца при уважаване на исковете изцяло съобразно
цената им би бил 3530 лв. /както се претендира/, съответно съразмерно с
уважената част от исковете следва да се присъди такова в размер на 2471 лв. Същото
следва да се присъди на адв. С..
Ответникът е направил разноски по делото съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК и доказателствата за това в размер на 600 лв.
за възнаграждения на вещи лица, съответно съразмерно с отхвърлената част от
исковете следва да му се присъдят разноски в размер на 180 лв.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК да плати по сметка на съда държавна такса за производството по делото
в размер на 2800 лв. върху уважения размер на исковете.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „Л.И.” АД с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори П.Д.и С.А., да плати на Ц.Р.Д. с ЕГН **********,
адрес: *** сумата от 70000 лв. /седемдесет
хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание
поради смъртта на брат му Д.Р.Д., причинена при ПТП, настъпило на 06.02.2016 г.,
ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 22.12.2017
г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ц.Р.Д.
с ЕГН **********, адрес: *** срещу „Л.И.” АД с ЕИК, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от изпълнителните директори П.Д. и С.А., обективно
съединени искове за плащане на сумата от 100000 лв. /сто хиляди лева/,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на
брат му Д.Р.Д., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 06.02.2016 г., ведно
с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума от
датата на ПТП до окончателното плащане за
разликата над уважения размер на
главния иск от 70000 лв. /седемдесет
хиляди лева/ до пълния му предявен размер от 100000 лв. /сто хиляди лева/, ведно с обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху сумата на тази
разлика за периода от 22.12.2017 г. до окончателното плащане, както и изцяло /по отношение на цялата сума на
главния иск от 100000 лв./ акцесорния
иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от датата на ПТП – 06.02.2016
г., до 21.12.2017 г.
ОСЪЖДА „Л.И.” АД с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори П.Д. и С.А., да плати на адв. К.Х.С.
от САК с ЕГН ********** сумата от 2471 лв. /две хиляди четиристотин седемдесет
и един лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на Ц.Р.Д. по делото
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Ц.Р.Д. с ЕГН **********, адрес: *** да плати на „Л.И.”
АД с ЕИК със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от изпълнителните директори П.Д. *** А., сумата
от 180 лв. /сто и осемдесет лева/, представляваща направени по делото разноски
за възнаграждения на вещи лица съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Л.И.” АД с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори П.Д. и С.А., да плати по сметка на Софийски
окръжен съд сумата от 2800 лв. /две хиляди и осемстотин лева/, представляваща
държавна такса за производството по делото върху уважения размер на исковете.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на Н.Е.М. с ЕГН **********, адрес: *** като трето лице –
помагач на ответника „Л.И.“ АД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: