РЕШЕНИЕ
№ 989
гр. Стара Загора, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Таня Илкова
при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова
като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело №
20225530102086 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, т.3 от ЗЗД, чл. 19, ал.4 от ЗПК, във
вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, и насрещен иск с правно основание чл. 240
ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК.
Ищцата Й. Г. Ч. твърди в исковата си молба, че е страна по договор за
потребителски кредит № ........... от 31.07.2021 г., сключен с ответника „Сити Кеш“ ООД.
Съгласно чл.3 от договора трябвало да върне сумата по кредита от 1584.64 лева, при сума на
получаване 1400.00 лева, при ГПР 48.78 %, годишен лихвен процент - 40.05%, при срок на
кредита от 29 вноски.
Посочва, че спрямо чл. 11, ал. 1 от договора трябвало да заплати неустойка, в
размер на 996.36 лева. Счита, че така уговорената клауза за неустойка, по която била
дължима сумата от 996.36 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143,
ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 21 ал.
1 от ЗПК. В тази връзка, излага, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД
е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или
пък проведен, чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска
сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип бил чл. 289 от ТЗ, но общите
1
правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на добри нрави, по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел
извличане на собствена изгода на кредитора.
В допълнение се сочи, че клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на
добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата, която се претендира чрез
нея, в размер на 996.36 лева, била почти равна на сумата на отпуснатия кредит. По този
начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
Предвидената клауза била и неравноправна, по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй
като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение
на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело №
1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ...........,
в полза на кредитора се уговаряла още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на
заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница.
Счита, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ...........,
предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна, на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.
С предвиждането на такива разходи, посочени в чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № ..........., се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита
и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
2
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорката по чл. 11 от Договор за потребителски
кредит № ..........., се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС №
426/2014 г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване, се калкулирало допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на
ГПР, представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.ЗЗП.
Моли съда да приеме, че клаузата предвидена в чл. 11 ал. 1 от договор за
потребителски кредит № ..........., сключен между ищцата и „Сити Кеш“ ООД, предвиждаща
заплащането на неустойка, в размер на 996.36 лева, е нищожна на основание чл. чл. 26, ал. 1
пр. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, вр.
с чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Моли съда да осъди и ответната страна да заплати направените в
настоящото производство разноски.
Ответникът „Сити Кеш“ ООД, гр. София, чрез представителя си, е депозирал
писмен отговор, в който поддържа, че предявения иск е неоснователен и недоказан. Не
оспорва твърдението за сключен между него и ищцата договор за паричен заем ........... от
31.07.2021 г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 1400 лева. Не оспорва
и обстоятелството, че заемните средства са предоставени от „Сити Кеш“ ООД на
потребителя съобразно условията в договора.
Оспорва претендираната нищожност на неустоечната клауза, поради противоречие
с добрите нрави. Във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата
институция следвало да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането на кредита.
Рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на договора за заем,
като към този момент се преценявал и носеният от финансовата институция финансов риск.
Нивото на риска, от своя страна, зависело от редица фактори от обективен характер, като
част от тях били изначално известни на кредитора (напр. факторите, свързани с
платежоспособността на потребителя), а друга част зависели от точното изпълнение на
договора, от страна на потребителя. Кредиторът следвало да съобрази и оцени риска не само
в контекста на данните, налични в справката от Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
3
потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за обезпечение на задължението.
Ето защо, обезпечението на задължението било съществен елемент при преценката
на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставяло възможност да
реализира правата си срещу трето лице или банка- гарант, в случаите на неизпълнение на
договора от страна на потребителя. Поради тази причина, при вземане на решение за
сключване на договор за заем, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът
приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при условие, че
същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя водело до
непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за
събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на
потребителя (каквото било налице и в конкретния случай).
Поради тази причина, за недопускане на неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и потребителя, страните се съгласили, че в случай на
неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на обезпечение, вредите от
неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно допустим
способ за това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин,
съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните са договорили неустойка, която да обезпечи
изпълнението на поетото задължение за предоставяне на обезпечение в една от двете
форми. Отбелязва, че действащото българско законодателство дефинира задължението за
представяне на обезпечение като съществено за интереса на кредитора. Така например
разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предоставяла възможност на кредитора да търси изпълнението
на срочно задължение и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или
със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал
обещаните обезпечения.
