Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260264
28.01.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, IV граждански
състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЯН
ВЪТОВ
при участието на секретаря: Диана Димитрова,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 6729 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени
искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Производството е образувано по
искова молба, уточнена с молба от 23.05.2019г., на „Лайт кредит консулт” ЕООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1,
ет. 2, представлявано от *** А. Д.А., чрез процесуалния му представител адв. П.
против А. А. Д., ЕГН ********** за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищцовото дружество сумата от 933,15 (деветстотин тридесет и
три лева и 15 ст.) лева, представляваща сбор главница и възнаградителна лихва по сключения между ответника
и „Лайт Кредит“ ООД договор за потребителски заем №*****г., обезпечен с
договор за гаранция от 01.02.2017 г., по който е
извършено плащане от ищеца в полза на кредитора по договора за заем, както и за
признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 319.79 (триста и деветнадесет лева и 79 ст.) лева,
представляваща неплатено възнаграждение по обезпечителния договор за гаранция
от 01.02.2017 г., сключен с ищеца, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от 30.11.2018 г. до окончателното им изплащане, като за процесните суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № ***
от 06.12.2018 г. по ч.гр.д. 19175/2018 г. на РС-Пловдив.
В исковата молба се твърди, че
между ответника „Лайт Кредит“ ООД е сключен договор за заем по силата на който е
предоставена сумата от 800 лева. Погасяването е следвало да се извърши на девет
равни месечни погасителни вноски, първата от които с падеж 01.03.2017 г., с
краен срок на погасяване 01.11.2017 г., включващи главница и възнаградителна
лихва. Договорът за заем е обезпечен с възмезден договор за гаранция от 01.03.2017
г. между ищцовото дружество в качеството му на гарант, „Лайт кредит” ООД като
заемодател и ответникът като заемател. Съгласно този договор заемателят дължи
на гаранта възнаграждение, от което неплатената сума възлиза на 319,79 лева. С
уведомление от 14.01.2018 г. заемодателят „Лайт кредит” ООД, на основание чл. 5
от договора за гаранция, активира същата, като претендира плащане на
задълженията на ответника към него в размер на 939,15 лева, което е плащане е извършено
на 26.11.2018 г. и сумата е преведена по банков път от ищцовото дружество на
заемодателя. Изложено е, че ответникът дължи на ищеца сумата от 936, 15 лева – размера
на погасените по договора за заем задължения, имащи характер на главница и сумата
от 319,79 лева – задължение за непогасеното възнаграждение по договора за
гаранция.
Ответникът, чрез назначения в
негова полза особен представител, възразява за неоснователност на предявените
искове, като излага съображения за неравноправност на клаузите по сключения
договор за потребителски заем/кредит и договора за гаранция.
Настоящият съдебен състав приема,
че предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове са процесуално допустими.
Първоначално производството по делото е образувано против А.Д.А. и солидарния
длъжник Н.А.К., спрямо когото делото е прекратено с влязло в сила определение
от 16.05.2019 г. по съображения, че този ответник не възразил против заповедта
за изпълнение и тя е влязла в сила. Не е налице разминаване между издадената
заповед по чл. 410 ГПК и вземанията, предмет на предявените установителни
искове. Ищецът е конкретизирал, че сумата от
936, 15 лева, представлява главница за него, тъй като тя е формирана
като сбор от всички дължими вземания по договора за заем, в това число главница
и възнаградителна лихва. С направената конкретизация не може да се приеме, че е
предявен иск за вземане, различно от това, за което издадена заповедта за
изпълнение. Претендираното регресно вземане е единно, тъй като произтича
от встъпване в правата на удовлетворения
кредитор. Правопораждащ вземането юридически факт е не договорът за заем, а
осъщественото от ищеца пращане въз основа на сключения обезпечителен договор.
Въпросът в какъв е обем права се е суброгирал ищецът, т.е. от какво основание
произтичат са правата удовлетворения кредитор – вземания за главница, лихва и
др., както и дали въобще е налице валидно сключен договор за потребителски
заем, е въпрос по основателността на
предявения иск, а не по неговата допустимост, като спецификите на заповедно и
исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не сочат на друг извод. Размера
на претендираното суброгационно право подлежи на доказване в исковия процес.
Съдът, като съобрази наведените
от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по
делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявените искове за частично
основателни, по следните съображения:
Ищецът поддържа, че в качеството
си на страна по възмезден договор за гаранция, представляващ ненаименуван
договор, имащ обезпечителен характер, е изпълнил чуждо задължение на ответника,
произтичащо от договор за потребителски заем/кредит, сключен с трето лице. Следователно
за платеното от ищеца в полза на кредитора по заема е предявен иск по чл. 74 ЗЗД, който, за да бъде уважен, следва да бъде доказано наличието на действително
задължение за връщане на дадена в заем сума и правен интерес от изпълнение на
чуждия дълг. Последната предпоставка се доказва от приложения по делото договор
за гаранция, по силата на който ищецът е поел задължение да обезпечи вземане
спрямо ответника. Последиците при плащане от гаранта са уредени в чл. 6 от договора за
гаранция, а именно той се суброгира (встъпва) в правата на удовлетворения
кредитор. Сключването на подобна обезпечителна сделка не противоречи на
свободата на договаряне, като последиците от извършено плащане от гаранта са
уредени чрез смислово препращане към правилото на чл. 74 ЗЗД.
