РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.01.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, в публично
заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
ИЛИАНА СТАНКОВА
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдия Ангелов ч. гр.
д. № 16097 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл. 435, ал. 5 вр. с чл. 274 и
сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по жалба на П.П.Т.
срещу въвод във владение на недвижим имот, представляващ ателие № 1, находящо
се в гр. София, ул. „******, извършен на 05.06.2019 г. по изп. д. № 20198530400260
по описа на ЧСИ с рег. № 853. Жалбоподателят посочва, че въводът е извършен в
изпълнение на съдебно решение, постановено срещу баща му П.В.Т. за предаване на
имота въз основа на прекратен договор за наем, като жалбоподателят не е
участвал в съдебното производство. Твърди, че имотът е придобит от дядо му и
баба му – В.Т.М.и М. Р., а родителите му са се разделили малко след раждането
му през 1990 г., откогато жалбоподателят е останал да живее в имота с майка си В.В.,
а баща му е посещавал имота само няколко пъти в годините. През 2018 г. имотът е
придобит от трето лице – С.Д., т.е. не е собственост на взискателя Я.Д.. Жалбоподателят
посочва и че неговата адресна регистрация е на адреса на имота, докато тази на
баща му е на друг адрес. Поради това жалбоподателят твърди, че владее имота от
1990 г. – първоначално чрез майка си, а след 2008 г., когато е навършил
пълнолетие, и самостоятелно, като владението му не е прекъсвано до извършването
на процесния въвод. С оглед на изложените обстоятелства жалбоподателят счита и
че макар да е син на длъжника по изпълнителното дело, той не е обвързан от
постановеното съдебно решение и срещу него не може да бъде извършен въвод във
владение на имота. Посочва също така, че не е бил надлежно уведомен от съдебния
изпълнител за въвода. Не претендира разноски в настоящото производство.
Ответникът по жалбата и взискател в изпълнителното
производство Я.Д. изразява становище за неоснователност на жалбата, като
посочва, че между него и длъжника П.В.Т. – баща на жалбоподателя – е сключен
договор за наем през 2008 г., като длъжникът именно на основание този договор е
държал процесния имот. След прекратяването на договора през 2017 г. и проведено
срещу длъжника съдебно производство, започнало през същата година, той е осъден
да предаде владението на имота на взискателя. Поради това взискателят оспорва
жалбоподателят да е владял имота на самостоятелно основание преди предявяването
на иска. Претендира разноски в настоящото производство.
Длъжникът по изпълнителното дело П.В.Т. твърди, че
през 1996 г. се е развел с майката на жалбоподателя, след което последният –
негов син – е останал да живее в процесния имот с майка си, а жалбоподателят е
заживял на друг адрес, където е и адресната му регистрация. Твърди и че
владението на имота не му е било предоставяно, въпреки че е осъден да го върне.
Не претендира разноски.
В мотивите си по отношение на подадената жалба
съдебният изпълнител изразява становище за нейната недопустимост и евентуално
неоснователност. Посочва, че жалбоподателят е лице от семейството на длъжника
по изпълнителното дело, поради което не представлява трето лице по смисъла на
чл. 435, ал. 5 ГПК, съответно няма право да обжалва извършения въвод. Счита и
че жалбоподателят не е установил да е владял имота, преди предявяването на
иска, решението по който е изпълнено чрез процесния въвод.
След като се
запозна с доказателствата по делото и становищата на страните и на съдебния
изпълнител, съдът намира следното:
Изпълнителното производство е образувано по
изпълнителен лист от 16.04.2019 г., издаден в полза на взискателя Я.Д. срещу
длъжника П.В.Т. за връщане на процесния имот – ателие № 1, находящо се в гр.
София, ул. „******, който е отдаден под наем на длъжника с договор за наем от
01.11.2008 г. Основанието за предаване на имота е чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД –
в изпълнение на задължението на наемателя да върне наетия имот след
прекратяване на договора за наем (това е видно и от приложените по
изпълнителното дело съдебни решения по делото, по което е издаден
изпълнителният лист).