Чрез неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на
обезпечение потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на кредитора бил
увеличен носеният от него финансов риск. Това увеличаване на риска се случвало пост
фактум - след датата на отпускане на кредита, и то по волята на една от страните - в резултат
на неизпълнение на договорно задължение. Това обстоятелство представлявало едно бъдещо
несигурно събитие, което, с оглед презумпцията за добросъвестност при договарянето и
сключването на договори по чл. 12 ЗЗД, не би могло да бъде презюмирано изначално от
кредитора. Счита, че кредиторът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди при сключването
на договора, че въпреки че е информирал клиента за задължението му за предоставяне на
обезпечение /посочено в Стандартния европейски формуляр/, ищецът е договарял
недобросъвестно с изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение.
Излага се, че дори и ищецът изначално да бил наясно, че не може да предостави
исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно бил договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение да лиши кредитора от
обезпечение по кредита. В случай че договореният между страните 3-дневен срок бил
4
недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят следвало да информира за това
кредитора, като отправи писмено Искане за удължаване на договорения срок, ако същият не
бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо обезпечение. В настоящия случай
клиентът не бил сторил нито едно от двете неща.
Неоснователни били твърденията, че неустоечната клауза е неравноправна, по
смисъла на чл.143, ал.2, т.5 ЗПК. С процесния договор не се създавало задължение за
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. При изследване на размера на уговорената неустойка, следвало
да се вземе предвид, финансовият риск, който предприема кредиторът, предоставяйки
заемни средства на потребителя, при неизпълнение на задължението на последния да
предостави исканото обезпечение. Счита за неоснователни наведените от ищеца твърдения
за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на
неустоечно задължение, което в действителност се явявало „калкулиране на допълнителна
печалба“. Следвало да се съобрази, че твърдението на ищеца за заобикаляне на закона
противоречало на твърденията му за нищожност на неустойката, поради противоречие с
добрите нрави. Това било така, защото, съгласно трайната практика на ВКС, фактическият
състав на заобикаляне на закона инкорпорира един обективен елемент - две или повече
действителни съглашения, като всяко от тях само по себе си противоречило на
повелителните правила, съдържащи се в нормативните актове, и един субективен елемент -
обща съзнавана и от двете страни по съглашенията цел за постигане на забранен от правото
резултат, посредством сключването на сделките. За да е налице заобикаляне на закона, било
необходимо правно недопустимият резултат да бъде постигнат с няколко действителни
съглашения.
В конкретния случай, не са били налице нито обективният, нито субективният
елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона. Доколкото ищецът твърдял, че
неустоечното задължение е недействително на собствено основание, то същото не би могло
да бъде част от валидно извършени сделки, чрез които да се постигане забранен от правото
резултат. С оглед на това, то не би могло да бъде част от сделки, целящи заобикалянето на
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неоснователно било твърдението на ищеца, че в годишния
процент на разходите следвало да бъде включен и размерът на уговорената неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Това противоречало пряко
на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Уговорената неустойка била обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение. Обезщетението по дефиниция не попадало в
общите разходи и не можело да се взема предвид при изчисляване на ГПР. От тук следвало,
че неустойката не влиза в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на
възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните, тя няма такава
функция.
На следващо място, относно твърдението, че действителния ГПР е различен от
посочения в договора, ответникът излага, че видно от съдържанието на представения
договор за потребителски кредит, в същия са били посочени всички допускания, взети
предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече,
редът за определяне на годишния процент на разходите бил дефиниран императивно в чл.
19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР, в размер на 48.78 %, бил
изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния
5
договор единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен процент.
Горепосоченото било застъпено и в практиката на СЕС. Съгласно чл. 4, параграфи
1 и 2 от Директива 87/102, договорът за кредит трябвало да се изготви в писмена форма и в
него трябвало да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде
променян. В чл. 1а от тази директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл.
