Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Валери Събев | |
за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивнa жалбa, подадена от „З. Е.” Е., чрез управителя на дружеството Ж. Т., срещу решение № 124/14.11.2014г. по гр. д. № 67/2014г. по описа на районен съд гр. Д. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск за обявяване за относително недействителен по отношение на дружеството на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 21, том ІІ, рег. № 2807, дело № 202/2013г. на нотариус С.Ч., с който „А – М” О. е продало на З. П. подробно описан недвижим имот. С решението е отхвърлен и искът за обявяване за относително недействителен по отношение на жалбоподателя на договор за покупко-продажба на същия недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 70, том ІІ, рег. № 3488, дело № 248/2013г. на нотариус С.Ч., с който З. П. е продала на „Н. ММ” Е. имота. „З. Е.” Е. е осъдено да заплати на „Н. ММ” Е. направените по делото разноски. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно. Развити са подробни съображения, че пред първата инстанция е доказано, че ответницата П. е имала умисъл за увреждане на ищеца. Направен е подробен анализ на приетите доказателства, като е посочено, че от тяхната съвкупност може да се направи извод за знанието на П.. Изложено е, че първата инстанция е игнорирала основни факти по делото. Твърди се, че недобросъвестността на З. П. се доказва от система от доказани по делото факти, която е описана подробно в жалбата. Развиват се доводи за противоречия в обясненията, дадени в хода на производството отА.Т. и З. П.. Поради тази причина в жалбата се сочи, че първата инстанция неправилно е дала вяра на тези обяснения. Изложено е, че неразривната връзка между осъществените сделки и техните особености, подкрепени от останалите доказателства по делото, доказват недобросъвестността на П.. С оглед изложеното до съда е отправено искане да отмени обжалваното решение, а вместо него да постанови ново, с което да уважи предявените искове изцяло. Ответните страни по жалбата – „А – М” О., З. К. П. и „Н. – ММ” Е., чрез пълномощниците си адв. Р. и адв. Д., излагат съображения за правилност на обжалваното решение. Развиват подробно доводите си, че ответницата З. П. е трето добросъвестно лице по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Излага се, че по делото не е доказано нейното знание за увреждане на ищеца. Извършен е подробен анализ на събраните по делото доказателства, като е посочено, че същите подкрепят извода за добросъвестност на П.. Развити са съображения в подкрепа на тезата, че първата инстанция е обсъдила всички релевантни факти по делото. До съда е отправено искане да потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от жалбоподателя. Великотърновският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от „З. Е.” Е. с искове чл. 135 ЗЗД. В исковата молба е изложено, че ответникът „А – М” О. е продал на З. П. единствения си недвижим имот с цел да увреди кредитора си – „З. Е.” Е.. Посочено е, че впоследствие със същата цел З. П. е продала същия имот на „Н. ММ” Е.. Развити са съображения, че тези сделки са увредили кредитора, както и че е налице субективният елемент на увреждането. Поради тази причина ищецът е поискал съдът да постанови на основание чл. 135 ЗЗД относителната недействителност на сделките. Пред първата инстанция от ответниците е подаден общ отговор на исковата молба. С него са оспорени твърденията в исковата молба, че процесните сделки са извършени с цел и намерение от страна на договарящите за увреждането на „З. Е.” Е.. Развити са подробни съображения в насока, че намерение за увреждане не е било налице. Наведени са фактически твърдения, че с първото от процесните даренияА.Т., като управител на „А – М” О. е целял процесният имот да излезе от патримониума на дружеството, тъй като искал да прекрати брака си с М.М., с която бил и съдружник в дружеството при равни дялове. Изложено е, че впоследствие кризата в отношенията между тях е преодоляна, поради което той поискал от П. да върне имота обратно в патримониума на дружеството отново чрез дарение. Отделно са изложени и доводи за липсата на увреждане за ищеца, тъй като процесният имот е ипотекиран в полза на трето лице, поради което този кредитор не е имал възможност да се удовлетвори от него. С оглед изложеното до съда е отправено искане за отхвърляне на предявените искове. От фактическа страна по делото се установява следното: Между страните не се спори, а и от представените пред първата инстанция писмени доказателства (Решение от 25.06.2013г. на Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация по вътрешно арбитражно дело № 13/2013г. и изпълнителен лист, издаден въз основа на решението) се установява, че „А – М” О. иА.Т. са осъдени да заплатят на „З. Е.” Е. сумата от 76 239,05 лв., представляваща стойност на доставени горива, сумата от 19 059,78 лв., представляваща договорна неустойка за забавено плащане върху главницата, както и законната лихва върху главницата, считано от 09.04.2013г. до окончателното й заплащане. Длъжниците са осъдени да заплатят на дружеството и сумата от 7451 лв., представляваща разноски за арбитражното производство. От приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, а и от изявленията на управителя на „А – М” О. се установява, че към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция въпросната сума все още е била дължима. Не се спори между страните, че между „А – М” О., З. П. и „Н. ММ” Е. последователно са сключени няколко сделки. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 185, том І, рег. № 2434, дело № 168 от 01.08.2013г., издаден от нотариус С.Ч., „А – М” О. дарило на З. К. П. следния свой собствен недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 73403.110.30, град Т., община Т., област Г., по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-83/10.12.2009г. на изпълнителен директор на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. Т., п.к. 5350, ул. „П.Е.” № 7, с площ от 560 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за бензиностанция, газостанция, номер на предходен план: 1979, кв. 2, парцел V, при граници на имота: 73403.110.22, 73403.110.28, 73403.110.32, 73403.110.31 и сграда, която попада върху имота с идентификатор 73403.110.30.1, със застроена площ от 55 кв. м., брой етажи – 1, с предназначение сграда за търговия. Преди сключване на сделката било проведено общо събрание на съдружниците в „А – М” О., в което участвалиА.Т. и М.М., обективирано в протокол от 01.07.2013г. (на л. 72 от делото пред първата инстанция). На общото събрание било взето решение дружеството да прехвърли имота чрез дарение или продажба. С нотариален акт № 14, том ІІ, рег. № 2755, дело № 196 от 29.08.2013г., издаден от нотариус С.Ч., З. К. П. дарила същия недвижим имот на „А – ╠” О.. Видно от представения протокол от 26.08.2013г. (на л. 69 от делото пред първата инстанция) за придобиването на имота чрез дарение дружеството взело решение на проведено на 26.08.2013г. общо събрание на съдружниците (Антон Т. и М.М.). Дружеството „А – М” О. продало на З. К. П. посочения по-горе недвижим имот с нотариален акт № 21, том ІІ, рег. № 2807, дело № 202/2013г. от 30.08.2013г., издаден от нотариус С.Ч., за сумата от 15 000 лв. От приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза се установява, че във връзка с посочената продажба в счетоводството на „А – М” О. е осчетоводено получаването на сумата от 9000 лв. на дата 30.08.2013г., както и на сумата от 6000 лв. на дата 02.09.2013г. По нотариалното дело се съдържа доклад за пазарна оценка на недвижимия имот, приет като доказателство от първата инстанция (на л. 65 – л. 68 от делото), според който стойността на оценявания имот по средни пазарни цени е в размер на 19 276 лв. Впоследствие с нотариален акт № 70, том ІІ, рег. № 3488, дело № 248/2013г. от 21.10.2013г., издаден от нотариус С.Ч., З. П. продала на „Н. ММ” Е. същия недвижим имот срещу сумата от 2000 лв., която според заключението на съдебно-счетоводната експертиза е осчетоводена като разход в счетоводството на дружеството. За придобиването на имота решение било взето от общото събрание на дружеството в лицето на едноличния собственик на капитала – М.М. (видно от протокол от 02.10.2013г. за проведеното общо събрание – на л. 70 от делото пред районния съд). При сключване на сделката „Н. ММ” Е. било представлявано от адв. З. П. по силата на издадено от М.М. пълномощно от 10.10.2013г. (на л. 71 от делото пред първата инстанция). Видно от справка по лице за периода 01.01.1992г. – 30.10.2013г., издадена за „А – М” О. от службата по вписванията гр. Т. и от нотариален акт № 189, том І, рег. № 1433, дело № 169 от 2010г., издаден от нотариус Ч., върху посочения недвижим имот е учредена договорна ипотека от 22.07.2010г. в полза на „Интернешънъл Асет Банк”. От приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза се установява, че към 30.08.2013г. „А – М” О. имало задължения към „Интернешънъл Асет Банк” в размер на 120 602,94 лв., а към 21.10.2013г. – в размер на 116 950,90 лв. Установява се, че към момента на изготвяне на експертизата (26.06.2014г.) „А – М” О. не е имало задължения към „Интернешънъл Асет Банк”. От приетия като доказателство договор за заместване в дълг № 002/14.02.2014г. се установява, че „А – М” О. било заместено в дълга си към „Интернешънъл Асет Банк” от „Н. – ММ” Е., като било уговорено ипотеката върху процесния недвижим имот да остане в сила и да обезпечава задължението към кредитора. Пред първата инстанция по реда на чл. 176 ГПК са дадени обяснения от ответницата З. П. и от управителя на „А – М” О. –А.Т.. В обясненията си Т. посочва, че отношенията със съпругата му (М.М.) са влошени, тъй като от три години тя е извън България, и той иска да се разведе с нея. С цел по-лесен развод той не искал процесният недвижим имот да остава в патримониума на „А – М” О., в което съпрузите са съдружници. Посочил е, че съпругата му изобщо не се е връщала в България през посочения период от три години. Т. е заявил, че между управляваното от него дружество, З. П. и „Н. – ММ” Е. не са сключвани други сделки, освен процесните. Обяснил е, че се наложило дареният на П. имот да бъде върнат обратно в патримониума на „А – М” О. (отново чрез дарение) поради счетоводни проблеми в дружеството. Според Т. малко преди осъществяване на първото дарение З. П. била уведомена устно за ипотечния кредит на дружеството към „Интернешънъл Асет Банк”. В обясненията си Т. е посочил, че не му е известно З. П. да е знаела, че има арбитражно дело срещу управляваното от него дружество, като не знае дали й е било известно, че извършеното към нея дарение би било по-лесно за атакуване чрез иск по чл. 135 ЗЗД. Ответницата П. е дала обяснения, че с нея се е свързала съпругата наА.Т.. Поради влошените отношения между съпрузите Т.а поискала от ответницата да и съдейства за излизането на процесния имот от патримониума на „А – М” О., като го придобие. Т.а се свързала с П. чрез общ познат, като не са разговаряли лично, а само по телефон и по „скайп”. Ответницата е дала обяснения, че преди Т.а да се свърже с нея двете не са се познавали, като бъдещи съвместни дейности са мотивирали П. да приеме дарението. Ответницата също посочва, че между нея и другите две дружества ответници не са сключвани сделки извън процесните. След като получила имота чрез дарениÕ П. го върнала обратно в патримониума на „А – М” О. отново чрез дарение, тъй като М. Т.а я информирала, че са налице счетоводни проблеми, свързани с дарението на имота, и я помолила да го върне. По-късноА.Т. обяснил, че проблеми относно осчетоводяването на имота налагат връщането му обратно чрез дарение. Впоследствие П. решила да придобие процесния имот чрез покупко-продажба, като заплатила за покупката му със свои пари. След като придобила имота П. установила, че не може да се справи с управлението и стопансиването му, поради което казала на М. Т.а, че иска да се разпореди с него. Т.а предложила на ответницата 2000 лв. от името на „Н. – ММ” Е. и тя се съгласила, тъй като искала възможно най-бързо да прехвърли собствеността върху този имот. Ответницата е посочила, че е била информирана и от двамата съпрузи за размера на кредита, който „А – М” О. имало към „Интернешънъл Асет Банк”. П. е дала обяснения, че й е известен искът по чл. 135 ЗЗД, като направила справки в Агенцията по вписванията за вписана ипотека на имота, както и при съдебни изпълнители дали има изпълнителни дела срещу дружеството. Тези справки й били достатъчни, за да закупи имота. Ответницата е дала обяснения, че не е семейна приятелка със семейство Т.и, но е учила в едно училище с М. Т.а. Посочила е, че има такъв спомен, но не е установила този факт когато видяла Т.а по „скайп”. Заявила е, че не й е било известно за арбитражно дело срещу „А – М” О., като е научила за него в момента, в който и била връчена исковата молба по настоящото дело. За оборване обясненията на ответниците от ищеца са представени писмени доказателства, които са приети пред първата инстанция – протокол-решение от общо събрание на „А – М” О. от 01.04.2014г. (на л. 117 от делото пред първата инстанция), заявление за вписване на обстоятелства относно дружество с ограничена отговорност А 4 (на л. 108 – л. 115 от делото пред първата инстанция) и договор за правна защита и съдействие от 25.09.2013г. (на л. 116 от делото). От протокол-решение от общо събрание се установява, че на 01.04.2014г. съдружниците в „А – М” О. (М. Т.а иА.Т.) приели годишния финансов отчет на дружеството за 2013г. и отчет за приходите и разходите за персонала за периода 01.01.2013г. – 31.12.2013г. От договор за правна защита и съдействие се установява, че на 25.09.2013г. „Н. ММ” Е., чрез Марияна Т.а, упълномощило адв. З. К. да осъществява правна помощ в полза на дружеството. От представеното заявление за вписване на обстоятелства относно дружество с ограничена отговорност се установява, че първоначалното вписване на дружеството в търговския регистър било осъществено чрез подаване на заявление от страна на адв. З. К. П.. За установяване на релевантни за спора факти пред първата инстанция са разпитани свидетелите Д. К. и Р. Р.. От показанията на св. К. ... се установява, че същата познаваА.Т. в качеството му на клиент на управляваните от Т.дружества („З. – Е” О. и „З. Е.” Е.). През месец януари 2014г. К. станала свидетел на среща, която се провела между Ж. Т. иА.Т.. Разговорът бил на висок тон, като свидетелката чула репликите, които си разменят посочените лица, тъй като в същото време осъществявала трудовите си функции в съседното помещение, като неколкократно влизала и в помещението, където се провеждала срещата. По време на разговора Ж. Т. попиталА.Т. „защо са направили този цирк с бензиностанцията, за един месец сто сделки, за да я спасят от нас”. Според свидетелката Т. отговорил, че „така го е посъветвала адвокатката му, която е купила бензиностанцията и е приятелка или съученичка на съпругата му”. Въпросната адвокатка заявила на Т., че така ще спаси бензиностанцията. От показанията на свидетеля Р. се установява, че М. Т.а е от 3 - 4 години в Австрия, като свидетелят поддържал контакт с нея във връзка с дейността на дружеството. Установява се, че Т.а се интересувала за личния живот на съпруга си, като питала свидетеля дали той излиза вечер. Свидетелят знаел, че съпрузите са в обтегнати отношения. М. Т. му споделяла за задължения на дружеството, изразяващи се в кредит към банка. Р. посочил, че не познава З. П., като контактите му с нея са били единствено през септември и октомври месец 2013г., когато тя идвала в бензиностанцията и се представяла като неин собственик. Свидетелят предполага, че в момента отношенията между М. Т.иА.Т. са по-добри. За установяване на релевантни факти пред първата инстанция е изслушана и приета съдебно-оценителна експертиза. След извършена оценка на процесния имот (включващ дворно място и сгради) вещото лице е направило извод, че справедливата му пазарна стойност е в размер на 37 400 лв. Вещото лице е уточнило, че оценката е извършена без да се вземат предвид съоръженията, които се намират в имота във връзка с предназначението му като бензиностанция. Посочило е, че ако се вземат предвид тези съоръжения, както и специфичната дейност, която се развива в процесния имот, оценката му би била по-висока. По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза. Освен посочените по-горе изводи експертизата е дала заключение, че „А – М” О. има задължения и към „З. Е” О. – в размер на 41 360,59 лв. към 01.08.2013г. и към 29.08.2013г. и в размер на 24 984,88 лв. към 26.06.2014г. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По съществото си обжалваното решение е неправилно. Съображенията на съда за този извод са следните: Предявени са конститутивни искове с правно основание правно основание чл. 135 ЗЗД. Ищецът по тези искове следва да докаже елементите на фактическия състав на правото по чл. 135 ЗЗД: 1. качеството си на кредитор на длъжника; 2. извършеното увреждащо действие на длъжника и 3. субективния елемент. За доказване на субективния елемент в доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че З. П. е съзнавала, че със закупуването на процесния имот от „А – М” О. се увреждат интересите на „З. Е.” Е.. По отношение на втората атакувана сделка е налице презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, поради което във връзка със субективния елемент в доказателствена тежест на ответника е докаже, че е бил добросъвестен при сключването й (каквито указания са му дадени от първата инстанция). По делото не е спорно, че към момента на сключване на процесните сделки (а и към настоящия момент) „З. Е.” Е. е имало качеството „кредитор” по отношение на „А – М” О.. Освен, че не е спорен този факт се установява и от приетите по делото доказателства - Решение от 25.06.2013г. на Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация по вътрешно арбитражно дело № 13/2013г. и изпълнителен лист, издаден въз основа на решението, както и от заключението съдебно-счетоводна експертиза и изявленията на управителя на „А – М” О.. По делото не се спори, че „А – М” О. извършило разпореждане с единствения си недвижим имот като го продало на З. К. П. с нотариален акт № 21, том ІІ, рег. № ..., издаден от нотариус С.Ч., за сумата от 15 000 лв. Не се спори, че П. също се разпоредила с имота чрез продажбата му на „Н. ММ” Е., осъществена с нотариален акт № 70, том ІІ, рег. № 3488, дело № 248/2013г. от 21.10.2013г., издаден от нотариус С.Ч., срещу сумата от 2000 лв. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първата инстанция, че със сключването на процесните сделки на практика е извършено увреждащо действие по отношение на кредитора „З. Е.” Е.. Съгласно установената практика на Върховния касационен съд, всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора ( в този смисъл напр. решение № 639 от 06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009г. ІV г.о. ВКС, решение № 407 от 29.12.2014г. по гр.д. № 2301/2014г. ІV г.о. ВКС и други). В тази връзка неоснователни са възраженията, които ответниците са навели пред първата инстанция, че не е налице увреждане на кредитора, тъй като процесният имот е ипотекиран в полза на друго лице, което е привилегировано да се удовлетвори от него. Както се посочи чрез извършване на разпореждане имуществото на длъжника намалява, като това е релевантният обективен факт, който води до извод, че е налице увреждане за кредитора. Без значение е бъдещото развитие на отношенията, тъй като то зависи от несигурни събития. Освен изложеното настоящият съдебен състав споделя и всички останали доводи на първата инстанция за наличието на увреждащо действие за кредитора с процесните сделки (вкл. и че имущественото състояние на длъжника подлежи на изследване в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, но не и в хипотезата на предявен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД), поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на решението в тази им част. Основният спорен по делото въпрос се свежда до наличието на субективен елемент за увреждане по двете атакувани сделки. В тази връзка съдебният състав достигна до следните правни изводи: По отношение на нотариален акт № 21, том ІІ, рег. № ...., издаден от нотариус С.Ч., с който процесният имот е продаден от „А – М” О. на З. К. П.: В чл. 135, ал. 1 ЗЗД е въведено изискване длъжникът и лицето, с което той договоря (при възмездна сделка), да са знаели, че със сключването й увреждат кредитора. В тази връзка следва да се има предвид, че знанието на длъжника произтича от съществуването на негово задължение, което не е удовлетворено. В настоящия случай „А – М” О. е било длъжник на „З. Е.” Е. към момента на сключване на процесната сделка. Ето защо длъжникът безспорно е знаел за съществуването на негово задължение към кредитора, което не е удовлетворено, поради което по делото се установи наличието на субективен елемент по отношение на „А – М” О.. Относно начина и доказателствените средства, въз основа на които следва да се установи знанието на лицата, с които длъжникът е договарял, за увреждане на кредитора, ВКС се е произнесъл по задължителния ред на чл. 290 ГПК - напр. с решение № 218 от 11.10.2013г. по гр. д. № 1778/2013г. на ІІІ гр. о. Дадено е разрешение, че знанието на приобритателя на недвижимия имот за увреждане на кредитора на неговия прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. Доказването не е необходимо да е пълно и главно. При липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. За наличие на знание е достатъчно приобритателят по транслативната сделка да е съзнавал, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота. В светлината на изложеното от съществено значение в случая е, че по делото се установяват факти, които макар и да имат косвено отношение към субективния елемент, разгледани в тяхната съвкупност, а и във връзка с преките доказателства, налагат краен извод, че у З. П. се е формирало знание, че в резултат на сделката, с която придобива процесния имот, съществува възможност кредиторът да се възпрепятства относно удовлетворяването си от стойността на този имот. Знанието е елемент от вътрешното субективно отношение на съответното лице към дадената сделка, като установяването му се извежда от съответните действия, които лицето извършва. В тази връзка по делото се установи, че близо месец след окончателното решение, с което е признат дълга на „А – М” О. към „З. Е.” Е. (на 25.06.2013г.), дружеството длъжник извършило дарение на единствения си недвижим имот в полза на З. П. - на 01.08.2013г. Впоследствие на 29.08.2013г. З. П. извършила дарение на същия имот в полза на „А – М” О., а на следващия ден (30.08.2013г.) дружеството отново се разпоредило с имота (този път чрез продажбата му) в полза на З. П. срещу сумата от 15 000 лв. Така описаната поредица от сделки е индиция за знанието на З. П., че със същите се уврежда кредиторът на дружеството, с което тя е договаряла. Това е така, тъй като в един сравнително кратък период от време ответницата е осъществила 3 сделки с дружеството, като първо е получила безвъзмездно имота, впоследствие го е върнала безвъзмездно на дружеството, а само ден по-късно отново го е придобила, но този път по възмезден начин. Осъществяването на такава поредица от сделки е напълно нелогично, доколкото не може да се приеме за логично даден правен субект да извърши дарение на даден имот, а на следващия ден да го закупи срещу 15 000 лв. Този извод се подкрепя и от твърденията на ответниците в хода на производството, изложени във връзка с описаната верига от сделки. С отговора на исковата молба е наведено, че управителят на „А – М” О. е дарил имота на З. П., с което е целял същият да излезе от патримониума на дружеството, в което другият съдружник е неговата съпруга, поради влошените отношения между съпрузите. Твърди се още, че впоследствие отношенията между съпрузите се подобрили, поради което управителят на дружество‗о решил отново да придобие имота. Впоследствие в хода на производството ответниците променят твърденията си като иА.Т. и З. П. твърдят, че връщането на имота в патримониума на юридическото лице се е наложило поради счетоводни проблеми. Тези противоречиви твърдения, дадени от самите ответници, подкрепят извода, че въпросните сделки не са сключени с целите, които се твърдят от ответните страни. И тук следва да се отбележи, че така наведените твърдения (освен, че са противоречиви) страдат и от липсата на логика. В хода на цялото производство от ответните страни се твърди, чеА.Т. и съпругата му не се познавали със З. П. преди сключването на процесните сделки. В тази връзка напълно нелогично е след като П. е получила един имот безвъзмездно от непознати за нея лица, само месец по-късно единствено по тяхна молба тя да се съгласи отново да върне имота по безвъзмезден начин в патримониума на управляваното от тях дружество. Очевидно и двете причини, които се изтъкват за връщането на имота (подобрение на съпружеските отношения, счетоводни проблеми в дружеството) са свързани единствено с вътрешни проблеми в „А – М” О., поради което няма никаква логика третото лице, което няма никаква връзка с посоченото дружество, единствено поради добрата си воля да върне имота в патримониума му. Този извод се подсилва в още по-голяма степен като се вземе предвид и фактът, че на следващия ден след като е дарила имота на дружеството З. П. го е закупила срещу сумата от 15 000 лв. Т.е. нейното намерение е било да притежава собствеността върху имота, като в тази връзка не е логично да го закупува за 15 000 лв. (след като го е притежавала) и то заради счетоводни (или други) проблеми на юридическо лице, с което тя няма никаква връзка. Така описаните последователно следващи факти в своята взаимна връзка логично водят до несъмнен извод, че ответницата П. е имала отношения сА.