Решение по дело №2606/2015 на Районен съд - Велико Търново

Р Е Ш Е Н И Е

 

№                                                              29.9.2016 г.                      град Велико Търново

 

  В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

                                                              

Великотърновски районен съд                                               VІ-ти граждански състав  

на тринадесети септември                                   две хиляди и шестнадесета година               

в публично заседание в следния състав:

                                                                                        Районен съдия: Георги Георгиев

 

при секретаря В.М.

като разгледа докладваното от съдия Георгиев гражданско дело № 2606 по описа за 2015 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба на М.С.К., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, чрез адв. Д.Г., срещу „Р. С. ****” АД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Мадан, ул. „Христо Ботев” № 21, и срещу „Г.-Р.” ЕАД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рудозем, бул. „България” № 9, с която са предявени искове за солидарното осъждане на ответните дружества за обезщетяване причинените на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в направени от последния разходи за поддържащо лечение за периода от 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г. в размер на 1 500.00 лева, както и за обезщетяване на имуществени вреди в размер от 3 900.00 лева, представляващи разликата между заплатата, която ищецът би получавал като подземен миньор в периода от 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г., и минималната работна заплата за страната през този период, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 1.2.2013 г. до окончателното им изплащане.

В исковата молба се сочи, че ищецът е работил като подземен миньор в ответните дружества. Заявява се, че в резултат на условията на труд е заболял от вибрационна болест, която има професионален характер и е в причинна връзка с условията на труд при ответните дружества. Поддържа се, че заболяването е с неблагоприятна прогноза и не търпи обратно развитие, което налага поддържащо лечение, разходите за което за периода от 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г. се претендират понастоящем. Твърди, се, че при разрешение от Инспекцията по труда ищецът да полага лек физически труд при непълен работен ден, същият би получавал минимална работна заплата, като в този случай разликата между заплатата, която би получавал като подземен миньор, и минималната работна заплата представлява причинената му вреда.

            В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК не са постъпили отговори на исковата молба от страна на ответните дружества.

В съдебно заседание ищецът, чрез своя процесуален представител, поддържа депозираната искова молба, като моли за уважаване на предявените искове.

Ответните дружества, редовно призовани, не изпратиха представители в съдебно заседание, не направиха искания за разглеждане на делото в отсъствието на такива, като по същество  не взеха становище по исковите претенции.

С протоколно определение от 13.9.2016 г. съдът допусна изменение на предявения иск за имуществени вреди в частта, касаеща разликата между заплатата, която ищецът би получавал като подземен миньор, и минималната работна заплата за страната, чрез увеличаване на неговия размер и обяви, че счита същия за предявен за сумата от 4 764.00 лева.

Великотърновският районен съд, като взе предвид изложеното от ищеца, събраните по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено от фактическа страна следното:

От наличния по делото заверен препис от трудовата книжка на ищеца се установява, че в периода от 11.12.1984 г. до 16.10.1989 г. същият е изпълнявал в „Минстрой”, клон Мадан длъжността „подземен миньор”. С разпореждане № 39 на МС от 21.06.1993 г. за преобразуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, дъщерните фирми и поделения на „Минстрой”, сред които и „Минстрой-Родопи” ЕАД, гр. Мадан, са преобразувани в еднолични акционерни дружества с държавно имущество. С решение № 1328 от 27.7.1993 г. по фирмено дело № 1200/1993 г. по описа на ОС Смолян в търговския регистър е вписано новообразуваното дружество. С решение № 826 от 26.8.2005 г. по ф. дело № 1200/1993 г. по описа на ОС Смолян в търговския регистър е вписана промяна в наименованието на дружеството от „Минстрой-Родопи” на „Родопи-Строй 2000”.

От приложените по делото трудов договор от 10.8.1992 г., ведно с допълнителните споразумения към същия, както и от трудовата книжка на ищеца, се установява, че последният е изпълнявал в „Горубсо” ЕАД, гр. Мадан, клон Рудозем длъжността „подземен миньор”. „Горубсо” ЕАД, гр. Мадан е образувано по силата на Постановление № 176 на МС от 5.09.1991 г. за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, в чието Приложение № 1, т. 10 е посочено, че се преобразува в еднолични дружества с държавно имущество ДФ „Олово и цинк”, гр. Пловдив, чрез своите дъщерни дружества, сред които и „Горубсо” - Мадан. Впоследствие със заповед № 248/1.6.1998 г. на Министъра на финансите „Горубсо ЕАД“ гр. Мадан е преобразувано чрез разделяне и на негово място са учредени шест еднолични акционерни дружества с държавно имущество, сред които и ответникът „Г.-Р.“ ЕАД, гр. Рудозем. С решение № 607 от 9.8.1998 г. по фирмено дело № 416/1998 г. по описа на ОС Смолян в търговския регистър е вписано новообразуваното дружество.

Със заповед от 11.8.1993 г. на Директора на „Горубсо” АД ищецът е трудоустроен на длъжността „надземен миньор” за периода от 12.8.1993 г. до 7.10.1993 г., като в тази връзка е сключено допълнително споразумение към трудовия му договор. На 6.10.1993 г. е сключено ново допълнително споразумение, по силата на което ищецът е преназначен на длъжността „подземен миньор”, с оглед изтеклия срок на трудоустрояването. Със заповед от 16.10.1995 г. на Директора на „Горубсо” АД ищецът е дисциплинарно уволнен, считано от 14.10.1995 г.

            От приложения протокол № 74/8.6.1994 г. на Диагностична комисия за професионални заболявания при Работническа болница „Проф. Д-р К. Чилов”, гр. Мадан се установява, че ищецът е с признато професионално заболяване - „Вибрационна болест I-ви към II-ри стадий”, като е отправена препоръка същият да бъде трудоустроен за период от 60 дни.

            Заболяването и неговия професионален характер са потвърдени с Протокол на Централна диагностична комисия по професионални заболявания, гр. София, като поставената диагноза е „Вибрационна болест II-ри стадий - полиневритен, ангиоспастичен и слухов синдром”.

            От приложената епикриза, издадена от МБАЛ „Св. Иван Рилски” ЕАД, гр. София се установява, че ищецът е постъпил в лечебното заведение на 12.2.2015 г. с оплаквания от болки и изтръпване на ръцете, болки във врата, гърба, коленете и шум в ушите. В проведено на 16.2.2015 г. заседание на ЛКК при Неврологично отделение на МБАЛ „Св. Иван Рилски” ЕАД е приета диагноза „Вибрационна болест I-ви стадий”, като е посочено, че заболяването има хронично-ремитентен ход. Определено е продължаване лечението с медикаменти - Агапурин и Афламил, както и с физиотерапия. Препоръчан е щадящ режим на труд.

            От заключението на назначената по делото съдебномедицинска експертиза се установява, че заболяването на ищеца - „Вибрационна болест I-ви стадий” е хронично, като според вещото лице при избягване на рискови фактори като локални вибрации върху горните крайници, както и при правилно поддържащо лечение, заболяването не би прогресирало значително, а би запазило своя хронично-ремитентен ход. В заключението е посочено, че ищецът не е трудоспособен да работи като „подземен миньор”, тъй като съгласно Приложение № 4 към чл. 5, ал. 2 от Наредба № 3/28.2.1987 г. за задължителните предварителни и периодични медицински прегледи на работниците назначаването на работа на лица с вегетативна полиневропатия (представляваща част от клиничната картина на вибрационната болест) в условия на производствени вибрации не се допуска. Посочено е, че ищецът е със запазена работоспособност и може да полага труд, но без излагане на локални вибрации, действащи върху горните крайници, които да превишават граничните стойности на експозиция на вибрации, без работа в условия на студ и влага извън допустимите гранични стойности, без тежка общо физическа работа, както и без работа, свързана с пренапрежение на горните крайници. Отбелязва се, че заболяването на ищеца се лекува основно с лекарствени продукти от групата на съдоразширяващите, към която спада посоченият лекарствен продукт Дибазол, а при обостряне могат да се приемат също и нестероидни противовъзпалителни средства, към които спада соченият от ищеца продукт Волтарен. Заявява се, че при лечението могат да се използват също и посочените в исковата молба лекарства - Темпалгин и Неуробекс. Вещото лице е посочило, че не може да даде заключение относно необходимите разходи за лечението на ищеца в процесния период, тъй като отговорът на този въпрос е извън неговата компетентност. В съдебно заседание вещото лице посочи, че съответният лекуващ лекар е този, който предписва необходимите за лечението медикаменти, но по делото не е установено такива да са изписвани на ищеца.

             От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че последната основна заплата на ищеца като подземен миньор е в размер на 8 240.00 лева, съобразно последното допълнително споразумение към трудовия му договор (л. 132), към която вещото лице прибавило клас за прослужено време в размер на 1 483.00 лева, тъй като същият е бил основен елемент от договореното възнаграждение. В съдебно заседание вещото лице посочва, че за да „осъвремени” (актуализира) възнаграждението, което ищецът е получавал на длъжността „подземен миньор”, е използвало за база минималната работна заплата за страната към м. май 1995 г., на която е разделен сборът от основаната заплата на ищеца и класът за прослужено време. Полученият резултат е умножен с МРЗ за 2013 г., 2014 г. и 2015 г. (обхващащи исковия период) и така е актуализирано месечно възнаграждение, което ищецът би получавал, ако е заемал длъжността „подземен миньор” през процесния период.

            От наличното по делото удостоверение изх. № 1019-26-57-1/13.1.2016 г., издадени от НОИ, ТП Хасково се установява, че ищецът не е пенсионер и към датата на издаване на удостоверението не е направил искане за отпускане на пенсия.    

            С оглед на установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

    Предявени са искове по чл. 200, ал. 1 и ал. 3 от КТ, като за уважаването на същите ищецът трябваше да установи следните кумулативни предпоставки: съществували трудови правоотношения между страните, наличието на професионално заболяване, установено по съответния административен ред и получено от ищеца в периода на тези трудови правоотношения, което заболяване е причинило на същия трайно намалена работоспособност; претърпени вреди и причинна връзка между тях и работата му при ответниците. Отговорността на работодателя е обективна, т.е. не е необходима вина, поради което е и достатъчно да се установи наличието на посочените по-горе предпоставки.

    От събраните писмени доказателства се установява, че ищецът е работил при ответните дружества на длъжността „подземен миньор”, като в следствие условията на труд е заболял от „Вибрационна болест”, което по надлежния ред е признато за професионално заболяване. Следва да се отбележи, че в случая професионалният характер на заболяването е установен при действието на Наредба № 23 за съобщаването, регистрирането и отчитането на професионалните заболявания (обн. ДВ, бр. 5/18.1.1985 г.) с решение диагностична комисия, взето със протокол № 74/8.6.1994 г., и потвърдено с решение на Централна диагностична комисия по професионални заболявания, гр. София, взето с протокол № 143/23.3.1995 г., като тези решения са безсрочни (така Решение № 207 от 28.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1521/2009 г., III г. о.). Според цитираното решение на ВКС действащата нормативна уредба не предвижда задължение в тези заварени случаи да се извършва преосвидетелстване и следва да се приеме за установен професионалният характер на заболяването. От приетата по делото съдебномедицинска експертиза също се установява, че към настоящия момент ищецът страда от „Вибрационна болест I-ви стадий”, което заболяване е с професионален характер.

    Съгласно чл. 200, ал. 3, вр. ал. 1 от КТ, за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно работодателят отговаря за всички, претърпени от работника вреди - неимуществени и имуществени (претърпяната загуба и пропуснатата полза), от които се приспадат получените обезщетения, а при трайна неработоспособност - от получената пенсия за инвалидност поради трудова злополука/професионално заболяване.

    В чл. 56 от Кодекса за социално осигуряване е дадена легална дефиниция на понятието професионално заболяване, а именно - заболяване, което е настъпило изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес върху организма и е включено в Списъка на професионалните болести, издаден от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването. В случая причинната връзка между условията на работа в предприятията на ответните дружества и заболяването на ищеца се установява от наличното по делото решение диагностичната комисия, взето със протокол № 74/8.6.1994 г, в която е отразено, че причина за заболяването е професионалният маршрут и производствените вредности, от решението на Централна диагностична комисия по професионални заболявания, гр. София, взето с протокол № 143/23.3.1995 г., с което се потвърждава решението на диагностичната комисия от 8.6.1994 г., както и от изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза.    

