Р Е Ш Е Н И Е
№2544/20.12.2021г.
гр. Пловдив, 20 декември 2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, Първо отд., ХVІІІ състав в открито заседание на десети ноември през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН РУСЕВ
при
секретаря Т.К. като разгледа
докладваното от съдия Й.Русев административно дело № 2189 по описа на съда за
2021год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.145 и следващите от АПК във връзка с чл. 46, ал.1 от Закона за
чужденците в Република България/ЗЧРБ/.
Делото е образувано по жалба на Г.Г.Е., гражданин
на Р. Турция, дата на раждане ***г., ЛНЧ **********, ЕГН **********, чрез адв.
Т.В.- пълномощник, срещу Заповед № УРИ
5386з-197/02.08.2021 г. на Началник сектор "Миграция" при ОД на
МВР-Пловдив, с която на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ е отнето правото
на постоянно пребиваване в Република България на жалбоподателя.
В жалбата са наведени подробни съображения относно
нейната незаконосъобразност, издаването й в нарушение на административните
правила и при нарушение на материалния закон. Твърди, че издадената заповед за
налагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ "Отнемане на правото
на пребиваване на чужденец в Република България" е немотивирана, както и
че административният орган /АО/ не е обсъдил изложените от жалбоподателя
причини и доказателства, довели до отсъствието му от България за период от 12
последователни месеца. Неоснователно АО счел, че е разгледал и че са налице
всички обстоятелства за налагане на ПАМ.
Ответникът- Началник сектор „Миграция“, ОД на МВР
Пловдив, редовно призован, не изпраща представител.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на
задължителната проверка по чл. 168 от АПК, съдът, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена от лице с активна процесуална
легитимация, в срок, в предвидената форма и е допустима.
Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на
чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ орган и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити,
включително фактическите основания за издаването й.
Със Заповед № УРИ 5386з-197/02.08.2021 г. на
Началник сектор "Миграция" при ОД на МВР-Пловдив, на основание чл.
44, ал. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ
на Г.Г.Е., гражданин на Р. Турция, дата на раждане ***г., ЛНЧ **********, ЕГН **********
е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България със статут на
постоянно пребиваващ в Република България чужденец.
За да издаде административния акт ответникът е
констатирал следното: Г.Е. е подал заявление № 537700-1185/31.07.2015г. за
предоставяне право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България на
основание чл. 25, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ. С решение № 407478/12.10.2015г. му е
предоставено право на постоянно пребиваване в Р.България. От справка за
пътуванията на Е. е установено също, че е напуснал страната на 18.05.2017г. и е
влязъл на 14.12.2018г., след което отново е излязъл от Р.България на
20.12.2018г. и е влязъл на 10.06.2021г., което е счетено от АО за основание за
отнемане на правото на постоянно пребиваване по
чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ.
Обжалваната заповед е получена на 05.08.2021 г.
лично от адресата и настоящ жалбоподател.
От данните по делото е видно, че на 11.06.2021 г. Г.Г.Е.
е подал заявление № 1845/11.06.2021 г. за издаване на документи за самоличност
и пребиваване на чужденци в Република България. В същото са посочени данни за
семейно положение-разведен, родители-майка Х.Г., баща-О.Г., братя и сестри-Х.Д.
и Д.Г.. Към заявлението е приложил Удостоверение за вписване в регистъра на
населението изх. № И-2899/11.06.2021 г., от което е видно, че същият е в ***,
както и обяснение, адресирано до сектор "Миграция", за причините,
наложили продължителното му отсъствие от Република България. Видно от Становище
УРИ 5386р-2015/29.06.2021 г. на началник главен инспектор сектор "Миграция",
ОДМВР-Пловдив, е че при извършване на необходимите справки за пътуване на
лицето, във връзка с изискването на чл.
40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ е установено, че чужденецът е превишил максимално
допустимия срок на отсъствие от Република България-напуснал е страната на
18.05.2017г. и е влязъл на 14.12.2018г. и отново напуска България на 20.12.2018
г. и е влязъл в страната на 10.06.2021 г. Чужденецът е обяснил пред началник
сектор "Миграция", че през посочените периоди на отсъствие от
Р.България е бил в Турция и поради заболяване се е наложило да остане за
лечение. В заключение началник гл. инспектор сектор "Миграция" е
направил извод в становището, че Г.Г.Е. от години се е интегрирал в страната
ни-както битово, така и социално, и предложил да се издаде български личен
документ "разрешение за пребиваване" на лицето. С изх. №
5386р-2061/01.07.2021г. началник сектор „Миграция“ при ОДМВР-Пловдив изпраща до
Дирекция "Миграция"-МВР София Заявление № 1845/11.06.2021 г.,
подадено от чужденеца, с изразено мнение за разрешаване издаването на
разрешение за пребиваване.