Т. и М. Т. и преди сключване на процесните сделки, като тези отношения не са възникнали във връзка единствено с тези сделки. Впрочем този факт се потвърждава и от доказателствата по делото. Обясненията на З. П. във връзка с отношенията й със семейство Т.и са вътрешно противоречиви. Самата тя първоначално заявява, че познава семейството единствено във връзка със сделките, които е сключила с тях за процесния имот. Впоследствие заявява, че е била съученичка с М.Т.а (т.е., че я познава и от по-ранен момент). Наред с това по делото са ангажирани и доказателства за упълномощаването на З. П. във връзка със създаването на дружеството „Н. ММ” Е. и осъществяването на правна помощ по отношение на юридическото лице. Т.е. очевидно между посочените страни са били налице и други отношения, а не само твърдените от тях в обясненията, дадени пред първата инстанция отА.Т. и З. П.. След като от фактите по делото се установи, че процесните сделки не са извършени с твърдените от ответниците цели, то като се вземе предвид хронологията на фактите по делото, може да се направи извод за знанието на З. П., че кредиторът на „А – М” О. ще бъде увреден. Това е така, тъй като на 30.08.2013г. П. е придобила процесния имот срещу сумата от 15 000 лв. На 20.09.2013г. въз основа на пълномощията, които са й дадени от М. Т.а, П. осъществила вписване в търговския регистър на дружеството „Н. ММ” Е. – с едноличен собственик на капитала М. Т.а и управителА.Т.. На 21.10.2013г. П. продала процесния имот на „Н. ММ” Е. срещу сумата от 2000 лв. Кратките срокове между осъществяването на тези сделки, кратките срокове между тях и датата, на която „А – М” Е. е станало длъжник на „З. Е.” Е., както и липсата на каквато и да е икономически логика в сделките, съпоставени с крайния резултат от тях, а именно: попадането на имота в патримониума на „Н. ММ” Е. (юридическо лице със същия управител като „А – М” О. и със собственик на капитала, който е съдружник в „А – М” О.), водят до краен извод, че целта на сделките е била именно увреждането на „З. Е.” Е.. Същевременно от действията на З. П. може да се направи и извод за нейното субективно отношение към увреждането на кредитора. В рамките на 2 месеца ответницата първо е придобила имота за 15 000 лв. (при положение, че само ден преди това е била собственик на същия), вписала е юридическо лице и е продала имота на новосъздаденото юридическо лице срещу сумата от 2000 лв. Продаването на имот със загуба от 13 000 лв. и то на юридическо лице, което е създадено от продавача и което продавачът е упълномощен да представлява, са все факти, които обосновават намерението на този продавач – да осъществи посредничество за преминаването на имота от длъжника „А – М” О. към юридическото лице „Н. ММ” Е., което няма никакви дългове към „З. Е.” Е.. Тази верига от косвени доказателства се потвърждава и от пряко доказателство по делото, каквото представляват показанията на св. Д. К. Същата е чула разговор между управителите на „З. Е.” Е. и „А – М” О.. От показанията й може да се направи извод, че за извършените многократни прехвърляния на процесния недвижим имот (с цел „спасяването” му от „З. Е.” Е.)А.Т. е получил съвет от своята адвокатка, която е купила имота и е приятелка на съпругата му. Т.е. от тези свидетелски показания се налага извод, че самата З. П. (доколкото по делото не се доказа друга адвокатка да е купувала имота) е дала съвет наА.Т. за осъществяването на процесните продажби. Този факт води до извод, че ответницата П. е съзнавала, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора, като именно тя е предложила осъществяването на сделката, за да бъде „спасен” имотът от „З. Е.” Е.. В тази връзка не се споделят изводите на първата инстанция, че в твърденията на св. К. не се съдържа изявление, от което да се направи извод, че ответницата е знаела, че посочените действия ще доведат до увреждане на кредитора. Свидетелката е пресъздала разговор, в койтоА.Т. е заявил, че за да „спаси” имота от „З. Е.” е извършил сделки, за което е бил посъветван от страна на ответницата П.. Следователно от фактите, които се установяват от този разговор, може да се направи извод, че е налице изявление на Т. в насока, че сделките са извършени не само със знанието, но и по инициатива на П.. Това е достатъчно, за да се приеме, че по делото се съдържа изявление, от което може да се направи извод, че ответницата е знаела, че посочените действия ще доведат до увреждане на кредитора. Съдът не споделя и доводите на първата инстанция, че показанията на тази свидетелка не могат да бъдат кредитирани. Вярно е, че в обясненията си по чл. 176 ГПК ответницата П. е заявила, че не е знаела за задължението на „А – М” О. към ищеца по делото. Следва да се има предвид, че в ГПК се отрича възможността твърденията на страната, с които тя претендира изгодни или отрича неизгодни за себе си факти, да бъдат третирани като доказателствено средство в процеса (арг. от чл. 175 ГПК). Ето защо това изгодно за П. твърдение не представлява доказателство по делото и само по себе си подлежи на доказване с доказателствени средства. Същевременно свидетелските показания следва да се преценяват по реда на чл. 172 ГПК. В тази връзка е принципно вярно, че св. Колева би могла да е заинтересована до известна степен от изхода на делото, доколкото е секретар на управителя на „З. Е.” Е.. Следва да се има предвид обаче, че след преценка по реда на чл. 172 ГПК, съдът достигна до извод, че степента на заинтересованост на тази свидетелка не е много висока, а освен това показанията й са логични и кореспондират на останалите факти по делото. С оглед множеството сделки, осъществени между „А – М” О., З. П. и „Н. ММ” Е., е напълно логично между управителя на „З. Е.” Е. (като кредитор) и управителя на другите две посочени дружества да се проведе разговор във връзка със задълженията към кредитора. Логично е и св. К.