    В настоящия случай, с оглед липсата на представено експертно решение на ТЕЛК (НЕЛК), по делото няма данни дали работоспособността на ищеца е намалена с под или с над 50 на сто, но с оглед последователната практика на ВКС (Решение № 633 от 1.11.2010 г. по гр. д. № 855/2011 г., IV г. о.; Решение № 286 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 69/2009 г., IV г. о.; Решение № 33/2010 г. на по гр. д. № 5146/2008 г. I г. о., Решение № 521/2010 ВКС по гр. д. № 550/2010 г. IV г. о. и др.), следва да се приеме, че работодателят дължи обезщетение за вреди от трудова злополука или професионално заболяване, довели до трайна неработоспособност както над 50 %, така и под този процент. Това е така, тъй като трайната неработоспособност над 50 % е инвалидност по смисъла на КТ, действащ преди изменението с ДВ, бр. 52/18.6.2004 г., а всички по-леки случаи на трайна неработоспособност (т.е. такива под 50 %) са по-тежки от временната неработоспособност, за вредите от която работодателят също отговаря. В случая само по себе си наличието на професионално заболяване е увреждане на здравето и дори то да не накърняваше работоспособността на ищеца, същото може да му причини неимуществени и/или имуществени вреди и съответно да се ангажира отговорността на работодателя/те по реда на чл. 200 КТ, тъй като възприемането на обратното становище би влязло в противоречие с общото задължение да не се вреди другиму. Т.е. в настоящото производство е необходимо да се установи единствено наличието на претендираните вреди, които да са пряка и непосредствена последица от заболяването, както и техния размер.

    Съгласно препращащата разпоредба на чл. 212 КТ субсидирано приложение в настоящия случай намира общият принцип за непозволено увреждане, и по-конкретно разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, според която, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Съгласно практиката на ВС (Решение № 2286/16.8.1978 г. по гр. д. № 89/1978 г., I г. о.; Решение № 794/21.3.1973 г. по гр. д. № 34/1973 г., I г. о.), когато дадено лице е полагало труд в няколко предприятия при вредни условия и не може да се установи при кое от предприятията се е разболяло, отговорността на последните е солидарна, а съдът, който разглежда иск на пострадалия срещу съпричинителите, не е длъжен да определи степента на това съпричиняване, тъй като този въпрос следва да бъде разрешен при евентуално предявен иск по чл. 127 ЗЗД за разпределение на изплатеното обезщетение. Даденото разрешение е възприето и в последващата практика на ВКС (Решение № 535 от 25.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2010 г., IV г. о, Определение № 336 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4045/2008 г., III г. о.), като в цитираното решение е посочено, че разпоредбата на чл. 53 ЗЗД не изисква едновременност на увреждащото въздействие като предпоставка за наличието на съпричиняване, а с оглед спецификата на причиняване на такова увреждане и обективния характер на отговорността по чл. 200 КТ, съпричиняването не е обусловено от наличието на виновно действие/бездействие на работодателите. Заето е становище, че в процеса за обезщетяване на вредите не следва да се определя размерът на дължимото от всеки от съпричинителите обезщетение, тъй като осъденият солидарен длъжник има право да предяви срещу съдлъжниците регресен иск за разликата над частта, съответстваща на участието му в увреждането.

    С исковата си молба ищецът претендира сумата от 1 500.00 лева - направени разходи за поддържащо лечение, което ищецът е провел в периода 1.2.2013 г. - 31.7.2015 г. В случая обаче доказателства за необходимостта от провеждане на поддържащо лечение именно с посочените от ищеца лекарствени продукти, както и въобще за провеждането на такова лечение, не бяха ангажирани. От заключението на допуснатата в тази връзка съдебномедицинска експертиза не може да се направи категоричен извод, че посочените от ищеца лекарствени продукти са жизненонеобходими за лечението му, като в съдебно заседание вещото лице посочи, че лекуващият лекар проследява хода на заболяването, респ. предписва необходимите медикаменти. В рамките на своето изследване вещото лице е обсъдило представената от ищеца епикриза, издадена от МБАЛ „Св. Иван Рилски” ЕАД, гр. София, в която посочените от ищеца лекарствени продукти не фигурират като част от проведено или препоръчително лечение. В същата е посочено, че в лечебното заведение е проведена терапия с Алмирал и Хлофазолин, като е дадена препоръка лечението да продължи с Агапурин и Афламил. Т.е. не бе установена самата необходимост от провеждане на поддържащо лечение с посочените в исковата молба лекарствени продукти, като следва да се има в предвид, че ищецът претендира репариране на направените от него разходи за проведено лечение именно с тези продукти за периода 1.2.2013 г. - 31.7.2015 г. Съвсем друг остава въпросът, че по делото не бяха ангажирани доказателства, че такова лечение е било проведено, респ. че са били направени разходи в тази връзка. В този смисъл са и указанията, дадени в т. 7 от ППВС № 4/23.XII.1968 г., според които когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр., следва да се събират доказателства както за необходимостта от такива разходи, така и за действителното им извършване, респ. за техния размер.

