Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
06.02.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести декември две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 6887 по
описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № І-35-194 от 16.11.2015г. по гр.д. № 9722/2013г. Софийски
районен съд, 35 състав признал за установено по предявения от П.Д.Ш., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.С.С.-Д., ЕГН **********, не е собственик
на 100/371.50 кв. м от УПИ VІ-97 в кв. 8 по плана на гр. София, местност „*******”,
целият с площ от 371.50 кв. м, а само на 38.09/371.50 кв. м от него; Осъдил
ответницата В.С.-Д. да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1
889.92 лв. - разноски по делото; Прекратил производството по делото в частта му
по предявения срещу Л.К.Д. иск и осъдил ищеца на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да
заплати на този ответник направените разноски по делото. Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответницата В.С.
– „М.” ООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата В.С.С.-Д., която
го обжалва в частта, с която предявеният срещу нея отрицателен установителен
иск за собственост е уважен, с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и необоснованост. От приетия спогодителен
протокол по гр.д. № 9742/2005г. на СРС, 29 състав било видно, че П.Ш. признал,
че праводателката на праводателя на ответницата е собственик на 100 кв. м от
процесния УПИ. Решението от 17.10.2006г. по гр.д. № 7517/2007г. на СРС, 46
състав, с което на основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД било отменено
направеното с нотариален акт № 62, том ХХІ, д. № 4090/1994г. дарение от П.П.Ш.
в полза на Л.П.Ш., въз основа на което ищецът твърдял да се легитимира като
собственик на разликата над 38.09/371.50 до 100/371.50 идеални части, било
непротивопоставимо на ответницата С. и на праводателя й „М.” ЕООД. Решението
влязло в сила на 10.02.2009г., а било вписано в АВ на 25.02.2013г., много след
изтичане на предвидения в чл. 115 ЗС 6-месечен срок. Поради това ефектът на
вписването на исковата молба на 05.06.2007г. се губел по отношение на третите
лица, каквито били ответницата и нейният праводател. Цитираната от СРС практика
на ВКС не противоречала, а потвърждавала тази теза, но районният съд направил
неправилни правни изводи. Въпреки че приел, че решението по гр.д. № 7517/2007г.
на СРС, 46 състав няма действие спрямо трети лица до момента на неговото
вписване поради изгубване ефекта на вписването на исковата молба, впоследствие
СРС извел правото на собственост на ищеца именно от невписаното съдебно
решение. Освен това неправилен и необоснован бил и изводът на СРС относно
размера на дела на Л.Ш.в съсобствеността на имота. В пълно несъответствие с
приетите доказателства първоинстанционният съд приел, че размерът на квотата е
38.09 кв. м, а с решението по гр.д. № 7517/2007г. на СРС, 46 състав дарението е
отменено по отношение на 61.91 кв. м. След като дарението било извършено от
дамата дарители за по 1/3 от 1/2 идеална част от УПИ с площ 371.50 кв. м, то
минималният притежаван от Л.Ш.дял възлизал на 61.91/371.50 идеални части, а не
на 38.09/371.50. Поради това моли съда да отмени решението в обжалваната част,
вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявения срещу нея иск, евентуално – да отмени решението частично до
размера на притежаваните от ответницата идеални части. Претендира разноски за
двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по
чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 12.12.2017г.
Въззиваемата страна П.Д.Ш. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като
правилно. Към датата на сключване на договора за замяна между Л.Ш.и „М.” ЕООД
относно 100/371.50 идеални части от имота имало вписана исковата молба, с която
се иска отмяна на дарението на идеални части от имота, което вписване породило
оповестително-защитното си действие спрямо другата страна-заменител. С влизане
в сила на решението, с което направеното в полза на Л.Ш.дарение било намалено,
същата вече не била собственик на посочените в договора 100/371.50 идеални
части, а на 38.09/371.50 идеални части. По силата на чл. 121 ГПК (отм.) това
решение било задължително и за другата страна по договора за замяна – „М.”
ЕООД, като правоприемник на Л.Ш.. Поради това „М.” ЕООД не могло да прехвърли
на ответницата С. повече от притежаваните от него 38.09/371.50 идеални части.
Претендира разноски за въззивното производство. Съображения излага в писмена защита
от 14.12.2017г.
Третото лице помагач на ответницата – „М.” ЕООД, взема становище за
основателност на въззивната жалба.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК (чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 ГПК), от надлежна страна и срещу
обжалваем съдебен акт.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, с
която предявеният срещу ответницата В.С.-Д. иск е уважен. В частта, имаща
характер на определение, с която производството срещу ответника Л.К.Д. е
прекратено, решението не е обжалвано и е влязло в сила. Не са предмет на
настоящото производство и двете частни жалби (с идентично съдържание), по
правната си същност искания за изменение в частта за разноските на определението,
с което производството пред СРС е прекратено по отношение на ответниците Л.П.Ш.
и „М.” ЕООД. По тези искания е налице произнасяне от районния съд по реда на
чл. 248 ГПК с определение от 04.04.2017г., което като необжалвано от страните е
влязло в сила.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, П.Д.Ш. е сезирал съда с
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответницата В.С.С.-Д., че същата не е
собственик на разликата над 38.09/371.50 до 100/371.50 идеални части (равняваща
се на 61.91/371.50 идеални части) от недвижим имот, представляващ УПИ VІ-97 в
кв. 8 по плана на гр. София, местност „*******”, с площ от 371.50 кв. м, при
граници по скица: ул. „*******”, УПИ VІІ-96, УПИ ХХ-81,82, УПИ V-98,99,100.
Ищецът твърди, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №
24, том ІІ, рег. № 3403, д. № 203/2004г. на нотариус с рег. № 064 на НК,
придобил собствеността върху процесния имот. С договор за дарение, сключен с
нотариален акт № 62, том ХХІ, д. № 4090/1994г., Д.П.Ш. и П.П.Ш. дарили на Л.П.Ш.
общо 1/3 идеална част от същия имот. През 2006г. по гр.д. № 9742/2006г. на СРС,
29 състав ищецът П.Ш. и Л.П.Ш. постигнали съдебна спогодба, по силата на която Л.Ш.била
призната за собственик на 100/371.50 идеални части от имота. С договор за
замяна от 07.03.2008г., сключен с нотариален акт № 33, том І, рег. № 1218, д. №
28/2008г. на нотариус с рег. № 064 на НК, Л.Ш.прехвърлила на „М.” ЕООД правото
на собственост върху 100/371.50 идеални части от същия имот. С решение от
17.10.2008г. по гр.д. № 7515/2007г. на СРС, 46 състав било отменено дарението,
извършено от П.П.Ш. с нотариален акт № 62, том ХХІ, д. № 4090/1994г. на 1/3
идеална част от притежаваната от същия 1/2 идеална част от имота. През 2012г.
ищецът узнал, че с договор за продажба, сключен с нотариален акт № 98, том І, рег.
№ 2997, д. № 88/2012г. на нотариус с рег. № 064 на НК, „М.” ЕООД продало на
ответницата В.С.-Д. 100/371.50 идеални части от имота. Ответницата В.С.-Д.
всъщност не била придобила 100/371.50, а 38.09/371.50 идеални части от имота,
тъй като толкова идеални части притежавал праводателят й „М.” ЕООД и неговата
праводателка Л.Ш.(в резултат на частично отмененото дарение, направено й от П.П.Ш.),
поради което за ищеца възниквал правен интерес от предявения иск. Искал е от
съда да признае за установено по отношение на ответницата В.С.-Д., че същата
„не е собственик на 100/371.50, а само на 38.09/371.50 идеални части от имота”.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата В.С.С.-Д. е оспорила предявения
срещу нея иск като неоснователен. Със съдебна спогодба по гр.д. № 9742/2005г.
на СРС, 29 състав П.Ш. признал, че Л.П.Ш. е собственик на 100/371.50 идеални части
от имота. Извънсъдебно признание относно размера на дела на ответницата се
съдържало и в предявен срещу нея иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за
изкупуване на 100/371.50 идеални части от съсобствения им имот. Искала е от
съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Поискала е привличане като
трето лице помагач на праводателя й „М.” ЕООД. Със становище от 01.07.2014г. е
заявила, че решението по гр.д. № 7515/2007г. на СРС, 46 състав, влязло в сила
на 10.02.2009г., било вписано на 25.02.2013г., много по-късно от предвидения в
чл. 115 ЗС срок, поради което ефектът от вписването на исковата молба,
направено на 05.06.2007г., бил изгубен по отношение на третите лица.
С протоколно определение от 17.11.2014г. „М.” ЕООД (първоначално посочено от
ищеца като ответник, спрямо който производството е прекратено с влязло в сила
определение) е конституирано като трето лице помагач на ответницата В.С.-Д..
Със становище от 15.12.2014г. третото лице помагач е заявило, че поддържа възраженията
в депозирания отговор на исковата молба, вкл. че решението по гр.д. №
7517/2007г. на СРС му е непротивопоставимо, тъй като решението не е било
вписано в 6-месечния срок по чл. 115 ЗС, а едва на 25.02.2013г. Предвид
несвоевременното вписване на съдебното решение, ищецът не можел да се ползва и
от ефекта на вписване на исковата молба по отношение на трети лица. Искало е от
съда да отхвърли предявения иск.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно. Настоящият въззивен състав приема, че същото
е и допустимо в обжалваната част. Въпреки непрецизно формулирания диспозитив на
решението, като краен резултат районният съд се е произнесъл по отношение на
спорните между страните 61.91/371.50 идеални части от имота (формирани като
разлика между 100/371.50 и 38.09/371.50 идеални части), за които спорни идеални
части за ищеца е налице правен интерес да предяви иск. Въззивният съд намира
обаче решението за неправилно в обжалваната част по следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно, и от приетите нотариален акт № 97,
том ХVІІ, рег. № 3462, д. № 3239/1929г. на І нотариус при СОС (л. 6 от делото
на СРС), удостоверение за наследници № 316/27.03.1989г. (л. 5) и протокол от
28.06.1978г. по гр.д. № 8145/1978г. на СРС, ГК, 46 състав (л. 8) се установява,
че по силата на одобрена от съда по гр.д. № 8145/1978г. на СРС, ГК, 46 състав
съдебна спогодба процесното дворно място е поставено в дял на П.П.Ш. и Д.П.Ш.
при равни дялове от по 1/2 идеална част, срещу парично уравнение на дяловете на
другите двама наследници – П.Д. Ш., съпруга, и Л.П.Ш., дъщеря.
С решение от 22.07.1981г. по гр.д. № 9927/1981г. на СРС, 50 състав е
допуснато непълно осиновяване (по чл. 55 СК от 1968г.) на ищеца П.Д.Ш. от чичо
му П.П.Ш..
Не се спори и се установява, че с договор за дарение от 02.03.1994г.,
сключен с нотариален акт № 62, том ХХІ, д. № 4090/1994г. на І нотариус при СРС,
Д.П.Ш. и П.П.Ш. дарили на сестра си Л.П.Ш. всеки по 1/3 от собствената му 1/2
идеална част от процесния имот, или общо 1/3 идеална част от имота.
С договор за покупко-продажба от 03.12.2004г., сключен с нотариален акт №
12, том І, рег. № 3285, д. № 192/2004г. на нотариус с рег. № 064 на НК, Д.П.Ш.
и съпругата му Л.Т.Ш.продали на П.П.Ш. собствената си 1/2 идеална част от
процесното дворно място, представляващо УПИ VІ-97 от кв. 8 по плана на гр.
София, м. „*******”.
С договор за продажба, сключен на 16.12.2004г. с нотариален акт № 24, том
ІІ, рег. № 3403, д. № 203/2004г. на нотариус с рег. № 064 на НК, П.П.Ш. продал
на ищеца П.Д.Ш. процесния УПИ.
Видно от приетия съдебен протокол по гр.д. № 9742/2005г. на СРС, 29 състав
(л. 15-17), по посоченото дело съдът е одобрил съдебна спогодба, съгласно която
П.Д.Ш. признава, че Л.П.Ш. е собственик на 100 кв. м от процесния УПИ.
По предявен на 03.04.2007г. от П.П.Ш., чрез настойника му П.Д.Ш.
(последният конституиран в хода на делото на мястото на ищеца по реда на чл.
120 ГПК отм.) иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, с решение от
17.10.2008г. по гр.д. № 7515/2007г. на СРС, 46 състав, влязло в сила на
10.02.2009г., е отменено направеното с нотариален акт № 62, том ХХІ, д. №
4090/1994г. на І нотариус при СРС дарение, с което П.П.Ш. дарил на Л.П.Ш. 1/3
от собствената си 1/2 идеална част от процесното дворно място. Видно от
приетите препис от исковата молба, препис от съдебното решение и справка от АВ
– Служба по вписванията – София, исковата молба е вписана на 07.06.2007г., а влязлото
в сила решение е вписано на 25.02.2013г.
По време на висящия процес, с
договор за замяна от 07.03.2008г., сключен с нотариален акт № 33, том І, рег. №
1218, д. № 28/2008г. на нотариус с рег. № 064 на НК, Л.П.Ш. прехвърлила на „М.”
ЕООД правото на собственост върху 100/371.50 идеални части от процесния имот.
С договор за продажба, сключен с нотариален акт № 98, том І, рег. № 2997,
д. № 88/2012г. на нотариус с рег. № 064 на НК, „М.” ЕООД продало на ответницата
В.С.С.-Д. 100/371.50 идеални части от имота.
От правна страна: Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по
тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава
самостоятелно право, което се оспорва, или се позовава на фактическо състояние,
или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с това тълкувателно решение, наличието на
правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения,
наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже
фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на
иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение
на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява
производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията
- дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца
вещно право.
В случая с оглед фактическите твърдения в исковата молба и установеното по
делото съдът намира, че за ищеца е налице правен интерес от предявения
отрицателен установителен иск срещу ответницата В.С.-Д. относно спорните
61.91/371.50 идеални части от процесния имот.
Основният спорен между страните въпрос е противопоставимо ли е на
ответницата С. и на праводателя й „М.” ЕООД решението по гр.д. № 7515/2007г. на
СРС, 46 състав, с което дарението на 1/6 идеална част от имота, направено от П.П.Ш.
в полза на праводателя на „М.” ЕООД – Л.П.Ш., е отменено на основание чл. 227,
ал. 1, б. „в” ЗЗД.
Съгласно чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.) (чл. 226, ал. 3 от действащия ГПК), постановеното решение
съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя на спорното право в хода на
висящ процес, с изключение на действията на вписването, когато се отнася за
недвижим имот (чл. 114 ЗС). Разпоредбата има предвид хипотезите на
оповестително-защитно действие на вписването на исковата молба, при което
съдебното решение, с което се уважава искът, не е противопоставимо на третото
лице, вписало права върху имота преди вписване на исковата молба. В останалите
случаи, когато вписването на исковата молба няма оповестително-защитно
действие, съдебното решение разпростира действието си и по отношение на третите
лица.
Разпоредбата на чл. 114, б. „а” ЗС предвижда, че трябва
да бъдат вписани исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване,
отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112.
Когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на
закона, те произвеждат спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба.
При липса на такава разпоредба вписването има значение само за да даде гласност
на съдебния спор относно имоти.
Вписването на искови молби, предвидено в чл. 114, б. „а”
ЗС, по правило има само оповестително действие – да даде гласност на спора
относно имота, освен в случаите, когато законът предвижда оповестително-защитно
действие на вписването, при което установяването на нищожността, унищожаването,
развалянето или отмяната не могат да засегнат правата на третите лица, на които
е прехвърлен имотът преди вписване на исковата молба. Оповестително-защитно е и
действието на вписването на искови молби по чл. 227 ЗЗД – чл. 227, ал. 5 ЗЗД
изрично предвижда, че отмяната на дарението не засяга правата, които трети лица
са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба.
Съгласно чл.
115 ЗС, влезлите в законна сила решения, постановени по исковите молби по чл.
114 ЗС, се отбелязват по представен препис от решението. В решението, в което
се уважава искът, съдът дава шестмесечен срок на ищеца да извърши това
отбелязване. След изтичането на този срок вписването на исковата молба губи
действието си (ал. 2). Ако исковата молба
не е вписана, решението, което е постановено по нея, няма действие спрямо трети
лица, освен от деня, в който то е вписано (ал. 4).
Следователно изтече ли шестмесечният срок, без да е било отбелязано
съдебното решение, с което е уважен иск за отмяна на дарение по чл. 227 ЗЗД,
оповестително-защитното действие на вписването по исковата молба губи действието
си. Това означава, че положението се приравнява на начална липса на вписване на
исковата молба с всички неблагоприятни от това последици за ищеца, с оглед
конкуренцията с вписани след исковата молба актове, от които трети лица черпят
права върху имота. Съобразно чл. 115, ал. 4 във връзка с ал. 2 ЗС, вписването на решения, с
които са уважени подлежащи на вписване, но невписани искови молби или искови
молби, по които вписване е било извършено, но е загубило действието си, поражда
на свой ред оповестително-защитно действие, но само от момента, от който то
бъде извършено. В този смисъл е и практиката на ВКС - ако решението, по което исковата молба е била задължително
вписана не бъде вписано в шестмесечния срок, се заличава с обратно действие
вписването на исковата молба и решението не е противопоставимо на третите лица.
При по-късно вписване, ефектът от него се поражда от момента на вписване на
решението (решение № 414/29.10.2012г. по гр.д. № 222/2012г. на ВКС, І ГО).
В случая, съобразно правилото на чл. 114, б. „а” вр. чл. 227, ал. 5, изр. 1 ЗЗД, вещните права, придобити след вписването на исковата молба по чл. 227 ЗЗД
на 07.06.2007г., не могат да се противопоставят на ищеца. Оповестително-защитното
действие на вписаната първа по ред искова молба, с която е предявен иск
по чл. 227 ЗЗД, прави правата на „М.” ЕООД, черпени от вписания
втори по ред нотариален акт, непротивопоставими на ищеца. Тази
непротивопоставимост обаче трае докато е висящо производството по чл. 227 ЗЗД и в 6-месечния срок по чл. 115, ал. 2 ЗС за
отбелязване на влязлото в сила решение, с което искът е уважен. Така
оповестително-защитното действие на исковата молба се продължава докато изтече
6-месечният срок. Ако този срок бъде спазен, отбелязването на решението
консолидира и продължава оповестително-защитното действие на вписването на
исковата молба. Ако 6-месечния срок не бъде спазен, вписването на исковата
молба губи действието си, съгласно чл. 115, ал. 2, изр. 2 ЗС. Това означава, че
положението се приравнява на начална липса на вписване на искова молба с всички
неблагоприятни за ищеца последици при конкуренцията му с трети лица, черпещи
права върху имота по силата на актове, вписани след исковата молба.
По делото не се спори и се установи, че срокът по чл.
115, ал. 2 ЗС е пропуснат и вписването на решението, с което искът по чл. 227 ЗЗД е уважен, е извършено след изтичането му – едва на 25.02.2013г., поради
което приоритет има вписаният преди това от третото лице помагач нотариален акт
на 07.03.2008г. Третото лице помагач, макар да е придобило правото на собственост
върху спорните идеални части от имота в хода на висящия процес по иска по чл. 227 ЗЗД, е станало собственик, тъй като решението, с което
искът против неговата праводателка Л.Ш.е уважен, му е непротивопоставимо,
защото същото не е отбелязано в шестмесечния срок. Поради това и вписването на
исковата молба е загубило действието си и съдебното решение не
обвързва правоприемника на ответницата по иска по чл. 227 ЗЗД. Притежанието на правото на собственост върху
спорната идеална част ще се определи от поредността на вписванията, което е в
полза на вписания от третото лице помагач акт. От значение е
противопоставимостта на влязлото в сила съдебно решение на правоприемника на
спорното право, като в настоящия случай ефектът на вписването надделява над
силата на пресъдено нещо, с оглед предвиденото изключение в чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.) (чл. 226, ал. 3 от действащия ГПК).
Поради това с договора за покупко-продажба от
20.12.2012г., който също е вписан преди вписването на съдебното решение по чл.
227 ЗЗД, третото лице помагач е прехвърлило на ответницата В.С.-Д. правото на
собственост върху спорните идеални части от имота. Предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции са противоположни,
поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в атакуваната
част и вместо това въззивният съд постанови друго, с което искът се отхвърли.
При този изход, решението следва да бъде отменено и в
частта, с която ответницата С. е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на ищеца разноски за първата инстанция в размер на 1 889.92 лв. До
приключване на устните състезания в първата инстанция от ответницата С.-Д. не е
заявено искане за присъждане на разноски, поради което такива не следва да й се
присъждат.
По разноските за въззивното производство: С оглед изхода
на спора, на основание чл. 78 ГПК въззиваемият Ш. следва да бъде осъден да
заплати на въззивницата С. разноски за настоящата инстанция в размер на 123.82
лв. – държавна такса по жалбата.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № І-35-194 от 16.11.2015г., постановено по гр.д. № 9722/2013г. на Софийски
районен съд, 35 състав в обжалваната
част, с която е признато за установено по предявения от П.Д.Ш., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
че В.С.С.-Д., ЕГН **********, не е собственик на 100/371.50 кв. м от УПИ VІ-97
в кв. 8 по плана на гр. София, местност „*******”, целият с площ от 371.50 кв.
м, а само на 38.09/371.50 кв. м от него, както
и в частта, с която В.С.С.-Д. е осъдена да заплати на П.Д.Ш. сумата 1 889.92
лв. - разноски по делото, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.Д.Ш., ЕГН **********, срещу В.С.С.-Д., ЕГН **********, отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че В.С.С.-Д.
не е собственик на 61.91/371.50 идеални части (разликата над 38.09/371.50 до
100/371.50 идеални части) от недвижим имот, представляващ УПИ VІ-97 в кв. 8 по
плана на гр. София, местността „*******”, целият с площ от 371.50 кв. м, при
граници на имота по скица: ул. „*******”, УПИ VІІ-96, УПИ ХХ-81,82, УПИ
V-98,99,100, като неоснователен.
ОСЪЖДА П.Д.Ш., ЕГН **********,***, да заплати на В.С.С.-Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 123.82
лв. (сто двадесет и три лева и 82
ст.) – разноски за въззивното производство.
В необжалваната прекратителна част, имаща характер на определение,
решението по гр.д. № 9722/2013г. на Софийски районен съд, 35 състав е влязло в
сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „М.” ЕООД, ЕИК *******,
като трето лице помагач на страната на въззивника-ответник В.С.С.-Д..
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.