Р
Е Ш Е Н И Е
№
……
град
София, ….01.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 2680/2019
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 08.09.2017 г. по гр. д.
10915/2013 г. на СРС, I ГО, 30
състав частично са уважени предявените от А.Г.В. срещу В.И.К. обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 232, ал. 2,
предл. 2 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 93,06 лв.,
представляваща сбора от неизплатени разходи за електрическа енергия, свързани с
ползването на наетия съгласно договор за наем от 23.06.2010 г. недвижим имот,
представляващ апартамент № 14, находящ се в гр. ******, ведно със законната
лихва върху главницата от 13.03.2013 г. до окончателното ѝ изплащане.
Претенциите на ищеца са отхвърлени за разликата до пълния предявен размер на
разходите за електрическа енергия, топлоенергия и питейна вода, възлизащ общо
на 563,77 лв.
С
въззивна жалба от 27.10.2017 г. ищецът обжалва решението, в отхвърлителната
част като неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че за да отхвърли частично
исковете районният съд произволно извършил компенсация между претенциите на
ищеца и платени от ответника суми, представляващи гаранция при сключването на
договора в размер от 130 евро и два превода на сумите от 55 евро и от 55,67
евро. Поддържа, че с платената гаранция бил погасен последният дължим от
наемателката наем, поради което той не бил предмет на исковата претенция. Поради
процесуалното поведение на ответника, изразяващо се в липса на активност по
делото, не можело да се направи извод, че останалите платени от наемателката
суми били за претендираните с иска разходи, а не за други такива за предишен
период. Моли
обжалваното решение да бъде отменено, исковете да бъдат уважени в цялост и да
му бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в първата инстанция.
Ответникът не е подал отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
С разпореждане от 27.02.2019 г.
съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е констатирал,
че не са заявени доказателствени искания на страните във въззивното
производство.
Съдът, като обсъди доводите на
страните във връзка с твърдените пороци на решението в обжалваната част, наред
със събраните по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно и допустимо. Относно правилността му
съдът е ограничен от пределите на жалбата, по аргумент от чл. 269 изр. 2 ГПК.
Приетите доказателства по делото
пред първата съдебна инстанция удостоверяват установената от същата фактическа
обстановка.
За да уважи частично предявените
осъдителни искове районният съд е приел, че съгласно договор за наем от
23.06.2010 г. между страните е налице правоотношение по силата на което ищецът
е предоставил за временно възмездно ползване недвижим имот, представляващ
апартамент № 14, находящ се в гр. ****** за срок от една година, считано от 24.06.2010
г. Съгласно чл. 13 от договора наемателката е предоставил депозит в размер на
130 евро като гаранция за евентуални щети и непокрити разходи за консумативи. В.К.
е ползвала имота за периода на договора, тъй като е извършвала плащания към
ищцата с основание за извършените преводи „наем и консумативи“. Общият размер
на задълженията на ответника за ползване на електрическа енергия, топлоенергия
и вода за процесния имот за периода на договора възлизал на 563,77 лева. От
тази сума следвало да бъде приспадната платената гаранция при сключване на
договора в размер от 130 евро, тъй като нямало данни сумата да е върната на
наемателката или да има нанесени от нея щети в наетия обект. В.К. извършила и
две плащания, съответно на 55 евро за консумативи за февруари 2011 г. и на
55,67 евро за консумативи за май 2011 ж., които също следвало да бъдат
приспаднати от общия размер на установените по делото задължения на наемателката.
По тази причина СРС уважил исковете до сумата от 93,06 лв., представляваща
разликата между общия размер на консумативите от 563,77 лв. и извършените от
наемателката пращания на обща стойност от 470, 71 лв.
По отношение правилността на
решението в обжалваната част, във връзка с наведените във въззивната жалба
оплаквания по съществото на спора, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с
въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният съд намира
следното:
В чл. 14 от договора за наем от 23.06.2010
г. е предвидено, че платеният от наемателката депозит не може да служи за
последен наем. По тази причина наемодателят няма как да извърши прихващане на
това свое вземане с посочения депозит, каквито доводи са изтъкнати във
въззивната жалба. Договореното между
страните във връзка с депозита сочи, че е налице само право на наемодателя да
се удовлетвори от платения при сключването на договора депозит при наличие на
евентуални щети и непокрити разходи за консумативи, но не и право да приспада
от депозита дължимите суми за наемна цена за ползване на имота. От
представеното от ищеца извлечение от банковата му сметка, която е посочена и в
договора за наем, е видно, че ответникът е извършил на 17.02.2011 г. превод по
посочената сметка на сумата от 185 евро, с основание за превода „наем и
консумативи“. На 16.05.2011 г. В.К. е извършила превод на сумата от 55,67
евро, с посочено основание „консумативи“. Тези данни са достатъчни за да се
избегне всякакво съмнение относно основанието за превеждане на сумите и периода,
за който се отнасят плащанията. Първоинстанционният съд не е извършил
прихващания с тези суми, а в съответствие със задължението си по чл. 235, ал. 2 ГПК е отчел факта на извършеното от ответника плащане и е намалил с него
дължимата на ищеца сума.
Доколкото това са оплакванията и
възраженията с въззивната жалба, а съдът е ограничен от рамките ѝ, същата се явява неоснователна и не следва да се уважава, а решението, като правилно следва да се потвърди в обжалваната част.
Разноски за въззивната инстанция при
този изход на спора следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемия,
който обаче не е заявил подобна претенция.
Предвид размера на обжалваемия
интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с
ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21. 12. 2010 год.,
ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./.
По горните съображения, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 08.09.2017 г. по гр. д. 10915/2013 г. на СРС, I ГО, 30 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.