Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети октомври
две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с.
АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 3568
по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 484565/10.09.2018 г., постановено по гр.
д. № 69608/2017 г. по описа на СРС, II ГО,
126 състав, е отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението на Н.Р.В.
от длъжността „мениджър покупки/продажби“ в „П.Л.“ ООД, извършено със заповед №
17/01.08.2017 г. на управителя на „П.Л.“ ООД. Ищцата е възстановена на
основание чл.344, ал.1, т.2 КТ на длъжността „мениджър покупки/продажби“ в
ответното дружество. последното е осъдено да заплати на основание чл.344, ал.1,
т.3 КТ вр. с чл.225, ал.1 КТ на ищцата сумата от 7 200 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода
02.08.2017 г. - 02.02.2018 г., както и да заплати сумата от 2 200 лв., на
основание чл.224, ал.1 КТ представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 42 дни за периода 01.01.2014 г. - 01.08.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумите от 02.10.2017 г. до окончателното изплащане, като
искът с правно основание чл.220, ал.1 КТ - за заплащане на сумата от 1 200 лв.,
представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение при
неспазване на срока на предизвестие е отхвърлен. Ответникът е осъден да заплати
на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на СРС сумата от 669, 02 лв. - разноски
по делото и държавна такса. Допуснато е на основание чл.242, ал.1 ГПК,
предварително изпълнение на решението в частта, с която е уважен предявения иск
с правно основание чл.225, ал.1 КТ.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която
са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника „П.Л.“
ООД. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно и необосновано.
Счита, че решаващият съд не е преценил представените по делото справки за
стойностите и обемите на продадените ваучери за храна в различни периоди,
включително преди и след уволнението на ищцата. От тези документи счита, че се
установява намаляването на обема на работата в предприятието, което засяга
трудовата функция, извършвана от ищцата на заеманата от нея длъжност „мениджър
покупки/продажби“. Излага съображения, че решаващият съд неправилно е преценил
представените по делото писмени доказателства и изслушаната съдебно -
счетоводна експертиза относно неизползвания от ищцата платен годишен отпуск. По
делото е установено, че той е в размер на 11 дни. Също така съдът не е
съобразил представените по делото ведомости за заплати, от които счита, че се
установява, че годишните отпуски на ищцата са били заплатени изцяло. Тези
ведомости са подписани лично от ищцата. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените
искове.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен
отговор на въззивната жалба от ищцата Н.Р.В.. В проведеното открито съдебно
заседание във въззивното производство същата не се е явила, не е изпратила
процесуален представител, както и не е изразила становище по депозираната
въззивна жалба.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсади доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени
искове съответно с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т.2 КТ,
чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 КТ, чл.220, ал.1 КТ и чл.224, ал.1 КТ. Ищцата
твърди, че е работила при ответника по силата на трудов договор, като е заемала
длъжността „мениджър покупки/продажби“. Със заповед № 17/01.08.2017 г.
трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл.328, ал.1 К - поради
намаляване обема на работата. Излага съображения, че уволнението й е незаконно,
тъй като към момента на уволнението й обемът на работата в предприятието се е
увеличавал непрекъснато. Твърди, че преди уволнението й са й възложили да обучи
секретарката на офиса Д.Н., за да може да я замества. След уволнението й
посоченото лице изпълнява нейните трудови функции. С оглед на това счита, че
уволнението й е формално. Отделно от това заповедта за уволнение е бланкетна и
немотивирана, поради което първоначално не разбрала за какво е уволнена. Твърди,
че не е получила една заплата за м.08.2017 г. в размер на 1 200 лв.,
представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие. Също така не й е
изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 42 работни дни.
Моли съда да отмени уволнението й като незаконно, да я възстанови на заеманата
преди уволнението длъжност, да осъди ответника да й заплати обезщетение за
времето, през което е останала без работа за периода 02.08.2017 г. - 02.02.2018
г. по 1 200 лв. месечно или общо 7 200
лв., да й заплати 2 200 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
както и заплатата й за м.08.2017 г., ведно със законната лихва, считано от
момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, както и сторените по
делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявените искове. Счита, че оспорваното уволнение на
ищцата е извършено законосъобразно. Прави възражение за изтекла погасителна
давност, като счита, че искът е предявен извън установения в нормата на чл.358,
ал.2 КТ срок за това. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове.
Страните не спорят, а и от представените по делото
доказателства се установява, че ищцата е работила при ответника по силата на
трудов договор, сключен на 02.08.2018 г., като последната заемана от нея
длъжност е „мениджър покупки/продажби“, при месечно трудово възнаграждение в
размер на 1 200 лв.
По делото не е представена длъжностната характеристика
за заеманата от ищцата към момента на уволнението длъжност. Ангажираната
длъжностна характеристика е за длъжност
„мениджър връзки с клиенти/търговски представител“, която ищцата е заемала към
момента на връчването й – 04.02.2014 г., но не и към момента на уволнението й. Доколкото
законосъобразността на уволнението се извършва към момента на неговото
извършване, следва да се приеме, че представената длъжностна характеристика
няма отношение към спорния предмет, поради което не следва да се обсъжда.
Със заповед № 17/01.08.2017 г. на управителя на
ответното дружество, връчена на същата дата, трудовото правоотношение на ищцата
е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ. В заповедта не са посочени
причини за прекратяване на трудовото правоотношение, както и какви обезщетения
следва да се изплатят на ищцата.
Ответникът е представил по делото извлечения от ведомост
за м.12.2014, м.12.2015 г. и м.12.2016 г., които са подписани от ищцата,
съгласно които на същата е начислено възнаграждение за ползван отпуск.
Ответникът е представил по делото подписани от
управителя помесечни справки за 2017 г. От тях се установява, че от м.01.2017
г. до м.05.2017 г. общата стойност на изплатените (осребрени) ваучери за храна е
намалял. През в.06.2017 г., м.07.2018 г. и м.08.2017 г. е налице увеличаване на
общата помесечна стойност на осребрените ваучери за храна спрямо м.05.2017 г.
Видно от представената по делото служебна бележка изх.
№ 60-01-119527/23.02.2018 г., издадена от Агенция по заетостта, Дирекция „Бюро
по труда“ ищцата е регистрова като безработна на 04.08.2017 г., като регистрацията
й към момента на издаване на служебната бележка не е прекратена.
От заключението на вещото лице Радка Василева по
изслушаната пред СРС съдебно - счетоводна експертиза, която не е оспорена от
страните и съдът възприема като компетентно дадена, се установява, че брутното
трудово възнаграждение на ищцата за пълен отработен месец, предхождащ
уволнението . м.07.2017 г., възлиза на 1 200 лв. В тази сума вещото лице не е
включила стойността на ваучерите за храна в размер на 60 лв. Съгласно
постигнатата между страните по делото уговорка в т.4 от сключения трудов
договор за периода 2014 г. - 31.07.2017 г. полагащият се на ищцата платен
годишен отпуск е общо 72 дни. На вещото лице не са предоставени молби/
заявления от ищцата за ползване на платен годишен отпуск. Съгласно
постановените от ответника заповеди на ищцата е разрешен платен годишен отпуск
за общо 61 работни дни. Съгласно представените п делото ведомости за заплата
дължимото възнаграждение за ползвания платен годишен отпуск общо за 61 работни
дни е заплатено на ищцата. За периода 01.01.2017 г. 0 31.07.2017 г. няма данни
ищцата да е ползвала платен годишен отпуск за 2017 г. за 12 работни дни към
датата на уволнението. Дължимото обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 2017 г. към датата на уволнението на ищцата за 12 работни дни възлиза
на 658, 68 лв., а след приспадане на удръжките - 617, 11 лв. При ответника не
се съдържат документи, удостоверяващи плащане на обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част.
При извършената служебно проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
Липсва спор между страните, а и от ангажираните по
делото доказателства се установява, че са били обвързани от трудово
правоотношение, възникнало по силата трудов договор за неопределено време.
Ищцата е заемала длъжността „мениджър/покупки продажби“.
Със заповед № 17/01.08.2018 г. на управителя на
ответното дружество работодателят е упражнил правото си едностранно да прекрати
трудовия договор на ищцата на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ – поради
намаляване обема на работата.
С депозираната искова молба ищцата оспорва наличието на
посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което
този въпрос е част от спорния предмет. Също така във въззивната жалба са
изложени оплаквания за необоснованост на обжалваното решение относно липсата на
намаляване обема на работата в предприятието, която засяга трудовата функция на
ищцата. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК следва да се обсъди дали
в случая е налице посоченото в уволнителната заповед основание за прекратяване
на трудовото правоотношение между страните.
В нормата на чл.328, ал.1, т.3 КТ е регламентирано
като основание за прекратяване на трудовия договор от работодателя с
предизвестие намаляване обема на работата. По естеството си намаляването обема
на работата представлява намаляване на производствената програма, на
количеството на продукцията, обема на стокооборота, на обема на услугите. Това
състояние трябва обективно, фактически да съществува. То обаче не следва да се
отнася към дейността на предприятието изобщо, а към съответната дейност,
реализирана чрез дадена трудова функция. С оглед на това фактическият състав на
разпоредбата на чл.328, ал.1, т.3 КТ изисква проследяване на процеса на
намаляване обема на работа да се отнася не към дейността на предприятието
изобщо, а към съответната дейност, реализирана чрез дадена трудова функция, или
следва да бъде установено как намаляването на обема на работата на
предприятието се е отразило на дейността, в която е бил зает до уволнението
съответния работник или служител (решение № 29 от 08.02.2011 г. по гр. д. №
265/2010 г., на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
125 от 18.04.2013 г. по гр. д. № 832/2012 г., на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 703 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 90/2010 г.,
на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др.).
По исковете за отмяна на незаконно
уволнение, които имат конститутивен характер, доказателствената тежест за
установяване законност на уволнението пада върху работодателя, съответно той
трябва да докаже законното упражняване на потестативното право да уволни
работника или служителя - решение №
224/23.06.2011 г. по гр. д. № 1184/2010 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение
№ 241/01.12.2016 г. по гр. д. № 1602/2016 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
68/03.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2010 г. на ВКС, ГК, ІV Г, постановено по реда на чл.290 ГПК и др. Ето
защо в доказателствена тежест на работодателя е да установи, че носител на
субективното право на уволнение на посоченото в заповедта основание, което е
упражнил законосъобразно.
Жалбоподателят поддържа, че намаляването
на обема на работата се установява от представените по делото справки за
издадените ваучери за храна през 2017 г. От същите се установява спад в
издадените и осребрени ваучери за храна до м.05.2017 г., след което техният
ръст нараства без да достигне нивата от началото на годината. Макар тези
справки да са съставени от ответника, същите не са лишени от доказателствена
стойност. Въз основа на тях обаче не може да се направи обоснован извод дали е намалял
обема на работа при ответника и съответно ако е намалял, дали това намаляване
се отнася към дейността, в която е била заета до уволнението ищцата. По делото
не е представена длъжностната характеристика за заеманата от ищцата длъжност
към момента на уволнението, поради което не може да се установи наличието на
връзка между броя на издадените от работодателя и осребрени ваучери за храна и
изпълняваната от ищцата трудова функция.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
работодателят не е изпълнил доказателствената си тежест да установи
осъществяването на предпоставките на уволнителното основание, регламентирано в
нормата на чл.328, ал.1, т.3 КТ. Това води до незаконност на уволнението и
налага неговата отмяна.
Жалбоподателят не е релевирал доводи относно
акцесорните искови претенции за възстановяване на ищцата на заеманата преди
уволнението длъжност, както и за заплащане на обезщетение за оставане без
работа поради незаконното уволнение. За пълнота е нужно да се отбележи, че
ищцата е установила основателността на тези искови претенции. Същата е доказала,
че трудовият й договор с ответника е за неопределено време, което обуславя
правото й да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. Доказала
е оставането си без работа за исковия период и получаваното от нея брутно
трудово възнаграждение за пълен отработен месец, предхождащ уволнението, установяващи
правото й на претендираното обезщетение по чл.225, ал.1 КТ. С оглед на това
посочените искови претенции са основателни.
Тъй като изводите на двете инстанции по отношение на
исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ вр. с чл.225, ал.1 КТ съвпадат, решението в тази му част следва да се потвърди.
Жалбоподателят излага съображения, че неправилно на
ищцата е присъдено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 42 дни,
тъй като е установено, че не е използвала 11 дни от полагащия й се отпуск.
От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС
съдебно – счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните, се установи,
че за периода 2014 г. – 2016 г. ищцата е ползвала 61 работни дни платен годишен
отпуск, за което работодателят е издал нарочни заповеди, описани в експертното
заключение. Неизползваният към момента на уволнението платен годишен отпуск от
ищца възлиза на 12 работни за 2017 г., като обезщетението по чл.224, ал.1 КТ
възлиза на 658, 68 лв. Неправилно решаващият съд е приел, че редът за ползване
на платен годишен отпуск включва депозиране на писмено волеизявление от страна
на работника или служителя. Нормата на чл.173, ал.1 КТ регламентира, че
платеният годишен отпуск се ползва от работника
или служителя с писмено разрешение от
работодателя. Ето защо въведената от законодателя писмена форма се отнася
единствено до волеизявлението на работодателя, но такова не е поставено за
волеизявлението на работника или служителя, с което сезира работодателя с
искане за ползване на платен годишен отпуск. Съгласно разясненията, дадени с решение
№ 542 от 23.08.2010 г. по гр. д. № 1767/2009 г., на ВКС, ГК, ІV ГО, начисляването и получаването
на възнаграждение за разрешен платен годишен отпуск, не замества разрешението
на работодателя за ползването на отпуска, доколкото съгласно разпоредбата
на чл.172 КТ платеният годишен отпуск се разрешава на работника или служителя
веднъж или на части и на основание
чл.173, ал.1 КТ същият се ползва с писмено разрешение на работодателя. В този
смисъл от начисляването на възнаграждение по ведомост за ползвания от ищцата
платен годишен отпуск, което е получено от нея, съгласно представените
извлечения от ведомост, не може да се обоснове извод за наличието на писмено разрешение
от страна на работодателя за ползването на такъв. Това обстоятелство обаче има
значение за извършване на преценка, че не е налице противопоставяне от страна
на ищцата. Нещо повече същата в проведеното открито съдебно заседание на
27.02.2017 г. пред СРС изрично е заявила, че за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. е
ползвала платен годишен отпуск въз основа на устна молба до управителя на
ответното дружество.
По изложените съображения и доколкото ищцата е
ползвала полагащият й се платен годишен отпуск за 61 работни дни за 2014 г. – 2016 г., по установения в нормата
на чл.173, ал.1 КТ ред за това – по нейно искане и въз основа на изрична
заповед на работодателя, същата има право на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 12 работни дни за 2017 г. Неговият размер възлиза на 685, 68
лв., поради което предявеният иск е основателен в посочения размер. За пълнота
на изложението е нужно да се отбележи, че обезщетението за неизползван платен
годишен отпуск по чл.224, ал.1 КТ безусловно се дължи към датата на уволнението
и не е в зависимост от законосъобразното му извършване. При прекратяване на
трудовото правоотношение, работодателят дължи на работника или служителя
парично обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за неизползувания годишен отпуск. При
отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване на работника или служителя на
заеманата длъжност не се възстановява и правото му на платен годишен отпуск,
тъй като трудовото правоотношение е било прекратено (решение № 289 от
19.10.2011 г. по гр. д. № 618/2010 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 174 от 27.06.2013 г. по гр. д. №
964/2012 г., на ВКС, ГК, ІV ГО и др.).
Тъй като изводите на двете инстанции по отношение на
иска с правно основание чл.224, ал.1 ГПК съвпадат частично, обжалваното решение
следва да се отмени в частта, с която е уважен предявения иск за сумата над
685, 68 лв. до пълния уважен размер от 2 200 лв., като искът се отхвърли в
тази му част, а решението в частта, с която е уважен предявения иск за сумата
от 685, 68 лв. следва да се потвърди.
Въззивният съд констатира, че СРС е допуснал
техническа грешка при посочване на фирмата на ответното дружество в
диспозитивите на обжалваното съдебно решение като вместо „П.Л.“ ООД е посочено „П.Л.“ ООД. С оглед на това след влизане в
сила на настоящото решение делото следва да се върне на СРС за евентуално
развитие на производство по реда на чл.247 ГПК относно фирмата на ответника,
чийто ЕИК е правилно посочен в обжалваното решение.
По
разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 13, 71 лв. –
сторени разноски във въззивното производство, съразмерно с уважената част от
жалбата.
Ответницата по жалбата не претендира разноски за
настоящото производство, поради което такива не следа да й се присъждат.
С оглед изхода на спора обжалваното решение следва да
се отмени в частта, с която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС
държавна такса в размер над 625, 02 лв. до пълния размер от 669, 02 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 484565/10.09.2018 г., постановено по гр. д.
№ 69608/2017 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 126 състав, В ЧАСТТА, с която „П.Л.“
ООД, ЕИК *******, с адрес ***, е осъден да заплати на Н.Р.В., ЕГН **********, с
адрес ***. к. „*******, на основание чл.224, ал.1 КТ, сумата над 685, 68 (шестстотин осемдесет и пет
лева и шестдесет и осем стотинки) лв. до
2 200 (две хиляди и двеста) лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2014 г. – 2016 г., както и В ЧАСТТА с която „П.Л.“ ООД, ЕИК *******, с адрес ***, е осъден да
заплати по сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата
над 625, 02 (шестстотин двадесет и
пет лева и две стотинки) лв. до 669, 02
(шестстотин шестдесет и девет лева и две стотинки) лв., представляваща стори
разноски в производството пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Н.Р.В., ЕГН **********, с адрес ***.
к. „*******, срещу „П.Л.“ ООД, ЕИК *******, с адрес ***, с правно основание
чл.224, ал.1 КТ – за заплащане на сумата над
685, 68 (шестстотин осемдесет и пет лева и шестдесет и осем стотинки) лв. до 2 200 (две хиляди и двеста)
лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2014 г.
– 2016 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Н.Р.В., ЕГН **********, с адрес ***. к. „*******, да
заплати на „П.Л.“ ООД, ЕИК *******, с адрес ***, сумата от 13, 71 (тринадесет лева и седемдесет и една стотинки) лв., на
основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски във въззивното
производство по съразмерност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 484565/10.09.2018 г., постановено по гр. д.
№ 69608/2017 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 126 състав, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ.
ВРЪЩА гр. д. № 69608/2017 г. на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ІІ ГО, 126 състав, за евентуално развитие на производство по реда на чл.247 ГПК
относно фирмата на ответното дружество.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявения иск
с правно основание чл.220, ал.1 КТ е
отхвърлен, е влязло в сила като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.