РЕШЕНИЕ
№ 87
гр. Пазарджик, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на тринадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Венцислав Г. Петров
при участието на секретаря Ана Здр. НЕ.
като разгледа докладваното от Венцислав Г. Петров Търговско дело №
20235200900218 по описа за 2023 година
Предявени са осъдителни искове от К. Д. А., ЕГН **********, и М. М.
К., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. Р., ул. „Б. Н. П.“ № **, чрез адв. Р. М.
от **, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Ц. А.“ № **, ет. **, срещу „ЗАД ДаллБогг:
Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. С., р-н Изгрев, ж. к. Дианабад, бул. „Г. М. Д.“ № **, за заплащане на сумата
от по 200 000 лева на всеки ищец, представляваща обезщетение за
причинените им неимуществени вреди от смъртта на сина им Д. К. А.,
настъпила на *** г. в резултат на ПТП от *** г. по вина на Р И П, като водач на
л. а. М С, рег. № ***, чиято гражданска отговорност е застрахована при
ответното дружество, ведно със законната лихва от 21.08.2023 г. до
окончателното плащане, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Исковете се основават на следните фактически твърдения:
На *** г. около ** часа, на път ** при км. **+**, с посока на движение
от гр. М. към ГКПП „Д“, водачът на л. а. М С, рег. № *** Р И П, нарушава
правилата за движение по пътищата, като при несъобразена с пътните условия
скорост губи контрол над МПС и се удря в спрелия в дясното пътно платно,
изчакващ ред за преминаване през светофара за ГКПП т. а. В Ф, рег. № *** и
реализира ПТП. Съставен е Констативен протокол за ПТП с пострадали лица
и е образувано досъдебно производство № *** г. на ОДМВР – В. От
инцидента тежко е пострадал синът на ищците Д. К. А., пътник в л. а. М С,
поради което е откаран в МБАЛ С П АД – В, където на *** г., в резултат на
1
травмите, почива. Подробно излагат търпените от загубата на **годишния си
син неимуществени вреди - болки, страдания и изобщо негативни
психологични емоции. Твърдят, че виновен за инцидента е водачът на М,
чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Сочи
се, че на 21.08.2023 г. е отправена претенция до застрахователя, като до
настоящия момент (подаване на ИМ) не е определено застрахователно
обезщетение. Претендират законна лихва от датата на уведомяването –
21.08.2023 г., съгласно чл. 429, ал. 3 от КЗ. Молят за уважаване на исковете с
присъждане на адв. възнаграждение.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът, чрез юрисконсулт П. Н., е
подал отговор на исковата молба. Счита исковата молба за нередовна, тъй като
липсвали детайли по механизма на ПТП, не са посочени конкретни
обстоятелства в подкрепа на твърдяната дълбока и емоционална връзка между
починалия и родителите му, както и липсва банкова сметка по чл. 127, ал. 4 от
ГПК. Не се спори, че е налице валидно застрахователно правоотношение с
водача Р И П към датата на процесното ПТП. Въпреки доводите на ответника,
че при произнасяне на съда с решение, предвид липсата на реквизита по чл.
236, ал. 1, т. 7 от ГПК (банкова сметка), същото „би било неправилно, поради
угрозата от неговата нищожност“, заявява, че предявеният иск е допустим. По
същество счита, че претенциите на ищците са изцяло неоснователни. Моли за
присъждане на направените разноски, вкл. тези в заповедното производство
(искът не е по чл. 422 от ГПК, а по чл. 432 от КЗ). Излага се, че липсва
виновно противоправно поведение от страна на водача Р П. Твърди се, че
вредите на ищците не са доказани, тъй като само съществуването на
роднинска връзка между починалия и ищците не доказва претърпените от
последните неимуществени вреди. Твърди се, че те не са живели в едно
домакинство и не са поддържали връзка помежду си. Навежда се възражение
за съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като в момента на инцидента
е пътувал без поставен предпазен колан – чл. 137а от ЗДвП. Възразява се и по
прекомерността на поисканото обезщетение, като неотговарящо на принципа
на справедливостта. Моли за отхвърляне на исковете с присъждане на
разноски.
В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК е подадена допълнителна искова
молба, в която се оспорват възраженията на ответника.
Не е подаден допълнителен отговор на ДИМ.
По допустимостта на производството:
Легитимацията на страните съответства на твърденията на ищците за
претърпени вреди от деликт и застрахована гражданска отговорност на
делинквента при ответника-застрахователно дружество.
2
Сезиран е родовокомпетентният съд – чл. 104, т. 4 от ГПК.
Съдът счита, че в случая претенцията на ищците за присъждане на
законната лихва представлява последица от евентуалното уважаване на
исковете за обезщетение и не се предявява като самостоятелен иск по чл. 86 от
ЗЗД и затова ищците не са длъжни да сочат размер на търсената лихва.
Съдът приема, че надлежно е упражнено правото на иск, доколкото
ищците са провели описаната в чл. 498, ал. 1 и ал. 3 от КЗ процедура за
разглеждане на претенцията пред застрахователя, като са го сезирали с искане
за заплащане на обезщетение на 21.08.2023 г., респ. и до момента не е
определено такова, като е изтекъл и тримесечният срок за това. Исковата
молба е предявена на 30.11.2023 г., т. е. след изтичане на тримесечния срок по
чл. 496, ал. 1 от КЗ.
Съдът е изискал информация относно хода на наказателното
производство, съответно с писмо вх. № 11199/12.12.2023 г. ОП – В го
уведомява, че по прокурорска преписка № *** г. във връзка с ДП № ЗМ *** г.
на ОДМВР – В няма лице, привлечено в качеството на обвиняем, с което
следва да се приеме, че липсват процесуални пречки за разглеждане на делото.
Не представлява нередовност на исковата молба непосочването на
банкова сметка, видно от разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК.
Съдът приема от фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК съдът е приел за безспорни
и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между ответника и Р И П е
сключена застраховка „ГО на автомобилистите“, валидна към датата на
процесното ПТП, както и че ищците са провели описаната в чл. 498, ал. 1 и ал.
3 от КЗ процедура за разглеждане на претенцията пред застрахователя, като са
го сезирали с искане за заплащане на обезщетение на 21.08.2023 г., респ. и до
момента не е определено такова, като е изтекъл и тримесечният срок за това.
От събраните гласни доказателства се установява следното:
Свидетелят В Я Х, съпруг на дъщерята на ищеца, дава показания, че
познава много добре семейството на К. А. от ** г., зет е на К., съпруг на
сестрата на пострадалия Д А.. Отношенията в семейството счита за много
добри. Когато Д не бил все още семеен заминал за Г. да работи и по него време
се запознал с бъдещата си жена Р След това им се родило първото дете – К..
Има общо две деца. Д бил по работа в Г. за 6 месеца, а в А за 3. През
останалото време си е бил при родителите и семейството. Всички заедно
живеят в четири етажна къща. Свидетелят излага, че не е присъствал на
караници в семейството. Твърди, че именно той е съобщил за инцидента на
ищците, но децата на Д и до момента не знаят, че баща им е починал. Заявява,
че ищецът К. все още се държи, непоказвайки болката си, но твърди, че жена
3
му М. е много зле от загубата на сина им. Била в И по работа.
Свидетелят С. Т. Б. дава показания, че познава семейството на ищците
много добре, тъй като са непосредствени съседи. Познава ищеца от дете.
Счита семейството за много работливо и добро. Всички живеели в една къща.
М. често била по чужбина по работа, а К. си живеел и работел в Б. Когато била
извън Б, всяка вечер М. се обаждала по телефона на семейството си,
изпращала подаръци на внуците и т. н. К. в началото си поплаквал, но сега се
опитвал да не показва мъката си. Излага, че М. от около 15-16 години е по
работа в чужбина, някой път за 6 месеца, друг път за 5.
По делото е приложен съставен от служител при ОДМВР - В
Констативен протокол за ПТП с пострадали лица № ***/*** г.
Прието е удостоверение за родствени връзки на Д К А., видно от което
същият е роден на **** г., а ищците са негови родители. Представен е и
препис от акт за смърт на Д А., починал на *** г.
От заключението по допуснатата съдебномедицинска експертиза,
изготвено от вещото лице д-р П. М., прието от съда за компетентно изготвено,
обосновано и пълно, се установява следното:
В резултат на процесното ПТП от *** г. пострадалият Д А. е получил
съчетана травма на главата, гръдния кош, корема и крайниците, вътремозъчен
кръвоизлив, оток на мозъка, контузия на белите дробове, счупване на таза в
областта на дясна хълбочна кост, счупвания на костите на дясна подбедрица и
т. н. Причина за смъртта му е описаната съчетана травма на главата, гръдния
кош, корема и крайниците, които са предизвикали травматичен шок, като
съществена роля има закритата черепно-мозъчна травма. Експертът прави
извод, че пострадалият е пътувал без поставен предпазен колан, тъй като
липсват характерни за т. нар. „коланна травма“ лентовидни кръвонасядания и
охлузвания по хода на лентите на триточковия обезопасителен механизъм.
Сочи се, че при поставен колан уврежданията на главата биха имали друг
характер /по механизма на „камшичен удар“/, но уврежданията на долните
крайници не зависят от наличието на поставен предпазен колан или не. Като
обобщение излага, че при установената скорост на движение на автомобила и
при тези деформации, дори пострадалият да е бил с поставен предпазен колан,
изходът отново е щял да бъде летален /смъртоносен/.
От заключението по допуснатата съдебноавтотехническа експертиза,
изготвено от вещото лице инж. В. Ф., прието от съда за компетентно
изготвено, обосновано и пълно, се установява следното:
На *** г., след залез на слънцето и преди настъпване на гражданския
здрач, около ** часа, на гл. път ***** км **+** в посока към Д е настъпило
ПТП, при което микробус марка „****“, управляван от водача Р И П с
4
прикачено към микробуса ремарке, движейки се със скорост от около 92 км/ч
се блъснал в задната част на полуремарке „Ш“, прикачено към седлови влекач
марка „В Ф“, собственост на „В Т“ ЕООД, който изчаквал на редица за
преминаване през Д с включени аварийни светлини. В района на инцидента
платното за движение се състои от две еднопосочни платна – дясно и ляво,
разделени от двойка мантинели и зелена разделителна ивица между тях.
Произшествието е настъпило върху дясната лента на пътния участък, който е
прав, хоризонтален със суха асфалтова настилка. Видимостта е била добра. В
л. а. М С на първия ред задни седалки отляво, зад водача, е пътувал
пострадалия Д К А..
Преди Д е била създадена организация на движението за
предварително паркиране/спиране на товарните тежки композиции, където да
изчакват ред за преминаване през моста, като зоната е била сигнализирана с
пътен знак.
Отбелязва се, че преди л. а. М С са се движили две МПС – лек и
товарен автомобили, които, наближавайки седловия влекач „В Ф“, са го
заобиколили вляво и са продължили по свободната лява пътна лента.
Автомобилът М С по неизвестни причини продължил движението си
направо, а водачът не реагирал на спиране или намаляване на скоростта и се
блъснал челно в задната част на прикаченото полуремарке „Ш“. На
местопроизшествието е установено, че липсват спирачни следи. В резултат на
високата скорост настъпил масивен удар с голяма кинетична енергия,
концентрирана в предната част, при което автомобилът се внедрил под задната
част на полуремаркето със застъпване на контактните площи до 1,60 метра. По
М настъпили непоправими разрушения, изразяващи се в значителни
пластични деформация по цялото купе външно видими, пластични
деформации и преместване на състави от интериора на купето отпред назад,
откъсване на състави – врата отдясно и отляво, детайли и липсващи такива.