4, буква „а“ от нея се уточнявало, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия
разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единната математическа
формула, имало съществено значение /в този смисъл Определение от 16 ноември 2010
година Pohotovost С-76/10, EU: С:2010:685, т. 69 и 70/. В случая, към момента, в който
договорът бил сключен, предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната
изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен
срок от сключване на договора. В процесния договор ясно било определен размера на ГПР,
а именно 48.78%, ясно бил посочен и размерът на възнаградителната лихва - 40.05%, с оглед
на което било изпълнено задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочва се съдебна
практика.
Сочи се, че не е налице заблуждаваща търговска практика при посочването на ГПР
в договора за кредит. В тази връзка, противно на посоченото ГПР бил изчислен въз основа
на компонентите заложени в Приложение № 1 на ЗПК, като неговата стойност била ясно -
цифром посочена в договора. Оплакването за наличието на нелоялна търговска практика,
поради прилагане на ГПР, различен от посочения в договора било несъстоятелно. Съгласно
параграф 13, т. 23 от ДР на ЗЗП "търговска практика" била всяко действие, бездействие,
поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и
маркетинг, от страна на търговец към потребител, което било пряко свързано с
насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на
потребителите. Съгласно нормата на чл. 68д, ал.1 от ЗЗП, търговска практика е
заблуждаваща, когато съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или
когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в
състояние да въведе в заблуждение средния потребител и има за резултат или е възможно да
има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на
търговската практика.
Твърди се, че в договора за кредит ясно са били посочени параметрите на
главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка, в случай че
потребителя не предостави исканото обезпечение. В ГПР размерът на неустойката не бил
включен, по аргументите в т. 3 на настоящото изложение. Още при сключването на договора
потребителят могъл да направи преценка за икономическите последици от сключения
договор. Не било налице никаква подвеждаща информация, която може да въведе
потребителя в заблуждение и да повлияе на решенията дали да сключи или не процесния
договор. Счита се, че преценка на възможността за въвеждане в заблуждение на потребителя
следвало да се направи спрямо средния потребител. Българският законодател не бил дал
легално определение на понятието среден потребител. С оглед § 13а, т. 12 ЗЗП
законодателят бил въвел Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
11.05.2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители
на вътрешния пазар /Директива 2005/29/ЕО, Директива за нелоялни търговски практики/.
Съгласно т. 18 на преамбюла на директивата общностният акт приема като база за
сравнение средния потребител, който бил сравнително добре информиран и сравнително
6
наблюдателен и предпазлив, като отчита обществените, културни и лингвистични фактори,
които се тълкуват от Съда на Европейския съюз. СЕС трайно е приел, че националните
юрисдикции трябва да вземат предвид възприятието на средния потребител, който бил
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен. В същия
смисъл е имал повод да се произнесе и ВАС с Решение № 8601 от 16.06.2011 г. по адм. д. №
1275/2011 г., VII отд. на ВАС. Посочва се, че дори и съдът да прогласи процесната клауза за
неустойка по договора за паричен заем за нищожна, същото не водило автоматично до
противоречие на договора с изискванията на чл. 11. ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал.4
ЗЗД нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия договор.
Следвало да се вземе предвид, че прогласяване нищожността на неустоечната клауза не
обосновавала нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК.
Моли съдът да отхвърли изцяло предявения иск срещу „Сити Кеш“ ООД като
неоснователен и недоказан. Претендира за направените по делото разноски. Прави
възражение за прекомерност на платения от ищеца адвокатски хонорар.
Съдът е приел за съвместно разглеждане по делото предявен от ответника „СИТИ
КЕШ“ ООД против ищцата Й. Ч. насрещен иск, с правно основание чл. 240 ЗЗД, вр. с чл.9
ЗПК, с който се иска съдът да осъди последната да заплати на „Сити кеш“ ООД сумата от
1365.64 лв. представляваща сбор от сумите на непогасената главница по падежирали вноски
по договор за кредит № ........... от 31.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба, до окончателното плащане. Поддържа, че на 31.07.2021 г.
