№ ............
гр. София,31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Б въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши
съдия Калина Станчева в.гр.дело № 4027 по описа
за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
Решение № 20254743 /18.11.2020 г. по
гр. д. № 22802 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, 178-ми състав,
изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските с определение № 20038438/10.02.2021
г., е отхвърлен като неоснователен иск, предявен с искова молба вх. № 6626/24.04.2015
г. на И.Р.Р., ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:*** срещу З.Р.К.,
ЕГН ********* с адрес: ***, с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за осъждане
на ответника да заплати на ищцата сумата от 4 000 лв. /четири хиляди лева/ - обезщетение
за причинени имуществени вреди от допуснато по искане на ответника обезпечение
по предявения от него пред СРС по гр.д. № 46392/2013 г. отрицателен установителен иск, чрез спиране на
изпълнението по изп.д. № 20098510400191 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на НК за повече от една календарна година, а
именно от 03.12.2013 г. до 27.04.2015 г. /предявяване на иска/, поради което И.Р.Р.
е бил лишен от възможносттта да продължи действията си за събиране на остатъка
от вземането си, възлизащо общо на сумата от 110 541,18 лв., чрез пристъпване
към опис и продажба на движимите вещи на длъжника или запор на трудовото му
възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
24.04.2015 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане.
Съобразно изхода на спора е разпределена отговорността за разноски в
първоинстанционното производство, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на З.Р.К. сума в размер на 1 140 лева – разноски.
Срещу
така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх. № 25190313/22.12.2020
г. по регистъра на СРС, уточнена с молба вх. № 342420/06.08.2021 г. от И.Р.Р.,
чрез процесуалния му представител - адв. А.Д. от САК. Изложени са съображения,
че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени
правила и на материалния закон. Посочил е, че, доколкото в случая се
претендират вреди от неизпълнение на парично задължение, то те са в размер на
законната лихва. Уточнява, че спирането на изп.д. № 20098510400191 по силата на
обезпечителна заповед от 02.12.2013 г., издадена по гр.д. № 46392/2013 г. по
описа на СРС, 36-ти състав, поискано от страна на ответника К., и липсата на
предприети от него действия за отмяна на това спиране, считано от 03.12.2013
г., до 05.10.2020 г. /повече от 7 години/ представлява злоупотреба с право.
Признава, че вземането му било частично удовлетворено, тъй като му била
възложена ½ ид. ч. от недвижим имот, собственост на длъжника А.К.К..
Останало обаче частично вземане в размер на 110 541, 18 лв., което не било
удовлетворено. С цел да събере същото ищецът поискал пристъпване към опис и
продажба на движими вещи на длъжника или запор на трудовото му възнаграждение,
но последните били възпрепятствани чрез действията на ответника, предприети по
повод спиране на изпълнителното производство в продължение на 7 и повече години,
доколкото изпълнителното дело все още било спряно. Посочил е, че законната
лихва върху сумата от 110 541, 18 лв., несъбрана по изпълнителното дело,
поради спирането му, за процесния период от 02.12.2013 г. /налагане на
обезпечението/ до 27.04.2015 г. /завеждане на настоящото дело/ представляват
нанесените вреди от спиране на изпълнението.
размерът на законната лихва възлизаЛ на сума в по-голям размер от процесните
4 000 лв., но доколкото това е размерът на внесената от длъжника-ответник
парична гаранция по допуснатото обезпечение, то тази сума е и предмет на иска.
С оглед всичко гореизложено намира обжалвания съдебен акт за неправилен и
отправя молба до въззивната инстанция да отмени обжалваното съдебно решение и
да постанови друго, с което да уважи иска. Претендира разноски.
Въззиваемият ответник по иска З.Р.К., ЕГН **********,
в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител – адв.
Р., е оспорил жалбата. Навел е твърдения, че решението е правилно. Посочил е,
че не са налице реални вреди, понесени от ищеца. Още повече, въпросът за вреди
от обезпечението може да се повдига само за периода от изпълнението на
обезпечителната мярка до прекратяване на производството по обезпечения иск – в случая,
до момента, в който за ответника по обезпечението /ищеца/ е възникнала
възможност да иска отмяната му. Конкретизира, че в процесния случай
обезпечителната мярка е допусната на 27.11.2013 г., а производството пред СРС е
прекратено на 25.02.2015 г. с определение. Твърди, че това е периодът, за който
наложената обезпечителна мярка е действала, респ. и периодът, по отношение на
който ищецът единствено може да установи търпени от него имуществени вреди.
Оспорва да е налице причинно-следствена връзка между твърдените материални
вреди и наложеното обезпечение – спиране на изпълнителното дело. Навежда, че
пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Сочи,
че спорът между страните в хода на производството пред СРС е бил само досежно
½ ид.ч. от недвижим имот, изграден в груб строеж и находящ се в гр.
София, ж.к. „Малинова долина, като същият е възложен на ищеца с Постановление
за възлагане. На следващо място посочва, че ищецът е имал възможност да поиска
възобновяване на изпълнителните действия по спряното изпълнително дело в
продължение на 5 години, но същият бездействал. Накрая, отбелязва, че ищецът не
успял да докаже действително претърпени от него материални вреди по повод
спряното изпълнително производство. С оглед всичко изложено, намира обжалвания
акт за законосъобразен и правилен, поради което и моли да бъде потвърден. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Софийски градски съд, IV-Б
въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Районният съд се е сезиран с искова молба
вх. № 6626/24.04.2015 г. на И.Р.Р., ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен
адрес:*** срещу З.Р.К., ЕГН ********* с адрес: ***, с правно основание чл. 403, ал. 1
ГПК – за обезщетение на вреди, причинени в
резултат на допуснато по искане на ответника обезпечение по предявения от него
пред СРС по гр.д. № 46392/2013 г. отрицателен установителен иск, чрез спиране
на изпълнението по изп.д. № 20098510400191 по описа на ЧСИ М. П., рег. 851 на НК , за повече от една календарна година -
от 03.12.2013 г. до 27.04.2015 г. /уточнено в хода на въззивното производство/,
поради което И.Р. е бил лишен от възможносттта да продължи действията си за
събиране на остатъка от вземането си, възлизащо общо на 110 541,18 лв., чрез
пристъпване към опис и продажба на движимите вещи на длъжника или запор на
трудовото му възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 24.04.2015г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното
изплащане. Ищецът сочи, че с определение от 27.11.2013 г., постановено по гр.д.
№ 46392/2013 г. по описа на СРС, 36 състав е допуснато обезпечение на предявен
отрицателен установителен иск от З.Р.К. срещу И.Р.Р., Х. Р.Р. и А.К.К. за
признаване за установено, че А.К.К. не е собственик на недвижим имот
представляващ 1/2 ид.ч. от апартамент № 7, идентификатор 68134.1608.318.3.7, с
предназначение „жилище“, разположен на ет. 4, вх. А на сграда на ЖСК
„Младеж-М“, построена в имот с идентификатор 68134.1608.318, чрез налагане на
обезпечителна мярка спиране на изпълнението по изп.д. № 20098510400191 по описа
на ЧСИ М. П., рег. 851 на НК при
определена парична гаранция от 4 000 лв. Сочи се, че производството по гр.д. № 46392/2013
г. по описа на СРС, 36 състав е приключило с влязло в сила на 25.02.2015 г. прекратително определение,
поради оттегляне на иска. Навежда, че в периода 27.11.2013 г. - 25.02.2015 г. е
търпял вреди от наложената обезпечителна мярка, изразяващи се във възпрепятстваното
събиране на вземането му по спряното изпълнително дело, защото не били
извършени опис на движимите вещи и налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника А.К.. Размерът на редител бил законната лихва върху
несъбраната сума от 110 541, 18 лева. Претендират се разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата
молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва основателността на същата.
