№ 486
гр. Перник, 29.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и девети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Кристина Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Кристина Н. Костадинова Гражданско дело №
20211720102308 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на АС. КР. Р., с ЕГН: **********,
доуточнена с молба от 13.09.2021 г., подадена чрез процесуалния й
представител – адв. В.Н. против „Вива кредит“ ООД, с ЕИК: *********, с
която се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 60
лева – заявена като частичен иск от сумата от общо 360 лева, която сума била
платена от ищцата на ответника без правно основание по договор за кредит №
5580272/13.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на исковата молба 19.05.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането. Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че ищцата като кредитополучател
сключила с ответното дружество като кредитодател договор за кредит №
5580272/13.01.2020 г. По силата на същия й била отпусната в заем сумата от
350 лева. Съгласно клаузите на договора обаче същата следвало да върне на
дружеството сумата от общо 710 лева, която сума и заплатила – с шест
платежни документа – от 11.03.2020 г., от 31.03.2020 г., от 23.04.2020 г., от
27.01.2020 г., от 10.02.2020 г. и от 25.02.2020 г. В тази връзка и ищцата счита,
че разликата между сумата по заема от 350 лева и сумата от 710 лева или сума
в размер на 360 лева е платена от нея без правно основание. Същевременно се
уточнява и че сумата от 360 лева представлява сбор от няколко вземания по
договора – вземане за договорна лихва /32.71 лева/, вземане за неустойка
/27.29 лева/ и пет вземания такси за телефонни разговори и съобщения за
извънсъдебно събиране / по 60 лева всяка /.
В подкрепа на своето искане ищцата излага три групи твърдения: 1/
1
твърдения, че договорът за кредит и сключените към него анекси били изцяло
нищожни на основание поредица от нарушения в разпоредби на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние /ЗПФУР/ - непредоставяне на необходимата преддоговорна
информация, неподписване на договора на кредит и приложенията към него,
неспазване на изискванията за форма, липса на реално посочен годишен
процент на разходите /ГПР/, липса на ясен погасителен план, липса на
разяснение на правото на отказ от договора и др.; при условия на
евентуалност – твърдения, че договорът и анексите били сключени при
условията на крайна нужда; при условия на евентуалност – твърдения, че
отделни клаузи от договора и анексите били нищожни като противни на
добрите нрави. С тези аргументи се иска претенцията да бъде уважена –
доколкото при недействителност на договора за кредит се дължала
единствено чистата стойност на кредита, евентуално доколкото съответните,
клаузи, установяващи задължения за такси и лихви били недействителни.
Съобразно указания на съда от 25.08.2021 г. ищцата е уточнила
исковата си претенция като с допълнителна молба от 13.09.2021 г. е посочила,
че сумата от 60 лева е формирана, както следва: 20 лева – частично заявена
претенция от сумата от 32.71 лева – възнаградителна лихва по договор за
кредит № 5580272/13.01.2020 г.; 20 лева – частично заявена претенция от
сумата от 27.29 лева – неустойка и 20 лева – частично заявена претенция от
сумата от 300 лева – 5 броя такси за телефонни разговори и съобщения по
договора за кредит.
В допълнителната молба изрично се уточнява, че независимо от
твърденията за сключване на договора при крайна нужда иск за
унищожаемост на това основание не се предявява.
Към исковата молба са приложени: договор за кредит №
5580272/13.01.2020 г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, разписки – седем броя.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото е постъпил писмен отговор, с който предявеният иск се оспорва като
неоснователен. В тази връзка се признава, че на 13.01.2020 г. между ищцата
като заемополучател и ответника като заемодател е сключен договор за
кредит № 5580272 – като по силата на същия на ищцата е отпусната чрез
„Изипей“ АД сумата от 350 лева, главница, при падеж 27.01.2020 г. т.е.
кредитът е със срок от 2 седмици и подлежи на връщане с една вноска.
Признава се и че по същия е начислена сумата от 32.71 лева –
възнаградителна лихва. Ответното дружество признава и че е получило
пълния размер на плащанията по договора за кредит.
Поддържа се обаче, че договорът не е сключен от разстояние, а
присъствено като е подписан от всяка от страните.
По същество ответното дружество излага доводи, че договорът за
кредит бил валиден – сключен доброволно от ищцата при спазване на
разпоредбите на приложимото законодателство – относно снабдяване на
кредитополучателя с копие от договора и приложенията към него в
2
изискуемия шрифт, крайната дължима сума от ищцата и определяне на ГПР
съобразно ограничението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Относно начислените по договора такси за експресно разглеждане на
документи и неустойка се излагат доводи, че същите били валидно уговорени
между страните и се дължали от ищцата. В тази връзка се посочва, че тези
суми били начислени за самостоятелни услуги, които от своя страна се
предоставяли само по искане на кредитополучателя и не били задължителни
за него. Поради това и същите не били част от разходите по кредита.
На следващо място се излагат подробни доводи, че нито договорът за
кредит в цялост, нито клаузата, с която била уговорена договорна лихва по
същия били нищожни поради противоречие с добрите нрави. Излагат се
доводи и че размерът на договорната лихва не бил уговорено нито като
прекомерен, нито по неразбираем за потребителя начин.
На последно място се посочва, че както договорът, така и ОУ
съдържали необходимите реквизити по закон в това число разяснения на
правото на заемополучателя да се откаже от сделката и при какви условия.
Оспорват се и твърденията на ищцата, че договорът за кредит бил
сключен при условията на крайна нужда.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат отхвърлени.
В хода на производството по делото от ответника са представени:
договор за кредит № 5580272/13.01.2020 г. и ОУ към него, стандартен
европейски формуляр, счетоводна справка и погасителен план. Приета е и
съдебно счетоводна експертиза.
В съдебно заседание, проведено на 29.11.2021 г., ищцата чрез
процесуалния си представител прави изменение на иска чрез неговото
увеличение. В тази връзка заявява, че предявява иск за пълния размер на
процесните вземания от общо 360 лева т.е. искът от частичен /за 60 лева/ се
предявява за пълния размер на процесните суми – т.е. за 360 лева.
При така направеното изменение на иска чрез увеличаване на неговата
цена процесуалният представител на ищцата изразява становище за
основателност на претенцията в пълен размер.
Ответното дружество не изпраща представител в насроченото по делото
съдебно заседание. От същото е постъпила писмена молба, в която изразява
становище за неоснователност на исковите претенции.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От представено по делото копие от договор за кредит с №
5580272/13.01.2020 г се установява, че на 13.01.2020 г. между дружеството
„Вива кредит“ ООД и ищцата е сключен договор за паричен заем при
следните параметри: сума на кредита: 350 лева, срок на кредита 2 седмици,
годишен процент на разходите /ГПР/ 49.39 % и годишен лихвен процент
/ГЛП/ 40.34 %. При тези параметри общото задължение по кредита е в размер
на 382.71 лева – като същото включва главница от 350 лева, 5.43 лева –
3
договорна лихва и 27.28 лева такса за експресно разглеждане на документи.
Противно на твърденията на ответното дружество видно от съдържанието на
договора същият е сключен от разстояние.
По делото не се спори, че кредитът е усвоен като ищцата е получила
сумата от 350 лева.
Съгласно чл. 4 от договора заемополучателят се е задължил в 3-дневен
срок от усвояване на сумата по договора за заем да предостави на
заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: чрез
поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на следните
изисквания – да е навършил 21 години, минималният размер на
осигурителния му доход да е над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов
договор от поне 6м., да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, да няма неплатени осигуровки, да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР
към БНБ да е „период на просрочие от 0 до 30 дни“, или банкова гаранция с
бенефициер заемодателят, която е издадена след усвояване на паричния заем,
в размер на цялото задължение по договора. Поради неизпълнение на това
задължение и съгласно уговореното в договора, заемодателят е начислил и
неустойка в размер на 27,29 лева, която е дължима еднократно, без период на
начисляване.
Видно от представен по делото погасителен план ищцата е следвало да
заплати и е заплатила на дружеството главница – 350 лева, 5.43 лева –
договорна лихва, 27.28 лева – такса за експресно разглеждане на документи и
27.29 лева – неустойка /общо 410 лева/. Наред с тези суми обаче ищцата е
направила и пет вноски по 60 лева. Същите се твърди, че са платени въз
основа на анекси за удължаване срока на договора / с всеки анекс с по 2
седмици/. С всяко плащане от по 60 лева ответното дружество счита, че
ищцата е внесла 5.43 лева договорна лихва, 27.28 лева – такса за експресно
разглеждане на документи и 27.29 лева – неустойка.