(в качество й на секретар на управителя Ж. Т.) да възприеме този разговор. Освен това показанията в тази насока на св. К. съвпадат с всички останали косвени доказателства по делото, от които се наложи изводът (посочен по-горе), че намерението на З. П. е било да осъществи посредничество за преминаването на имота от „А – М” О. към „Н. ММ” Е.. В тази връзка обясненията на З. П. в обратната посока (в качеството им на твърдения по делото) не се подкрепят от никакви други установени по делото факти. Разпитаният по делото свидетел Р. Р. не е навел конкретни факти, свързани с процесните сделки. Освен това както се посочи в обясненията на З. П. са налице противоречия, които са допълнителна причина същите да не могат да се приемат от съда за достоверни. Всичко изложено до тук води до краен извод, че веригата от косвени доказателства по делото, които са подкрепени и с пряко доказателство (показанията на св. К.), обосновава наличието на знание от страна на З. П. за увреждане на кредитора „З. Е.” Е.. При това положение във връзка с нотариален акт № 21, том ІІ, рег. № ...г., издаден от нотариус С.Ч., с който процесният имот е продаден от „А – М” О. на З. К. П., са доказани всички предпоставки на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Ето защо обжалваното решение, с което този иск е бÞл отхвърлен следва да бъде отменено, а вместо него – да бъде постановено друго, с което сделката да бъде обявена за относително недействителна. По отношение на с нотариален акт № 70, том ІІ, рег. № ...г., издаден от нотариус С.Ч., с който процесният имот е продаден от З. П. на „Н. ММ” Е.: Както се посочи по-горе по делото се доказа знанието на З. П. за увреждането на „З. Е.” Е. чрез закупуването на имота от нейна страна. Поради тази причина З. П. е имала знанието за увреждане на „З. Е.” Е. и при сключването на последващата разпоредителна сделка, с която е прехвърлила имота на „Н. ММ” Е.. Съдът споделя изводите на първата инстанция, че по отношение на тази сделка във връзка със субективното отношение на „Н. ММ” Е. действие следва да намери презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, според която знанието за увреждане се предполага. Налице е задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, според която оборимата презумпция за знание на увреждането, установена с чл. 135, ал. 2 ЗЗД, намира приложение и по отношение на юридическите лица, чиито собственици и управители са от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД – решение № 1. от 27.07.2011г. по гр.д. № 672/2010г. на ІІІ гр.о. При това положение с оглед факта, че собствениците и управителите на „Н. ММ” Е. и „А – М” О. попадат в кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД (управителят на двете дружества е един и същ, а съдружникът в „А – М” О. Марияна Т.а е едноличен собственик на „Н. ММ” Е.), то пред първата инстанция правилно е разпределена доказателствената тежест в смисъл, че ответниците следва да оборят презумпцията за знание на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. По делото не са ангажирани доказателства в тази насока, поради което съдът приема, че е било налице знание за увреждане и по отношение на „Н. ММ” Е.. При това положение и този иск следва да бъде уважен, поради което решението на първата инстанция следва да бъде отменено и в тази му част, а вместо него – да бъде постановено ново, с което сделката, обективирана в нотариален акт № 70, том ІІ, рег. № 3488, дело № 248/2013г. от 21.10.2013г., издаден от нотариус С.Ч., да бъде обявена за относително недействителна. Настоящият съдебен състав достигна до краен извод, че с оглед основателността и на двата предявени иска решението на първата инстанция, с което те са отхвърлени, следва да бъде отменено изцяло, а вместо него исковете да бъдат уважени. При този изход на спора на жалбоподателя следва да се присъдят претендираните от него разноски за двете инстанции. За първата инстанция са извършени разноски общ в размер на 3091 лв., от които 291 лв. за държавна такса, 300 лв. заплатени депозити за експертизи и 2500 лв. – адвокатско възнаграждение. Пред настоящата инстанция са заплатени 145 лв. за държавна такса и 1400 лв. – адвокатско възнаграждение. Т.