На 22.07.2021 г. с изх. № 5364р-14034 по описа на
МВР-Дирекция "Миграция" до началника на сектор "Миграция"
при ОД на МВР–Пловдив е върнато заявление № 1845/11.06.2021 г., подадено от Е.,
със становище, че лицето не се е установило трайно на територията на Р.България
и поради това следва да се приложи редът по чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ.
С изх. № 538600-1637/04.08.2021 г. по описа на сектор
"Миграция" ОД на МВР – Пловдив, до Г.Е. е изпратено Уведомление, с
което му се съобщава, че обработката по Заявление № 1845/11.06.2021 г. по
преиздаване на български личен документ-разрешение за пребиваване на постоянно
пребиваващ чужденец е спряна, както и че със Заповед № 5386з-197/02.08.2021 г.
на началник сектор "Миграция"-ОД на МВР-Пловдив му е отнето правото
на постоянно пребиваване на основание
чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ.
По делото е представено заверено копие от
медицинско свидетелство за установяване на състояние и доклад за употреба на
лекарства( в легализиран превод).
От извършената проверка съгласно разпоредбата на
чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ е констатирано, че Г.Г.Е. е лице, което не попада в
категорията "уязвими лица" по смисъла на § 1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ, не
са установени производства по Закона за убежището и чужденците или производства
за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо
право на пребиваване. Не са установени данни чужденецът да е родител на
български или чужди граждани, за които полага грижи. Посочено е, че Г.Г.Е. е
гражданин на Турция, което той удостоверява с национален документ за
задгранично пътуване. Не са представени данни, от които да се направи извод, че
е загубил връзките си с държавата по произход.
При тази фактическа обстановка съдът направи
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 39а, ал. 1, т. 1 от
ЗЧРБ принудителните административни мерки, които се налагат на чужденците по
този закон, са изчерпателно изброени, като между тях е отнемане на правото на
пребиваване в Република България. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ отнемане
на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато
бъде установено, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно
пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския
съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено
постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25 г. от с.
з., както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т.
6, 7, 8, 13 и 16 от с. з.. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, пар. 1, т.
"в" от Директива 2003/109/ ЕО е регламентирано, че чужденецът губи
правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията
на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с
предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109/ ЕО възможност, в нормата
на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са
регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни
месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута.
Оспорената заповед е издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Съгласно
посочената разпоредба отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република
България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за
дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите
- членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.
Разпоредбата е императивна за административния орган, като в случая той издава
заповедта при условията на обвързана компетентност, т. е. при наличие на
условието - чужденецът да е отсъствал от територията на държавите - членки на
Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, административният
орган е длъжен да издаде заповед за отнемане
на правото на пребиваване на чужденец в Република България. Изключение от това
правило е допуснато по силата на същата разпоредба само за изчерпателно
изброени /посочени чрез цитиране на разпоредбите на ЗЧРБ по-горе в решението/
по реда на препращане към други разпоредби лица, между които жалбоподателят не
е. Същият и не твърди, че за него са налице предпоставките изискуеми от
разпоредбите на чл. 25 г от ЗЧРБ, чл. 24м от ЗЧРБ, чл. 24, ал. 9, 10 и 11 от
ЗЧРБ или чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ и не представя доказателства
относно такива факти. Цитираните разпоредби на ЗЧРБ са в съответствие, с
разпоредбата на чл. 9, § 1, т. "в" и § 2 от Директива 2003/109/ ЕО е
регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно
пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет
последователни месеци, като са регламентирани хипотези, при които отсъствия над
дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на
статута на постоянно пребиваващ. В настоящия случай по делото е безспорно
установено, че на Г.Е., гражданин на Р.Турция, е било предоставено право на
постоянно пребиваване в Република България, както и фактът, че същият е
отсъствал от територията на страната ни повече от 12 последователни месеца (а
именно от 20.12.2018г. до 10.06.2021 г.). Не се твърди и не е установено
правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание
чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ или на някое от другите основания
посочени в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ,
за да е налице отрицателна предпоставка за прилагане на разпоредбата.
Административният орган, към момента на издаване
на заповедта е направил преценка за наличието на обстоятелствата, посочени в
чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма съпруга с произход Република България,не
твърди да има дете/деца, което/които да е/са на територията на Р. България,
родителите на жалбоподателя живеят в Р.Турция , т. е. семейните, културни и
социални връзки с държавата на произход не са прекъснати и са много силни; не попада
в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства
по Закона за убежището и бежанците. По отношение на представеното медицинско
свидетелство, настоящият състав намира същото за неотносимо, понеже в случая
представлява само причината, обясняваща продължителното отсъствие, но не може
да обуслови продължаване на упражняването на правото на постоянно пребиваване.
Целта на дългосрочното пребиваване е трайната
интеграция на граждани на трети страни в държава-членка на ЕС. Отдалечаването
им от нейната територия трябва да е временно, а не постоянно, както е в
настоящия случай, при който чужденецът е отсъствал почти две години и половина.
Пребиваването на чужденец в страната трябва да свидетелства за трайното му
привързване с тази страна. В настоящия случай редица твърдения водят към извод
в обратната посока-чужденецът работи в Турция.
Според настоящия състав,
в конкретния случай е налице описаното в заповедта правно основание за налагане
на принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване
на чужденец в Република България", т. е. е налице хипотезата на чл. 40,
ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. В този смисъл административният орган е съобразил едно от
въведените в посочената норма изключение, при което не се счита за отсъствие
отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно
пребиваване, а именно: "освен в случаите на обявено извънредно
положение". Посоченото изключение е в сила от 13.03.2020 г. – изм. с ДВ,
бр. 28 от 2020 г. Ноторно е обстоятелството, че извънредно положение в
Република България е обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г.
до 13.04.2020 г., срокът на което извънредно положение е удължен до 13.05.2020
г. с решение на Народното събрание от 03.04.2020 г. С оглед горното и предвид
изложеното в оспорената заповед фактическо основание за налагане на ПАМ, а
именно, че жалбоподателят е отсъствал от Република България за времето от
20.12.2018 г. до 10.06.2021 г., то гореописаният период на извънредно положение
попада в отчетения от административните органи период на отсъствие на чужденеца
от територията на държавите членки на ЕС и в частност от Република България. По
изложените съображения, считано от 20.12.2018 г. до датата на обявеното
извънредно положение – 13.03.2020 г., отсъствието на Г.Е. по смисъла на нормата
на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ е в размер на 14 последователни месеца и 21 дни.
Считано от края на обявеното извънредно положение – 13.05.2020 г. до влизането
му в Република България на 10.06.2021 г., отсъствието е в размер на 12 месеца и
27 дни. С други думи в конкретния случай по отношение на жалбоподателя, в
качеството му на чужденец, получил разрешение за постоянно пребиваване е налице
отсъствие от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период
от 12 последователни месеца.
Във връзка с горното,
съдът намира, че при преценката на продължителността на отсъствие на Г.Е.
следва да се сборуват и месеците на отсъствие преди обявеното извънредно
положение и тези, след отпадането му. В този смисъл законът въвежда изискването
за последователност на месеците, т. е. всеки един следващ месец на отсъствие,
следва да е предхождан от такъв месец на отсъствие, респ. да не е налице
прекъсване, макар и от няколко дни. На следващо място при въвеждането на
процесното изключение в релевантната норма на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ,
законодателят е използвал израза: "не се счита за отсъствие отсъствието на
чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията
на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни
месеца". С други думи, след като периодът за извънредно положение не се
счита за отсъствие, то след изтичането му започва да тече нов 12 месечен
последователен период на отсъствие, относим към преценката за наличието на
горепосочената хипотеза за налагане на ПАМ. В случая и преди въвеждане на
извънредното положение в Р.България, и след неговото изтичане има 12 последователни
месеца на отсъствие на чужденеца.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав
намира, че при правилно установена фактическа обстановка, заповедта е
постановена в съответствие с материалния закон. Не е налице и нарушение на
принципа за съразмерност установен в чл. 6 от АПК. При формалното наличие на
законовите предпоставки за издаване на акт със съдържание като това на
процесната заповед, прилагането на принципа на съразмерност изисква изследване
на въпроса дали с акта и неговото изпълнение се засягат права и законни
интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се
издава, дали тази цел може да се осъществи единствено чрез прилагането на
мярката, както и дали целеният от мярката ефект би могъл да се постигне с други
по-благоприятни за лицето правни средства. Съдът намира, че с издаването на
процесната заповед административният орган не е нарушил този принцип, тъй като
не се засягат несъразмерно правата и законните интереси на жалбоподателя.
Изложеното дотук от фактическа и правна страна налага извода, че административният орган е действал
законосъобразно при предприемане на действията, предоставени му от ЗЧРБ.
Следователно атакуваният
административен акт следва да се
потвърди, а жалбата срещу му да се отхвърли като неоснователна.
Мотивиран
от гореизложеното, Съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г.Г.Е., гражданин на Р. Турция, дата на раждане ***г.,
ЛНЧ **********, ЕГН **********, чрез адв. Т.В.- пълномощник, срещу Заповед № УРИ 5386з-197/02.08.2021 г. на
Началник сектор "Миграция" при ОД на МВР-Пловдив, с която на
основание чл. 44, ал. 1 и чл. 40, ал. 1,
т. 6 от ЗЧРБ е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, като
неоснователна.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в
14 дневен срок от съобщението до страните за постановяването му пред Върховен
административен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :