Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 25.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
трети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4306 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца В.Н.П. срещу решение от 11.01.2019 г. по гр.д. №20717/2017 г. на
Софийския районен съд, 87 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените
от жалбоподателя срещу М.В.Р. осъдителни искове с правно основание чл.262 ал.1
т.1 КТ и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1969,90 лв., представляваща възнаграждение
за положен извънреден труд през периода мес.03.2014 г. – 31.12.2016 г. и сумата
от 320,86 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.04.2014 г. –
31.03.2017 г., с правно основание чл.262 ал.1 т.2 КТ и чл.86 ЗЗД за разликата
над сумата от 1140,12 лв. до пълния претендиран размер от 5083,51 лв.,
представляваща възнаграждение за положен труд през почивни дни през периода
мес.03.2014 г. – 31.12.2016 г. и за разликата над сумата от 183,83 лв. до
пълния претендиран размер от 805,43 лв., представляваща лихва за забава за
периода 01.04.2014 г. – 31.03.2017 г., с правно основание чл.262 ал.1 т.3 КТ и
чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 211,21 лв. до пълния претендиран размер от
507,17 лв., представляваща възнаграждение за положен труд по време на официални
празници за периода мес.12.2014 г. – 31.12.2016 г. и за разликата над сумата от
31,77 лв., до пълния претендиран размер от 72,54 лв., представляваща лихва за
забава за периода 01.01.2015 г. – 31.03.2017 г., с правно основание чл.261 КТ и
чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 388,00 лв. до пълния претендиран размер от
392,00 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд през периода
мес.03.2014 г. – 31.12.2016 г. и за разликата над сумата от 62,89 лв. до пълния
претендиран размер от 113,64 лв., представляваща лихва за забава за периода
01.04.2014 г. – 31.03.2017 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно,
необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и на процесуалните
правила. Твърди, че СРС неправилно е приел, че ищецът е работил при ненормирано
работно време, поради което не му се дължи възнаграждение за извънреден труд.
Поддържа, че необосновано и незаконосъобразно първоинстанционният съд е
кредитирал заключението на оспорената ССчЕ, което е довело до частично
отхвърляне на исковете за заплащане на възнаграждения за положен труд през
почивни дни и официални празници, както и за положения нощен труд. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
му част и да уважи изцяло предявените искове. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна М.В.Р. /МВнР/ в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника М.В.Р. срещу решение от
11.01.2019 г. по гр.д. №20717/2017 г. на Софийския районен съд, 87 състав, в
частта, в която е осъден да заплати на В.Н.П. на основание чл.262 ал.1 т.2 КТ и
чл.86 ЗЗД сумата от 1140,12 лв., представляваща възнаграждение за положен труд
през почивни дни през периода мес.03.2014 г. – 31.12.2016 г. и сумата от 183,83
лв., представляваща лихва за забава за периода 01.04.2014 г. – 31.03.2017 г., на
основание чл.262 ал.1 т.3 КТ и чл.86 ЗЗД сумата от 211,21 лв., представляваща
възнаграждение за положен труд по време на официални празници за периода
мес.12.2014 г. – 31.12.2016 г. и сумата от 31,77 лв., представляваща лихва за
забава за периода 01.01.2015 г. – 31.03.2017 г., на основание чл.261 КТ и чл.86 ЗЗД сумата от 388,00 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд
през периода мес.03.2014 г. – 31.12.2016 г. и от 62,89 лв, представляваща лихва
за забава за периода 01.04.2014 г. – 31.03.2017 г., като ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно, недопустимо и необосновано. Твърди, че СРС неправилно е отхвърлил
възражението им за изтекла погасителна давност. Поддържа, че първоинстанционният
съд не е взел предвид утвърдените графици за полагане на дежурства през
процесния период. Сочи, че положеният от ищеца труд по време на почивни дни,
официални празници и през нощта не представлява извънреден такъв по смисъла на
чл.143 КТ, тъй като по делото не е установено превишаване на 40 часа
действително положен труд за седмицата, а и ищецът е компенсиран с допълнителен
платен годишен отпуск в размер на 10 дни годищно. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна В.Н.П. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по
същество са частично основателни.
По делото не се спори, а и от представените трудов договор №Т-1755/15.12.2011
г. и допълнителни споразумения към него, се установява, че през процесния
период страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е
заемал при ответника длъжността „Изпълнител” в дирекция „Защита на дейността и
информацията“ при работно време – 5-дневна работна седмица, пълно работно време
от 8.00 часа.
Със заповед №Т-1290/13.12.2016 г. на постоянния секретар на МВнР
трудовото правоотношение на ищеца с ответника е прекратено, считано от 31.12.2016
г., на основание чл.325 ал.1 т.3 КТ, за което обстоятелство страните също не
спорят.
Спорът по делото е съсредоточен върху това как е било разпределено
работното време на ищеца, респ. дали същият е полагал извънреден труд, труд
през почивни дни и официални празници и нощен такъв.
Съгласно чл.57
ал.2 Устройствения правилник на МВнР, работното време на дежурните в
министерството се определя съгласно утвърден график на службите
и звената, които дават дежурства, или за служителите, които работят на смени.
По делото не е спорно, а и е установено от представените заповед №95-00-170/22.06.2004
г. на Гл. секретар на МВнР, длъжностните характеристики за длъжността „Главен
специалист“ в дирекция „Сигурност“ и утвърдените седмични графици, както и от
показанията на свид. Андрей Чолаков и свид. Илия Илиев, че работното време на
ищеца е било организирано на смени от по 12 часа дневно и нощно дежурство. От
двете длъжностни характеристики, връчени лично на ищеца на 15.01.2013 г. и на
16.05.2014 г., е видно, че едно от задълженията на заемащия длъжността е даване
на дежурства по утвърден график в МВнР.
От представената заповед
№4Р-95-00-101/22.03.2013 г. на министъра на вътрешните се установява, че е
определен допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен
ден в размер на 10 работни дни за служителите по трудово правоотношение в МВнР.
От приетото в първоинстанционното
производство заключение на ССчЕ, което настоящият съдебен състав кредитира
напълно в тази му част, се установява, че работното време за длъжността на
ищеца през процесния период не е отчитано сумирано, а организация на труда е
била по седмичен график при 12-часови дежурства, като там, където дежурствата
са надвишавали седмичните часове по КТ, през другата седмица са намалявани.
При тази данни и с оглед на
събраните по делото доказателства, въззивният състав споделя извода на СРС, че
през процесния период ищецът е работил при ненормиран работен ден по смисъла на
чл.139а КТ. Трайна е практиката на ВКС /решение
№99/25.04.2014 г. по гр.д. №4423/2013 г. на IV ГО и решение №75/29.03.2011 г.
по гр.д. №812/2010 г. на III ГО/, че работникът полага труд при ненормиран работен ден, когато заеманата
от лицето длъжност е включена в нарочен списък, определен с изрична писмена
заповед на работодателя, на длъжностите, за които се установява ненормиран
работен ден, и на работника е осигурено ползването на допълнителен платен
годишен отпуск по чл.156
ал.1 т.2 КТ, с който е компенсирана работата му над редовното работно
време. В случаите, когато установяването на ненормиран работен ден за
определени длъжности е сторено не с изрична писмена заповед на работодателя, а
в правилника за вътрешния трудов ред, първата от необходимите описани
предпоставки е осъществена. Както заповедта за определяне на списък на
длъжностите, за които се установява ненормиран работен, така и правилникът за
вътрешния трудов ред урежда въпроси по организацията на труда в предприятието,
изхожда от работодателя и следва да бъде обявен на работниците и служителите.
Не съществува формална пречка за упражняване на задълженията на работодателя да
определи списъка на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден,
не с изрична заповед, а с правилника за вътрешния трудов ред. Целите и функциите
на нормативния текст на чл.139а КТ не са нарушени по този начин, а
и не е нарушен основният принцип за закрилата на труда.
Съгласно
дефинитивната разпоредба, уредена в чл.2
ал.2 Наредба №2/22.04.1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство
или за разположение на работодателя, дежурството представлява специфична
организация на работата при подневно или сумирано отчитане на работното време
при спазване изискванията на КТ относно междудневната и междуседмичната
почивка. Тъй като е било налице особен режим на работа в процесното звено, от
работодателя е определен сменен режим на работа на охранителите, поради което
съдът приема, че те са полагали труд при ненормиран работен ден по смисъла на чл.139а КТ. В този случай те са били длъжни
при необходимост да изпълняват трудовите си задължения и след изтичането на
редовното работно време - арг. чл.139а ал.3 КТ, т.е. работодателят е установил ненормиран работен ден
и служителите са компенсирани с допълнителен платен годишен отпуск в размер на 10
работни дни.
Не следва да бъдат разглеждани доводите на
въззивника-ответник, релевирани във въззивната жалба, за това, че ищецът е
работил при сумирано изчисляване на работното време, тъй като този въпрос не е
включен в предмета на делото и предмета на доказване. В писмения отговор
ответникът не е посочил, че е въвел с нарочна заповед сумирано изчисляване на
работното време по реда на чл.142 ал.2 КТ и съответно не е посочил
календарния период, за който е установено. С оглед на това, възражението на
ответника за въвеждане на сумирано изчисляване на работното време, направено във
въззивната жалба, е преклудирано, предвид нормата на чл. 133 ГПК и не е включено в предмета на делото.
Извънредният труд, съгласно разпоредбата на чл.143 ал.1 КТ е работата по трудовото правоотношение между
работника или служителя и работодателя извън установеното работно време, която
се осъществява по разпореждане или със знанието на определени лица в
предприятието. За положения извънреден труд от работника или служителя, който е
съпроводен с изразходване на работна сила извън установеното работно време и с
който се засяга полагащата му се почивка, работодателят съгласно чл.150 ал.1 вр. чл.262 КТ дължи възнаграждение според уговореното помежду им, а ако липсва
уговорка прилагат се минималните установени в закона размери.
Следователно, за да възникне парично вземане за извънреден
труд за работника или служителя, необходимо е да са налице следните
материалноправни предпоставки: работодателят да е възложил изпълнение на
трудовите задължение на работника или служителя извън уговореното работно време
или той мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установено по
трудовото правоотношение работно време, като законодателят не прави разлика
между изричното разпореждане на работодателя за извършване на извънреден труд и
мълчаливото му допускане, и работникът и служителят ефективно да е престирал
своята работна сила извън установеното в трудовия договор работно време. Тежестта за
доказване на тези факти е на работника или служителя.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането.
По жалбата в частта на исковете
с правно основание чл.150 вр. чл.262 ал.1 т.1 КТ и чл.86 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл.263 ал.1 КТ, за извънреден труд, положен в
работни дни от работници и служители с ненормиран работен ден, не се заплаща трудово
възнаграждение, поради което на ищецът не се дължи такова, както правилно е
приел и първоинстанционният съд. На тази категория работници и служители за положения извънреден
труд в работни дни не се заплаща отделно трудово възнаграждение и увеличение
върху него, тъй като това се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск /решение
№103/27.07.2012 г. по гр.д. №299/2011 г. на IV ГО на ВКС/.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в тази му част.
По жалбите в частта на исковете
с правно основание чл.150 вр. чл.262 ал.1 т.2 КТ и чл.86 ЗЗД:
Съгласно трайната практика на ВКС, вкл. и
цитираното вече решение №103/27.07.2012
г. по гр.д. №299/2011 г. на IV ГО на ВКС, когато работникът или
служителят е с ненормиран работен ден, трудово възнаграждение за извънреден
труд се заплаща още и за положения такъв в дните на седмичната почивка. В този
случай размерът му е според уговореното, но не по-малко от 75% от трудовото
възнаграждение /чл.263
ал.2 вр. чл.262
ал.1 т.2 КТ/.
От приетото във въззивното производство
заключение на ССчЕ се установява, че през периода 01.03.2014 г. – 31.12.2016 г.
ищецът е положил общо 1388 ч. труд през почивни дни /събота и неделя/ на обща
стойност 3680,72 лв. /със 75% увеличение/, а размерът на лихвата за забава
върху всяка месечна сума за труд през почивни дни за период от 1-во число на
следващия месец до 30.03.2017 г. възлиза на сумата от 583,31 лв. Настоящият
съдебен състав кредитира това заключение като обосновано и компетентно
изготвено, доколкото изводът за посочените от вещото лице часове труд през
почивни дни се подкрепя от представените и посочени по-горе седмични графици.
Възражението на въззивника-ответник в
първоинстанционното производство за наличието на изтекла погасителна давност е
преклудирано, доколкото същото е релевирано след изтичане на едномесечния срок
за отговор по чл.131 ГПК, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
С оглед гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявеният иск за
възнаграждение за положен труд през почивните дни е отхвърлен за разликата над
сумата от 1140,12 лв. до сумата от 3680,72 лв., и вместо него да бъде
постановено друго, с което на ищеца бъде присъдено допълнително сумата от 2540,60
лв., и в частта, в която предявеният иск за лихва за забава върху
възнаграждението за положен труд през почивните дни е отхвърлен за разликата
над сумата от 183,83 лв. до сумата от 583,31 лв., и вместо него да бъде
постановено друго, с което на ищеца бъде присъдено допълнително сумата от 399,48
лв., като в останалата обжалвана част
решението следва да бъде потвърдено.
По жалбите в частта на
исковете с правно основание чл.150 вр. чл.262 ал.1 т.3 КТ и чл.86 ЗЗД:
Съгласно трайната практика на ВКС, вкл. и
цитираното вече решение №103/27.07.2012
г. по гр.д. №299/2011 г. на IV ГО на ВКС, във всички случаи на работа -
и при нормиран и при ненормиран работен ден, през официалните празници,
положеният труд се заплаща според уговореното, но не по малко от удвоения
размер на трудовото възнаграждение, определено по трудовия договор /чл.262
ал.1 т.3 и чл.263
ал.2 КТ/, без значение дали се касае за извънреден труд или не /чл.264 КТ/.
От приетото във въззивното производство
заключение на ССчЕ се установява, че през периода 01.03.2014 г. – 31.12.2016 г.
ищецът е положил общо 92 ч. труд по време на официални празници на обща
стойност 334,12 лв. /със 100% увеличение/, а размерът на лихвата за забава
върху всяка месечна сума за труд по време на официални празници за период от
1-во число на следващия месец до 30.03.2017 г. възлиза на сумата от 50,26 лв.
Настоящият съдебен състав кредитира това заключение като обосновано и
компетентно изготвено, доколкото изводът за посочените от вещото лице часове
труд по време на официални празници се подкрепя от представените и посочени
по-горе седмични графици.
Възражението на въззивника-ответник в
първоинстанционното производство за наличието на изтекла погасителна давност е
преклудирано, доколкото същото е релевирано след изтичане на едномесечния срок
за отговор по чл.131 ГПК, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
С оглед гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявеният иск за
възнаграждение за положен труд по време на официални празници е отхвърлен за
разликата над сумата от 211,21 лв. до сумата от 334,12 лв., и вместо него да
бъде постановено друго, с което на ищеца бъде присъдено допълнително сумата от 122,91
лв., и в частта, в която предявеният иск за лихва за забава върху
възнаграждението за положен труд по време на официални празници е отхвърлен за
разликата над сумата от 31,77 лв. до сумата от 50,26 лв., и вместо него да бъде
постановено друго, с което на ищеца бъде присъдено допълнително сумата от 18,49
лв., като в останалата обжалвана част
решението следва да бъде потвърдено.
По жалбите в частта на
исковете с правно основание чл.261 КТ и чл.86 ЗЗД:
Нощният труд, съгласно разпоредбата на чл.140 ал.1 КТ е работата по трудовото правоотношение между
работника или служителя и работодателя, която се полага от 22,00 ч. до
06,00 ч., а за непълнолетни работници и служители - от 20,00 ч. до 06,00 ч. За положения нощен труд от работника или служителя работодателят, съгласно чл.261 КТ,
дължи възнаграждение според уговореното помежду им, а ако липсва уговорка, не по-малко от размерите,
определени от Министерския съвет. На работниците
и служителите се заплаща допълнително трудово
възнаграждение за нощен труд, независимо от вида на трудовия договор,
начина на отчитане на работното време,
системата на заплащане на труда, вида на
работните смени. В този смисъл е и практиката на ВКС - решение
№14/27.03.2012 г. по гр.д. №405/2011 г. на IV ГО.
Следователно, за да възникне парично вземане за
извънреден труд за работника или служителя, необходимо е да са налице следните
материалноправни предпоставки: работодателят да е възложил изпълнение на
трудовите задължение на работника или служителя във времето от 22,00 ч. до 06,00 ч., и работникът и служителят ефективно да е престирал
своята работна сила в
този времеви период. Тежестта за
доказване на тези факти е на работника или служителя.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт
на плащането.
От приетото
във въззивното производство заключение на ССчЕ, които настоящият съдебен състав кредитира изцяло, се установява,
че през периода 01.03.2014 г. – 31.12.2016 г. ищецът е положил 1552 ч. нощен
труд на стойност 388,00 лв. /0,25 лв./ч./, а размерът на лихвата за забава върху
всяка месечна сума за нощен труд за периода от 1-во число на следващия месец до
30.03.2017 г. възлиза на сумата от 62,96 лв.
Възражението на въззивника-ответник в
първоинстанционното производство за наличието на изтекла погасителна давност е
преклудирано, доколкото същото е релевирано след изтичане на едномесечния срок
за отговор по чл.131 ГПК, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в частта, в която е уважен искът за заплащане на
възнаграждение за положен нощен труд. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявеният иск за
лихва за забава върху възнаграждението за положен нощен труд е отхвърлен за
разликата над сумата от 62,89 лв. до сумата от 62,96 лв., и вместо него да бъде
постановено друго, с което на ищеца бъде присъдено допълнително сумата от 0,07
лв., като в останалата обжалвана част по
отношение на присъдената лихва за забава решението следва да бъде потвърдено.
Решението следва да бъде отменено и в частта, в която на
ответника на основание чл.78 ал.3 вр. ал.8 ГПК са присъдени разноски за
разликата над сумата от 67,44 лв. до пълния присъден размер от 117,33 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на
основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в
първоинстанционното производство в размер на сумата от 266,09 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение. На основание чл.78 ал.6 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнително по сметка на СРС
сумата от 216,52 лв., представляваща държавна такса и сумата от 108,70 лв.,
представляваща депозит за вещо лице, и по сметка на СГС сумата от 125,81 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 105,53 лв., представляваща депозит за
вещо лице.
С изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна-ответник в първоинстанционното
производство на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 86,69 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№8578 от 11.01.2019 г., постановено по гр.д. №20717/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 87 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от В.Н.П., ЕГН **********, адрес: ***,
срещу М.В.Р., адрес: гр. София, ул.
„*******, кумулативно съединени искове с правно основание чл.262 ал.1 т.2 КТ и
чл.86 ЗЗД за разликата над присъдените 1140,12 лв. до размера от 3680,72 лв.,
представляваща възнаграждение за положен труд през почивни дни през периода
мес.03.2014 г. – 31.12.2016 г. и за разликата над сумата от 183,83 лв. до
размера от 583,31 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.04.2014 г.
– 31.03.2017 г., с правно основание чл.262 ал.1 т.3 КТ и чл.86 ЗЗД за разликата
над присъдените 211,21 лв. до размера от 334,12 лв., представляваща възнаграждение
за положен труд по време на официални празници за периода мес.12.2014 г. –
31.12.2016 г. и за разликата над сумата от 31,77 лв. до размера от 50,26 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 01.01.2015 г. – 31.03.2017 г., и с
правно основание чл.86 ЗЗД за разликата над присъдените 62,89 лв. до размера от
62,96 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.04.2014 г. – 31.03.2017
г. върху главницата от 388,00 лв. – възнаграждение за положен нощен труд, и в частта, в която В.Н.П., ЕГН **********, адрес: ***, е
осъден да заплати на М.В.Р., адрес: гр.
София, ул. „*******, на основание чл.78 ал.3 вр. ал.8 ГПК разноски за разликата
над сумата от 67,44 лв. до пълния присъден размер от 117,33 лв., и вместо него постановява:
ОСЪЖДА М.В.н.Р., адрес: гр.
София, ул. „*******, да заплати на В.Н.П.,
ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.150 вр. чл.262 ал.1 т.2 КТ и чл.86 ЗЗД сумата над 1140,12 лв. до 3680,72
лв. /или 2540,60 лв./, представляваща възнаграждение за положен труд
през почивни дни през периода мес.03.2014 г. – 31.12.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 31.03.2017
г. до окончателното изплащане, и сумата над
183,83 лв. до 583,31 лв. /или 399,48 лв./, представляваща лихва за забава
за периода 01.04.2014 г. – 31.03.2017 г., на основание чл.150 вр. чл.262 ал.1
т.3 КТ и чл.86 ЗЗД сумата над 211,21 лв.
до 334,12 лв. /или 122,91 лв./, представляваща възнаграждение за положен
труд по време на официални празници за периода мес.12.2014 г. – 31.12.2016 г. и
сумата над 31,77 лв. до 50,26 лв. /или
18,49 лв./, представляваща лихва за забава за периода 01.01.2015 г. –
31.03.2017 г., и на основание чл.86 ЗЗД сумата над 62,89 лв. до 62,96 лв. /или 0,07 лв./, представляваща лихва за
забава за периода 01.04.2014 г. – 31.03.2017 г. върху главницата от 388,00 лв.
– възнаграждение за положен нощен труд.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М.В.н.Р., адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на В.Н.П., ЕГН **********, адрес: ***, на
основание чл.78 ал.1 ГПК допълнително сумата от 266,09 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство, а на основание чл.78 ал.6 ГПК да заплати по сметка на СРС допълнително
сумата от 216,52 лв., представляваща
държавна такса и сумата от 108,70 лв.,
представляваща депозит за вещо лице, и по сметка на СГС сумата от 125,81 лв., представляваща държавна
такса и сумата от 105,53 лв.,
представляваща депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА В.Н.П., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на М.В.Р., адрес: гр. София, ул. „*******, на основание чл.78 ал.3 и
ал.8 ГПК сумата от 86,69 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.