Обяснява, че е собственик на процесния недвижим имот от 24.06.2013 г. по силата
на покупко-продажба с прехвърлител М.Р.. След покупката на ответника били
връчени съобщение за насрочен опис на имота, поради което за него съществувал
правен интерес да предяви иска за установяване, че имуществото, срещу което е
насочено изпълнението не принадлежи на А.К., като така се стигнало до образуваното
гр.д. № 46392/2013 г. по описа на СРС, 36 състав. Сочи, че като обезпечение на
иска си е поискал спиране на изпълнението само по отношение на собствения му
недвижим имот, но СРС постановил спиране на изпълнението изцяло. Излага, че
съдебният изпълнител П. не се съобразил с постановеното спиране на
изпълнението, като след акта на съда е удостоверил влизането в сила на
10.12.2013 г. на постановление за възлагане на посочения имот на ищеца /взискател
в изпълнителното производство/, с оглед което същият е събрал част от вземането
си и твърдението му за претърпени вреди от постановеното спирането на
изпълнението се явява неоснователно. Сочи, че в последствие е закупил
възложения на ищеца недвижим имот, като е заплатил цената и заплатените от
ищеца разходи по принудителното изпълнение. Ето защо искът подлежи на
отхвърляне, като претендира и присъждане на разноски.
На въззивната инстанция е уточнено, с
оглед служебното задължение и на тази съдебна инстанция да следи за
допустимостта на производството и по-специално за редовността на исковата молба
по см. на чл. 129 и чл. 130 ГПК /така прието в ТР № 1 от 09.12.2013 г., ОСГТК
на ВКС/, че с оглед доводите, изложени от страна на жалбоподателя-ищец,
претендираните от последния вреди са в размер на законната лихва за забава,
начислена за повече от една година, а именно за времето от 03.12.2013 г. –
27.04.2015 г., и върху неизпълненото от страна на ответника парично задължение
в размер на 110 541,18 лв. Последната сума е следвало да бъде досъбрана в
хода на изпълнителното производство, но същото било спряно по искане на
ответника. В проведеното на 21.02.2022 г. съдебно заседание, адв. Д. в
качеството си на процесуален представител на ищеца, поддържа депозираното
уточнение на исковата молба – вредите, които се претендират от ищеца
представляват натрупалата се законна лихва за забава, считано от 03.12.2013 г.
до 27.04.2015 г. /завеждане на делото/, начислена върху неизпълненото от З.К.
задължение в размер на сумата от 110 541 лв.
По делото се установява, че апартамент № 7,
идентификатор 68134.1608.318.3.7, с предназначение „жилище“, разположен на ет.*****на
сграда на ЖСК „Младеж-М“, построена в имот с идентификатор 68134.1608.318, е
придобит от А.К.К. по силата на нотариален акт № 32, том №10, дело № 1823/1998
г., като с последваща сделка, обективирана в нотариален акт № 8, том № 3, рег.
№ 6066, дело № 444/2000 г., имотът е прехвърлен на М.С.Р.. С влязло в сила на
21.07.2009 г. решение на СГС по гр.д. № 1749/2006г.
на IV-Б въззивен с-в обаче тази сделка е обявена за относително недействителна
по отношение на ищеца И.Р..
През 2009 г. е образувано изп. д. № 20098510400191
по описа на ЧСИ М. П., с взискатели И.Р. и Х.в Р. и длъжник А.К., въз основа на изпълнителен лист издаден
на 24.04.2002 г. по гр.д. №184/2001 по описа на СГС за сумата от 65000 дойче
марки и сумата от 5200 лв. разноски. Същата година по искане на ищеца Р. в хода
на изпълнителното дело е наложена възбрана върху 1/2 ид.ч. от апартамент № 7,
собственост на длъжника К..
На 24.06.2013 г. М.Р. е продал процесния
имот на ответника К. по силата на сключен между тях договор за
покупко-продажба.
С определение от 27.11.2013 г. е допуснато
обезпечение по гр.д. № 46392/2013 г. по описа на СРС, 36 състав, на предявения
от ответника К. срещу ищеца Р., Х. Р. и А.К. иск за признаване за установено,
че последният не е собственик на недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от процесния
апартамент № 7, като е наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по изп.д. №
20098510400191 при условия, че ищецът /настоящ ответник/ внесе гаранция в
размер на 4000 лв. Гаранцията е внесена
от ответника К. на 02.12.2013 г. и е издадена обезпечителна заповед.
От приложените писмени доказателства по изпълнителното
производство се установява, че през 2013 г. изпълнението е насочено срещу процесния
имот / 1/2 ид. ч. от ап. № 7/, като същият е изнесен на публична продан, а с
влязло в сила на 10.12.2013 г. постановление за възлагане на недвижим имот в
хода на изпълнителния процес процесният недвижим имот е възложен на ищеца в
настоящото производство И.Р.Р.. Изпълнителното производство е спряно с
разпореждане на 03.12.2013 г.
С определение от 25.02.2015 г., СРС, ГО,
36-ти състав е прекратил производството по гр.д. № 46392/2013 г. по описа на
СРС, на основание чл. 233 ГПК поради депозиран отказ от така предявените искове
с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ищеца и другите двама
ответници, с което практически съдът е десезиран от претенциите на ищеца З.Р.К.
/настоящ ответник/.
С оглед
на така установената фактическа обстановка, съдът намира от права страна
следното:
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по
делото решение е валидно и допустимо.
По правилността на решението:
Предявеният иск е с правна квалификация по
чл. 403, ал. 1 ГПК и касае вземането на ищеца /ответник по обезпечителното
производство/ за обезщетение на вреди, причинени от допуснатото обезпечение,
което представлява особена форма на гражданска отговорност.
При така предявения иск и предвид правилото
на чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да установи пълно и главно кумулативното
наличие на следните предпоставки: наложена обезпечителна мярка, отхвърляне на
иска, по който е допуснато обезпечението или непредявяване на иск, по който
обезпечение е било допуснато, или прекратяване на дело, в хода на което е било
допуснато обезпечение, както и наличието на вреди, причинени от наложената обезпечителната
мярка.
В тежест на ответника е да докаже
заплащането на претендираното обезщетение в пълен размер, съответно наличието
на други обстоятелства, които го освобождават задължението за плащане.
Безспорно е между страните, че е наложена
обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“, за времето от 27.11.2013 г. до
25.02.2015 г., в хода на изпълнително производство, в което ищецът Р. е
взискател, както и че производството по обезпечения иск по гр.д. № 46392/2013
г. по описа на СРС, в което ищецът Р. е ответник, е прекратено /на 25.02.2015 г./.
От приетите по делото доказателства се
установява по несъмнен и категоричен начин първата от предпоставките за
възникване на субективното право по чл. 403, ал. 1 ГПК – производството по обезпечения иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК да е прекратено като недопустимо поради отказ на
иска, с влязло в сила определение. Наложената обезпечителна мярка е спиране на
процесното принудително изпълнение за периода от налагане на обезпечението и
изпълнението на обезпечителната заповед до неговата отмяна, в случая по чл.
402, ал. 3 ГПК /поради прекратяване производството по обезпечения иск/, с влязъл
в сила съдебен акт, т.е. до 25.02.2015 г. За горепосочения период от време,
ищецът срещу когото е било допуснато процесното обезпечение, може да претендира
обезщетение за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК, ако установи останалите елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане: настъпването на твърдените
имуществени вреди и причинно – следствена връзка между тях и неоснователно наложеното
обезпечение.
Спорът следователно се свежда до въпроса представлява
ли, по смисъла на чл. 403,
ал. 1 ГПК, вреда "причинена вследствие на
обезпечението", законната лихва,
начислена върху недосъбраното вземане на ищеца в размер на 110 541, 18 лв.
за времето от 03.12.2013 г. до 27.05.2015 г., доколкото, ако изпълнителното
производство не е било спирано, неговото имущество би се увеличило, чрез
събиране на това вземане в хода на изпълнителното производство.
Отговорността по чл.403, ал.1 ГПК е
специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е
допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка
са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението.
За да се претендират вреди от
неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва, трябва да е
налице забава на изпълнението,която от своя страна е предпоставена от
настъпване на изискуемостта на вземането. В решение № 101/05.08.2013 г. по
т.д. № 1029/2012 г. на ВКС е прието, че когато обезпечителната мярка е запор
върху вземане към трето лице, а претендираната вреда - законна лихва върху запорираното
вземане, е необходимо последното да съществува и да е изискуемо, като на
основание чл.154 ГПК, в тежест на ищеца по иска по чл.403, ал.1 ГПК е да докаже
тези обстоятелства, като ползващи го.
Решение № 101/05.08.2013 г. по т.д. № 1029/2012 г.
на ВКС /горецитирано/, на което жалбоподателят се позовава във въззивната си
жалба, разкрива различна фактология от настоящата, предвид което същото се
явява неприложимо при настоящата фактическата обстановка. Това е така, тъй като
в настоящия случай се претендира законната лихва върху вземане, останало
несъбрано в рамките на изпълнителния процес, но за погасяването на което към
момента на спирането на изпълнителното дело, а и насетне, не са преведени по
сметка на ЧСИ М. П. парични суми, т.е. в случая няма събрана сума за вземане на
ищеца /взискател в изпълнителното производство/, която да стои при съдебния
изпълнител и с което първият да няма право да се удовлетвори, поради
допуснатото обезпечение.
Съгласно новелата на чл. 432, т.
1 от ГПК, изпълнителното производство се спира от съда в изброените случаи, сред
които попада и хипотезата на чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК /спиране на
изпълнението като вид обезпечителна мярка/. Спирането на принудителното
изпълнение представлява основен елемент от всяко ефективно правно средство за
защита на длъжника.
Спирането на изпълнителното
производство от страна на съда прегражда правото на съдебния изпълнител да
осъществява каквито и да е изпълнителни действия във връзка
с процесното вземане, освен предприемането на мерки по обезпечаването
му, тъй като отнема на съдебния изпълнител преценката за обстоятелствата,
наложили произнасянето на съда. Спирането на принудителното изпълнение на
паричното вземане обаче не е забрана да се извършват действия по изпълнителното
дело, то не е пречка да бъде връчена покана за доброволно изпълнение, да бъдат
налагани запори върху вещи и вземания, както и възбрани върху недвижими вещи,
да бъдат приемани плащания от трети задължени лица и извършвани описи на
движими и недвижими вещи, както и да бъде назначаван пазач. В настоящия случай
обаче жалбоподателят-ищец не е реализирал такива действия, с които да инициира
събиране на вземането си, като твърдения в такава посока дори не са изложени.
Съгласно новелата на чл. 455, ал. 1 ГПК
всички суми, постъпили по изпълнителното дело от длъжника, от третото
задължено лице, от наддавачи и купувачи по проданта, както и от магазините или
борсите, извършили проданта на движими вещи, се внасят по сметката на съдебния
изпълнител.
Спирането на принудителното изпълнение на
паричното вземане е забрана за осребряване на имущество на длъжника и за
предаване на постъпилите парични суми на взискателя -така решение №
273/14.12.2015 год. по гр.д.№3303/2014 год. на ВКС,ІV г.о.; решение № 2730/16.04.2019
год. по в. гр. д. № 1440/2019 год. на СГС. В случая обаче за
осребряване на имущество на длъжника и предаване на постъпили суми на
взискателя не би могло да се говори с оглед ангажираните пред СРС
доказателства.
Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД урежда
последиците от неизпълнението на всяко изискуемо парично задължение, когато
страните не са уговорили друго. Кредиторът има право на законна мораторна лихва
срещу изпадналия в забава длъжник, без да е уговорена. Мораторната лихва по чл.
86, ал. 1 ЗЗД е само законна, като размерът й се определя от Министерския съвет
- чл. 86, ал. 2 ЗЗД.
При предявен иск за парично вземане ищецът
има право да претендира и законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане
за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. Законната лихва
се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и за да
бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца, тъй като тя
представлява естествена последица от уважаването претенцията на ищеца, т.е. не
е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина,
характерен за иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В този смисъл с издадения в полза на ищеца
И.Р.Р. изпълнителен лист от 24.04.2002 г. е присъдена освен главница в размер
на 65 000 дойче марки, още и законната лихва върху тази сума от 08.02.2001
г. Въз основа на този изпълнителен лист е образувано и процесното изпълнително
дело, което е било впоследствие спряно поради допуснато в полза на ответника З.К.
обезпечение.
Въззивният съд в настоящия си състав
намира, че законната лихва е вече присъдена на ищеца Р. по силата на
горецитирания изпълнителен лист, като същата предвид правната си същност остава
непроменена и неповлияна от наложеното като обезпечителна мярка спиране на
производството, тя продължава да тече, но няма как да бъде повторно присъдена в
полза на претендиращия.
Невъзможността на ищеца - взискател в
изпълнителния процес да си получи несъбраното вземане в размер на още
110 541,18 лв. /след като в хода на изпълнителното производство същият е
частично удовлетворен, като с постановление за възлагане, влязло в сила на 10.12.2013
г., му е възложена ½ ид.ч. от апартамент № 7, идентификатор
68134.1608.318.3.7, с предназначение „жилище“, разположен на ет.*****на сграда
на ЖСК „Младеж-М“, построена в имот с идентификатор 68134.1608.318/ докато е
било спряно принудителното изпълнение, заради неоснователно наложеното в полза
на ответника обезпечение, не реализира за първия имуществена вреда в размер на
законната лихва върху тази парична сума, която законна лихва при отсъствие на
неоснователно допуснатото обезпечение, той би получил под формата на
обезщетение за забава.
Размер на вреда при обезпечителна мярка „спиране на
изпълнението“ не е съизмерима със законната лихва, защото в случая няма
неправомерно удържана сума. Забавата в събирането на сумата от 110 541, 18
лева е компенсирана с присъждане на законна лихва в изпълнителния лист. Тя не
следва отново да се коменира по иска по чл. 403 ГПК.
На обезщетяване по реда на чл. 403,
ал. 1 ГПК подлежат вредите, които произтичат пряко
и непосредствено от наложената обезпечителна мярка. Твърдението на ищеца, че е
реализирал пропуснатата полза в размер на законната лихва се основава само на едно
предположение за евентуалното състоянието, в което имуществото му би се
намирало, в случай, че длъжнитците по изпълнително дело № 192/2009 г. по описа
на ЧСИ М.П. бяха изпълнили точно задължението си, превеждайки суми по сметка на
съдебния изпълнител, но доказателства в тази посока не бяха представени, като
липсват и подобни твърдения. Пропуснатата полза всякога съставлява реална, а не
предполагаема вреда.
В ТР № 3/12.12.2012 г. е изяснено, че
пропуснатата полза се дефинира като неосъществено увеличаване на имуществото на
кредитора. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична
вреда, тя винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно
увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за
закономерно настъпване на увеличаването. Поради това и при липса на изрично
установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се
предполага, а следва да бъде доказана в хода на процеса /така и в решение №
347/06.03.2018 г. на ВКС, 4-то гр.отд./.
С оглед всичко гореизложено следва, че в
настоящия случай ищецът не успя да установи реална възможност за настъпване на
положителна промяна в материален аспект като настъпила увреда.
Предвид неустановяване кумулативните
предпостакви на фактическия състав по чл. 403 ГПК, то и твърдените от ищеца материални
вреди остават недоказани, а предявеният иск като неоснователен следва да се
отхвърли.
С оглед
гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи на настоящия състав с тези
на районния съд, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода от спора,
право на разноски в настоящото производство има въззиваемия ответник, като
същият своевременно е сезирал съда с такава претенция. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие с вписан размер на изплатено в брой
адвокатско възнаграждение от 510 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест
на въззивника-ищец следва да се възложат разноски в горепосочения размер.
Така мотивиран
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20254743 /18.11.2020 г., постановено по гр. д. № 22802 по описа за 2015 г.
на Софийски районен съд, 178-ми състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК в
частта за разноските с определение № 20038438/10.02.2021 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА И.Р.Р., ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адрес:*** да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на З.Р.К., ЕГН ********* с адрес: ***, сумата от
510 /петстотин и десет/ лева – разноски, сторени пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.