№ 42
гр. Варна, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20223001000653 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по
жалба на Л. П. Х. и И. П. Х., двамата с местожителство в гр. Варна, подадена
чрез адв. А. С. от САК, срещу решение № 332/01.08.2022г., постановено по т.
д. № 722/2021г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени
като неоснователни предявени от въззивниците осъдителни искове срещу
ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” АД – гр. София, ЕИК
*********, за присъждане на сумата от по 40 000лв. на всеки от тях,
претендирана като обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания,
в резултат от смъртта на Н П П, брат на ищцата и вуйчо на ищеца, настъпила
при ПТП на 10.11.2016г., около 13:30 ч., на път II-74, в района между с.
Дралфа и разклона за с. Подгорица, в посока – гр. Търговище, по вина на С Р,
водач на л. а. „Ауди А7“, ДК № Х ХХХХ ХХ, ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 08.10.2018г. – датата на завеждане на
застрахователна претенция, до окончателното им изплащането.
Поддържайки доводи за неправилност на решението въззивниците
молят за неговата отмяна изцяло и постановяване на друго, с което исковете
1
да бъдат уважени, ведно с акцесорните претенции за законна лихва, считано
от датата на уведомяването на застрахователя. Оплакванията са за
неправилност на изводите на първоинстанционния съд за липса на активна
материалноправна легитимация на ищците, респ. за недоказана
изключителност в емоционалната връзка между ищците и Н П П, който е брат
на ищцата и вуйчо на ищеца, както и за претърпени от тях неимуществени
вреди, които с оглед техния вид и интензитет, е справедливо да бъдат
обезщетени.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил сезиран с осъдителни искове с правно
основание чл. 226, ал.1 от КЗ / отм./, предявени от Л. П. Х. и И. П. Х., двамата
от гр. Варна, срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД – гр. София,
за присъждане на сумата от 40 000 лв. за всеки от тях, претендирана като
обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания,
вследствие смъртта на Н П П, брат на ищцата и вуйчо на ищеца, настъпила
при ПТП на 10.11.2016г., по вина на С Д Р като водач на л. а. „Ауди А7“ с ДК
№ Х ХХХХ ХХ, който към датата на инцидента е бил застрахован при
ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност “, ведно със
законната лихва върху всяка от главниците, считано от 08.10.2018г. до
окончателното погасяване на задълженията, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Първоинстанционното решение, с което осъдителните искове са
отхвърлени изцяло, е валидно като постановено от надлежен съдебен състав,
в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и
съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Същото е допустимо - налице са
всички предвидени от закона предпоставки и липсват процесуални пречки за
възникване и надлежно упражняване на правото на иск.
В доклада по делото и в атакувания съдебния акт по съществото на
спора окръжният съд е посочил цифрова квалификация на предявените
главни осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ / обн. ДВ бр.
102/29.12.2015г., в сила от 01.01.2016г./, която е неправилна, тъй като
договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
между виновния водач и застрахователя е сключен на датата 19.11.2015г.,
предхождаща влизането в сила на новия КЗ – от 01.01.2016г. Съгласно § 22 от
ПЗР на КЗ /2015г./ за процесното правоотношение се прилагат правилата на
2
част Четвърта от КЗ (отм.), в това число и текстът на чл. 226, ал. 1, уреждащ
предявените преки искове на увредени лица срещу застраховател, предмет на
производството.
Въпреки възприетата неправилна цифрова квалификация на исковете
първоинстанционният съд е докладвал и разгледал именно въведените от
ищците фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба,
като не е допуснато нарушение на принципа на диспозитивното начало – чл.
6, ал. 2 ГПК. Не е допуснато и неправилно приложение на материалния закон,
тъй като, след обсъждане на въведеното от ищците фактическо основание във
връзка със събраните по делото доказателствата и становищата на страните,
са направени правни изводи по релевантния фактически състав, идентичен с
този на приложимата правна норма за пряк иск на пострадали лица срещу
застраховател по застраховка „ГО на автомобилистите“ по отменения Кодекс
за застраховането.
Правопораждащият фактически състав за основателността на пряк иск
на увредено лице срещу застраховател, както по чл. 432, ал. 1 от КЗ, така и по
чл. 226, ал.1 от КЗ / отм./ във вр. чл. 45 ЗЗД, за обезщетяване на причинените
от застрахованото лице вреди от деликт, предполага изводи за наличие на:
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО на
автомобилистите ”, сключено с дружеството, привлечено като ответник, за
увреждащото МПС; настъпване на застрахователно събитие в срока на
действие на договора, виновно причинено от водача на застрахованото МПС;
материално – правна легитимация на ищеца, който следва да е от кръга на
лицата, имащи право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 45 ЗЗД
при смърт, съгласно приетите от Пленума на ВС Постановления № 4/1961 г.,
№ 5/1969г. и № 2/1984г., или, при доказани изключителни случаи, от
разширения кръг съгласно ТР № 1/2016г./21.06.2018г. на ОСГТК на ВКС;
претърпени неимуществени вреди от лицето, претендиращо обезщетение.
Страните не спорят и се установява по безспорен начин от събраните
доказателства наличието на следните елементи от правопораждащия
фактическия състав за основателността на пряк иск на увредено лице срещу
застраховател, по 226, ал.1 от КЗ / отм./, за обезщетяване на причинените от
застрахованото лице вреди от деликт, а именно: валидно застрахователно
правоотношение по договор за застраховка „ГО на автомобилистите”,
3
сключен на 19.11.2015г. с ответното дружество за увреждащия л. а. „Ауди
А7“ с ДК № Х ХХХХ ХХ, със срок на валидност до 18.11.2016г.; настъпване
на застрахователно събитие в срока на действие на договора – ПТП на
10.11.2016г.
Предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269,
ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбите.
Въпросите относно извършване на деянието, неговата
противоправност и виновността на водача на застрахования автомобил, за
причиняване на смърт по непредпазливост на родственика на ищците, не са
разрешени със задължителна за гражданския съд сила, съгласно чл. 300 ГПК
във вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК, тъй като лицето, посочено в исковата молба
като деликвент- С Д Р, е починал на 04.12.2020г., преди влизане в сила на
постановената осъдителна присъда № 8/19.06.2018г. по НОХД № 64/2017г. на
Търговищки окръжен съд.
Според изявленията в отговора на въззивната жалба представителят на
застрахователят не оспорва пред тази инстанция фактическите изводи на
първоинстанционния съд, основани на писмени доказателства и заключението
на съдебно – автотехническа експертиза, относно механизма на ПТП, а
именно:
На 10.11.2016г., около 13:30 ч., на територията на община Търговище,
на път II-74, между селата Дралфа и Подгорица, в землището на с. Подгорица,
непосредствено преди железопътния прелез е настъпило ПТП между пътно-
строителна машина „Хофман“, рег. № В04927 и л.а. „Ауди А7“, ДК №
ХХХХХХХ, управляван от С Д Р, като лекият автомобил, заемащ дясна пътна
лента, е застигнал и блъснал с предна централна част, задната централна част
на маркировъчната машина. Към момента на удара машината се е намирала
над осевата линия с оглед полагане на втора ляво странна прекъсната линия в
посоката за движение на автомобила. Вследствие на застигащия удар с предна
част на автомобила, спрямо задна част на машината, била причинена смъртта
на Н П, намиращ се в задната част на машината, на рампа предназначена за
4
полагане на конуси и наблюдаване на работния процес на бояджийския
апарат.
Не се оспорва и правния извод на ВОС, който се преценява като
обоснован и се възприема и от настоящия съдебен състав, а именно, че
произшествието съставлява покрит риск по застраховка „ГО на
автомобилисти“. Доказана е вина на водача на застрахования автомобил,
който е нарушил правилата за движение- чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и по
непредпазливост е причинил смъртта на Н П П. Причина за настъпване на
произшествието е поведението на водача на автомобила, който не е съобразил
скоростта си за движение с извършваната от машината дейност и
предписаното временно ограничение на скорост за движение – 40 км/ч. При
извършване на заобикаляне на машината, водачът на автомобила не е
съобразил минималната странична дистанция от машината със скоростта си
на движение, в резултат от което не е имал възможност технически да
предотврати настъпване на ПТП. Изнасянето в ляво над осевата линия към
момента на удара не е било технически необходимо, тъй като заобикалянето
отдясно на машината е било при по-голяма странична дистанция в границите
на пътното платно. Автомобилът е имал възможност да използва и пътния
банкет, застлан с чакъл и разположен на нивото на пътното платно.
Същевременно, предприетото от застрахователя доказване по
своевременно релевираното от него възражението за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалото лице е неуспешно. Изводите на вещото
лице, на което е възложено изготвянето на заключение по съдебно –
автотехническа експертиза, без съмнение отричат наличие на основание за
отчитане на съпричиняващо поведение на починалото лице. Според експерта
технологичният процес по полагане на маркировка изисква наблюдаване на
изчертаваната черта зад машината, което не може да бъде осъществявано от
водача на машината; последният може само да пусне работния процес, но не
може да наблюдава дали пистолетите, подаващи боя и перлички (за да бъде
боята светлоотразителна) работят коректно. При конкретната машина
полагането на конусите се извършва ръчно, като конусите са също
светлоотразителни и се полагат на части от маркировката. В работен ход
машината се движи с около 5 км/ч, т.е. почти с човешки ход. Работникът,
изпълняващ функцията по наблюдаване на работния процес и полагане на
конусите, може да се движи до машината и да взема конуси или да стои прав
5
върху площадката, на която се събират конусите, в задната част на машината.
В техническите характеристики на машината изрично е заложено при
движение на машината на заден ход в задната й част да няма хора. В
конкретния случай, тъй като е имало начало на полагане на маркировка, към
момента на удара машината е била в работен процес и се е движила напред,
поради което и не са били налице технически неизпълнени характеристики по
работния процес.
Основният спорен въпрос, поставен пред въззивната инстанция, е
материалноправно легитимирани ли са ищците да получат обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на техния родственик - съответно брат и
вуйчо. Твърденията в исковата молба в резюме са, че от ранна детска възраст
ищцата и брат й били изключително близки, отгледани са в задружно
семейство, като станали още по-близки след смъртта на баща им. След тежък
развод ищцата, заедно с двете й деца, заживели в едно домакинство с майка й
и брат й, като последният полагал фактическа грижа и и финансова помощ на
ищцата и нейните деца и бил глава на семейството. Ищецът основава
материалноправната си легитимация на твърденията, че връзката с
починалият му вуйчо била изключително силна, особено след раздялата на
родителите му, когато пострадалият бил силният мъжки образ, помогнал му
да премине през трудния период; грижата на вуйчо му замествала до голяма
степен липсата на бащина грижа и опора, а загубата му се отразила
изключително тежко и все още пази спомена за човека, който се е грижил за
него.
За доказване на фактическите твърдения за характера и съдържанието
на отношенията между ищците и починалия и претърпените от тях болки и
страдания, са разпитани свидетелите И Н П. – майка на ищцата, респ. баба на
ищеца, и С Ж С – първа братовчедка на първата свидетелка. Тъй като и двете
свидетелки са в родствени връзки с ищците, следва да се отчете евентуалната
им заинтересованост от изхода на спора, свързана с необходимост от
преценка на показанията по правилото на чл. 172 ГПК. Тази преценка
предполага да се обсъди въпросът налице ли са противоречия между
обстоятелствата, за които се свидетелства от лицата в близка родствена
връзка със страната, и останалите събрани доказателства. В случая такава
преценка може да бъде направена само по отношение на фактите и
6
обстоятелствата, които се установяват от събраните писмени документи /
напр. дати на раждане на ищците и пострадалото лице, годината на развода на
родителите на ищеца/, тъй като за доказването на фактическите твърдения в
исковата молба за характера и съдържанието на отношенията между ищците и
починалия, както и за интензитета и времетраенето на претърпените от тях
морални болки и страдания от загубата му, не са ангажирани други
доказателства.
Свидетелката И Н П. излага пред съда, че когато ищецът е бил малък
/преди да тръгне на училище/ докато тя /бабата/ и майката /ищцата/ са били на
работа, вуйчото, който още е бил ученик и не е ходел на работа, е полагал
фактически грижи на племенника си И., както и че Н е започнал работа
веднага след завършване на гимназия. Тези показания са в противоречие с
данните, установими от събраните писмени доказателства, в това число
удостоверение за родствени връзки, а именно, че при раждането на И през
2001г. Н П, роден през 1979г., е бил на 22 години, т.е. неистинно е
твърдението, че докато е бил още ученик е замествал сестра си при полагане
на грижи за племенника си И / който още не е бил роден/. Полагането на
фактически грижи от вуйчото в този период би могло да се отнася за по-
големия син на ищцата.
На следващо място в показанията си свидетелката П. твърди, че двете
й деца /Л. и Н/ през целия си живот са живели заедно с нея, в нейното
жилище на ул. „Христо Ботев“ № 4, делели са си разходите в домакинството.
Двете деца на дъщеря й Л. – П и И. също са живели само в това жилище от
раждането си, а съпругът на Л. е живял с тях до 2002г. В апартамента имало
две стаи и трапезария, Н и по- големият син на Л. – П, спели в спалнята, И- в
хола, а свидетелката и ищцата – в трапезарията.
В тази част показанията на свидетелката П., която е в по- близка
родствена връзка с ищците, отколкото другата свидетелка, няма основание да
не се кредитират и се потвърждават от разпита на С Ж С /първа братовчедка
на майката на ищцата, респ. на бабата на ищеца/, която обаче заявява при
разпита, че не се вижда често със семейството на ищците, ходила е от време
на време и се чуват по телефона, т.е. според твърденията на самата свидетелка
личните й впечатления от отношенията, семейната обстановка и социално
обкръжение на пострадалия и неговите роднини са получени при редки
7
посещения в жилището, в което са живели той, майка му, сестра му, нейният
съпруг /до раздялата им през 2002г.– 2003г./ и двете деца на ищцата / П и И./.
В показанията на свидетелите няма данни, относими към твърденията
в исковата молба, на които е основана материално-правната легитимация на
ищцата, свързани с характера и съдържанието на отношенията между нея и
брат й от ранна детска възраст и след смъртта на баща им / няма твърдения и
данни кога е починал/ до момента на произшествието. На свидетелите не са
задавани въпроси за по- ранния период от съвместния живот на брата и
сестрата.
От свидетелските показания, относими към конкретно съдържание на
отношенията и емоционалната връзка между ищеца и пострадалото лице са
само твърденията на свидетелката П., че И. и вуйчо му са гледали заедно
мачове, като са били привърженици на един и същ футболен отбор. Според
тези показанията родителите на ищеца са във фактическа раздяла от 2002г., а
тогава ищецът е бил на една година, при което, и с оглед липсата на данни, че
детето на тази възраст е преживяло емоционална травма от напускането на
жилището от баща му и за конкретни проявления на емоционална подкрепа
на ищеца от вуйчо му, тези твърдения за обстоятелства, на които е основана
материално- правната легитимация на ищеца, не могат да се приемат за
доказани.
Установява се от показанията, че смъртта на Н П се е отразила тежко
на семейството, той все още присъства в разговорите им и в негова памет
ежегодно се правят помени. Според св. П., която е майка на пострадалото
лице, всички са държали много на Н и след смъртта му едва са издържали, но
след като минала една година, положението малко се поуталожило. Фактите,
относими към интензитета и продължителността на търпените от ищците
болки и страдания от загубата на техния близък, съответно за отражението на
събитието върху тях, са оскъдни, доколкото при разпита свидетелите заявяват
собствена оценка на емоционални връзки и състояния, а не обективни
проявления на негативни преживявания на ищците в резултат на причинената
смърт на техния родственик.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по
спорните факти съставът на ВнАпС прави следните правни изводи по
предмета на спора:
8
С ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, е
разширен кръгът от лицата, които са материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък,
посочен в Постановление № 4 от 25.V.1961г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, а именно: родители, деца, съпруг
и лице във фактическо съжителство. Прието е, че по изключение всяко друго
лице, освен горепосочените в ПП № 4/61г. и ПП № 5/69г., което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, е справедливо да бъде обезщетено.
Особено близка привързаност според съобразителната част на тълкувателното
решение може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни
отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част
от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е
станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила
на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и
на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение
няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо
вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Следователно, предпоставките, за да се приложи изключението по ТР
№ 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК, са: 1./създадена
особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и
2./действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по
интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.
Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия
и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава,
9
каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките
му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени
вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. Посочените предпоставки следва
да са осъществени за всяко от лицата, претендиращи обезщетение за
неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и
за роднините – братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При
преценката за наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете
обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между
посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между
изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен
формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се
проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-
голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка.
Такова обстоятелство например, относимо към връзката между
бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от
бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на
родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на
родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите –
израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на
родителите за работа в чужбина.
По приложение на закона във връзка с разясненията в ТР №
1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК, след постановяването му
е формирана и задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, която
настоящият съдебен състав съобразява при обсъждане на спорния въпрос -
напр. решение № 372 от 14.01.2019г. по т. д. № 1199/2015г. на ВКС, II т. о.,
решение № 92 от 17.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1275/2019г., II т.о., решение
№ 60070 от 29.06.2021г. на ВКС по т. д. № 904/2020г., I т. о., ТК, решение №
60131 от 13.12.2021г. на ВКС по т. д. № 1700/2020 г., II т. о., ТК, решение №
310 от 6.02.2019г. на ВКС по т. д. № 2429/2017 г., II т. о., ТК, решение №
17/16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на ІІ т. о. на ВКС и др.
Въззивният състав намира за правилен изводът на първостепенния съд
за неуспешното доказване на релевантните за материалноправната
10
легитимация на ищците факти и обстоятелства, но не токова поради отказ да
се кредитират показанията на свидетелите, в цялост или частично, или поради
това, че част от показанията не е базират на лични впечатления на
разпитваното лице, а поради това, че изложените от свидетелите
обстоятелства сочат на отношения, които не са необичайни между близки
роднини, обитаващи едно сравнително малко жилище– задружност,
разбирателство, привързаност, взаимопомощ, в това число и финансова
подкрепа. Установените от събраните писмени и гласни доказателства
конкретни житейски обстоятелства са: родствени връзки между ищците и
починалото лице, съвместно живеене, развод на родителите на ищеца,
финансова и морална подкрепа. В резултат на ежедневното общуване между
ищците и пострадалия Н П са възникнали топли и сърдечни отношения,
каквито е имало между всички роднини, живеещи в едно жилище.
Обстоятелството, че ищците и пострадалият са живели в едно жилище не
презумира създаване на близост, по силна от обичайната за родствените
връзки, още повече че съвместното живеене по необходимост от членовете на
т. нар. „разширено семейство“ не е необичаен за България. В процеса не е
проведено главно пълно доказване както за изключителност в емоционалните
връзки между ищците и пострадалия, така и за такъв интензитет и
продължителност на търпените от тях болки и страдания поради загубата на
техния близък и отражението занапред на събитието върху тях и техния
живот в личен, психологически, социален и емоционален план, които да
оправдават присъждането на обезщетения по пряк иск срещу застраховател на
деликвента по застраховка „ГО на автомобилистите“.
По изложените съображения, въззивният съд прави крайния правен
извод, че предявените искове с правно основание чл. 226, ал.1 от КЗ / отм./ са
неоснователни поради недоказана материалноправната легитимация на
ищците като основание за ангажиране отговорността на застрахователя за
присъждане на обезщетения на ищците за неимуществени вреди по процесния
застрахователен договор. Поради съвпадение на правните изводи на двете
съдебни инстанции по съществото на спора решението на ВОС следва да се
потвърди.
Предвид резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемото
дружество сумата 1 200 лв., представляваща договорено адвокатско
11
възнаграждение за въззивна инстанция, за реалното заплащане на което са
представи доказателства.
Предмет на настоящото производство е и въззивна частна жалба на Л.
П. Х. и И. П. Х., представлявани от адв. А. С. от САК, срещу постановено по
същото дело определение № 1419/06.10.2022г., с което е оставена без
уважение молбата на частните жалбоподатели с правно основание чл. 248, ал.
1 ГПК, за изменение на решение № 332/01.08.2022 г., в частта за разноските,
като искането е на ответника да не се присъждат съдебно-деловодни разноски.
Определението се обжалва по съображения, че липсва представен списък по
чл. 80 ГПК от ответното дружество и поради това страната няма право да й
бъдат присъдени разноски, както и че не всички процесуални действия са
извършени чрез юрисконсулт, а някой от тях- от упълномощен адвокат.
Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, чрез
надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК насрещната страна не е изразила
становище, а в съдебно заседание жалбата се оспорва.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните
съображения.
С решение № 332/01.08.2022г., постановено по т. д. № 722/2021г. по
описа на ВОС, в частта за разноските ищците са осъдени да заплатят на ЗАД
„Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД сумата 400лв., представляваща
заплатено от ответника възнаграждение на вещо лице за изготвяне на
съдебно-автотехническа експертиза, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, и сумата
360лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.
78, ал. 8 във вр. ал. 3 ГПК, определено по размер от съда съгласно чл. 25, ал. 1
Наредбата на заплащане на правната помощ.
Отговорността за направените в производството съдебно – деловодни
разноски в размер на 400 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, е ангажирана в
съответствие със закона, в зависимост от изхода на делото, при надлежно
заявяване на искането за разноски от правоимащата страна и доказване на
факта на реалното заплащане на разноски. В съдебно заседание на
07.07.2022г. пълномощникът на ответното дружество изрично е заявил, че
претендира присъждане на направените съдебно– деловодни разноски в полза
12
на неговия клиент, а именно платеното възнаграждение за експертиза и
юрисконсултско възнаграждение. Депозитът за САТЕ в размер на 400 лв. е
внесен от ответното дружество на 09.06.2022г., като за тази сума е издаден на
07.07.2022г. разходен касов ордер на вещото лице Й М.
Соченото в жалбата обстоятелството, че ищецът не е представил
списък по чл. 80 ГПК, е ирелевантно за задължението на съда да се произнесе
по обективираното в протокола от съдебното заседание искане за присъждане
на доказаните разноски. По аргумент от мотивите и диспозитива по т. 8 от ТР
№ 6/2012г./06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, липсата на списък по чл. 80 ГПК
не е пречка за присъждане на разноски съобразно доказателствата по делото.
Присъждането на юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата
360 лв. също е осъществено при наличие на предпоставките на нормата на чл.
78, ал. 8 ГПК, съгласно която в полза на юридически лица и еднолични
търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. При наличие на условията на чл. 78, ал. 8 от
ГПК насрещната страна носи отговорност за разноски спрямо юридическо
лице, в полза на което е постановен съответният съдебен акт, без да е
необходимо на юрисконсулта да е заплатено възнаграждение за защита по
конкретно дело. За разлика от реализацията на отговорност за разноски за
адвокатски хонорар, при която подлежат на възстановяване реално
направените от страната разноски по договор за правна помощ, доказани със
съответните документи /т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК/, при осъществена
процесуална защита от юрисконсулт страната заплаща възнаграждение на
своя представител по трудов договор, а юридическото лице или едноличния
търговец се възмездяват за необходимостта от защита чрез процесуален
представител, в резултат на неоснователно съдебно или извънсъдебно
оспорване на права.
В случая, процесуални действия по т. д. № 722/2021г. по описа на ВОС
са извършвани в качеството им на процесуални представители на ЗАД
„Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД както от Гл. юрисконсулт Б А, така и
от впоследствие упълномощения адвокат Б. Д. от ВАК. В този случай, по
аргумент от чл.78, ал. 1 от ГПК, по силата на който отговорността за разноски
за процесуално представителство на насрещната страна е ограничена и
включва възнаграждението за един адвокат, ответникът е имал право да
13
претендира или разноски за заплатено възнаграждение за упълномощения
адвокат или юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. В случая е
поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение, чиито размер,
определен от съда в съответствие с чл. 25, ал. 1 Наредбата на заплащане на
правната помощ, е неколкократно по – нисък от минималния размер на
адвокатското възнаграждение, което ответникът би могъл да претендира при
представени доказателства за заплащането му.
Следователно, обжалваното определение, с което е отказано изменение
на първоинстанционното решение в частта за разноските, на основание чл.
248 ГПК, е правилно и следва да се потвърди.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, ІІІ -ти състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 332/01.08.2022г., постановено по т.д. №
722/2021г. по описа на Варненски окръжен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1419/06.10.2022г., постановено по
т.д. № 722/2021г. по описа на Варненски окръжен съд
ОСЪЖДА Л. П. Х., ЕГН **********, и И. П. Х., ЕГН **********,
двамата с адрес: гр. Варна, бул. „Христо Ботев“, № 4, вх. А, ет. 2, ап. 4, да
заплатят на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО
„БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано”, № 5, сумата
1 200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща направени съдебно –
деловодни разноски за въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14
15