е. ответниците следва да заплатят на ищеца разноски за двете инстанции в общ размер на 4636 лв. В тази връзка неоснователно е възражението на процесуалния представител на въззиваемите за прекомерност на адвокатските възнаграждения, заплатени от жалбоподателя пред първата и пред настоящата инстанции. Следва да се има предвид, че пред първата инстанция са предявени два иска с предмет обявяване на относителна недействителност на два договора, касаещи недвижим имот с данъчна оценка в размер на 14 557,20 лв. Стойността на имота представлява и размера на интереса по така предявените искове. Като се вземе предвид нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се налага извод, че за всеки един от двата предявени иска минималното възнаграждение по Наредбата за една инстанция следва да се определи в размер на 966,71 лв. (т.е. общо по 1933,42 лв. за инстанция, или 3866,84 лв. за две инстанции). В случая пред първата инстанция е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв., а за втората инстанция – такова в размер на 1400 лв. Т.е. налага се извод, че заплатеното адвокатско възнаграждение за двете инстанция съответства и на минималните размери на възнагражденията, предвидени в Наредбата. Извън това съдът счита, че делото се характеризира с висока степен на фактическа и правна сложност. Пред първата инстанция са събирани множество и различни по вид доказателства, което обуславя извода, че делото пред първата инстанция се е развило при значителна фактическа сложÝост, поради което настоящият съдебен състав счита, че възнаграждение в размер на 2500 лв. е напълно съобразено с нея. Що се отнася до правната сложност на делото – същата отново следва да се определи като значителна с оглед предмета на предявените искове и фактите, които следва да бъдат доказани за уважаването им (вкл. и факти, които следва да се докажат с верига от косвени доказателства, като знанието за увреждане). Ето защо съдът счита, че и възнаграждението за въззивната инстанция (в размер на 1400 лв.) отговаря на действителната правна сложност на делото (доколкото пред настоящата инстанция нови фактически положения не са установявани). С оглед всичко изложено до тук съдът достигна до краен извод за неоснователност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от процесуалния представител на въззиваемите, поради което разноски на жалбоподателя следва да бъдат присъдени в пълния претендиран от него размер. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 124/14.11.2014г. по гр. д. № 67/2014г. по описа на районен съд гр. Дряново, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОБЯВЯВА за относително недействителен по отношение на „З. Е.” Е., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С. З., ул. „В. Ст. Ч.” № 17, по предявения от него срещу „А – М” О., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Т., ул. „У.” № 1., и З. К. П., ЕГН *, с постоянен адрес гр. Т., ул. „Ч.” № 1, иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, сключения с нотариален акт № 21, том ІІ, рег. № 2807, дело № 202/2013г. от 30.08.2013г., издаден от нотариус С.Ч. договор, с който „А - М О. е прехвърлило чрез продажба на З. П. следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 73403.110.30, град Т., община Т., област Г., по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-83/10.12.2009г. на изпълнителен директор на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. Т., п.к. 5350, ул. „П.Е.” № 7, с площ от 560 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за бензиностанция, газостанция, номер на предходен план: 1979, кв. 2, парцел V, при граници на имота: 73403.110.22, 73403.110.28, 73403.110.32, 73403.110.31 и сграда, която попада върху имота с идентификатор 73403.110.30.1, със застроена площ от 55 кв. м., брой етажи – 1, с предназначение сграда за търговия. ОБЯВЯВА за относително недействителен по отношение на „З. Е.” Е., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С. З., ул. „В. Ст. Ч.” № 17, по предявения от него срещу З. К. П., ЕГН *, с постоянен адрес гр. Т., ул. „Ч.” № 1 и „Н. ММ” Е., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Т., ул. „У.” № 1., иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, сключения с нотариален акт № 70, том ІІ, рег. № 3488, дело № 248/2013г. от 21.10.2013г., издаден от нотариус С.Ч. договор, с който З. П. е прехвърлила чрез продажба на „Н. ММ” Е. следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 73403.110.30, град Т., община Т., област Г., по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-83/10.12.2009г. на изпълнителен директор на АГКК, с адрес на поземления имот: гр. Т., п.к. 5350, ул. „П.Е.” № 7, с площ от 560 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за бензиностанция, газостанция, номер на предходен план: 1979, кв. 2, парцел V, при граници на имота: 73403.110.22, 73403.110.28, 73403.110.32, 73403.110.31 и сграда, която попада върху имота с идентификатор 73403.110.30.1, със застроена площ от 55 кв. м., брой етажи – 1, с предназначение сграда за търговия. ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,З. К. П., ЕГН *, с постоянен адрес гр. Т., ул. „Ч.” № 1, „Н. ММ” Е., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Т., ул. „У.” № 1. и „А – М” О., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Т., ул. „У.” № 1., да заплатят на „З. Е.” Е., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С. З., ул. „В. Ст. Ч.” № 17, сумата от общо 4636, представляваща направените пред първата и пред настоящата инстанция разноски. Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |