№ 93
гр. Х., 09.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Х., ПЕТНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:МАРИЯ Д. И.-Г.
при участието на секретаря ИВЕЛИНА АТ. И.
като разгледа докладваното от МАРИЯ Д. И.-Г. Гражданско дело №
20225630100540 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на Д. Б. Д., ЕГН ********** против
„Д. Г. Л.“ ЕООД, ЕИК *********. За претендираните с исковата молба суми е издадена
заповед № 80 от 18.02.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 156 по описа за 2022г. на Районен съд – Х..
Ищецът твърди, че е бил в трудово правоотношение с ответника възникнало въз
основа на сключен помежду им трудов договор № 9026 от 04.05.2021г., по силата на който
бил назначен на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ с код по
НКПД 83322005, с месторабота в гр. Х.. Ищецът бил постъпил на работа на дата
04.05.2021г. при основно брутно трудово възнаграждение от 650 лева месечно.
Ищецът посочва, че в изпълнение на трудовите си задължения се налагало да
изпълнява своите задължения извън определеното му работно място, като често бил
командирован за периода между 5-14 дни извън страната. Работодателят следвало да му
заплаща освен брутното трудово възнаграждение и дневни и квартирни пари, като
обезщетение при командироването. Това обезщетение следвало да се заплати след
представяне на отчет за свършената работа и се определяло според дните, в които бил в
командировка.
Ищецът посочва, че в началото на месец януари 2022г. ответникът му възложил курс
до Чехия и обратно, като на 06.01.2022г. ищецът провел изпълнението на курса и потеглил
от гр. Х. за Чехия, управлявайки тежкотоварен автомобил с регистрация на влекач Х****ВХ
и номер на ремарке Х****ЕК. Курсът бил изпълнен на 14.01.2022г., когато ищецът
пристигнал обратно в гр. Х.. За изпълнението на този курс ответникът дължал на ищеца
сума в размер на 790 лева, представляваща обезщетение за времето, в което бил
командирован, като същото следвало да бъде заплатено в момента, в който ищецът
представи отчета си за свършената работа, а такъв бил представен на 14.01.2022г. – отчет №
922.
Ответникът не бил изплатил и трудовото възнаграждение на ищеца за месец
декември 2021г., което възлизало на сума в размер на 650 лева.
Поради неизпълнение на задълженията на ответника да заплаща дължимото
1
възнаграждение на ищеца, ищецът отправил писмено предизвестие, с което уведомил
ответника, че прекратява трудовите им взаимоотношения. Това уведомление било получено
от ответника на 09.02.2022г., от която дата бил прекратен и трудовият договор.
С оглед на това, че виновното поведение на работодателя било станало причина за
прекратяване на трудовото правоотношение ищецът счита, че ответникът му дължи и
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за периода на предизвестието, а
именно сума в размер на 650 лева.
Ищецът посочва, че няколко дни след получаване на уведомлението, с което ищецът
бил известил ответника, че прекратява трудовото правоотношение поради виновното му
поведение от страна на ответника било изпратено писмено становище с изх. № 1 от
16.02.2022г., в което ответникът поставял редица условия на ищеца, след изпълнението на
които щели да му бъдат изплатени дължимите суми.
За процесните суми била издадена заповед № 80 от 18.02.2022г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 156 по описа за 2022г. на Районен съд –
Х.. В срока по чл. 415 от ГПК било подадено възражение от ответника, от което се извеждал
правния интерес на ищеца от предявяване на настоящите искове.
Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да установи по
отношение на ищеца, че ответникът дължи сумата от 790 лева, представляваща
обезщетение за командироване, сума в размер на 650 лева, представляваща незаплатено
трудово възнаграждение за месец декември 2021г. и 650 лева, представляваща обезщетение
за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва от 17.02.2022г. до изплащане на
вземането. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото и в заповедното
производство.
В съдебно заседание, в което е даден ход по същество, ищецът не се явява,
представлява се от адвокат М., който пледира за уважаване на исковете и присъждане на
разноски. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена защита.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова
молба от ответника.
Ответникът твърди, че трудовото правоотношение е било прекратено на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ въз основа на подадена от ищеца заявление с вх. № 1 от 09.02.2022г.
С 3 броя платежни нареждания от 02.03.2022г. ответникът бил заплатил на ищеца
сумата в размер на 504,39 лева нето, съставляваща заплата за месец декември 2021г. след
като са приспаднати данъците и осигурителните вноски, сумата от 201,75 нето лева,
представляваща заплата за месец януари 2022г. съобразно действително отработените от
ищеца дни след приспадането на данъците и осигурителните вноски, както и сумата от 97,26
лева, представляваща заплащане на командировка за месец януари 2022г.
Заплатата за месец януари 2022г. била в размер на 201,75 лева нето, тъй като ищецът
бил отработил само 8 дни от месеца, за които му се полага заплащане. През останалата част
от месеца същият не се е явявал на работа без уважителна причина.
През месец януари 2022г. ищецът не бил командирован и не бил представил отчети
пред работодателя, поради което претенцията му за заплащане на 790 лева за командировка
бил неоснователна.
Всички задължения на ответника към ищеца били изплатени на 02.03.2022г. поради
това претендираните от ищеца искове, освен че били недопустими, били и недоказани по
основание и размер.
С оглед на гореизложеното ответникът моли производството по делото да бъде
прекратено поради недопустимост на исковете, а в условията на евентуалност моли за
тяхното отхвърляне като неоснователни, съответно издадената Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК с №80 от 18.02.2022г. по ЧГД №156/2022г. на PC-Х.
да бъде обезсилена.
Претендира разноски по делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
2
възнаграждение на ищцовата страна.
В съдебно заседание, в което е даден ход по същество на делото ответникът не се
явява, представлява се от адв. Д.. Пледира за отхвърляне на предявените искове и
претендира разноски. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена защита.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.
422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК. Именно поради особения ред, по който се предявяват исковете,
обуславящ исковото производство като продължение на развилото се заповедно такова, е
необходимо исковата молба да е подадена в едномесечен срок от получаване на указанията
по чл. 415, ал. 1 от ГПК. В настоящия случай разпореждането на съда е получено от ищеца
на 23.05.2022г., следователно последният ден от срока е бил 23.06.2022г. Исковата молба е
подадена на 17.06.2022г., поради което следва да се приеме, че едномесечният срок е спазен.
Предметът на търсената с исковата молба защита следва да съвпада с претендираното
със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане право. Налице е
пълна идентичност /основание, размер, период/ между търсените със заповедта парични
вземания и предявените такива с исковата молба. Едновременно с това ищец в настоящото
производство е заявителят в заповедното. Ето защо може да се направи обоснован извод, че
исковете са допустими.
По иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 128, т. 2 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят дължи заплащане на трудово
възнаграждение за извършена работа.
За да възникне парично вземане за заплащане на трудово възнаграждение в
обективната действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) между работника или служителя и работодателя да е налице валидно
възникнало трудово правоотношение; 2) работникът или служителят да е престирал реално
работна сила за твърдения период, за който се претендира, че работодателят не е заплатил
дължимото трудово възнаграждение.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се
от доказва, че съществува трудово правоотношение между страните по силата на трудов
договор №026 от 04.05.2021г., въз основа на което ищецът е заемал длъжност „Шофьор,
тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ с месечно брутно трудово възнаграждение в
размер на 650,00 лева. Това обстоятелство, макар да не е необходимо, се установява и от
събраните по делото писмени доказателства, а именно – трудов договор № 026 от
04.05.2021г.
От посочените писмени доказателства се установява, че по силата на трудов договор
№ 026 от 04.05.2021г. ищецът е бил назначен на длъжността „Шофьор, тежкотоварен
автомобил – 12 и повече тона“ с работно време 8 часа и основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 650,00 лева с допълнително възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит 0,60 % за всяка година трудов стаж при същия работодател. За
всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или
професия.
В хода на съдебното производство се събраха доказателства, от които може да се
направи извод за наличието и на втората предпоставка от сложния фактически състав на
иска по чл. 128, т. 2 от КТ. Съдът, при извършена съвкупна преценка на представените
писмени и гласни доказателства, намира, че безспорно е установено, че ищецът е положил
труд през процесния период. Нещо повече, работодателят е представил разчетно-платежна
ведомост на „Д. Г. Л.“ ЕООД за месец декември 2021г. и за месец януари 2022г., както и
платежни нареждания от месец 02.03.2022г. с правно основание съответно заплата м.
декември 2021г. и м. януари 2022г. След като в посочените документи работодателят е
3
начислил дължимо за съответния месец трудово възнаграждение, той е признал
извънсъдебно, че работникът или служителят е престирал работната си сила, поради което
се дължи и заплащането на трудово възнаграждение. Касае се за извънсъдебно признание на
неизгодни за страната факти, а извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните
доказателства в гражданския процес, което преценено в съвкупност с останалите събрани по
делото доказателства, води до изясняване на действителното фактическо и правно
положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Добросъвестността при изпълнението на трудовите задължения се предполага до
доказване на противното – чл.8, ал.2 КТ. При липсата на твърдения от ответната страна в
обратния смисъл, а и с оглед гореизложеното за направеното извънсъдебно признание на
неизгодни за ответника факти, съдът приема, че през месец декември 2021г. ищецът е
изпълнявал възложените му трудови задължения съобразно договореното с работодателя,
съответно последният му дължи пълния размер на уговореното трудово възнаграждение за
този месец.
Страните нямат спор и относно размера на дължимото на работника трудово
възнаграждение за процесния месец. Доколкото в трудовия договор липсва уговорка между
страните в какъв срок се изплаща трудовото възнаграждение се прилага диспозитивната
норма на чл. 270, ал. 2 от КТ, а именно трудовото възнаграждение се изплаща авансово или
окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. Следователно
вземането за трудово възнаграждение е било изискуемо към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
С оглед на горното съдът намира, че са налице всички материални предпоставки,
включени във фактическия състав на предявения иск по чл. 128, т. 2 от КТ. Ответникът е
възразил, че вземането за трудово възнаграждение е погасено чрез изпълнение.
Следователно правният спор между страните се концентрира върху обстоятелството, дали
претендираното трудово възнаграждение е надлежно заплатено.
В хода на съдебното дирене е прието като писмено доказателство по делото платежно
нареждане от 02.03.2022г. за сума в размер на 504,39 лева. Съгласно чл. 270, ал. 3 от КТ
изпълнението на произтичащото от писмен трудов договор парично задължение за
изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника
или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод
по влог на работника. В представените по делото писмени бележки ищецът не оспорва, че
ответникът е заплатил с платежно нареждане от 02.03.2022г. дължимото му нетно трудово
възнаграждение.
Съдът намира за неоснователно направеното възражение от ответника, че следва да
бъде установено, че не дължи на ищеца трудовото възнаграждение, тъй като е заплатил
неговия нетен размер, въпреки че се претендира брутния размер, тъй като данъците и
осигуровките били дължими на съответните държавни институции.
Трудовото възнаграждение се дължи от ответника в брутен размер /каквато е и
претенцията/, защото това е дължимият размер на вземането по трудовия договор, което
обстоятелство не се променя от факта, че върху трудовите възнаграждения се дължат
задължителни осигурителни вноски и данъци, които работодателят е длъжен да удържи и
преведе на държавата.
С решение № 166 от 25.02.2010 г. по гр.д. № 220/2009 г. на ВКС, I г.о. и с решение
№154 от 24.06.2015г., постановено по гр. д. № 6134 по описа за 2014г. на ВКС, III г.о. е
прието, че може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъкът от чистата
сума за получаване, след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като в
решението следва да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се
присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия
данък върху общия доход и осигурителни вноски.
Това е така, защото се касае до публични задължения на самия работник или
4
служител към държавата, а действията на работодателя имат технически характер -
работодателят извършва касовата дейност по начисляване и превеждане на дължимите от
работника суми към държавата. Вземането на ищеца спрямо ответника за трудово
възнаграждение включва и тази част от възнаграждението, което ищецът би дължал на трето
лице /държавата или друг кредитор при евентуален запор/ и начисляването им като удръжки
от работодателя не води до погасяване на задължението на работодателя към работника по
отношение на уговорения брутен размер на трудовото възнаграждение. Техническото
задължение на работодателя за превеждане на сумите за данъци и осигуровки възниква в
момента на реалното изплащане на трудовото възнаграждение, който момент ще настъпи
при бъдещото доброволно или принудително изпълнение, като в последния случай сумата
ще бъде удържана в рамките на изпълнителното производство.
По тези съображения съдът приема за неоснователно възражението на ответника в
тази насока. По делото не са и представени доказателства за заплащането на дължимия
данък върху общия доход и осигурителни вноски, за да се присъди остатъка. Искът следва
да бъде уважен частично до разликата между претендирания размер от 650,00 лева и
заплатения такъв от 504,39 лева, доколкото трудовото възнаграждение се претендира в
неговия брутен размер.
По иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 215, ал. 1 от КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 215, ал. 1 от КТ при командироване по чл. 121, ал. 1 от
КТ работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово
възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени
от Министерския съвет.
За да възникне парично вземане за заплащане на командировъчни в обективната
действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) съществуването на валидно трудово правоотношение, по което е бил
командирован да изпълнява трудовите си задължения извън мястото на полагане на труд, 2)
продължителността на командироването и 3) размера на дължимите дневни
командировъчни пари.
Предвид изложените мотиви по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.
1 от ГПК вр. чл. 128, т. 2 от КТ следва да се приеме, че между страните е съществувало
валидно трудово правоотношение.
Съгласно разпоредбата на чл.5, ал.1 от Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбина командироването в чужбина се извършва въз основа на писмена
заповед. Ищецът, в чиято доказателствена тежест е да установи, изпълнението на трудовите
си задължения извън мястото на работа, е направил искане по чл. 190 от ГПК за задължаване
на ответника да представи заповед за командироването му. В съдебно заседание провело се
на 04.01.2023г. представител на ответника изрично е заявил, че такава заповед не е издавана.
Същевременно следва да се отбележи, че в първото по делото съдебно заседание по
реда на чл. 143 от ГПК ответникът е уточнил, че не оспорва обстоятелството, че в периода от
06.01.2022г. до 14.01.2022г. ищецът е изпълнявал трудовите си задължения в чужбина, като
дори представя платежно нареждане от 02.03.2022г. за сумата от 97,26 лева с правно
основание командировка м. януари 2022г.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства може да се направи
обоснован извод, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения извън пределите на
страната в периода от 06.01.2022г. до 14.01.2022г. От показанията на свидетеля Н. Д. се
установява, че началото на месец януари 2022г. ищецът е изпълнявал курс от България до
Чехия и обратно. Съдът кредитира показанията на свидетеля Д., тъй като същите са
последователни, вътрешнонепротиворечиви и подробни. Съдът няма съмнения в тяхната
достоверност, след съпоставката им с останалата доказателствена съвкупност. Същите
обстоятелства се установяват и от представените копия на дневен рапорт на функциите на
5
работа на водача от 06.01.2022г. до 14.01.2022г., международна товарителница от
14.01.2022г., ЧМР № *5HRF38 и отчет № 22 за получени и изразходвани средства при
извършване на транспортна дейност.
От посочените писмени и гласни доказателства и предвид извънсъдебното признание
на ответника, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения извън страната, каквото
представлява платежното нареждане от 02.03.2022г., съдът счита, че по делото е установено,
категорично, че за релевантния исков период от 06.01.2022г. до 14.01.2022г. ищецът реално
е изпълнявал възложените му с трудовия договор задължения, а именно „шофьор,
тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“, по маршрут Република България - Република
Чехия и обратно, поради което приема, че процесната командировка е реализирана от
ищеца, доколкото е изпълнявал трудовите си функции извън уговореното място на работа,
съответно работодателят му дължи заплащане на командировъчни пари.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на
дължимите командировъчни пари за процесния период от 06.01.2022г. до 14.01.2022г.
възлиза на 724,54 лева командировъчни пари, а за квартирни пари 2034,06 лева.
Съдът, при преценка на заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
съобразно правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира с направените
уточнения, тъй като е извършено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е
отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото не се установява, че същото
е заинтересовано от изхода на правния спор или е недобросъвестно.
Съгласно разпоредбите на наредба за служебните командировки и специализации в
чужбина от 01.07.2004г. квартирни пари се дължат само при представяне на документ,
издаден от съответния хотел. Доколкото в исковата молба изобщо не се твърди
извършването на разходи за квартира и не се представят удостоверителни документи,
съобразно посочената наредба, такива не се дължат на ищеца.
Предвид приетото по делото заключение на вещото лице искът се явява основателен
до размер от 724,54 лева. Видно от платежно нареждане от 02.03.2022г. ответникът е
изпълнил частично задължението си за заплащане на дължимите командировъчни пари до
97,26 лева. Ето защо искът следва да се уважи до размер от 627,28 лева, като за разликата до
пълния предявен размер от 790,00 лева следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 221, ал. 1 от КТ:
Съгласно чл. 221, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а от КТ
работодателят дължи на работника обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в
размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.
Следователно за да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение в
обективната действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) съществуването на валидно трудово правоотношение, 2)
прекратяване на трудовото правоотношение на някоя от основанията по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3
и 3а от КТ и 3) размера брутното трудово възнаграждение.
Съдът вече обсъди наличието на валидно трудово правоотношение между страните и
доказването му при условията на пълно и главно доказване от доказателствената
съвкупност.
Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ предвижда възникването в правната сфера на
работника или служителя на субективното преобразуващо право да прекрати трудовия
договор писмено без предизвестие, тогава когато работодателят забави изплащането на
трудовото възнаграждение или на обезщетение по КТ или по общественото осигуряване.
Предвид основателността на иска по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 128, т. 2
от КТ за установяване на съществуването на вземане в размер на 650 лева, представляващо
6
брутно трудово възнаграждение за месец декември 2021г. следва да се приеме за доказано
наличието на предпоставката за възникване на правото за едностранно прекратяване на
трудовия договор от ищеца.
Съдът намира, че от доказателствената съвкупност се установи, че същото е и
надлежно упражнено. На 09.02.2022г. ответникът е получил заявление от ищеца, с което
същият е уведомил, че на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ прекратява съществуващото
между тях трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 026 от
04.05.2021г. поради незаплащане на трудово възнаграждение за месец декември 2021г.,
както и на сумата от 790 лева по отчет № 22.
Същевременно с отговора на исковата молба ответникът не оспорва, а дори сам
посочва, че трудовото правоотношение между страните е прекратено въз основа на
заявление от ищеца от 09.02.2022г.
В хода на съдебното дирене не се събраха доказателства, които да опровергават
наличието на предпоставките по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, надлежното упражняване на това
право от ищеца или пък прекратяването на трудовото правоотношение преди 09.02.2022г. на
друго основание. Макар ответникът да твърди, че ищецът не се е явявал на работа през
втората половина на месец януари 2022г. без уважителна причина, не са поискани и
съответно събрани каквито и да е било доказателства за надлежното упражняване на
правата, които биха възникнали за работодателя при подобни нарушения на трудовата
дисциплина.
Предвид съществуването на непогасени задължения за трудово възнаграждение и
надлежно отправеното изявление от ищеца за прекратяване на трудовия договор достигнало
до ответника в полза на ищеца е възникнало правото на обезщетение за прекратяване на
договора на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение.
Ответникът не твърди и не ангажира доказателства за погасяване на това вземане,
поради което искът следва да бъде уважен и да бъде прието за установено по отношение на
ищеца, че ответникът дължи сума в размер на 650 лева.
По разноските:
Съгласно т. 12 на тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6 по описа
за 2012г. на ВКС, ОСГТК съдът, който разглежда специалните установителни искове,
предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
ответникът е дал повод за образуване на заповедното производство, тъй като към този
момент, не е бил погасил процесните суми. Ето защо следва да бъде ангажирана
отговорността му за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 156 по описа за 2022г. на РС
– Х.. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са действително
направени и възлизат на 41,80 лева за платена държавна такса и 500,00 лева за адвокатско
възнаграждение. Към датата на подаване на заявлението вземанията са били изискуеми и
ликвидни и към този момент не са били погасени чрез изпълнение дори частично, доколкото
процесните плащания са направени на 02.03.2022г., тоест след депозиране на заявлението.
Претенция за заплащане на разноски в исковото производсто е заявена и от двете
страни. При този изход на спора и двете страни имат право на разноски. Предвид фактът, че
ответникът с поведението (неизпълнение на задължението си на падежа) е дал повод за
завеждането на делото – арг. чл. 78, ал. 2 от ГПК, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза
на ищеца следва да се присъдят направените от него разноски.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е
7
сторил в исковото дело разноски от 300 лева за адвокатско възнаграждение, поради което и
съобразно частта от исковете, която е отхвърлена поради плащане, му се следват разноски в
размер на 204,24 лева.
Ответникът също претендира разноски, представя списък съобразно, който
претендира адвокатско възнаграждение по 600,00 лева за всеки един от трите съединени
иска. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г., постановено по тълк. д. №
6 по описа за 2012г. на ВКС, ОСГТК се присъждат само разноски, за които е доказано
реалното им осъществяване, като изрично се посочва, че договор за правна помощ, в който е
отразено заплащането на уговореното възнаграждение в брой има характерът на разписка. В
настоящия случай макар да се претендира възнаграждение в размер на 1800 лева е доказано
изплащането на такова в размер на 800 лева – видно от посоченото възнаграждение в
процесния договор за прана защита и съдействие – л. 33 по делото. Следователно съобразно
отхвърлената част от исковете на ответника се дължи сума в размер на 255,36 лева.
Разноски за подаденото възражение от ответника в хода на заповедното производство
не следва да се присъждат. Предвид на това, че датата на издаване на процесната заповед
вземанията са били изискуеми и ликвидни.
Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
ответната страна, което според настоящата съдебна инстанция не е релевирано
своевременно. В хода на устните състезания ищецът не е възразил против разноските на
ответника, а едва с депозираните писмени бележки.
Единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че същото е и
неоснователно. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените
искове, за всеки един от тях поотделно. По делото са предявени три обективни кумулативно
съединени иска с цена съответно 650 лева, 650 лева и 790 лева, следователно минималното
адвокатско възнаграждение е в размер на 900 лева (3х300 лева) – арг. чл. 7, ал. 2 от
Наредбата и то в редакцията от 31.07.2020г. Уговореното в договора за правна защита и
съдействие възнаграждение е в размер на 800 лева, тоест по-малко от предвиденото.
Ищецът е освободен от държавна такса и разноски, поради което възнаграждението
на вещото лице съобразно уважената част от иска по чл. 215, ал. 1 от КТ и дължимата
държавна такса върху уважената част от исковете следва да се възложи на ответника, а
останалата част от възнаграждението следва да остане за сметка на бюджета на РС-Х.. Ето
защо ответникът следва да заплати в полза на съда сума в размер на 119,10 лева за
възнаграждение за вещо лице и сума в размер на 73,71 лева за държавна такса за уважената
част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д. Б. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. С., ул. „Х.“ № * против „Д. Г. Л.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Х., ул. „П.П. Сл.“ № *** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415
от ГПК, вр. с чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 215, ал. 1 от КТ и чл. 221, ал. 1 от КТ, че ответникът
дължи на ищеца сума в размер на 145,61 лева, представляваща незаплатено брутно трудово
възнаграждение за месец декември 2021г., сума в размер на 650 лева, представляваща
обезщетение за срока на предизвестие при прекратяване на трудовия договор от работника
без предизвестие и сума в размер на 627,28 лева, представляваща командировъчни за месец
януари 2022г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 156 по
описа за 2022г. на РС – Х. - 17.02.2022г. до окончателното им изплащане, които вземания са
8
предмет на заповед за изпълнение № 80 от 18.02.2022г. по ч.гр.д. № 156 по описа за 2022г.
на РС-Х., като за разликите до пълните предявени размери от 650 лева по иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 128, т. 2 от КТ и от 790 лева по иска с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 215, ал. 1 от КТ ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Д. Г. Л.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Х., ул. „П.П. Сл.“ № *** да заплати на Д. Б. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. С., ул. „Х.“ № * сума в общ размер на 746,04 лева, от която сума в
размер на 204,24 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и сума в
размер на 541,80 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 156 по описа за
2022г. на РС – Х., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 80
от 18.02.2022г. по ч.гр.д. № 156 по описа за 2022г. на РС-Х..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Д. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. С.,
ул. „Х.“ № * да заплати на „Д. Г. Л.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Х., ул. „П.П. Сл.“ № *** сума в размер на 255,36 лева, представляващи
направени разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „Д. Г. Л.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Х., ул. „П.П. Сл.“ № *** да заплати на по сметка на
Районен съд - Х. сума в размер на 192,81 лева, представляващи възнаграждение на вещо
лице и държавна такса спрямо уважената част от исковете, както и сумата от 5,00 лева за
държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис на
страните пред Окръжен съд – Хасково.
Съдия при Районен съд – Х.: _______________________
9