Посочените пет анекса не се представят по делото независимо от
обстоятелството, че с доклада на съда ответникът е изрично задължен да
представи всички приложения към договор за кредит с № 5580272/13.01.2020
г.
Доколкото договор за кредит с № 5580272/13.01.2020 г. е сключен от
разстояние, същият както и представените общи условия, стандартен
европейски формуляр и погасителен план, не носят подписа на никоя от
страните.
По делото е изготвена съдебно счетоводна експертиза. Съгласно същата
ищцата е заплатила на ответника сумата от общо 710 лева. С тази сума в
счетоводството на ответника са погасени 350 лева главница, 32.71 лева –
договорна лихва, 163.61 лева – неустойка за непредоставено обезпечение и
163.68 лева такси за експресно разглеждане на документи. В тази връзка и
вещото лице е посочило, че предвид параметрите по договора за кредит при
договорна лихва от 32.71 лева, то ГПР възлиза на 112.15 %. Ако се съобразят
и неустойките от 163.61 лева и таксите за експресно разглеждане на
4
документи от 163.68 лева, то ГПР би възлизал на 1234.29 %.
Изготвената експертиза следва да бъде кредитирана в частта относно
установяване на извършените плащания съответно погасените с тях
задължения по договора за кредит. Съдът не кредитира експертизата в частта,
където е посочено, че при договорна лихва от 32.71 лева ГПР възлиза на
112.15 лева. Посоченият извод следва от обстоятелството, че при
изчисленията си вещото лице погрешно е приело /стр. 4, пар. I от
заключението/, че „съгласно договора за кредит размерът на ГПР е 49.39 %
като включва само договорна лихва от 32.71 лева“. Тази констатация на
вещото лице обаче не отговаря на действително уговореното между страните,
доколкото съгласно договора – чл. 2, ал. 1, т. 1 – погасителната вноска от
382.71 лева включва главница, договорна лихва и такса за експресно
разглеждане на документи /350 лева + 5. 43 лева + 27.28 лева /. Посоченото
объркване на вещото лице се дължи на обстоятелството, че ищцата в
действителност е заплатила договорна лихва от 32.58 лева, но не съгласно
първоначалните параметри на договора за кредит при срок от 2 седмици, а
поради петте удължавания на срока на договора – доколкото във всяка от
вноските от по 60 лева се съдържа и лихва от 5.43 лева /т.е. 6х5.43 лева/.
В тази връзка и съдът приема, че с платените 710 лева – ищцата е
погасила 350 лева главница, 32.58 лева договорна лихва /6х5.43 лева/, 163.68
лева /6 х 27.28 лева/ – такса за експресно разглеждане на документи и 163.74
лева /6х27.29 лева/– неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Предявеният иск е осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД /така Определение № 634 от 5.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 479/2009 г.,
2-ро т.о./. При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на
нещо, получено без основание – ищецът следва да въведе като твърдение и
докаже факта на плащането на парична сума, а ответникът следва да докаже
основание за получаването или за задържане на полученото /така Решение
№189/04.02.2014 по дело №141/2012 на ВКС, ТК, I т.о и др/.
Ищецът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен потребителски кредит чрез средства за комуникация от разстояние,
неговото съдържание, както и усвояването на паричните средства. Ищецът
следва да установи и че е заплатил сумата от 710 лева при главница по
кредита в размер на 350 лева. От своя страна ответникът следва да установи,
5
че получаването на сумата от 360 лева над главницата е законосъобразно и се
основава на действителни договорни клаузи, поради което има право да
задържи същата.
В настоящия случай съдът намира, че исковата претенция е основателна
до сумата от 354.57 лева, като същата следва да бъде отхвърлена единствено
за сумата от 5.43 лева – договорна лихва по първоначалния договор за заем.
Посоченият извод следва от обстоятелството, че не са налице твърдените от
ищеца основания за недействителност на договора за кредит, но същите са
налице спрямо петте анекса за удължаване на срока по договора. От своя
страна макар договорът за кредит от 13.01.2020 г. да не изцяло нищожен
начисляването на сумите за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение и за такса за експресно разглеждане се основава
на неравноправни клаузи като съображенията за това са следните:
За разглеждания договор /и анекси/ се твърди, че е/са сключен/и от
разстояние /независимо от противоречията относно това обстоятелство в
отговора на исковата молба/, което е допустимо съгласно ЗПФУР. Съгласно
чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР към
ЗПФУР „финансова услуга“ е всяка услуга по извършване на банкова
дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно
осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и
предоставяне на платежни услуги.
В чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на
договора за предоставяне на кредит от разстояние, между които е че същият е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и
че е получил съгласието му за сключване на договора. За доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления – ЗЕДЕП – по настоящем Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ – изм. ДВ, бр. 85
от 2017 г. /.
В конкретния случай липсва спор, че ищцата е получила заемната сума
от 350 лева. От поведението на същата не може да се заключи, че е оспорвала
действителността на изявлението, поради което не може да се позовава на
нищожност поради липса на писмена форма. Нещо повече ищцата притежава
и представя по делото договора за заем и приложенията към него, от което
следва извода, че е била запозната с неговото съдържание. Съгласно същото й
е отпусната в заем сумата от 350 лева. Посочено е че на ищцата е начислена
такса за експресно разглеждане на документи от 27.28 лева. В тази връзка и в
договора е посочено, че ищцата е следвало да върне сумата от общо 382.71
лева, включваща главница, такса за експресно разглеждане и договорна
6
лихва. Тази вноска е уговорена като еднократна със срок от две седмици или
дата на връщане 27.01.2020 г. В договора са упоменати и ГПР и ГЛП. Поради
това и съдът приема, че от съдържанието на договора на ищцата е било
напълно ясно, че следва да върне сумата от 382.71 лева, състояща се от 350
лева главница, 5.43 лева – договорна лихва и 27.28 лева – такса за експресно
разглеждане на документи. В тази връзка и ГПР от 49.39 % кореспондира на
договорна лихва от 5.43 лева. Относно сумата от 27.28 лева обаче – такса за
експресно разглеждане на документи съдът намира, че тя също следва да се
включва в ГПР предвид начина на уговарянето й – а именно за дейност по
отпускане на кредита.
По делото обаче липсват технически или електронни записи, от които
да е установено по безспорен начин, че на ищцата са връчени петте броя
анекси към договора за кредит. Същото важи и за представения по делото
погасителен план. Относно същия прави впечатление, че отразява и петте
анекса, както и плащанията от ищцата, поради което същият обективно не е
бил съставен, нито предоставен при сключване на договора или на всеки от
анексите. Напротив съдържанието му само по себе си обуславя извода, че
същият е съставен за целите на настоящото производство.
Преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез
телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка
или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях
(чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР). Анализът на цитираните разпоредби сочи, че за
сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
потребителят следва да изрази по ясен и недвусмислен начин
волеизявлението си, че приема направеното от доставчика предложение,
което следва да се докаже именно от доставчика.
Съгласно трайната съдебна практика – напр. Решение № 70/ 19.02.2014
г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г. о. електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕП). Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 от ЗЕДЕП). Същото се
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП - за електронен
подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически
свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство.
Законът придава значение на подписан документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3
от ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато
посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава
на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се
ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 от ГПК). В
конкретния случай, ответникът не е ангажирал доказателства за съставянето
на електронни документи, от които да се установи по безспорен и
7
категоричен начин сключването на анекси към договор за кредит от
разстояние. Поради това и с оглед нарушение на разпоредбите на чл. 11 от
ЗПК настоящият състав приема сключените пет анекса към договора за
кредит за изцяло нищожни. В тази връзка и платените по тях суми от общо
300 лева или пет плащания по 5.43 лева лихва /общо 27.15 лева/, пет
плащания на неустойка по 27.29 лева /общо 136.45 лева/ и пет плащания по
27.28 лева /общо 136.40 лева/ за експресно разглеждане се явяват платени без
правно основание.
По отношение сумата от 27.28 лева, представляваща такса за експресно
разглеждане на документи, както се отбеляза и по-горе, следва да се съобрази
обстоятелството, че същата неправилно не е включена от заемодателя в ГПР.
Ако същата бъде включена в ГПР, то той възлиза на 112.15 %. Съгласно чл.
19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. От своя
страна клаузи в договор, надвишаващи този размер от пет пъти законната
лихва, се считат за нищожни. В тази връзка и доколкото при клауза за
дължимост на такса за експресно разглеждане от 27.28 лева ГПР би бил над
законовия праг, то посочената клауза следва да се приеме за нищожна само на
това основание. Клаузата за дължимост на такса за експресно разглеждане
обаче и недействителна и в контекста на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, съгласно който
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
според ал.2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Доколкото претендираната в настоящия случай такса в размер на 27.28 лева е
свързана с процедурата по усвояване на кредита,то договорната клауза,
предвиждаща нейната дължимост, е в противоречие с повелителните норми
на закона и като такава е нищожна /така определение № 912/24.10.2019 г. по в.ч.гр.д. №
697/2019 г. на ОС Перник/.
По отношение на задължението за неустойка от 27.29 лева по договора
за кредит от 13.01.2020 г. съдът намира, че предвид съдържанието на
заемното правоотношение, същото по своята правна характеристика
представлява договор за потребителски кредит. По тези съображения спрямо
него освен разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД,
предвид качеството „потребител“ на заемополучателя, приложение следва да
намерят и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В тази
насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл. 143 – 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП
следва изводът, че неравноправните клаузи в такъв вид правоотношения
следва да бъдат обявени за нищожни от съда, поради пряко противоречие с
императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба от
икономическа гл.т. страна. По тези съображения съдът намира за
неоснователни доводите на ответника, че за съда не съществува възможност
служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза,
както и че посочената клауза не била неравноправна такава. В този смисъл е и
трайната съдебна практика – както на българските съдилища – напр.
8
Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и
на Съда на ЕС – решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено
задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на
диспонираната в националното законодателство Директива 93/13/ЕИО.
На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и че съгласно
задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В настоящия случай процесната неустойка е предвидена при
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на отпуснатия
заем чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен и изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения – 3 дни от сключване на
договора. Посоченото задължение освен това не е уговорено предварително, а
едва след сключване на сделката, което лишава заемателя от предварителна
яснота за възможните тежести, които би понесъл като страна в
правоотношението. На следващо място прави впечатление и обстоятелството,
че спрямо поръчителя са въведени редица условия, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При преценката на тези обстоятелства в съвкупност съдът
намира, че неустойката не съответства на присъщите й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения.
Посоченият извод следва на първо място от обстоятелството, че на
кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 350 лева за 2 седмици, а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 27,29 лева. Посочената сума
привидно не е във висок размер, но само ако не бъде съобразено
обстоятелството, че кредитът е със срок от едва 2 седмици. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение (т.нар. компенсаторна неустойка), т.е. същата не е уговорена за
забава при заплащане на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението. Именно с оглед последното не може да се приеме, че
размерът й е висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, поради
продължителността на периода на неизпълнение от страна на длъжника. В
контекста на така изложеното следва да се отбележи и че на практика
процесната неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Освен това
основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да
върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението. С процесната неустойка обаче възстановяване
на тези вреди не се гарантира, поради което чрез същата не се осъществява
обезщетителната й функция.
На следващо място по отношение на посочената неустойка не е налице
и обезпечителният й елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
9
кредитора би покрила същата. В тази връзка следва да се отбележи, че в
интерес на последния е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения. По тези
съображения проверката на кредитоспособността на потребителя следва да
предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. От така въведеното задължение за представяне на
обезпечение обаче косвено следва извод, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в негова тежест последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че е налице и санкционна функция на процесната
неустойка, доколкото задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчител не е определено като предварително условие за сключване на
договора. Освен това съдът намира регламентираните изисквания към
поръчителя за утежнени и затрудняващи получаването на информация за
него, което практически прави невъзможно реалното изпълнение на
задължението за осигуряване на поръчител в предвидения 3-дневен срок от
подписване на договора за заем, което положение в последна сметка
нарушава и принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните по
облигационната връзка. По тези съображения настоящият състав намира, че
от страна на кредитора са създадени предпоставки за начисляване на
неустойката, което съответно води до оскъпяване на кредита. Посоченият
извод следва и от обстоятелството, че процесната неустойка не е обоснована
нито от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане
на дълга, нито от размера на насрещната престация, от която същият би бил
лишен при неизпълнение. Напротив, неустойката произтича от едно
неприсъщо на договора за кредит задължение на длъжника, доколкото
последното не е свързано с изпълнение на основното му задължение по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
Уговорката относно процесната неустойка противоречи и на
разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираният
законов текст не прави разграничение относно вида на неустойката, а
акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е
настоящият случай като се съобрази изключително краткия срок на договора.
По тези съображения присъждането й би довело до реализиране на
неоправдано висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и
регламентиран.
Освен това съдът намира и че процесната неустойката цели да
заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, доколкото от съдържанието на
клаузата за представяне на такова обезпечение следва извод, че кредиторът не
е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
10
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на същия
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Всичко гореизложено обуславя извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, като е сключена и в условията на
неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие с императивни норми на закона – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в
последна сметка и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както
правилно е приел районният съд (така Определение № 596/04.07.2019 г. по
гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
На последно място и само за пълнота следва да се отбележи, че сумите,
платени въз основа на анексите се явяват недължимо платени именно поради
нищожност на самите анекси. Дори такава да не беше налице обаче клаузите,
предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане и неустойка за
неизпълнение на задължение за обезпечение при всеки анекс сами по себе си
биха били нищожни по гореизложените съображения относно нищожността
на същите клаузи в основния договор.
По исканията за разноски на страните:
Искане за разноски е направила само ищцовата страна:
Ищецът претендира разноски в размер на общо 250 лева, от които 50
лева държавна такса и 200 лева – възнаграждение за вещо лице, съгласно
представен списък по чл. 80 от ГПК. Едновременно с това процесуалният
представител на ищцата адв. Чомпалов претендира и възнаграждение в
минимален размер за оказана безплатна правна помощ.
Предвид изхода на делото на ищцата следва да бъде присъдена сумата
от 246.23 лева.
На процесуалния представител на ищцата следва да се определят
разноски в минимален размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В тази връзка с оглед изхода на
делото дружеството следва да бъде осъдено да заплати на адв. Георги
Чомпалов сумата от 295.47 лева за осъществена безплатна адвокатска помощ
Ответната страна не представя доказателства да е извършила разноски.
Водим от горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, жк. Люлин 7, бул. Джевахарлал Неру № 28,
АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, ДА ЗАПЛАТИ на АС. КР. Р., с ЕГН:
**********, с постоянен адрес гр. Перник, **** и настоящ адрес /от
03.09.2021 г./ ***** сумата от 354.57 лева, представляваща получена без
правно основание от ответника за сметка на ищеца сума в изпълнение на
задължения на ищеца като заемополучател по договор за кредит №
5580272/13.01.2020 г. и пет броя анекси към него /от 27.01.2020 г., 11.02.2020
11
г., 26.02.2020 г., 11.03.2020 г. и 31.03.2020 г./, сключени между страните,
която сума е формирана от 27.15 лева – договорна лихва по анексите към
договора, 163.68 лева – такси за експресно разглеждане на документи по
договора и анексите и 163.74 лева – неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 4 от договора и анексите
към него, ведно със законната лихва върху сумата от 354.57 лева, считано от
датата на исковата молба 19.05.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 5.43 лева, представляваща
разликата до пълния размер на претенцията от 360 лева относима за
договорна лихва по договор за кредит № 5580272/13.01.2020 г. поради
неоснователност на иска в тази част.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на АС. КР. Р., с ЕГН: ********** сумата от
общо 246.23 лева, представляваща разноски в настоящото исково
производство.
ОСЪЖДА Вива кредит“ ООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на адвокат
Георги Чомпалов, с адрес: гр. София, ул. Иван Денкоглу № 7, ет. 5, ап. 9
сумата от 295.47 лева – адвокатско възнаграждение в производството по гр.д.
№ 2308/2021 г. по описа на Пернишкия РС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
12