между страните по делото бил сключен договор за паричен заем, като „СИТИ КЕШ“ ООД
предоставило на Й. Ч. сумата от 1400 лв., при уговорени 29 седмични вноски, ГПР 48.78%,
ГЛП 40.05%. В приложимия към договора погасителния план били посочени номера на
вноската, падежа, сумата за главница и лихва, както и дължимата неустойка, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от договора. До датата на
подаване на настоящия иск ответницата по насрещния иск била извършила три плащания на
обща стойност 219 лв. С посочената сума са погасени задължения за възнаградителна лихва
в размер на 184.64 лв., и главница в размер на 34.36 лв. Дължима оставала сумата от 1365.64
лв. по главницата. Към момента на предявяване на настоящия иск всички вноски по кредита
били падежирали, с оглед на което за настъпване на изискуемостта на претендираната сума
по главница, не било необходимо допълнително изявление от страна на кредитора. Сочи се,
че размерът на възнаградителната лихва по договора за заем била определена, съгласно
нормативно установените правила. В договора за заем страните установили, че потребителят
ще дължи заплащането на възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент -
40.05%, при годишен процент на разходите 48.78%, като същият е в рамките на предвидения
в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер - не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Законът не въвеждал изискване или
ограничение на размера на възнаградителната лихва. Посочва се съдебна практика в тази
връзка.
Счита, че не е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която
страните могат да уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и противоречие с
добрите нрави, досежно възнаградителна лихва в размер на 40.05%, след като ГПР бил в
законовите рамки на чл. 19, ал.4 ЗПК.
В условията на евентуалност, ако съдът обяви за недействителен договор за заем
7
№ ........... от 31.07.2021 г., „Сити кеш“ ООД моли да бъде осъдена Й. Г. Ч. да му заплати
сумата от 1181 лв., представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредит №
........... от 31.07.2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане. Моли в негова полза да бъдат присъдени сторените в настоящото
производство разноски. Претендира присъждане на направените деловодни разноски. Прави
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от ответната страна
адвокатско възнаграждение.
Посочва, че ответната страна може да извърши плащанията на дължимите от нея
суми по следната банкова сметка на дружеството: Банка: .................... в „Инвестбанк” АД, с
титуляр на сметката „Сити Кеш” ООД.
Ответницата по насрещния иск е депозирала писмен отговор, с който не оспорва
твърдението, че по процесния договор е заплатила само сумата от 219 лева, с която сума е
била погасена възнаградителната лихва, в размер на 184.64 лева, и главница, в размер на
34.36 лева. С оглед направеното признание по дължимото вземане по предявения насрещен
иск, счита, че съобразно разп. на чл. 78, ал. 2 от ГПК, не следва да дължи разноски.
В съдебно заседание ищцата редовно призована, не се явява, като по делото е
постъпила молба с вх. № 23082/11.10.2022 г. от упълномощения й представител, с която
поддържа изцяло исковата молба и представя списък с разноски. Ответното дружество,
редовно призовано, не изпраща представител.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:
Видно от представения с исковата молба препис от Договор за потребителски
кредит № ........... към искане № 9012925, на 31.07.2021 г. „Сити Кеш" ООД и Й. Г. Ч. са се
договорили ответника-кредитор, да предостави на ищцата-кредитополучател, кредит, в
размер на 1400 лева. Съгласно чл. 3 от договора, ищцата трябвало да върне сумата по
кредита от 1584.64 лева, при срок на кредита от 29 вноски. Посочени са ГПР в размер на
48.78 % и фиксиран годишен лихвен процент - 40.05%. Първото плащане било дължимо на
09.08.2021 г., а последното на 21.02.2022 г.
С подписването на Договора ищцата удостоверила, че надлежно е получила в брой
заемната сума от 1400 лева. Съгласно чл. 5 от Договора, страните се споразумели договора
за кредит да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения - безусловна банкова
гаранция или поръчител, отговарящ кумулативно на изрично посочените условия. В чл. 11
от Договора се посочва, че с подписването му кредитополучателят декларира, че му е
известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 5
обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължи на
кредитора неустойка, в размер на 996,36 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно
посочен в Приложение 1 към договора за кредит.
Видно от представеното Приложение 1, неустойката от 996,36 лева се заплаща на
двадесет и девет месечни вноски, заедно със задължението за главница и договорна лихва,
8
като в този случай месечната вноска е в размер на 89.00 лева, а общо дължимата сума по
договора за паричен заем възлиза на 2581 лева.
Ищцата претендира нищожност на уговорената клауза за неустойка на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, вр. с чл. 21 ал. 1 от ЗПК.