С молба от 04.06.2019 г. длъжникът е уведомил
съдебният изпълнител, че не обитава имота. Взводът е извършен на 05.06.2019 г.
(съгласно протокола за въвод във владение), като в протокола е отбелязано, че в
имота е заварен жалбоподателят П.П.Т., който е заявил, че е син на длъжника.
Самият длъжник не е присъствал на въвода.
По делото е безспорно, че жалбоподателят е син на
длъжника в изпълнителното производство, което е видно и от изготвената справка
по изпълнителното дело. При това положение следва да се съобрази, че поначало
въвод във владение на имот, независимо от това дали изпълняемото право произтича от вещно или от
облигационно основание, се извършва както срещу посочения в изпълнителния лист длъжник, така и
срещу членовете на семейството му (в този смисъл са мотивите към т. 1 от ТР №
3/2017 г. на ОСГТК на ВКС).
Понятието членове на семейството на длъжника не е
определено в закона, но следва да се има предвид и че самото правило, че
изпълнението може да се насочени и срещу семейството на длъжника, също не е
изрично формулиран в закона. Според чл. 429, ал. 2 ГПК изпълнителният лист има
действие и спрямо наследниците на длъжника, но това действие се проявява едва
след смъртта на длъжника, при това наследниците не е необходимо да бъдат
членове на семейството на длъжника. Поради това от посочената разпоредба не
може да се извлече правилото, че изпълнението на въвода може да бъде извършено
и спрямо членове на семейството на длъжника.
Законът съобразява обичайното положение, при което
едно лице – длъжникът по изпълнението – живее заедно с други лица,
представляващи неговото семейство. Затова при определянето на
несеквестируемостта на единственото жилище на длъжника се съобразява и
обстоятелството дали членовете на семейството на длъжника, с които той живее
заедно, притежават друго жилище, както и какви са жилищните нужди на длъжника и
на членовете на семейството му – чл. 444, т. 7 ГПК. Тази разпоредба на закона е
израз на посоченото житейско положение и именно от същите съображения се
извежда правилото, че въводът във владение на имота освен срещу длъжника се
извършва и срещу другите членове на семейството му.
Именно поради това понятието членове на
семейството на длъжника следва да се разбира в посочения житейски смисъл, а не
в правен такъв, като се съобразява и конкретната фактическа обстановка. Следва да се има предвид и че
българското право не съдържа единно определение за понятията семейство и
съответно членове на семейството на едно лице. За да се определи кръгът на тези
лица, следва да се съобразят не само формалните родствени връзки или връзки по
сватовство между тях, но и по какъв начин те фактически съжителстват заедно,
съответно на какво основание обитават жилището.
В посочения смисъл може да се приеме, че членовете
на семейството на длъжника поначало включват неговите ненавършили пълнолетие
деца, за които той е задължен да полага грижа, а и които в общия случай живеят
при него до навършване на пълнолетие (чл. 125 и чл. 126, ал. 1 СК). В членовете
на семейството се включва и съпругът или съпругата на длъжника, съответно
лицето, с което длъжникът съжителства без сключен брак. Но от гледна точка на
житейския смисъл, който следва да се вложи в понятието за членове на семейството
на длъжника, в кръга на тези лица следва да се включат и всички други лица, с
които длъжникът има тясна връзка и с които той живее в едно жилище и
домакинство – напр. навършилите пълнолетие деца на длъжника, с които той живее
в едно жилище, евентуално неговите родители, особено ако той осигурява
значителна част от издръжката им, и т.н. Това разбиране е оправдано и от гледна
точка на обстоятелството, че немислимо би било при защита на права, които се
реализират принудително чрез въвод във владение на недвижим имот (напр. право
на собственост или правото на наемодателя да получи обратно отдадения под наем
имот) да се налага притежателят на съответното право да търси отделна защита
срещу всяко лице от семейния кръг на длъжника, което би могло да се намира в
имота, като при това е напълно възможно притежателят на правото да не разполага
предварително с информация относно тези лица.
Именно с оглед на посоченото по-горе разбиране за
житейския смисъл, който следва да се влага в понятието за членове на семейството
на длъжника, следва да се приеме, че жалбоподателят е именно член на
семейството на длъжника по изпълнението. Няма основание отнапред да се изключат
навършилите пълнолетие деца на длъжника само поради факта на достигнатата от
тях възраст, когато те живеят в имота, по отношение на който следва да се
извърши въвод срещу длъжника.
Горният извод се затвърждава и от посоченото от
жалбоподателя обстоятелство, че той е започнал да живее в процесния имот от
раждането си през 1990 г., като е продължил да живее в него и досега, дори и
след като длъжникът – бащата на жалбоподателя – е напуснал имота (което според
посоченото от длъжника е станало през 1996 г.). Макар горните обстоятелства да
не са категорично установени от събраните по делото доказателства (както е разяснено
по-долу), ако се приеме, че отношенията между страните действително са се
развили по посочения начин, следва да се приеме и че именно длъжникът е
допуснал жалбоподателя (сина си) в процесния имот, като именно по негова воля
той е останал да живее в имота. В тази връзка сключеният през 2008 г. договор
за наем (във връзка с който е постановено и решението, по което е издаден
изпълнителният лист), по който наемател е длъжникът, следва да се разбира като
начин, по който длъжникът е продължил да осигурява и след 2008 г. ползването на
имота за жалбоподателя, който поначало пребивава в него със съгласието на
длъжника. Поради това, независимо дали към момента на предявяването на иска и
към момента на изпълнение на решението (извършването на процесния въвод във
владение) длъжникът и жалбоподателят са живеели заедно в имота, след като те са
баща и син, след като именно длъжникът е предоставил възможност на
жалбоподателя да ползва имота, включително чрез сключването на договор за наем,
следва да се приеме, че жалбоподателят е продължил да бъде член на семейството
на длъжника в смисъла, разяснен по-горе.
Същевременно обаче това, че жалбоподателят може да
се определи като член на семейството на длъжника, не означава, че той няма
право на жалба срещу извършения въвод във владение съгласно чл. 435, ал. 5 ГПК.
Това право следва от твърденията, изложени от жалбоподателя, относно
осъществявано от него самостоятелно владение върху процесния имот още от преди
предявяването на иска срещу баща му през 2017 г. – твърди се, че владението е
започнало от 1990 г. с раждането на жалбоподателя, като е продължило и след
като е навършил пълнолетие през 2008 г. Ако бъде установено, че жалбоподателят
действително е осъществявал такова самостоятелно владение върху имота, това ще
изключи възможността той да бъде разглеждан като член на семейството на
длъжника за целите на въвода във владение.
Във връзка с така очертаното значение на понятието
за членове на семейството на длъжника, както и с принципната принадлежност на
жалбоподателя към тази група лица, неоснователни са възраженията, изложени от
жалбоподателя както във връзка с неучастието му в съдебното производство срещу
баща му, така и с естеството на изпълняемото право – облигационно вземане,
произтичащо от договор за наем. Възможността за принудително изпълнение чрез
въвод във владение в имот съществува и за право, произтичащо от облигационно
основание. При това, при извършването на този въвод поначало се прилага
посоченото правило, извлечено от житейското положение (отчетено и от закона),
свързано с отношенията, които възникват при обитаване на имот, а именно, че
въводът се извършва и спрямо членовете на семейството на длъжника (в този
смисъл, както се посочи, са и мотивите към т. 1 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на
ВКС).
Все във връзка с горните съображения безпредметно
е да се разглеждат и наведените от жалбоподателя съображения относно
обвързващото действие на съдебното решение, по което е издаден изпълнителният
лист, както и твърденията, свързани със съществото на спора между взискателя и
длъжника, разрешен с това решение. Доколкото жалбоподателят не е бил страна в
съдебното производство, нито към момента е наследник на длъжника, решението и
изпълнителният лист нямат действие спрямо него (съгласно чл. 298, ал. 1 и
ал. 2 и чл. 429, ал. 2 ГПК). Същевременно обаче, изпълнението на въвода може да
бъде извършено и спрямо него, доколкото е член на семейството на длъжника,
освен ако се установи основателността на твърденията му относно осъществяваното
от него самостоятелно владение върху имота.
Възраженията, наведени от жалбоподателя, относно
собствеността на имота, също са неотносими към настоящия спор, тъй като въводът
във владение е извършен в изпълнение на облигационно вземане, а не на вещно
право, т.е. собствеността върху имота е без значение, тъй като в изпълнителното
производство не се защитава правото на собственост. Освен това от гледна точка
на настоящото производство и на защитата, която може да получи жалбоподателят в
него, от значение е само дали жалбоподателят е установил владение върху имота и
от кой момент (чл. 435, ал. 5 и чл. 523, ал. 1, изр. 1 ГПК), а не на кое лице
принадлежи собствеността върху имота.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя
относно уведомяването му за въвода. След като той не е длъжник по
изпълнителното производство, т.е. не е страна по него, съдебният изпълнител
няма задължение да го уведомява за предприетото изпълнение. Както се посочи,
жалбоподателят има качеството на член на семейството на длъжника, поради което
той може да бъде отстранен от имота заедно с отстраняването на длъжника.
Така следва да се разгледа основното твърдение на
жалбоподателя, свързано с това, че той е трето лице, установило владение върху
процесния имот преди предявяването на иска, решението по който се изпълнява
чрез процесния въвод.
Според посоченото от жалбоподателя първоначално
процесният имот е принадлежал на дядо му и баба му, които са родители на
длъжника (родствената връзка се установява и от направената по изпълнителното
дело справка за длъжника). Поради това дядо му В.Т.М.е посочен и като титуляр
на партидата за електроенергия за имота (видно и от представените доказателства
за заплатени суми за електроенергия). Освен това жалбоподателят твърди, че от
раждането си през 1990 г. живее в имота, първоначално с баща си (с длъжника). Не
става ясно обаче към кой момент имотът е преминал в държане на длъжника, а
впоследствие и на жалбоподателя, нито на какво основание. Липсват и
доказателства за това, че имотът е принадлежал на посочените лица, тъй като
отбелязването при доставчика на електроенергия не представлява доказателство за
собственост.
Ако имотът действително е бил собственост на
дядото и бабата на жалбоподателя, това обстоятелство може да обоснове извод, че
ползването на имота е предоставено от тях на жалбоподателя, съответно на
неговия баща – длъжникът по изпълнителното дело. Наличието на разрешение
от собственика за ползването на имота от своя страна изключва възможността да е
установено владение, тъй като владението включва не само осъществяване на
фактическа власт върху вещта, но и намерение на владелеца да я държи като своя
(чл. 68, ал. 1 ЗС). Именно получаването на имота от собственика и ползването му
от определено лице с разрешението на собственика опровергава наличието на
намерение у ползвателя да държи вещта като своя, освен ако се установи промяна
в намерението на лицето.
Също така, след като според твърденията на
жалбоподателя (а и на длъжника) първоначално след раждането си той е живял в
процесния имот заедно с баща си (с длъжника), както се посочи, трябва да се
приеме, че жалбоподателят е допуснат до имота със съгласието на длъжника.
Допускането до имота и обитаването му със съгласието на родителя на
жалбоподателя следва и от задължението на родителите и децата да живеят заедно
(чл. 71, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), сега чл. 126, ал. 1 СК). Поради това,
макар и да е възможно малолетно лице да осъществява владение върху имот чрез
законния си представител, към момента на раждането на жалбоподателя и докато
той е живял в имота заедно с баща си (особено ако имотът е бил собственост на
родителите на баща му, както твърди жалбоподателят), презумпцията на чл. 69 ЗС,
че държателят на имота има намерение да го държи като свой, е оборена,
доколкото жалбоподателят обитава имота със съгласието на родителите си и
съответно на дядо си и баба си. Това изключва възможността владението на имота
според твърденията на жалбоподателя да е започнало през 1990 г. с раждането му.
Следва да се отбележи също така, че по делото няма
данни за това кога имотът е ползван и от длъжника, заедно с жалбоподателя,
съответно кога длъжникът е престанал да живее в имота. Жалбоподателят посочва,
че баща му (длъжникът), се е разделил с майка му малко след раждането му, като
е напуснал процесния имот. Длъжникът също посочва, че е напуснал имота след
развода с майката на жалбоподателя през 1996 г. Изявление в подобен смисъл (за
това, че не обитава имота) е отправено от длъжника и към съдебния изпълнител
преди извършване на въвода. Тези изявления на длъжника обаче не могат да бъдат
приети като доказателство за посоченото обстоятелство, тъй като установяването
на факта, че имотът е във владение на жалбоподателя е в интерес и на длъжника, доколкото
така ще бъде отменен извършеният въвод във владение на имота, което би могло да
ползва и длъжника, който е баща на жалбоподателя. Липсват други доказателства
по делото, от които да може да се установи кога и дали изобщо длъжникът е
напуснал процесния имот. Представените по делото доказателства за заплатена
електроенергия за имота по никакъв начин не установяват, че длъжникът не
обитава вече процесния имот.
Адресните регистрации на длъжника и на
жалбоподателя също сами по себе си не са доказателство са това кой имот
обитават. Адресната регистрация представлява административно задължение за
посочване на адрес от всяко едно лице, но не е непременно свързана с действително
обитаван от това лице адрес. Поради това регистрацията по постоянен адрес на
длъжника на друг адрес не установява обстоятелството, че той не пребивава на
адреса на процесния имот. Още повече доколкото няма данни за настоящия адрес на
длъжника, който според чл. 94, ал. 1 ЗГР е адресът, на който лицето живее (т.е.
който лицето е регистрирало като такъв адрес).
От друга
страна дори лицето действително да пребивава на адреса, на който е регистрирано,
това не означава, че това лице е владелец на имота. Напротив, предвид установения
режим за извършване на адресна регистрация (чл. 92, ал. 2 и ал. 3 ЗГР), който
изисква представяне в общинската администрация на документ за собственост на
имота, на документ, който удостоверява ползването на имота от лицето (напр.
договор за наем) или на съгласие от собственика на имота, следва да се приеме,
че лицето, което не е собственик на един имот, но е адресно регистрирано на
адреса на този имот, всъщност е държател, а не владелец на имота, тъй като
упражнява фактическа власт върху имота въз основа на предоставено му
облигационно право да ползва имота или със съгласието на собственика. Съгласие
не се изисква само при роднини по права линия (чл. 92, ал. 5 ЗГР), тъй като в
тези случаи, както се посочи по-горе, се предполага, че е предоставено съгласие
от собственика с оглед на близката родствена връзка.
От показанията на свидетеля Т.Е.също не може да се
установи категорично дали жалбоподателят е осъществявал владение върху имота.
На първо място следва да се обърне внимание на неяснотата и вътрешното
противоречие в показанията на свидетеля, което разколебава тяхната
достоверност. Свидетелят посочва, че с жалбоподателя са израснали в един
квартал, като знае къде живее жалбоподателят от 17-18 години, като е ходил
много пъти в жилището на жалбоподателя, което се намира в близост до това на
свидетеля. Същевременно обаче свидетелят е затруднен да посочи името на
улицата, на която се намира жилището на жалбоподателя. Свидетелят също така не
е напълно сигурен в заявеното от него обстоятелство, че майката на
жалбоподателя вече не живее в същото жилище, макар че е сигурен в това, че
жалбоподателят продължава да живее там, т.е. свидетелят би следвало да има
непосредствени впечатления за това кои лица обитават жилището, но очевидно не е
наясно с това обстоятелство.
На следващо място посоченото от свидетеля
обстоятелство, че жалбоподателят никога не му е казвал, че живее под наем в
имота, както и че не е виждал в имота бащата на жалбоподателя (когото при това посочва,
че не познава), не може да доведе до извод за основанието, на което
жалбоподателят пребивава в имота, нито за намерението му относно държането на
имота като негов собствен. В тази връзка следва да се посочи направеното от
жалбоподателя пред свидетеля изявление, че имотът е негов, но преценено в
контекста на непълнотата и противоречивостта на показанията на свидетеля, това
изявление само по себе си не може да е достатъчно, за да се приеме, че е
установено владение на жалбоподателя върху процесния имот, а също така и от кой
момент.
С оглед твърдението на жалбоподателя, че
първоначално (след раждането му) е владял имота чрез майка си, трябва да се има
предвид, че в този случай, тъй като малолетните не могат да извършват правно
валидни действия, фактическата власт и намерението да се държи имота като свой
от името на жалбоподателя следва да са осъществявани от майка му (чл. 3 ЗЛС –
така напр. и решение № 89/2010 г. по гр. д. № 4133/2008 г. на ВКС, IV г. о.). По делото обаче не са
представени доказателства нито за това майката на жалбоподателя да е обитавала
имота, нито за това по какъв начин тя е демонстрирала намерението да държи
имота за жалбоподателя като негов. Тук трябва да се съобрази и това, че според
твърденията на жалбоподателя към този момент тя е била съпруга на сина на
собствениците на имота (т.е. на длъжника), което обстоятелство поначало
изключва намерението ѝ да владее имота за себе си или за друго лице.
В обобщение следва да се посочи, че по делото не
са представени категорични доказателства, от които да може да се направи извод
както че жалбоподателят упражнява фактическа власт върху процесния имот, така и
че извършва това със собственическо намерение. Посочените от жалбоподателя
обстоятелства за това, че имотът е принадлежал на дядо му и баба му, за това че
първоначално в имота е живял и баща му, както и че е живял в имота и с майка
си, водят до извода, че жалбоподателят е допуснат да живее в имота със
съгласието на друго лице, което има право да ползва имота – на собственика или
наемателя на имота. Това изключва възможността жалбоподателят да държи имота
като свой, т.е. да е владелец. Не се установява и впоследствие жалбоподателят да е променил намерението си
по отношение на държането на имота.
По изложените съображения следва да се приеме, че
жалбоподателят не е осъществявал владение върху имота, включително към момента
на предявяването на иска, решението по който се изпълнява чрез процесния въвод
във владение. Поради това той не се ползва със защитата на третото лице
владелец на имота съгласно чл. 435, ал. 5 ГПК. Всъщност от данните по делото
трябва да се приеме, че както към момента на предявяване на иска срещу длъжника,
така и към момента на извършване на процесния въвод във владение на имота,
жалбоподателят е един от членовете на семейството на длъжника. Поради това
възможно е въводът във владение на взискателя в имота да бъде извършен и срещу
жалбоподателя, а съответно жалбата следва да се остави без уважение.
По разноските
С оглед изхода на делото
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по жалбата (взискателят) поначало има
право на разноски в настоящото производство, но такива не следва да се
присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването им.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
жалбата на П.П.Т. срещу въвод във владение на
недвижим имот, представляващ ателие № 1, находящо се в гр. София, ул. „******,
извършен на 05.06.2019 г. по изп. д. № 20198530400260 по описа на ЧСИ с
рег. № 853.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.