От техническа гледна точка, причините за настъпване на ПТП са от
субективен характер – водачът е загубил контрол над управлението на
автомобила поради отклонение на вниманието с други действия. Водачът е
имал техническата възможност да наблюдава пътната обстановка пред себе си
и в случай на необходимост или опасност за движението да намали скоростта,
да спре или да извърши друга маневра.
Експертът отбелязва, че ефективността на предпазните колани е
максимална при скорост на движение на автомобила в момента на удара до 60-
65 км/ч. В конкретиката на случая е посочено, че при определената скорост на
микробуса М С от 92 км/ч и настъпилия фронтален удар, ефективността на
предпазните колани е почти нулева, тъй като деформацията на интериорните
5
части и състави от купето, навлизащи към мястото на пострадалия съвпада със
задържащото действие на колана.
В съдебно заседание експертът посочва, че разрешената максимално
допустима скорост в процесния участък е 90 км/ч.
От заключението по допуснатата съдебнопсихологична експертиза,
изготвено от вещото лице Д. Т. – психолог, прието от съда за компетентно
изготвено, обосновано и пълно, се установява следното:
Вследствие на загубата на един от най-скъпите за ищците хора –
техният син и при двамата са налични непрестанни натрапливи мисли,
безсъние, неспокойство, напрегнатост. Към настоящия момент ищцата М. К. е
клинично здрава, но се установява наличие на невротично напрежение и
тревожност. Същата е потънала в скръб, като преминава през етапите на
загубата интензивно. При нея се наблюдава и значителна повишена
тревожност. Към настоящия момент ищецът К. А. е с налична симптоматика,
която отразява негативни промени в здравето му. Тревожност, която е
изразена с когнитивни и соматични симптоми, тревожни разстройства и
депресивни симптоми. Стресът е повлиял на основни сфери на живота му:
семейна, приятелски кръг, работа, собствена личност (чувства се нестабилен),
налична е соматизация с ежедневни физически оплаквания като главоболие,
проблеми с гърба, стомаха и др. Някои симптоми говорят за ****** прояви,
които са свързани с концентрация на внимание, затруднение при вземане на
решения. При обостряне на наличната симптоматика е възможно рязко да се
влоши здравето на ищеца, като някои от гореизброените симптоми могат да се
развият и да прераснат в постоянни такива като депресия и постравматичен
стрес. Експертът препоръчва ищецът да потърси специализирана помощ от
психолог и/или психиатър.
Правни изводи:
Предявени са искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Съгласно разпоредбата увреденото лице, спрямо което застрахованият
е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите при спазване на
изискванията на чл. 380 от КЗ.
В производството по иск с правно основание по чл. 432, ал. 1 от КЗ
върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи: противоправно
поведения от страна на делинквента; вреда; причинна връзка между деяния и
вреда; вина; наличие на валидно застрахователно правоотношение между
делинквента и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите; настъпване на застрахователното събитие
като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.
6
Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди
произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено
увреждане. Тази гражданска отговорност е функционално обусловена от
отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие,
обстоятелство което обуславя отговорност на застрахователя за всички
причинени от него вреди и при същите условия, при които отговаря самият
причинител на вредите.
По делото безспорно се установи наличието към датата на процесното
ПТП на валидно застрахователно правоотношение между сочения за
делинквент водач на л. а. М С Р И П и ответника по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите.
Според разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП, водачите са длъжни да
контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват (ал.
1), като при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението (ал. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 от същия закон, при избиране скоростта на
движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава 90
км/ч извън населено място, както е било в случая за л. а. М С.
От техническа гледна точка съдът приема, че причина за настъпване на
ПТП е загубата на контрол над управлението на автомобила от водача Р П,
който поради отклонение на вниманието не е съумял нито да намали
скоростта, нито да спре преди да се вклини в предностоящото на него
(предвидимо препятствие) полуремарке „Ш“, прикачено към седлови влекач
марка „В Ф“, с което същият е нарушил нормите на чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП.
Отделно от изложеното, като допринасящ фактор за определяне на
поведението на водача като противоправно е избраната от него скорост, с
която МПС се е движело (92 км/ч), която надхвърля допустимата за пътния
участък скорост (от 90 км/ч), с което водачът нарушил и разпоредбата на чл.
21, ал. 1 от ЗДвП.
Като обобщение, нарушавайки цитираните разпоредби, виновното и
противоправно поведение на застрахования при ответника водач е доказано.
По възражението за съпричиняване:
Съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обезщетението за вредите, причинени на
увредения може да се намали, ако сам той е допринесъл за настъпване на
7
вредоносния резултат.
Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от
Върховния съд в т. 7 ППВС № 17/1963 г., което има характер на задължителна
съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С цитираното
постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за
съдилищата в Република Б сила, че обезщетението за вреди от непозволено
увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното
настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка
между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината.
В трайната съдебна практика се приема, че само по себе си
нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по
пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия
обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, тъй
като приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е обусловено от
наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на
пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност
за настъпване на увреждането. Застъпено е становището, че приносът трябва
да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или
въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а
не хипотетично предполагаем (Решение № 16/4.02.2014 г. на ВКС по т. д. №
1858/2013 г., I т. о.).
Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД в случая се
основава на това, че пострадалият в момента на инцидента е пътувал без
поставен предпазен колан – чл. 137а от ЗДвП.
По делото, въз основа на събраните доказателства, които в тази част са
непротиворечиви, се установи, че ударът е бил с такава кинетична сила, че
процесният л. а. М С се вклинил под задната част на полуремаркето със
застъпване на контактните площи до 1,60 метра, при което по същия са
настъпили непоправими разрушения, като деформацията на интериорните
части и състави от купето, навлизащи към мястото на пострадалия съвпада със
задържащото действие на колана. Поради тази причина единственият извод,
който може да се направи е този, че дали в конкретната ситуация пострадалият
Д А. е бил с поставен обезопасителен колан или не, е без значение за леталния
изход от съприкосновението между двете ППС, настъпил на *** г.
Възражението е неоснователно.
По размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Вредата представлява промяна на имуществото, правата, телесната
8
цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Промяната
може да се осъществи чрез смущение, накърняване или унищожаване на
посочените човешки блага. Те могат да бъдат както имуществени (претърпяни
загуби и пропуснати ползи), така и неимуществени (болки и страдания,
изобщо негативните психически преживявания, които търпи или ще търпи
увредения), стига да са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на чл.
52 от ЗЗД и критериите, за определянето му по справедливост, следва да
отчита както общо-икономическата и социална рамка на равнището на живот
към датата на ПТП – 2023 г., така и че тя е фон на проявление на конкретна
неимуществена вреда за конкретния ищец. Моралните вреди са индивидуално
определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на
необходимото за преодоляването им.
В случая обективните данни, събрани по делото са, че от процесния
инцидент от *** г. в пряка причинно-следствена връзка с него, на *** г. е
настъпил и вредоносния резултат от деянието, а именно смъртта на
пострадалия Д А. (**) – син на ищците, с чието семейство родителите живеели
съвместно в четириетажна къща. Предвид събраните гласни доказателства,
подкрепящи се и от заключението по СПЕ, ищците К. А. и М. К. безспорно
търпят непреодолими болки и страдания от нелепата смърт на своето дете.
Чрез обезщетяване на увредения за причинените му неимуществени вреди,
той получава парично удовлетворение, с които да компенсира отрицателните
(неприятни) емоции. Целта на обезщетението в случая е не да поправи
вредите, а да възстанови психическото равновесие на пострадалото лице.
Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства,
както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен
еквивалент на обезщетението. Унификация и уравновиловка е невъзможна.
Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера
на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания,
като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер,
процент и пр. Въпреки различните етапи, през които всеки един от ищците
преминава, докато се опитва да преодолее мъката и скръбта от загубата на
рожденното си дете, няма спор, че и при двамата негативните емоции са с
висока интензивност, съпътствана от тревожност, натрапливи мисли,
безсъние, неспокойство, напрегнатост и т. н. Отбелязаната възможност при
обостряне на наличната симптоматика у ищеца да влоши здравословното си
състояние, би могло да обоснове извод за по-силно претърпени вреди при
него, но това не изключва настъпването на такива и у ищцата. Легалният
термин "по справедливост" до голяма степен е изпълнен с морално
съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални
9
вреди. Ето защо при тяхното възмездяване е от значение и създадения от
съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в
сферата на нематериалните ценности равенството в обществото наМ. най-
чист израз (вж. Решение № 1 от 05.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1002/2018 г., І
т. о. – ПТП 2014 г., смърт на дете на 17 г. – по 200 000 лева на родител;
Решение 52 от 30.03.2016 г. на ВКС по т. д. 678/2015 г., ІІ т. о. – ПТП 2009 г.,
смърт на син на 26 г. – по 150 000 лева на родител; Решение 123 от 13.04.2017
г. по т.д. № 2273/2015 г., ІІ т. о. – ПТП ** г., син на 19 г. – 250 000 лева за
бащата-очевидец и 200 000 лева на майката). Всичко това обосновава извод,
че претърпените от ищците неимуществени вреди подлежат на справедливо
обезщетяване в размер на по 200 000 лева за всеки ищец, което в Д.тъчна
степен отговаря на обществено-икономическите условия към момента на
настъпване на застрахователното събитие – 2023 г. и особеностите на случая.
По отношение на законната лихва:
В действащия Кодекс за застраховането изрично е регламентирано, че
застрахователното покритие включва и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ (арг.
от чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ), тоест застрахователят отговаря за лихвата за
забава, когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице, което в
хипотезата на деликта произтича от правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Въпреки
това в чл. 429, ал. 3 от КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на
застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се
плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума (лимита
на отговорност). В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за
забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от
застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.
430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Или, отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата
на непозволеното увреждане съществува, но същата (по силата на самия
кодекс) се поема от застрахователя от един по-късен момент, в който му е
станало известно настъпването на застрахователното събитие. Не е налице
законова възможност в тежест на застрахователя да се възложат и лихвите за
времето от увреждането до уведомяването му за това. Този извод не може да
бъде оборен от правилото на чл. 497 от КЗ във вр. с чл. 496 от КЗ. Тези норми
установяват отговорността на самия застраховател за плащане на законни
лихви върху дължимо обезщетение, която отговорност е резултат от неговата
собствена забава.
По делото безспорно се прие, че ищците са отправили претенция пред
застрахователя на 21.08.2023 г. за заплащане на обезщетение по повод
процесното ПТП, респ. не се установи друга по-ранна дата за узнаването. Ето
10
защо, единственият доказан момент, в който на застрахователя му е станало
известно настъпването на застрахователното събитие е 21.08.2023 г., която
дата следва да се приеме и за датата, от която тече и законната лихва за забава
върху присъденото обезщетение.
По разноските:
Ищците са ползвали безплатна адвокатска помощ, на осн. чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв – материално затруднено лице, видно от представените договори
за правна защита и съдействие от 28.11.2023 г.
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се
заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, а съгласно чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е отговорна
за разноски, адвокатът, оказал безплатно адвокатска помощ, има право на
адвокатско възнаграждение. Между адвоката по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв и
насрещната страна не е налице договорно правоотношение, като
задължението на последната за заплащане на възнаграждение на адвоката на
противната страна произтича именно от отговорността й за разноските. В тези
случаи присъденото възнаграждение при оказана безплатна адвокатска помощ
цели да възмезди положения труд от адвоката, а не да възстанови на страната
изцяло или частично направените от нея разходи за адвокатско
възнаграждение. Трайно е разбирането, че размерът на възнаграждението за
безплатно осъществена правна помощ се определя съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска, т. е. според защитения интерес, при
отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото.
Многократно в практиката е поставян и въпроса за наличието на
предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ЗАдв и начинът, по който същите
се установяват в производството. Принципът, от който изхожда практиката на
ВКС, е че Д.тъчно доказателство за осъществяване на основанието по чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв са съвпадащите волеизявления на страните по договора за
правна помощ, т. е., за да упражни адвокатът правото по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е
Д.тъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение не е
заплатено от подзащитния, а е безплатно на съответното основание по чл. 38,
ал. 1 от ЗАдв, като не се нуждае от доказване отношението между клиент и
адвокат (Определение № 50163 от 24.08.2023 г. по т. д. № 502/2022 г., II т. о.,
Определение № 2717 от 27.09.2023г. по ч. гр. д. № 3197/2023 г., II г. о.).
От друга страна, с Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело *** по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
11
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат
да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените
ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни
цени на адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, поради
което настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на
чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава
съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно
адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на
ЕС.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично
прогласено в нормата на чл. 36, ал. 1 от ЗАдв, а като израз на социална
дейност той може да преД.ви безплатно адвокатски услуги (pro bono) на
материално затруднени лица - чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Разпоредбата на чл.
36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв изрично забранява уговарянето на адвокатско
възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на
основание по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, за съответния вид работа. Определянето на
адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл. 38, ал. 2
ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното (чл. 78, ал. 5 ГПК) е
ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от
Висшия адвокатски съвет. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер,
който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи (по
Закона за правната помощ), без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени
12
икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците
в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решението по дело *** на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се
прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка
от съда с оглед цената на преД.вените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото – в този смисъл е
Определение № 50015 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г., I т. о.
Настоящият състав наМ., че в полза на адв. Р. М. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищците,
като материално затруднени лица по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв в размер
на общо 12 000 лева, доколкото исковете са уважени изцяло, като делото не се
характеризира с фактическа и правна сложност.
Относно направените разноски в процеса, в тежест на ответника следва
да се възложи и сумата от 865 лева – разноски за депозити.
Ищците са освободени от задължението за внасяне на държавна такса
по делото на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК,
когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от
разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на
съда. Съразмерно на уважените в пълне размер искове ответникът следва да
заплати такса в полза на съда в размер на 16 000 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Изгрев, ж. к. Дианабад, бул. „Г. М.
Д.“ № **, да заплати на К. Д. А., ЕГН **********, и М. М. К., ЕГН
**********, двамата с адрес: гр. Р., ул. „Б. Н. П.“ № **, сумата от по 200 000
(двеста хиляди) лева на всеки, представляваща обезщетение за причинените
им неимуществени вреди от смъртта на сина им Д. К. А., настъпила на *** г. в
13
резултат на ПТП от *** г. по вина на Р И П, като водач на л. а. М С, рег. № ***,
ведно със законната лихва от 21.08.2023 г. до окончателното плащане, на
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.
ОСЪЖДА „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Изгрев, ж. к. Дианабад, бул. „Г. М.
Д.“ № **, да заплати на К. Д. А., ЕГН **********, и М. М. К., ЕГН
**********, двамата с адрес: гр. Р., ул. „Б. Н. П.“ № **, сумата от 865
(осемстотин шейсет и пет) лева – разноски за депозити за първа инстанция,
съразмерно на уважените в пълен размер искове, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК.
ОСЪЖДА „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Изгрев, ж. к. Дианабад, бул. „Г. М.
Д.“ № **, да заплати на адвокат Р. М. от **, с личен номер от единния
адвокатски регистър при ВАдвС № ****, адрес: гр. С., ул. „Ц. А.“ № **, ет. **,
сумата от 12 000 (дванайсет хиляди) лева, представляващи адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в полза на двамата
ищци, съразмерно на уважените в пълен размер искове, на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Изгрев, ж. к. Дианабад, бул. „Г. М.
Д.“ № **, да заплати по сметка на Окръжен съд – Пазарджик сумата от 16 000
(шестнайсет хиляди) лева – държавна такса за уважените в пълен размер
искове, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, както и 5 (пет) лева – за служебно
издаване на изпълнителен лист при неплащане на сумата в срока за
доброволно изпълнение.
Решението може да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пазарджик: _______________________
14