Размерът на непогасения остатък от чистата стойност на кредита /игнорирайки
начислените и погасени суми за възнаградителна лихва/, формирана като остатък от
непогасената главница е 1181 лева.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът стига до следните
правни изводи:
Безспорно установено по делото е, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен на 31.07.2021 г. Договор за потребителски кредит №
........... към искане № 9012925. Няма спор между страните, че ответникът "Сити кеш" ООД
представлява финансова институция по смисъла на чл. 9 ал. 2 от ЗПК, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от
ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител, по смисъла на чл. 9 ал. 3 от
ЗПК.
В чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № ........... е уговорено
задължение на ищцата да заплати неустойка в размер на 996,36 лева, в случай че не
предостави на кредитора договореното обезпечение в тридневен срок от сключването му
или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора. Според чл. 5
от договора обезпечението може да бъде безусловна банкова гаранция или поръчителство,
при посочени за последното условия.
Ищецът претендира нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези
наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности, които са общи за
всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло,
а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения,
намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
9
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №
2293/2015 г., ІІІ г. о., ГК/.
В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до обезпечаване задължението си, чрез осигуряване на
поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения, тъй като изискванията към поръчителя са многобройни, като за
част от тях длъжникът не би могъл да получи информация. Прехвърлянето на тези
задължения на заемополучателя води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да
възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за
начисляване на неустойката. Само поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави
нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал.1 ЗЗД.
Освен изложеното, клаузата за неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 92
ЗЗД, тъй като не обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на
основното договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от
заемодателя изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така
заемополучателят би дължал неустойка дори и при изпълнение на същинското си
задължение по заемния договор, ако не осигури банкова гаранция или поръчителство.
Подобна уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на
присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в
необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно
задължение, както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност на клаузата
за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № .........../31.07.2021 г.
поради накърняване на добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.
Наред с основанието с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД ищецът обосновава
нищожността на неустоечната клауза и с основания по чл. 19, ал.4 от ЗПК, във вр. с чл. 21,
ал. 1 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
С оглед на така заявеното кумулативно съединяване на искове за нищожност
следва да се отбележи, че при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които
произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от
кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако правните последици,
които законът свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този случай,
независимо от поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да
разгледа исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един
от тях в поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл. 26
ЗЗД. С уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не
дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и не
следва да ги разглежда. Допустимо е кумулативно обективно съединяване на искове на
обявяване на нищожност на няколко различни основания, ако прогласената от съда
10
нищожност на сделката ще има различни правни последици за страните с оглед на всяко
едно въведено основание /в този смисъл е решение № 97 от 08.02.2013 г. по търг. д. №
196/2011 г. на ВКС/.
Същият проблем е засегнат и в определение № 494 от 05.08.2011 г. по ч. гр. д. №
267/2011 г. на ВКС, в което се казва следното: "Предметът на иска се определя от страните,
правопораждащи юридически факти /основание/ и петитум. При иск за нищожност на
сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и, когато
основанията са повече от едно /напр. липса на форма, липса на съгласие, заобикаляне на
закона и т. н. /, има множество искове. Възможно е те да бъдат предявени в самостоятелни,
отделни искови производства или с една искова молба. Във втория случай ще е налице
обективно съединяване на искове, като според настоящия състав, то е в евентуалност,
независимо от поддържаното от ищеца и съдът дължи разглеждане в поредност, съответна
на естеството на поддържания порок.
Нищожната сделка не съществува за правния мир и след като това е признато,
няма правен интерес от установяване на същото, но на друго основание. Ето защо, дори
искове за нищожност на една и съща сделка да са предявени от едни и същи страни в
различни процеси, те ще са допустими с оглед чл. 95, ал. 1 и чл. 224 ГПК от 1952 г. (отм.) и
съответно чл. 126, ал. 1 и чл. 299 ГПК от 2007 г., но ако един от исковете бъде уважен с
влязло в сила решение, тогава второто висящо или новопредявено дело, ще се яви
недопустимо поради липса на правен интерес. Търсеният резултат е вече постигнат. Същото
правило важи и когато исковете за нищожност на една и съща сделка са предявени в общ
процес. Съдът в този случай е длъжен да събере доказателства и изслуша доводите и
становищата на страните по всички наведени пороци на сделката, като решението ще се
постанови по правилата за евентуално обективно съединяване на искове.".
В разглеждания случай правните последици, с които законът свързва нищожността
на всяко от заявените от ищеца основания са едни и същи и се свеждат до недължимост на
неустойката, уредена в клаузата по чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит №
.........../31.07.2021 г. С оглед на това и съобразявайки изложението по-горе съображения на
ВКС, съдът намира, че не следва да се произнася по нищожността на неустоечната клауза на
основанията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП.
По предявения насрещен иск:
Ответникът е предявил насрещен иск за заплащане на сумата 1365,36 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит №
.........../31.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл. 9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
11
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не е спазено и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 48,78 %/.
Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит липсва яснота, относно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото
е предвидена дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит
между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за кредит,
длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов
12
ресурс.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 1400 лв., която сума е реално
получена от ответницата. По делото се установи, че ответницата е заплатила по кредита
сумата от 219 лв. Следователно от дължимата от ответницата чиста стойност на кредита
следва да бъде приспадната сумата 219 лева, в резултат на което дължимата от ответницата
по договора за кредит сума е в размер на 1181 лв., представляваща неплатена част от
главницата.
Ето защо предявеният насрещен иск за заплащане на главница по договор за
потребителски кредит № .........../31.07.2021 г. се явява основателен и следва да бъде уважен
до размера на 1181 лв., а в останалата част до претендирания размер 1365,36 лв. следва да
бъде отхвърлен като неоснователен.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищцата направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса.
На процесуалния представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение,
което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА. С оглед
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на адвоката на ищцата се следва сумата 300 лв. На основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на адвокат М. М. се дължи и възнаграждение,
съобразно отхвърлената част от насрещния иск в размер на 43,96 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъде осъдена ответницата по
насрещния иск Й. Г. Ч. да заплати на ищеца "СИТИ КЕШ" ООД, гр. София направените по
делото разноски, съразмерно с уважената част от иска в размер на 133.73лв.,
представляващи държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/ последното
определено, в размер на 100 лв. съобр. разп. на чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ/. Неоснователно се явява възражението на ответницата по насрещния иск
за недължимост на разноските, на осн. чл. 78, ал.2 от ГПК, тъй като в случая се установява
неплащане на претендираната сума по насрещния иск, поради което, по арг. на
цитираната разпоредба ответницата е дала повод за завеждане на насрещния иск /
Определение № 605 от 10.06.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1093/2001 г., II г. о., Определение
№ 475 от 1.12.2005 г. на ВКС по ч. т. д. № 275/2005 г., II о., Търговска колегия на ВКС/.
Водим от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна по иск на Й. Г. Ч. от гр. ............................., против "СИТИ
КЕШ" ООД, гр. София, ул. "Славянска" 29, ет. 7, ЕИК *********, представлявано от
Николай Пенчев Пенчев, клаузата за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски
13
кредит № .........../31.07.2021 г., поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА Й. Г. Ч., с адрес: гр. ............................., да заплати на "СИТИ КЕШ"
ООД, гр. София, ул. "Славянска" 29, ет. 7, ЕИК *********, представлявано от Николай
Пенчев Пенчев, сумата 1181 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № .........../31.07.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ насрещния иск в останалата част до
претендирания размер от 1365,36 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, гр. София, ул. "Славянска" 29, ет. 7, ЕИК
*********, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на Й. Г. Ч. от гр.
............................., сумата 50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, гр. София, ул. "Славянска" 29, ет. 7, ЕИК
*********, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на адвокат М. М. от АК –
Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. "Пещерско шосе" № 81, ет. 3, ап. Б, сумата
343,96 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА Й. Г. Ч. от гр. ............................., да заплати на "СИТИ КЕШ" ООД, гр.
София, ул. "Славянска" 29, ет. 7, ЕИК *********, представлявано от Николай Пенчев
Пенчев, сумата 133.73 лева, представляваща разноски по делото.
Присъдените в полза на "СИТИ КЕШ" ООД, гр. София, ул. "Славянска" 29, ет. 7,
ЕИК202531869, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, суми могат да се заплатят по
банкова сметка
...................... в „Инвестбанк“ АД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
14