    Предвид на горното, съдът намира, че искът за сумата от 1 500.00 лева, представляваща стойността на направени от ищеца разходи за поддържащо лечение за периода от 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г., е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.  

    Съгласно чл. 200, ал. 3, вр. ал. 1 от КТ, за вреди от професионална болест работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.

    В случая ищецът претендира сумата от 4 764.00 лева, представляваща разликата между заплатата, която би получавал като „подземен миньор” в периода от 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г., и минималната работна заплата за страната през този период. От заключението на приетата по делото съдебномедицинска експертиза се установява, че в резултат на установеното професионално заболяване ищецът не е трудоспособен да работи като подземен миньор, респ. пропускът да получи доход от трудово възнаграждение го уврежда имуществено и ползите, които е пропуснал да реализира следва да бъдат обезщетени от работодателите.

   По делото не е представено решение на ТЕЛК (НЕЛК), от което да са видни конкретни указания за подходяща, предвид здравословното състояние на ищеца, работа, но тъй като в случая професионалният характер на заболяването е установен при действието на Наредба № 23 за съобщаването, регистрирането и отчитането на професионалните заболявания (обн. ДВ, бр. 5/18.1.1985 г.), пред ищеца не е съществувало и задължението да се преосвидетелства по реда, установен с действащата понастоящем нормативна уредба. От приложеното удостоверение изх. № 1019-26-57-1/13.1.2016 г. се установява, че ищецът не е пенсионер и към датата на издаване на удостоверението не е направил искане за отпускане на пенсия. Горните обстоятелства обаче не са от естество да прекъснат причинно-следствената връзка между установеното професионално заболяване и вредите, които ищецът търпи от пропуска да реализира доходи, тъй като и в тази хипотеза евентуално получаваното обезщетение от общественото осигуряване е от значение само за размера на дължимото от работодателя обезщетение. По делото няма данни дали ищецът се е регистрирал в Бюрото по труда като търсещ работа, поради което същият има основание да търси обезщетение за разликата между загубеното трудово възнаграждение, от една страна, и размера на минималната работна заплата за страната, от друга. Последната се явява онзи доход, който нетрудоспособният би могъл гарантирано да получава, ако постъпи на работа, условията на която не са му противопоказни, още повече, че полагането на труд на друга, подходяща длъжност, в днешните икономически условия не зависи единствено от волята на търсещия работа.

            В решение № 355/10.01.2012 г. по гр.д. № 1230/2010 г. на ВКС, IV г. о. е посочено, че определянето на обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ се извършва на базата на брутното трудово възнаграждение, без приспаднати от него данъци и осигуровки, а в т. 5 от ППВС № 4 от 23.XII.1968 г. е прието, че в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер. От прието заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че последната основна заплата, която ищецът е получавал като подземен миньор, е в размер на 8 240.00 лева, към която вещото лице прибавило клас за прослужено време в размер на 1 483.00 лева, тъй като същият е бил основен елемент от договореното възнаграждение, при МРЗ, определена с ПМС № 98/15.5.1995 г., в размер на 7 350.00 лева. Тук следва да се има в предвид извършената от вещото лице актуализация на възнаграждението, което ищецът е получавал като подземен миньор, обсъдена по-горе в изложението.

            Следва да се има в предвид обаче, че при обсъждане на експертното заключение съдът констатира, че в същото е допусната техническа грешка при изчисляване разликата между актуализираната работна заплата, която ищецът би получавал като подземен миньор в периода 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г., и минималната работна заплата през същия период. Така в изготвената на стр. 5 от заключението (л. 151) таблица е изчислено, че актуализираното възнаграждение за периода 1.1.2015 г. - 30.6.2015 г. е 476.00 лева, а МРЗ към този момент е 360.00 лева, респ. разликата между двете суми е 116.00 лева. Впоследствие при изчислението вместо да умножи сумата от 116.00 лева по 6 месеца (за период от 1.1.2015 г. до 30.6.2015 г.), вещото лице я е умножило по 12 месеца, като е получило сумата от 1 392.00 лева. На същата страница от заключението е посочено, че актуализираното възнаграждение от 1.7.2015 г. е 556.00 лева, а МРЗ към този момент е 420.00 лева, респ. разликата между двете суми е 136.00 лева. Впоследствие при изчислението вместо да умножи сумата от 136.00 лева по 1 месец (за периода от 1.7.2015 г. до 31.7.2015 г.), вещото лице я е умножило по 7 месеца, като е получило сумата от 952.00 лева. Съдът намира, че в случая правилното изчисление за периода от 1.1.2015 г. до 31.7.2015 г. е следното: при МРЗ от 360.00 лева и актуализирано възнаграждение от 476.00 лева, респ. разлика от 116.00 лева месечно, разликата между актуализираната работна заплата, която ищецът би получавал като подземен миньор, и минималната работна заплата за периода 1.1.2015 г. - 30.6.2015 г. е в размер на 696.00 лева (116.00 лева х 6 месеца); при МРЗ от 420.00 лева и актуализирано възнаграждение от 556.00 лева, респ. разлика от 136.00 лева месечно, разликата между актуализираната работна заплата, която ищецът би получавал като подземен миньор, и минималната работна заплата за периода 1.7.2015 г. до 31.7.2015 г. е в размер на 136.00 лева (136.00 лева х 1 месец). Или разликата между актуализираната работна заплата, която ищецът би получавал като подземен миньор при ответните дружества за периода 1.2.2013 г. - 31.7.2015 г., и минималната работна заплата през този период е 3 252.00 лева (11 м. х 100.00 лева + 12 м. х 110.00 лева + 6 м. х 116.00 лева + 1 м. х 136.00 лева).

            Следователно имуществената вреда за периода 1.2.2013 г. - 31.7.2015 г., представляваща разликата между паричните средства от трудовото възнаграждение, което ищецът е можел да реализира и от които е лишен в резултат от професионалното заболяване, и размера на минималната работна заплата за страната възлиза на 3 252.00 лева, за която сума искът е основателен и следва да бъде уважен, а в частта до претендираните 4 764.00 лева следва да бъде отхвърлен. Сумата следва да бъде присъдена, ведно със законната лихва, считано от 1.2.2013 г. до изплащане на обезщетението.

Предвид изхода на делото, съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното искане ответниците следва да заплатят на ищеца на сумата от 311.49 лева, представлява направените в производство разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от претенциите.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответниците следва да заплатят в полза бюджета на съдебната власт по сметка на РС Велико Търново сумата от 430.08 лева - 130.08 лева държавна такса и 300.00 лева възнаграждения за вещи лица.

Поради гореизложеното, Великотърновският районен съд

 

                                                 Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА „Р. С. ****” АД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Мадан, ул. „Христо Ботев” № 21, и „Г.-Р.” ЕАД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рудозем, бул. „България” № 9, да заплатят солидарно на М.С.К., ЕГН ********** сумата от 3 252.00 (три хиляди двеста петдесет и два) лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между заплатата, която ищецът би получавал като подземен миньор в периода от 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г., и минималната работна заплата за страната през този период, ведно със законната лихва от 1.2.2013 г. до изплащане на обезщетението, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за разликата над сумата от 3 252.00 лева до пълния претендиран размер от 4 764.00 лева.

ОТХВЪРЛЯ претенцията на М.С.К., ЕГН ********** за солидарното осъждане на „Р. С. ****” АД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Мадан, ул. „Христо Ботев” № 21, и „Г.-Р.” ЕАД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рудозем, бул. „България” № 9, да заплатят на ищеца сумата от 1 500.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за поддържащо лечение за периода от 1.2.2013 г. до 31.7.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 1.2.2013 г.

ОСЪЖДА „Р. С. ****” АД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Мадан, ул. „Христо Ботев” № 21, и „Г.-Р.” ЕАД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рудозем, бул. „България” № 9, да заплатят на М.С.К., ЕГН ********** сумата от 311.49 (триста и единадесет лева и четиридесет и девет ст.) лева, представляваща направените по делото разноски.

ОСЪЖДА „Р. С. ****” АД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Мадан, ул. „Христо Ботев” № 21, и „Г.-Р.” ЕАД - в ликвидация, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рудозем, бул. „България” № 9, да заплатят в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – гр. Велико Търново сумата от 430.08 (четиристотин и тридесет лева и осем ст.) лева, представляваща държавна такса и разноски за производството.

Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ: