№ 149
гр. София, 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ивета М. Антонова
Членове:РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА
Георги Стоев
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506092 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от В. П. И. срещу решение №
20008442/12.01.2021г. постановено по гр.д. № 44061/2019г. по описа на Софийския
районен съд, с което е уважен предявения срещу него от ЗД „Б.И.“АД иск за сумата от
691,74 лв., представляваща регресно вземане за платено по договор за задължителна
застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахователно
обезщетение за вреди, претърпени от настъпило на 07.05.2017г. ПТП , вследствие на
виновно поведение на ответника, като водач на лек автомобил „Ауди А4“ с ДК №
*******, както и ликвидационни разноски за неговото опредеяне в размер на 15 лв.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаването на исковата
молба – 30.07.2019г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, тъй като съдът е разгледал и
се е произнесъл относно факти и обстоятелства, които не са били заявени като
основание на иска в исковата молба, а именно хипотезата на чл.500 ал.2 изр.1 предл.2
от КЗ. Сочи, че в исковата молба твърденията на ищеца са за наличие на хипотезата по
чл.500 ал.2 изр.1 предл.1 от КЗ. Въззивникът твърди, че е нарушено правото му на
защита, тъй като една едва със съдебното решение първоинстанционния съд е посочил,
че не сочи доказателства, че не са осъществили други обстоятелства, които водят до
временна неправоспособност, като отнемане на контролни точки, а от друга – не са
дадени указания за тези факти и доказателствената тежест за същите с доклада.
Евентуално, ако въззивният съд счете, че решението не е недопустимо, въззивника
поддържа, че решението е неправилно, постановено при неправилно приложение както
на процесуалните правила при изготвяне на доклада и разпределение на
1
доказателствената тежест, така и при неправилно приложение на материалния закон
при формиране на решаващите фактически и правни изводи. Моли решението да
бъде обезислено, евентуално – отменено като неправилно и да му се присъдят разноски
за първоинстанционното и въззивно производство.
Въззиваемата страна ЗД „Б.И.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор,
в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и
неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното-
постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и
законосъобразни изводи, поради което счита, че същото следва да потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от
легитимирано лице, при наличие на правен интерес, поради което е допустима и
редовна и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно.
Настоящият състав счита, че обжалваното решение е допустимо, като не
споделя възраженията и доводите в обратната насока изложени във въззивната жалба,
по следните съображения:
Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано
или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска.
Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените
от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на
принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е
бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства,
на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само
е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от
обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде
вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от
първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по
съществото на спора. В този смисъл е и съдебната практика – решение №
124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г.
по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. №
92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО.
Когато първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно
фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в
2
този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен
акт по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, а е нарушил материалния закон като е дал
неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението
в тази му част. В този смисъл решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III,
Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др.
Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от
диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.
В настоящият случай в диспозитива на съдебното решение не е посочена
правната квалификация на иска, а само фактическите основания на същия, които
съответстват на тези, изложени в исковата молба, с която съдът е сезиран. От мотивите
на обжалваното съдебно решение е видно, че съдът е изследвал и обстоятелството дали
ответника има издадено свидетелство за управление на МПС от съответната категория,
валидно ли е, разглеждал е доказателства, извел е фактически и правни доводи в тази
насока. Тълкуването на пъровоинстанционния съд на „неправоспособен“ и преценката
му за доказаност/недоказаност на същия е по съществото на спора, с който настоящата
въззивна инстанция следва да разгледа, тъй като „Непосредствена цел на въззивното
производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на
първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите
твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши
спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да
потвърди или да отмени решението на първата инстанция“ /т.2 от ТР 1/2013г. от 09.12.2013г.
по т.д. №1/2013г. на ОСГТК/. Именно след като реши спора по същество, въззивнният
съд ще направи извода за правилност/неправилност на фактическите и правни изводи
на първоинстанционното решение.
Досежно правилността обжалваното решение № 20008442/12.01.2021г. съдът
намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:
В разпоредбата на чл. 500 от КЗ е уредено специално регресно право на
застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на
автомобилистите срещу делинквента, което се обуславя от кумулативното наличие на
следните предпоставки: изплатено застрахователно обезщетение, по действително
застрахователно правоотношщение „гражданска отговорност“ и за настъпил
застрахователен риск, за вреди на трети лица на ПТП причинени вследствие виновно и
противоправно поведение на делинквента при управление на МПС и при наличие на
специалните изчерпателно изброени фактически предпоставки по ал.1 т.1,2,3,4,5 и ал.1
изр.1 хип.1 , ал.2 изр. хип.2 от КЗ.
От фактическите твърдения в исковата молба е видно, че ищецът претендира да
е налице хипотезата на управление на МПС от ответника, който към датата на ПТП -
07.05.2017г. „ не притежава правоспособност за управление на съответната
категория МПС“.
За наличието на действително застрахователно правоотношение по
задължителна застраховка „гражданска отговорност“ към датата на ПТП – 07.05.2017г.
между ищеца и въззиваем в настоящяото производство и собственика на лек автомобил
„Ауди А4“ с ДК № ******* относно същия лек автомобил, механизма на настъпване
на ПТП, поради виновно и противоправно поведение на ответника /въззивник в
3
настоящото производство/, който управлява лек автомобил „Ауди А4“ с ДК № *******
с несъобразена с пътната настилка скорост и реализира ПТП в спрелия пред него лек
автомобил „Мицубиши Лансер“ с рег. № ******* причинна връзка между механизма
на ПТП и настъпилите за третото лице вреди, техния размер по средни пазарни цени и
изплащане на застрахователно обезщетение от ищеца в размер от 676,74 лв. на
собственика на увредения автомобил, настоящият състав препраща на основание
чл.272 от ГПК към мотивите в първоинстанционното решение и които обстоятелства
се установяват несъмнено и безпротиворечиво от събраните по делото доказателства –
застрахователна полица, протокол за ПТП, заключение по САТЕ и признати за
безспорни и ненуждаещи от доказване в отношенията между страните факти по реда
на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК /протокол от съдебно заседание на 22.06.2020г. на СРС/.
Страните спорят както относно наличието/липсата на специалната фактическа
предпоставка към датата на ПТП - правоспособност на ответника за управление на
съответната категория МПС, така и относно правната квалификация на регресното
право, заявено в исковата молба, съответно дали разпоредбата на ал.2 от чл.500 от КЗ
урежда една или две алтернативни състава, при които възниква регреса на
застрахователя.
При сравнителния анализ на разпоредбите на чл.500 ал.2 и чл.274 ал.2 от КЗ
/отм/ е видно, че законодателят е използвал различни формулировки в двете
разпоредби. В чл.274 ал.2 от КЗ/отм/ използваният израз е „без свидетелство за
управление”, като съдебната практика еднозначно е приела, че този израз включва
хипотезите, при които на лицето въобще не е издавано свидетелство за управление на
съответната категория МПС, както и случаите, в които същото е отнето по реда на
чл.171 т.4 от ЗДвП /в хипотезата на чл.157 ал.4 от ЗДвП, според която водач, на когото
са отнети всички контролни точки, губи придобитата правоспособност и е длъжен да
върне свидетелството за управление в съответната служба на Министерството на
вътрешните работи/, като не се включват случаите, при които СУМПС е изгубено,
забравено или с изтекъл срок на валидност /горните обстоятелства не правят водача
неправоспособен/ - решение № 80/16.09.2014г. по т.д. № 897/2012 г. на ВКС, II т.о.
В разпоредбата на чл.500 ал.2 изр.1 хип.1 от КЗ, действащ, законодателят е
използвал термина правоспособност т.е. както от историческото, така и от
логическото тълкуване, включително и при съобразяване смисъла и целта на
регресната отговорност /наличие на поведение от страна на водача, което грубо и
умишлено нарушава правилата за движение/ се налага извода, че се имат предвид
хипотези, при които водача не е правоспособен да управлява съответната категория
МПС т.е. хип.1 изр.1 ал.2 на чл.500 от КЗ се припокрива като смисъл със
съществувалата в отм. КЗ чл.274 ал.2 т.е. тук се включват случаите, както изначална
липса на издадено свидетелство за управление на МПС от съответната категория, така
и отнемането му по реда на чл.171 т.4 от ЗДвП, съответно отнемане на всички
контролни точки, тъй като водача след отнемането на контролните точни губи
правоспособност т.е. приравнява се на изначална липса и за да придобие
правоспособност е необходимо да се яви на изпит пред съответните органи за
придобиване на такава правоспособност – ал.5 чл.157 от ЗДвП.
Втората хипотеза в изр.1, ал.1 на чл.500 от КЗ урежда случаите на временно
отнето свидетелството за управление на моторното превозно средство като
4
принудителна административна мярка или наложено наказание по административен
или съдебен ред.
Горното тълкуване, отнесено към фактите по настоящото дело, водят до следните
изводи:
В доклада по делото, приет за окончателен в първо съдебно заседание,
първоинстанционния съд изрично е указал доказателствената тежест на страните във
връзка с твърдяните от тях релевантни към предмета на спора факти по реда на чл.146
ал.1т.5 от ГПК, която въззивния съд намира, че е правилно разпределена, изрично е
посочено, че ищецът носи доказателствената тежест за установи, че ответника е
управлявал МПС без да притежава правоспособност за управление на съответната
категория МПС.
В тази връзка единственото ангажирано от ищеца доказателство е изявлението
на актосъставителя в протокола за ПТП от 07.05.2017г., че водача е неправоспособен.
Действително, протоколът за ПТП по своята правна природа представлява официален
свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ал. 1 ГПК, ползващ се с обвързваща
съда материална доказателствена сила относно обективираните в него обстоятелства за
датата, мястото, причинените вреди на автомобила, пътна обстановка т.е. извършените
от съответното длъжностно лице действия и констатирани лично от него обстоятелства
в кръга на неговата компетентност. Такова е и удостоверяването за наличие или не на
свидетелство за управление на водачите. Длъжностното лице може да констатира, че
има свидетелство за управление на МПС от съответна категория, дори с изтекъл срок
на валидност или че такова не се представя от водача, но същия не е компетентен да
установява правоспособност за управление на МПС, при условие, че липсва
официална справка за наличието или липса на такава. Тук е важно да се направи
разграничението между документа удостоверяващ и доказващ правоспособността и
придобиване и притежаване на правоспособността.
Следователно направеното и вписано в протокол за ПТП изявление на
длъжностното лице, съставило протокола за ПТП, за неправоспособност не се обхваща
от официалната удостоверителна сила на документа. В тази връзка настоящият състав
не споделя извода на първоинстанционния съд, че подписвайки протокол за ПТП,
ответника и въззивник в настоящото производство , изразява съгласие с вписаното в
него от длъжностното лице. Това е така, тъй като подписа на участника в ПТП се
изисква като реквизит на протокол за ПТП. Нито самият документ, който се попълва от
длъжностно лице по утвърден образец, нито в закон или друг нормативен акт, е
посочено, че подписвайки документа участника в ПТП изразява съгласие с всички
вписани констатации в него, тъй като протокола се съставя едностранно от
компетентното лице – актосъставителя и няма характер на каквато и да е договореност
или съгласие, за разлика от двустранния протокол за ПТП, който се съставя само от
частноправни субекти и при съгласие между същите относно механизма на ПТП и
щетите. Недопустимо е и в настоящото производство подписа на ответника в протокол
за ПТП да бъде тълкуван като изрично изявление от страна на лицето, удостоверяващи
неизгодни за него факти, поради което и същите да имат материална доказателствена
сила. Посоченото представлява превратно и опасно за правата на страните тълкуване
на писмени доказателства в гражданския процес.
В настоящият случай е налице противно на констатацията на длъжностно лице,
издаден по съответния ред свидетелство за управление на моторно превозно средство,
което именно е официалния удостоверителен документ по смисъла чл.179 ал.1 от ГПК
и който удостоверява, че на дата 28.04.2017г. въззивника е придобил правоспособност
5
за управление на съответните категории МПС/същото се потвърждава и от
удостоверенията от КАТ представени от ответника в първоинстанционното
производство/. Допълнителен аргумент, че въззивника е придобил правоспособност за
управление на МПС категория В на 28.04.2017г., а не в деня на издаване на документа
СУМПС – 17.05.2017г., е и обстоятелството, че правоспособността се придобива с
полагане на последния изпит за придобиване на правоспособност – в Наредба 38 от
16.04.2004 г. за условията и реда за провеждането на изпитите на кандидати за
придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство и реда
за провеждане на проверочните изпити, навсякъде използваната терминология е изпит
за придобиване на правоспособност т.е. с успешното полагане на последния изпит за
съответната категория лицето придобива правоспособността, като издаването на
свидетелството за управление е действие, следващо вече придобитата
правоспособност; в подкрепа и цитирания от въззивника в молба от 04.10.2022г. чл.33
ал.1 изр.1 от Правилника за издаване на български лични документи, според която
„Свидетелство за управление на МПС се издава след придобиване на правоспособност
по Закона за движението по пътищата ЗДвП“.
От горното следва и извода, че макар и правоспособен към дата 07.05.2017г.
въззивника не е притежавал свидетелство за управление на МПС /тъй като същото е
издадено на 17.05.2017г./, поради която причина и не е представено пред контролните
органи, които е следвало да констатират липса на представено свидетелство за
управление на МПС. Тук следва да се проведе и още едно разграничение.
Управлението на МПС без да се носи и представи на контролните органи свидетелство
за управление на МПС, респективно както е в настоящия случай, преди да е издадено
и получено от водача е нарушение на разпоредбите на ЗДвП и за което водача носи
административно-наказателна отговорност, чийто състав е различен от хипотезата на
чл.500 ал.1 изр.1 хип.1 от КЗ и не е равнозначно на липса на правоспособност на
водача за управление на съответната категория МПС.
Съобразявайки горните фактически и правни изводи, настоящият състав приема,
че към датата на ПТП въззивника е притежавал правоспособност за управлява МПС от
категория В.
Въпреки, че правилно е разпределил доказателствената тежест в процеса в
изготвения доклад по делото, първоинстанционния съд неправилно е приложил
процесуалният закон приемайки, че ответникът е следвало да установи освен, че е
правоспособен водач, включително – положил успешно съответните изискуеми изпити
за придобиване на правоспособност и кумулативно с това – не са му отнети всички
контролни точки. Действително, при наличие на хипотезата на отнемане на всички
контролни точки, би била налице хипотезата на липса на правоспособност, както беше
изяснено в горното изложение, но такива твърдения страните нито са правили, нито са
събирани доказателства, още повече, че тежестта за установяване на фактическият
състав по чл.500 ал.1 изр.1 хип.1 от КЗ е на ищеца и ако същия твърди, че е налице
липса на правопспособност в частност - загубена поради отнемане на всички
контролни точки, е следвало да направи твърдения и ангажира доказателства предвид
разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК.
Отделно от горното, за период от 9 дни /от момента на придобиване на
правоспособност до датата на ПТП/ отнемане на всички контролни точки би било
екзотична хипотеза.
6
Всичко гореизложено, обосновава извода на съда, че ищецът не установи при
условията на пълно и главно доказване наличие на фактическият състав на
претендираното от него регресно право, а именно не установи една от кумулативно
изискуемите юридически предпоставки – лицето, управлявало застрахованото по
задължителна застраховка „гражданска отговорност“ автомобил при него и виновно
причинило процесното ПТП, към датата на ПТП да не е правоспособен водач.
Напротив, ответникът провеждайки насрещно доказване /което е достатъчно да е
непълно/ установи, че към датата процесното ПТП е правоспособен водач на МПС от
съответната категория.
Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението на
първоинстанционния съд, следва да бъде отменено, а предявения иск – отхвърлен,
поради неоснователността му.
По разноските
С въззивната жалба, въззивника е направил своевременно изявление за
присъждане на разноските както за въззивното производство, така и в
първоинстанционното.
Предвид изхода на делото, разпоредбата на чл.78 ал.1 и 3 от ГПК и
представените списъци на разноски и доказателства за реално направени такива /л.25-
27 от въззивното производство и л.34 от първоинстанционното производство, като
искането за разноски е в отговора на исковата молба/, такива следва да се присъдят,
както следва:
-за първоинстанционното производство в размер на 300,00 лв. – платено
адвокатско възнаграждение;
-за въззивното производство – 425,00 лв., от които 25,00 лв. – внесена държавна
такса и 400,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 44061/2019г. по гр.д № 44061/2019г. описа на Софийския
районен съд и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗД „Б.И.“АД с ЕИК: ******* със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. ******* срещу В. П. И. с ЕГН: ********** с адрес: гр.
София, ул. Бигла *******, със съдебен адрес: гр. София, район Студентски, ул. Проф.
******* офис 2.2 – адв. Х. Г. иск с правно основание чл.500 ал.1 изр.1 предл.1 от КЗ
за сумата от 691,74 лв., представляваща регресно вземане за платено по договор за
задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите
7
застрахователно обезщетение за вреди, претърпени от настъпило на 07.05.2017г. в гр.
София пътнотранспортно произшествие, вследствие на виновно поведение на В. П. И.,
като водач на лек автомобил „Ауди А4“ с ДК № *******, който не притежава
правоспособност за управление на съответната категория моторно превозно средство,
както и ликвидационни разноски в размер на 15 лв.
ОСЪЖДА ЗД „Б.И.“АД с ЕИК: ******* със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. ******* да заплати на В. П. И. с ЕГН: ********** с адрес: гр. София,
ул. Бигла *******, със съдебен адрес: гр. София, район Студентски, ул. Проф. *******
офис 2.2 – адв. Х. Г., както следва:
-на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноските по гр.д. № 44061/2019г. по описа
на СРС, 45-ти състав в размер на 300,00 лв. /триста лева/;
-на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноските в настоящото въззивно
производство в размер на 425,00 лв. /четиристотин двадесет и пет лева/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8