Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 7343 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 56544 от 03.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 29438/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 29 състав,
са уважени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр.чл.149 ЗЕ,
вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу М.С.Д.,
за признаване на установено, че ответникът дължи сумата от 1 239,74 лева, представляваща
стойността на доставена от дружеството топлинна енергия по договор за покупко –
продажба на топлинна енергия по общи условия за недвижим имот – апартамент №
71, находящ се в гр.София, ж.к.“Зона Б-5“, бл.8, вх.А, аб.№ 196122, за периода
от 01.05.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва от 21.03.2017г. до
окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 17545/2017г. по описа на СРС,
ГО, 29 състав, като исковите претенции са отхвърлени за разликата над сумата от
1 239,74 лева до пълния претендиран размер от 1 394,33 лева, както и за
сумата от 141,13 лева, представляваща обезщетение за забава върху задължението
за доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2015г. до 13.03.2017г.
С решението са присъдени разноски
съобразно изхода на спора.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Н.И.“ ООД, на страната на ищеца – „Топлофикация – София“
ЕАД.
Въззивникът – ответник М.С.Д.,
посредством назначения й в първоинстанционното производство особен представител
адв.Д. – САК, обжалва решението в частта, в която предявеният иск е уважен, с
оплакване за неправилност и нарушение на материалния закон. Поддържа, че неправилно
и в противоречие с действителното фактическо положение първоинстанционният съд
е приел, че ответникът има качеството потребител на топлинна енергия в
процесния период за процесния имот. Сочи, че от представените и приети в
производството писмени доказателствени средства, а именно – Нотариален акт за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 1113, том I, рег.№ 2579, нот.дело № 110/2018г. се установява,
че приобретателят на имота К.Б.Д.е поел задължението да издържа и гледа
прехвърлителя – ответник Д., което включва и заплащането на режийните разноски,
включително и сметките за отопление на имота. Сочи, че законът не определя
изрично какви са насрещните права и задължения на двете страни по договора за
издръжка и гледане, като при тълкуване на волята на страните, съгласно
изискванията на чл.20 ЗЗД, следва да се изхожда от правилото, че ако не са
уговорени ограничения в обема на дължимата грижа и издръжка, то се дължи цялата
необходима такава. На следващо място поддържа, че постигнатата между страните
уговорка по ненаименования договор изключва задълженията по чл.57 ЗС, а именно
– вещният ползвател да заплаща разноските, свързани с ползването на вещта, в
това число и за консумираната топлинна енергия. По изложените съображения моли
съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове изцяло.
Въззиваемият – ищец „Топлофикация –
София“ ЕАД и третото лице – помагач в производството, не са депозирали писмени
отговори в срока по чл.263, ал.1 ГПК.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като
настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по
реда на чл. 272 ГПК.
В
допълнение и по наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на
решението, въззивният съд намира следното:
Единственият
спорен на етапа на въззивното производството
въпрос е за съществуването на договорно правоотношение между ищеца и ответника
за доставка на топлинна енергия, съответно – дали ответникът има качеството
потребител на топлинна енергия.
Според
действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.
1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.
Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна
енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е
изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни
общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия
за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018
г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.
С
оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато
между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила
на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането
им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни
действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на
тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в
областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен
писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна
собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна
енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал.
1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост
или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че
договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия
собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното
предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден
обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия
обект.
Договорът
за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да
бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото
съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на
придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов
договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или
презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор
за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството –
ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния
имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по
време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В
конкретния случай се установява, а и това обстоятелство не е спорно между
страните в производството, че с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу
издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 113, том I, рег.№ 2579, дело
№ 110/2008 г. по описа на И.Г.- нотариус
с район на действие СРС, вписана под № 054 в регистъра на Нотариалната камара,
на 12.12.2008г. М.С.Д. е прехвърлила правото на собственост върху процесния
имот, а именно – апартамент № 71, находящ се гр. София, ж.к. "*******в полза на К.Б.Д.,
срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на
прехвърлителя, като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила
досега, докато е жива. Видно от нотариалния акт е също така, че прехвърлителят М.С.Д.
си е запазила пожизненото право на ползване върху имота.
Като
носител на ограничено вещно право на ползване върху недвижимия имот, за който
не е спорно, че е топлофициран /същият се намира в сграда – етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежа/, настоящият състав приема, че именно
ответникът М.С.Д. е страна в облигационно правоотношение с "Топлофикация -
София" ЕАД.
В
тази връзка следва да бъде отбелязано, че обстоятелството, че приобретателят К.Б.Д.е
титуляр на правото на собственост върху отопляемия обект /носител на т. нар.
"гола собственост"/ е ирелевантно за конкретната му материалноправна
легитимация да отговаря по предявените искове за стойността на доставената
топлинна енергия, доколкото именно носителят на вещното право на ползване
упражнява правомощието да владее и ползва имота, съответно е задължен за
разноските, свързани с ползването му – чл. 57 от ЗС. Не се установява в
производството за процесния период правото на ползване да е прекратено или
конкретно да е упражнявано от лице, различно от ползвателя. Ето защо се налага
извод, че за исковия период клиент на топлинна енергия и съответно задължено
лице да заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия е именно
титулярът на ограниченото вещно право на ползване, поради което и всички доводи
на въззивника в обратния аспект настоящата инстанция намира за неоснователни.
Съгласно
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за основателността и дължимия размер на
претендираните вземания, присъдени с обжалваното решение, не са въведени
конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа обстановка
и не може да формира различни изводи.
При
липсата на други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението
не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По разноските:
Предвид изхода на
правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец
следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат присъдени
сторените от него разноски за заплатено възнаграждение за особен представител
на въззивника – ответник в размер от 150,00 лева. Съдът, при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ,
следва да бъде определен в размер от 100 лв. Следователно общият размер на
сторените от ищеца разноски във въззивното производство е 250,00 лева, която сума
следва да му бъде присъдена.
Въззивникът следва
да бъде осъден на основание чл. 77 от ГПК да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата от 25,00 лв., представляваща дължима държавна такса за
въззивното обжалване, съгласно чл. 18 от ТДТ ГПК, от заплащането на която
обжалвалият особен представител е освободен.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 56544 от 03.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 29438/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 29
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА М.С.Д., ЕГН **********, с адрес ***
да заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 250,00 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА М.С.Д., ЕГН **********, с адрес ***
да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 от ГПК, сумата
от 25,00 лв. – разноски за държавна такса за въззивното обжалване.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Н.И.“ ООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.