РЕШЕНИЕ
№ 7
гр. Благоевград , 22.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и четвърти февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена А. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20201210101815 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Л. В. М., с ЕГН **********, с посочен
постоянен адрес: гр.Б......... чрез пълномощник адвокат К.....П..... с адрес за призоваване гр. Б.
с която против "Е......“ Е...............Д, с ЕИК ......., със седалище и адрес на управление гр.
С....... представлявано от Р...И....М..... са предявени отрицатателни установителни искове - за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника „Е............, сумата в размер на
1000лева — представляваща главница по договор № ...........за издаване и използване на
национална кредитна карта Р.......... от ........ сума в размер на 449, 54 лева просрочена лихва
за периода от .........., сума в размер на 1011, 69 лева, представляваща законната лихва върху
главницата, считано от ....... до датата на входиране на исковата молба - ..... сума в размер на
28, 29 лева - представляваща държавна такса, както и сума в размер на 100, 00 лева -
представляваща юрисконсулско възнаграждение-правно основание чл.439, ал.1 ГПК.
Претендират се сторените по делото съдебни и деловодни разноски.
Твърди се в исковата молба, че въз основа на молба с вх. №...............на „Р.............срещу
ищеца е образувано изпълнително дело № ..... по описа на ЧСИ А.... Ц...... за ....въз основа на
изпълнителен лист, издаден по гражданско дело №.п....о описа на Районен съд - Б..... за сума
в размер на 1000.00 лева — представляваща главница по договор №.......за издаване и
използване на национална кредитна карта Р................................ сума в размер на 449.54 лева
просрочена лихва за периода от ....... сума в размер на 1011.69 лева представляваща
законната лихва върху главницата, считано от 13.10.2010г. до датата на входиране на
исковата молба — 14.09.2020г„ сума в размер на 28.99 лева — представляваща държавна
такса, както и сума в размер на 100.00 лева - представляваща юрисконсулско
възнаграждение.
Сочи се, че съгласно договор за прехвърляне на вземането „Р..... е прехвърлил
задължението на доверителя ми на „Е........ считано от ......
Твърди се от ищеца, че претендираните от ответното дружество суми не се дължат, тъй
като са погасени по давност. Сочи се, че твърдението за недължимост на тези суми, поради
погасяване на вземането, по съществото си представлява възражение за изтекла погасителна
1
давност, което е въпрос по същество на правен спор по повод на предявен иск и образувано
съдебно производство, в което същото може да се релевира. Основание на отрицателния иск
за признаване със сила на присъдено нещо несъществуването на спорното парично вземане
на ответника по иска, може да бъде всеки юридически факт, който е изключващ
съществуването, прекратяващ или погасяващ спорното материално право на вземане на
ответника, който може да се релевира с иск или възражение /така определение № .............. на
СГС, IV-г. отд., постановено по гр. дело № ..........
Погасителната давност на вземанията е уредена в чл. 110 и следващите Закона за
задълженията и договорите. Съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичането на пет
години се погасяват всички вземания, за които в закона не е предвиден друг срок (по-къс
или по-дълъг). По давност е погасено както вземането за лихва, така и вземането за
главницата.
Сочи се, че от страна на банката-взискател са предприети изпълнителни действия по
принудително събиране на просрочената сума, а именно на .............е наложена възбрана на
1/12 идеална част от нива с площ от 4.610 дка., находяща се в село М......, общ. Б....
Поддържа се, че съгласно Тълкувателно решение .............№ .на ОСГТК на ВКС, т.10 /вкл.
и мотиви към същата/, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433 ал. 1, т. 8 от ГПК. В този случай, прекратяването на изпълнителното
производство настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи
в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. С Тълкувателното решение е обявено за
изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.
Поддържа се, че от дата ..........на която е наложена възбрана на 1/12 идеална част от нива с
площ от 4.610 дка., находяща се в село М.............спрямо длъжника Л. В. М. и в рамките на
двугодишния срок предвиден в разпоредбата на чл. 433 ал. 1, т. 8 от ГПК, в случая изтекъл
на ., взискателя не е извършил никакви надлежни изпълнителни действия по изп. дело №
467/2010г. по описа на ЧСИ А.. Ц.
В конкретният случай новата 5 годишна погасителна давност за вземането на взискателя
срещу Л.М. по изп. дело № 467/2010г. по описа на ЧСИ А.... Ц... е започнала да тече от ..
Твърди се, че същата не е прекъсната с ....подадената от търговското дружество „Е.с искане
за налагане на запор върху 1/12 идеална част от недвижим..... имот с пл. № 33, находящ се в
село М.... община Б. мо...лба с вх. № ... с искане за направа на справка в КАТ за
регистрирани моторни превозни средства и при наличие на такива да бъде наложен запор
върху тях, тъй като предприетите срещу ищеца изпълнителни действия за събиране на
просрочената сума са предприети след като изпълнителното дело на 17.12.2012г. е било
прекратено ех lege на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 година
по т.д. № 2/2013 на ОСГТК/.
С разпореждане № 7051/02.12.2020 г., след като е извършил проверка за редовност на
исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие
с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от
исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Изпратеното съобщение до ответното дружество е връчено на 09.12.2020г. В срока по чл.
2
131 от ГПК на 05.01.2021г. е депозиран писмен отговор чрез юрисконсулт. С писмения
отговор се поддържа становище, че предявения иск е основателен, като е сторено признание
на иска.
Прави се възражение за недължимост на претендираните от ищеца разноски, поради
обстоятелството, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото.
С писменият отговор ответникът сочи, че на 25.04.2012 г. се сключил Договор за
продажба и прехвърляне на вземания между „Р..........в качеството на цедент и „Е....... в
качеството на /цесионер/. Предмет на договора за цесия е и процесното вземане.
Следователно, считано от ....... „...Е. се явява частен правоприемник на „Р. Та.......ка нов
кредитор по вземането, предмет на настоящото производство към дата на подаване на
исковата молба........ е „Е. За осъществяване правните последици на договора за цесия е
достатъчно постигането на съгласие между цедента и цесионера, че със сключването на
договора вземането преминава от цедента в патримониума на цесионера. С оглед на това
цесионерът се явява кредитор на вземането от датата на сключването на договора за цесия.
За да възникне това качество за цесионера не е необходимо да се извърши уведомяване на
длъжниците по чл. 99 ал. 3 ЗЗД. Уведомяването на длъжниците не е елемент от фактическия
състав на договора за цесия, а има значение при изследване на противопоставимостта на
цесията на длъжника /и на третите лица/, който може валидно и с погасителен ефект да
плати на предишния кредитор преди уведомяването. Придобиване на качеството на
кредитор от страна на цесионера настъпва от датата на сключване на договора за цесия.
Уведомяването на длъжника няма характер на отлагателно условие по отношение
пораждането на действие на договора за цесия.
По отношение на възражението на ищеца относно изтекла погасителна давност,
ответникът признава, че вземането действително е погасено по давност, както и че не е
предприемал никакви действия по събиране на вземането чрез способи на принудително
изпълнение по образуваното изп. дело 00467/2010 по описа на ЧСИ А.Б. Ц.Поддържа, че е
налице липса на правен интерес от воденото производство по реда на чл. 439 ГПК, тъй като
независимо, че липсва постановление на съдебния изпълнител за прекратяване на
изпълнителното производство, същото е прекратено по силата на закона. Ответното
дружество не е дало повод за завеждане на исковата претенция. Доколкото съгласно
договора за цесия се прехвърля съществуващо вземане, право е на новия кредитор да
претендира доброволно плащане на прехвърлените вземания, а правото на възражение за
недължимост е на разположение на длъжника, който решава дали го упражни и на какво
основание.
Сочи се, че съгласно Определение №474/07.11.2019 на ВКС по гр.дело №3063/2019г. на
IV г.о., ГК ответникът може да удовлетвори интереса на ищеца като признае вземането. В
настоящия случай не следва да се присъждат разноски в тежест на ответника- „Е...........тъй
като признава иска. Счита и че не е даден повод за завеждане на иска поради това, че
титулярът на едно вземане може да го претендира от длъжника и изпълнението ще бъде
надлежно дори в случаите на погасено по давност вземане. Извънсъдебната покана не влече
отговорност за разноски при кумулативното наличие на признание на иска в срока по чл.131
от ГПК. Сам по себе си фактът, че кредиторът иска от длъжника да изпълни едно погасено
по давност задължение, не обосновава извод, че е даден повод за завеждане на дело, тъй
като това е право на кредитора и не следва да бъде отричано. До настоящия момент не са
предприети действия по принудително изпълнение, не са представени и доказателства от
ищеца в този смисъл. Възможността в бъдеще ответникът да предприеме изпълнителни
действия е абстрактна и не може да обоснове наличие на правен интерес. Противното би
означавало правният интерес да почива на предположение, а не на конкретно действие или
бездействие от страна на ответника. Тогава правният интерес би бил абстрактен, а не
конкретен, както изисква практиката на ВКС. Тези мотиви са изложени в решение №
83/23.05.2018 г. по гр.д. № 3448/2017 г. на ВКС, III г.о.
3
Поддържа се, че след настъпване на основанията на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК по изп. дело
00467/2010 ответникът не е предприемал никакви действия по принудително изпълнение, а
в настоящия отговор на исковата молба всъщност е налице признаване, че вземането е
погасено по давност.
Счита, че направените разноски в настоящото исково производство следва да бъдат
възложени в тежест на ищеца, тъй като ответното дружество не е дало повод за завеждане на
делото и същевременно с настоящия отговор признава предявения иск. В условията на
евентуалност, в случай че съдът не уважи искането за присъждане на разноските в тежест на
ищеца и предвид обстоятелството, че последният претендира да му бъдат заплатени
разноските за адвокатско възнаграждение, които са направени, прави възражение за
прекомерност на същите с оглед на правната и фактическа сложност на делото.
С определение № 6/13.01.2021г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по делото,
като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проект на
доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ за
доброволно разрешаване на спора.
Б........ районен съд, преценявайки събраните по делото доказателства и доводите на
страните по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено следното:
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, представляват се от надлежно
упълномощен процесуален представител-адв. ....П.който поддържа подадената искова молба,
ангажират писмени доказателства в подкрепа на заявените твърдения. Предвид
направеното от ответника признание на иска, е направено искане за прекратяване на
съдебното дирене като съдът се произнесе с решение по реда на чл.237 от ГПК, като уважи
предявеният иск, изцяло като основателен и доказан, претендират се сторените по делото
разноски с приложен списък по чл. 80 от ГПК.
Ответното дружество, редовно призовано, не се явява законен и процесуален
представител.
В съдебно заседание по делото с оглед на направеното от ответника признание на иска и
заявеното искане от страна на ищеца, чрез пълномощника му по чл.237 от ГПК, за
постановяване на решение при признание на иска, съдът е прекратил съдебното дирене за
произнасяне със съдебно решение съобразно направеното признание.
Съгласно чл.237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът
прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в
мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.
Съдът намира, че са налице условията за постановяване на съдебно решение по реда на
чл. 237, ал. 1 от ГПК – при признание на иска, а именно:
Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка
на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото
на иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание
на иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим
иск може да бъде основателен или неоснователен. В този смисъл е Решение № 20 от
07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о. на ВКС.
В случая в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че счита предявеният иск за
изцяло основателен, поради което и липсва правен спор между страните досежно заявеното
за разглеждане материално право, като твърди, че не е налице правен интерес. В случая
предявеният иск е допустим, доколкото и изпълнителното производство, в хода на което
вземането се е погасило по давност, поради липса на валидно предприети изпълнителни
действия, не е било прекратено по искане на взискателя и е висящо към момента на
4
предявяване на исковата молба, поради което и за длъжникът е възникнал правен интерес от
предявяване на отрицателния установителен иск, уважаването на който представлява
основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК.
Съдът съобрази и практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение №
95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о., ГК, с което се приема, че по
новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване
на делото, поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да
получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен
интерес на ищеца, като направи признанието.
Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се
отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на
разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за
постановяване на решение по чл. 237 ГПК.
Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно
разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното
дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т. е.
съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката
на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт,
без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи
по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.
В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за
постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответникът в
отговора на исковата молба е заявил, че счита иска за основателен и че е погасено правото
на кредитора да удовлетвори по принудителен ред притезанието си, тъй като същото е
погасено по давност. Изрично е заявил, че признава иска, поради което и моли за
приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК при разпределяне на отговорността за
съдебно-деловодните разноски в производството. Ищецът, чрез процесуалния му
представител в съдебно заседание, е поискал постановяване на решение при признание на
иска, като съдът е дал ход на устните състезания и е постановил, че ще се произнесе с
решение.
В случая не са налице отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237,
ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или
да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от
категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за
приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове
за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.
Следователно и доколкото съдът следва да се произнесе по исковите претенция така както
са предявени, съобразно признанието на иска, следва да бъдат уважени предявените от
ищеца обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове по чл. 439, ал.
1 ГПК за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника „Е.........сумата в размер
на 1000, 00 лева — представляваща главница по договор № ........а издаване и използване на
национална кредитна карта Р............ сума в размер на 449, 54 лева просрочена лихва за
периода от 16.08.2009г. до 12.10.2010г., сума в размер на 1011, 69 лева, представляваща
законната лихва върху главницата, считано от 13.10.2010г. до датата на входиране на
исковата молба - 14.09.2020г., сума в размер на 28, 29 лева - представляваща държавна
такса, както и сума в размер на 100, 00 лева - представляваща юрисконсулско
възнаграждение.
По отговорността за разноските:
5
Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право,
предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото –
спорното материално право. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този
принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод
за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая една от установените от
законодателя предпоставки за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са били
сторени, не е налице. Това е така, доколкото ответникът макар не е поискал прекратяване на
изпълнителното производство с молба до съдебния изпълнител, като нещо повече, видно от
приложеното изпълнително дело е подавал молби за предприемане на изпълнителни
действия и след като делото е перемирано. От своя страна съдебният изпълнител не е
констатирал и перемиране на последното по право, поради което и макар със своето
извънпроцесуално поведение ответникът да не е искал предприемане на изпълнителни
действия, предявяване на искът по чл. 439 ГПК е бил единствения възможен ред за защита
на длъжника с оглед прилагане на разпоредбата по чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК и прекратяване на
изпълнителното производство по делото. В този смисъл е и практиката на Върховния
касационен съд – така Определение № 420 от 16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018
г., III г. о. и Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2018 г., III г. о, с
която се приема, че когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни
права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от
отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Нещо
повече – в практиката на Върховния касационен съд по разглеждане на отговорността за
разноските при признание на иска от страна на ответника е възприето становището, че ако
ответникът признае иск за несъществуване на вземането, поради погасяването му по
давност, той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за
друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска, което в
настоящия казус не е така, доколкото длъжникът се позовава на изтекла погасителна
давност в хода на изпълнително производство, образувано за принудително събиране на
вземането му (така Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV
г. о., ГК).
Следователно в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството по
делото разноски. Видно от данните по делото ищецът е сторил следните разноски: 200, 00
лв. за държавна такса, сумата от 24, 00 лв. за представяне на копие на изпълнително дело и
сумата от 5, 00 лв. за съдебно удостоверение. Ответното дружество следва да бъде осъдено
да заплати на ищеца сумата от 229, 00 лв., представляваща сторени разноски.
Отделно от това ищецът е бил представляван от процесуален представител – адвокат ....К.
П... като видно от договора за правна услуга последният е осъществил безплатна правна
помощ, като изрично е посочена разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно
Определение № 515/02.10.2015г. на тричленен състав на Първо ТО по ч.гр.д.№2340/2015г.
по описа на ВКС за уважаване на искането по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е
била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл.78 ГПК. В случая всички
предпоставки са налице. В разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА е регламентирано, че в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на делото и на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата ответното дружество следва да заплати
адвокатското възнаграждение на адв. Константин Йорданов Петров, което е в размер на
411, 32 лв., определено по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото в случая адвокатското възнаграждение
се присъжда на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. съобразно минималния, установен в Наредбата
размер на адвокатското възнаграждение, неоснователно е въведеното при условията на
евентуалност възражение на ответника за прекомерност по ал. 78, ал. 5 ГПК.
6
Воден от гореизложените съображения и на основание чл.237, ал.1 от ГПК, при условията
на признание на иска, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК в
правоотношенията между страните, че ищецът Л. В. М., с ЕГН **********, с посочен
постоянен адрес: гр.Б...........чрез пълномощник адвокат К.... П.... с адрес за призоваване гр.
Б..не дължи на "Е......с ЕИК....... ......, със седалище и адрес на управление гр. С..............
следните суми: сумата в размер на 1000, 00 лв. /хиляда лева/ — представляваща главница по
договор № ..........а издаване и използване на национална кредитна карта Р............. сума в
размер на 449, 54 лв. /четиристотин четиридесет и девет лева и петдесет и четири стотинки/
просрочена лихва за периода от 16.08.2009г. до 12.10.2010г., сума в размер на 1011, 69 лв.
/хиляда и единадесет лева и шестдесет и девет стотинки/, представляваща законната лихва
върху главницата, считано от 13.10.2010г. до датата на входиране на исковата молба -
14.09.2020г., сума в размер на 28, 29 лв. /двадесет и осем лева и двадесет и девет стотинки/ -
представляваща държавна такса, както и сума в размер на 100, 00 лв. /сто лева/ -
представляваща юрисконсулско възнаграждение, представляващи вземане по изпълнителен
лист, издаден по частно гражданско дело № 3075/2010 г. на Районен съд - Б....и предмет на
образувано изпълнително дело № 467/2010г на ЧСИ .......А.. Ц.... peг. №701, район на
действие - Окръжен съд - Б...оради погасено по давност право на принудително изпълнение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК "Е.......... със седалище и адрес на управление
гр. С.о., представлявано от Р...... И.....М...Т. ДА ЗАПЛАТИ НА Л. В. М.,...... с ЕГН
**********, с посочен постоянен адрес: гр.Б........... с адрес за призоваване гр. Б....................
сумата от 229, 00 лв. /двеста двадесет и девет лева/, представляваща сторени разноски в
производството за държавна такса и такси.
ОСЪЖДА "Е............ с ЕИК . .......със седалище и адрес на управление гр. С......о..............., с
ЕГН . .....АК-Б......... личен номер.......... . с адрес гр. Б............. сумата от 411, 32 лв.
/четиристотин и единадесет лева и тридесет и две стотинки/, представляваща адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл.7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждания.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Б........... окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
7