Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 26.07.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
тринадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 2403 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ответника Р.Х.В. - С. против решението от 21.11.2018г. по
гр. дело № 16319/2017г. на Софийския районен съд, ГО, 118 състав, в частта, в
която съдът е уважил предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от престъпление, извършено на 21.05.2014г., за което
ответницата е освободена от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание с влязло в сила решение от 20.06.2016г. по НАХД №
13152/2015г. по описа на СРС, НО, 1 състав, ведно със законната лихва върху
главницата от 21.05.2014г. до окончателното изплащане.
В
жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение
поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на обжалвания съдебен акт. Конкретно се сочи
необоснованост на изводите на районния съд относно релевираното възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат. Счита, че показанията на разпитания по
делото свидетел – син на ответницата, установяват по безспорен начин това
обстоятелство, доколкото той чрез телефонна връзка е имал възможност да чуе
случващото се, както и да възприема реакциите и думите на всяка една от
страните по делото. Жалбоподателката сочи още, че съдът неправилно не е приел и
аргументите, че доказателство за необходимостта от намаляване на присъденото
обезщетение е извършването от ищеца на противоправно поведение, изразяващо се в
нанасяне на удар по лицето на ответницата, в резултат на което веднага се е
появила червенина. Фактът на физическо посегателство върху ответницата от
страна на ищеца независимо дали е повод за иницииране на конфликта между
страните или е последваща реакция след действията на ответницата е аргумент за
това, че и ищецът е имал неправомерно поведение, което налага намаляване на
претендираното обезщетение. На следващо място, оспорва се размера на
присъденото обезщетение по съображения, че събраните по делото доказателства не
установяват доказана степен на претърпени болки и страдания. По тези
съображения се прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и отхвърляне на предявения иск в цялост, а в условията на
евентуалност – намаляване на размера при съобразяване на доказаното възражение
за съпричиняване.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – П.С.Я., с който същата се оспорва. Въззиваемият се позовава
на мотивите на постановения съдебен акт по образуваното наказателство
производство, в които съдът е приел, че действията на ответницата не са били
предизвикани по какъвто и да е начин от свид. Я. или от действията на други
лица. Поддържа, че събраните по делото гласни доказателствени средства не
установяват по реда на пълното и главно доказване релевираното възражение за
съпричиняване. Счита определеният размер на неимуществените вреди за справедлив
съобразно изискванията на нормата на чл. 52 от ЗЗД. По тези съображения прави
искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка
с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Предявен
e иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди от престъпление, извършено на 21.05.2014г., за което
ответницата е освободена от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание с влязло в сила решение от 20.06.2016г. по НАХД №
13152/2015г. по описа на СРС, НО, 1 състав.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел въз основа на
влязлото в сила решение на наказателния съд, че твърдяното в исковата молба
деяние е извършено от ответника, като поведението на последния е виновно и
противоправно, поради което ищецът се легитимира като кредитор по спорното
вземане за репариране на претърпените от деянието неимуществени вреди. По
отношение на размера на претенцията е съобразил приетото по делото заключение
на съдебно-медицинската експертиза и събраните гласни доказателствени средства,
като предвид вида на уврежданията, интензивността на болките и страданията,
периода на възстановяване, изпитваното от ищеца чувство на унижение и срам и
притеснение да шофира сам, е приел, че справедливото обезщетение възлиза на
сумата от 1 000 лева. Първоинстанционният съд е счел релевираното
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат за недоказано, доколкото
ангажираните гласни доказателствени средства са производни и не могат да
обосноват извод за пълно и главно доказване на възражението. Ето защо е
постановил решение, с което е уважил предявения иск за сумата от 1 000
лева и е отхвърлил претенцията до пълния предявен размер от 3 000 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към мотивите на
първоинстанционното решение. По
изложените във въззивната жалба оплаквания намира следното:
За
да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищецът той следва да докаже
факти, които се субсумират под хипотезата на гражданския деликт, а именно -
противоправно деяние /действие или бездействие/; вина; вреди и
причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди /чл. 45, ал. 1 от ЗЗД/. Доколкото това са правопораждащи факти ищците следва да проведат пълно и
главно доказване. Законодателят е презюмирал небрежната вина /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, следователно наличието на такава не е необходимо да се доказва.
Останалите правопораждащи факти следва да се докажат от ищеца при условията на
пълно и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Липсата на която и
да е от тези кумулативни предпоставки водят до неоснователност на претенцията.
Материално-правната
разпоредба на чл. 45 от ЗЗД предвижда възможност за репарация на вреди,
претърпени от конкретно лице. Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на
вреди следователно е този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен.
Следователно е необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно
доказване да установи това свое качество.
Вредата
по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитените от
закона права и интереси на увредения, като тя може да засяга, както настоящото
имущество на увредения, така и вероятното бъдещо увеличение на имуществото му.
Съответно обезщетението за причинените от непозволеното увреждане вреди е
вземане само на увредения. А това е лицето, чието лично или имуществено благо е
засегнато от събитието, което по своя фактически състав е непозволено
увреждане. Затова само по отношение на него възникват правните последици на
този фактически състав. Само по отношение на него причинителят на вредите,
респективно лицата, които отговарят пред пострадалия вместо него, стават
длъжници.
Основният
обективен елемент от фактическият състав на иска по чл. 45 от ЗЗД е извършване
на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно
да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право
или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
В
конкретния случай ищецът релевира твърдения, че е пострадал от причинено от
ответника престъпление. Това обстоятелство се установява от представения препис
от решение от 20.06.2016г., постановено по НАХД № 13152/2015г. по описа на СРС,
НО, 1 състав, влязло в законна сила на 05.01.2017г., с което Р.Х.В.-С. е
призната за виновна в това, че на 21.05.2014г. в гр. София, на кръстовището на
бул. „Сливница“ и бул. „Д-р П. Дертлиев“ чрез нанасяне на удар с глава по носа
на П.С.Я. му е причинила лека телесна повреда, изразяваща се в травматично кръвотечение
от носа, което му е причинило временно разстройство на здравето, неопасно за
живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на
основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 78 а от НК обвиняемата
е освободена от наказателна отговорност и е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 2 000 лева.
Съгласно
задължителните разяснения по т. 15 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълкувателно
дело № 6/2012 г. ОСГТК, решението по чл. 78а НК, с което наказателният съд
освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно
наказание, е приравнено по значение на влязла в сила присъда. С решението по чл.
78а НК наказателният съд се произнася по същия кръг въпроси, по които и с
присъдата - за дееца, деянието, противоправността му и за вината. Разликата се
състои само във вида на отговорността - освобождаването от наказателна
отговорност и налагане или неналагане на административно наказание с оглед
виновността на дееца. Деянието и в този случай си остава престъпление, а не
административно нарушение, и решението по чл. 78а НК, с което е наложено
административно наказание, е приравнено на влязла в сила присъда. С присъдата и
с решението по чл. 78а НК фактическият състав на престъплението е установен по
съдебен ред и постановеното от наказателния съд, и в двата случая, има
обвързващата сила по чл. 300 от ГПК за гражданския съд. С оглед изложеното
следва да се приеме, че на основание чл.
300 от ГПК постановеното от наказателния съд решение по чл. 78а от НК е
задължително за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието, т.е. установено е със задължителна сила, че ответницата е извършила
виновно и противоправно следното деяние: на 21.05.2014г. в гр. София, на
кръстовището на бул. „Сливница“ и бул. „Д-р П. Дертлиев“ чрез нанасяне на удар
с глава по носа на П.С.Я. му е причинила лека телесна повреда, изразяваща се в
травматично кръвотечение от носа, което му е причинило временно разстройство на
здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди. Доколкото
престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК е резултатно
следва, че вида и броя на телесните увреждания, както и наличието на
причинно-следствена връзка между деянието и вредите, също са установени със
задължителна сила.
Според
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-медицинската
експертиза, което при преценката по чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирано
като пълно и обективно, се установява, че причинените увреждания –
кръвонасядане и оток на гърба на носа и травматично кръвотечение от носа, могат
да се получат от удар с глава в областта на носа. Възстановителният период е
продължил около една-две седмици, като в първите 2-3 дни след получаване на
увреждането поради отока на тъканите е възможно да има затруднено носово
дишане, което е преминало, без прогноза за остатъчни проблеми с носовото
дишане. Вещото лице е посочило още, че дори и да е имало друга предхождаща
оперативна интервенция върху носа на ищеца, същата категорично няма отношение
към получаването на констатираните мекотъканни увреждания.
От
събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Й.П., чиито
показания следва да се кредитират като логични, отразяващи непосредствени
възприятия относно релевантните за спора обстоятелства и кореспондиращи със
заключението на съдебно-медицинската експертиза, се установява състоянието на
ищеца непосредствено след претърпения инцидент. Свидетелят и П.Я. са близки
приятели от около двадесет години и двамата се срещнали вечерта след процесния
инцидент. Ищецът имал голям оток на носа и лепенка, чувствал се психически
разстроен, срамувал се от това, че го е набила жена и не е искал да общува с
други хора. Първата една-две седмици имал проблеми със съня заради болките в
носа, а няколко месеца след инцидента се притеснявал да шофира.
Като
свидетел по делото е разпитан и синът на ответницата – Х.С.. Доколкото предвид
посочената роднинска връзка свидетелят е
заинтересован от крайния изход на спора,
показанията му са за изгодни в полза на ответницата факти и съгласно правилото
на чл. 172 от ГПК, за да бъдат кредитирани, те трябва да се подкрепят от други
данни по делото. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в
хипотезата на чл. 172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода
на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната
обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват
заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. При
дължимата от съда преценка на достоверността на показанията на свид. С.се
налагат следните изводите:
На първо
място следва да се посочи, че изнесените от него факти не кореспондират с други
доказателства по делото. Освен това, неговите възприятия относно релевантните
за спора обстоятелства не са преки и непосредствени. Той пресъздава това, което
е споделила с него ответницата в телефонен разговор, провеждан по време на инцидента.
Противно на твърденията във въззивната жалба, в дадените пред
първоинстанционния съд показания, свидетелят не е посочил, че е чувал по
телефона случващото се, нито, че по този начин е възприемал реакциите и думите
на всяка една от страните. Всички негови възприятия, както изрично е записано в
протокола от проведеното на 24.11.2017г. съдебно заседание, представляват
пресъздаване, възпроизвеждане на казаното по телефона от неговата майка. Тя му
е споделила, че има някакво лице, което се опитва да я нарани, че това лице е
било доста агресивно, ритало и плюело, разправяло се с нея, ударило й шамар по
лицето. Когато свидетелят пристигнал на мястото на инцидента, всичко било
приключило. Независимо от обстоятелството, че е житейски логично при създалата се
конфликтна ситуация ответницата да потърси помощ по телефона от своя син, както
и че в този телефонен разговор е пресъздавала всичко, което се е случвало в
момента, това не е достатъчно за формиране на несъмнен извод за проявлението в
обективната действителност на твърдените от ответницата факти. С оглед обстоятелството,
че показанията на свид. С.са производни, същите не се подкрепят от другите
доказателства по делото, както и с оглед дължимата по реда на чл. 172 от ГПК преценка
на тяхната достоверност с оглед евентуалната му заинтересованост от изхода на
делото, настоящият съдебен състав счита, че те не установяват по безспорен
начин твърденията на ответницата за такова поведение на ищеца, което да е
провокирало последната да предприеме действия по нанасяне на удар по носа на П.Я.
/доколкото релевантно с оглед въведеното възражение за съпричиняване е
установяването на обстоятелството, че ответницата е ударила ищеца в резултат на
силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие и словесна агресия/.
По
спорните на етапа на въззивното производство въпроси свързани с размера на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди и с наличието на съпричиняване от
страна на пострадалия /с оглед своевременно направеното от ответника възражение
в срока за писмен отговор на исковата молба – чл. 131 от ГПК/, настоящият
съдебен състав приема следното:
Досежно
размера на претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди съдът съобрази
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне
между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредения да претендира за парично обезщетение за неимуществени
вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Релевантни за размера на
обезщетението и за прилагане на критерия „справедливост” са характерът и
тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките
и страданията, дали същите продължават или са приключили, тяхното проявление
във времето и цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в
патримониума на увредените лица.
Както е
прието в решение № 88 от 17.06.2014г. на ВКС по т.д. № 2974/2013г., II ТО, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение,
означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички
понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства -
емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само
отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен
период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви
в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните
неимуществени вреди.
При съобразяване на посочените критерии съдът счита, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца П.Я., възлиза на сумата от общо 1 000 лева, който е приет и от първоинстанционния съд. За да стигне до този извод съобрази механизма на причиняване на увреждането; вида, характера и степента на телесните увреждания с характер на лека телесна повреда, която му е причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота; времетраенето на търпените болки и страдания; причинените психически стрес, неудобство и срам от преживяното.
По
възражението за съпричиняване на вредоносния резултат:
В
образуваното производство приносът на пострадалия следва да бъде надлежно
релевиран от ответника чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и
да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване
от страната, която го е въвела, доколкото с позоваването на предпоставките по 51,
ал. 2 от ЗЗД се цели намаляване на отговорността към увреденото лице.
Следва
да се има предвид, че предмет на изследване в наказателното производство е
поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е
задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на
присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на
престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство
по конкретното дело. Поради тази причина няма пречка страните по гражданското
дело да установяват съпричиняване на вредите в рамките на производството по
иска за обезщетението им. В този смисъл въпросът за съпричиняването на вредите
от процесния деликт не е преклудиран по силата на постановеното решение по
образуваното наказателно производство. За да стигне до този извод съдът съобрази
и обстоятелството, че в конкретния случай съпричиняването не е елемент от
фактическия състав на деянието, а е изследвано от наказателния съд /видно от
мотивите към въззивното решение по ВНОХД № 4892/2016г. по описа на СГС, НО, ХVІ-ти състав/ с оглед определяне
обхвата на наказателната отговорност и на размера на наказанието, в това число
и с оглед служебното задължение на наказателния съд да преквалифицира деянието
като съставомерно по привилегирован състав на чл. 132, ал. 1 от НК, предвиждащ
по-леко наказание, поради което мотивите на присъдата в посочената им част не
са задължителни за гражданския съд. С оглед принципа за непосредственост и
равенство на страните в процеса, фактите относно съпричиняването на вредоносния
резултат подлежат на доказване пред гражданския съд /в този смисъл решение № 51
от 03.05.2017г. по т.д. № 1971/2016г. по описа на ВКС, ІІ ТО/.
Съпричиняването
има обективен характер, като от значение е единствено наличието на обективна
причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение /вината/ на
пострадалия – в този смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. Принос по смисъла на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е
създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди – така решение №
165/26.10.2010г. по гр.д. № 93/2010г. на ВКС, II ТО. Съпричиняване, по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието си
пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или
за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в
настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като
цяло е било противоправно. Релевантен за съпричиняването е онзи установен
принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от
виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, вредоносен
резултат.
В
аспекта на изложеното и предвид мотивите на съда относно достоверността на
показанията на свид. С.се налага извод, че релевираното възражение за
съпричиняване е недоказано. Поради изложеното определеният размер на
обезщетението за неимуществени вреди не следва да се редуцира по реда на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД.
Като
е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
Ответникът по жалбата претендира разноски за въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат. В тази връзка и след като взе предвид
своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК,
въззивният съд приема следното:
Разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По
делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен
адвокатски хонорар от 500 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при
интерес до 1000 лв. минималното възнаграждение е 300 лв. В случая материалният
интерес е 1 000 лева. Въззивният съд намира, че действително заплатеният
адвокатски хонорар, съотнесени към действителната фактическа и правна сложност
на делото /въззивното производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не
са събирани доказателства, а конкретният правен спор не е с твърде висока
правна сложност/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до 300 лв. Ето
защо в полза на въззиваемият следва да се присъдят разноски за възнаграждение
за един адвокат в размер на 300 лева.
С
оглед цената на иска и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК,
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 541323 от 21.11.2018г., постановено
по гр.д. № 16319/2017г., по описа на СРС, ГО, 118 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Р.Х.В. – С., ЕГН **********,*** да заплати на П.С.Я., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 /триста/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.