За да докаже, че се е суброгирал
в правата на кредитора, ищецът следва да установи, че удовлетвореният кредитор има
права спрямо ответника, както и да докаже обема на тези права.
Установява се от приетите по
делото доказателства, че между ответника и
„Лайт Кредит“ ООД е сключен договор за заем, по силата на който е
предоставена сумата от 800 лева, получена от заемополучателя (платежно
нареждане л.67) по банков път. Условие за сключване на договора за заем е
заемополучателят да предостави обезпечение, поради което и на същата дата е
сключен възмезден договор за гаранция между страните по делото, макар кредитът
да е обезпечен и със солидарен длъжник. Договореното в полза на ищеца-гарант възнаграждение
възлиза на сумата от 569,79 лева, която е повече от поливната от главницата по заема,
като следва да се отбележи, че гарантът
е свързано със заемодателя лице. Погасяването на кредита е следвало да се
извърши на девет равни месечни погасителни вноски, първата, от които с падеж
01.03.2017 г., с краен срок на погасяване 01.11.2017 г., включващи главница и
възнаградителна лихва и припадащата се част от възнаграждението по договора за
гаранция. Последното се установява от приетото по делото заключение. Деветте
вноски по кредита са на стойност от по 104, 35 лева всяка и формират обща сума
от 939,15 лева, от които 800 лева – главница и 139,15 лева – договорна лихва, а
погасителните девет вноски за възнаграждение по така наречения договор за
гаранция са от по 63, 31 лева – всяка или общо 569,79 лева. Установява се от
заключението на експерта, че по кредита в периода от 06.04.2017 г. до
19.07.2017 г., са извършени плащания в общ размер на 250 лева, които плащания
са отнесени към погасяване на задължението по възмездния обезпечителен договор.
При така установеното от
фактическа стана, съдът достигна до следните правни изводи:
Съдът следи служебно за наличието
на неравноправни клаузи, като следва да откаже приложение на техните правни
последици.
При извършена проверка в
изпълнение на това правомощие съдът констатира, че сума за възнаграждение по
сключения между страните договор за гаранция, произтича от неравноправна клауза.
Гаранцията като вид обезпечителен договор има акцесорен характер спрямо главния
дълг. Потребителят има качеството потребител както в отношенията си със
заемодателя, така и в отношенията си с гаранта. Трайна е съдебната практика, че
задължението за предоставяне на обезпечение по потребителски договор, скрепено
с неустойка, съставлява неравноправна клауза и не поражда облигационни права.
Ето защо неравноправна е и клаузата, по силата на която потребителят поема
задължение за възнаграждение спрямо едно трето лице, което да обезпечи договор,
в изпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Обосновано може да
се предположи, че с договореното в полза на гаранта възнаграждение се цели
заобикаляне на потребителската защита по ЗПК и ЗЗП, която е скрепена с
императивни правни норми и е в обществен интерес, т.е. цели се нарастване в
размера на възнаградителната лихва по кредита. По същество възнаграждението по
договора за гаранция представлява скрита възнаградителна лихва, дължима в полза
на свързано с кредитора лице. Не може да
бъде споделена тезата, че използването на подобна юридическа фигура има
самостоятелно правно значение, извън контекста на сключения потребителски
договор за заем. Ако това е така, то следва да се изтъкне, че търговските
дружества, които срещу възнаграждение обезпечават чужда гражданска отговорност,
са застрахователни дружества, а не гаранти. Професионален гарант, поръчител и
прочее, назависимо от използваната терминология, по действащото
законодателство, може да бъде единствено
лицензирано застрахователно дружество, което извършва застрахователни сделки по
занятие, при гаранциите на публичния надзор на дейността на застрахователните
дружества.
Съдът приема, също че и договорът
за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК, като са
основателни наведените от особения представител на ответника възражения в тази
насока. Според чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като
неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК.
В разглежданата хипотеза
потребителят е поел задължение за възнаграждение по договор за гаранция в
изпълнение на задълженията си по договора за кредит. След като с договора за
кредит е въведено обременително задължение, то възнаграждението за гаранта има
характер на разход и следва да фигурира в годишния процент на разходите. При
договорено по-този начин възмездно обезпечение по типов договор от икономически
по-силната страна, която определя условията по кредита, потребителят е поставен
в неравностойно положение от гледна точка на възможността да влияе на клаузите
на договора. Заобикаля се и изискването на чл. 19 ЗПК относно максималният
размер на годишния процент на разходите, тъй като длъжникът поема задължение,
имащо по същество характер на скрита възнаградителна лихва. Констатацията за
наличието на подобна клауза, която не е отразена като част от разходите по
кредита, сочи на недействителност на договора по смисъла на ЗПК. Според чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
За действителността на договорите
за потрбителски кредити са предвидени завишени изисквания за яснота,
изчерпателност и информираност, с оглед гарантиране на правата на потребителя.
След като не е посочено по какъв начин вземането за възнаграждение по
възмездния обезпечителен договор би се отразило
на общия размер на дълга, се налага извод за недействителност на
договора за кредит, независимо от това дали това вземане произтича от
действителна или недействителна клауза.
Следва да се изтъкне също, че
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК въвежда законов максимум на годишния процент
на разходите, като с посочената разпоредба се ограничава свободата на
договаряне в отношенията с потребителите. Преследваната от законодателя цел е
потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява
свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна. Ето защо и спрямо
потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите,
включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат петдесет
процента на годишна от база от стойността на кредита.
Недействителността по чл. 22 ЗПК
е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна
последица на недействителстта по чл. 22 ЗПК е, че се дължи размера на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и
задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността
на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се
касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като
потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за
недобросъвестно генериране търговска печалба.
При това положение се налагат
следните изводи, а именно, че по договора за заем/кредит ответникът дължи само
стойността на главницата, в размер на 800 лева, а по договорът за гаранция
възнаграждение не се дължи. Същевременно се установява, че е платена сумата от
250 лева, която счетоводно е отнесена от заемодателя, като плащане по договора
за гаранция. След като съдът, констатира, че гаранта няма право на
възнаграждение, а заемодателя има право само на главницата по кредита, то
извършените пращания следва да се приспаднат от размера на главницата, тъй като
с тях е погасена част от нея. Непогасената част възлиза на 550 лева, в които
обем права се суброгирал ищецът с осъществено в полза на заемодателя плащане,
до който размер следва да се уважи исковата претенция.
При този изход на спора ищецът
има право на разноски съобразно уважената част за държана такса, експертиза,
адвокатско възнаграждение и възнаграждение за особен представител за
заповедното и исковото производство. Държавните такси по двата иска са от по
петдесет лева, от които ищецът има право на разноски върху едната от тях пропорционално.
Сумата възлиза на 29,47 лева. За експертиза са направени разноски в размер на
100 лева, а за особен представител 318, 13 лева, т.е. общо 418,13 лева. От тях следва да се присъди сумата от 182,70
лева, съобразно общата цена на двата иска. За адвокатско възнаграждение са
направени разноски в заповедното производство в размер на 300 лева, в исковото
не се доказва направата на разноски, т.е. следва да се присъди сумата от 131,
11 лева. Общият размер на разноските възлиза на 343,28 лева.
Ответникът не е направил
разноски, тъй като се представлява от особен представител.
Така мотивиран,
РС-Пловдив
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че А. А. Д., ЕГН ********** дължи на основание чл. 74 ЗЗД на „Лайт кредит
консулт” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив,
ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от *** А. Д. А.ов сумата от 550
(петстотин и петдесет) лева, представляваща дължимото вземане – правата, в
които се суброгирал ищецът чрез изпълнение на вземанията по сключения между А. А.
Д. и „Лайт Кредит“ ООД договор за потребителски заем №*****г., обезпечен със сключения между страните договор за
гаранция от 01.02.2017 г., въз онова на който е извършено плащане от ищеца в
полза на кредитора по договора за заем размер на 933,15 (деветстотин тридесет и
три лева и 15 ст.) лева, ведно със законната лихва върху присъдената сума,
считано от 30.11.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като за процесната
сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № *** от 06.12.2018 г. по ч.гр.д. 19175/2018
г. на РС-Пловдив, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Лайт
кредит консулт” ЕООД, ЕИК ********* против А. А. Д., ЕГН ********** установителен иск за разликата над
присъдената сума от 550 ( петстотин и петдесет) лева до пълния предявен размер
от 933,15 (деветстотин тридесет и три
лева и 15 ст.) лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Лайт
кредит консулт” ЕООД, ЕИК ********* против А. А. Д., ЕГН ********** по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 319.79 (триста
и деветнадесет лева и 79 ст.) лева, представляваща неплатено възнаграждение по
сключения между страните възмезден обезпечителен договор за гаранция от
01.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.11.2018
г. до окончателното ѝ изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № *** от
06.12.2018 г. по ч.гр.д. 19175/2018 г. на РС-Пловдив.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал.1 ГПК А. А. Д., ЕГН ********** да заплати на „Лайт кредит консулт” ЕООД,
ЕИК ********* сумата от 343,28 ( триста четиридесет и три лева и 28 ст.) лева –
съдебни и деловодни разноски за заповедното исковото производство.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред ОС-Пловдив.
СЪДИЯ:/П/
Вярно с оригинила.
Е.К.