№ 505
гр. Варна, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Моника Жекова
при участието на секретаря Христина Ив. Х.
като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело №
20243110104752 по описа за 2024 година
За да се произнесе взе предвид следното :
Производството по делото е образувано предявена искова молба от ищцата М. Х. П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез процесуален представител адвокат Д. М. от
АК - П., със съдебен адрес: гр. П., *** срещу ответника „А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: ***, с управител Ц. П. К..
Предявените по делото установителни искове съдържат искане за прогласяване
нищожността на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от сключения между страните
Договор за кредит „Бяла карта“ от 16.02.2023 г., поради противоречие със закона на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД- поради противоречие с добрите нрави, а в условията на
евентуалност на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК-поради противоречие със закона,
евентуално поради неравноправност на основание чл. 146, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Ищцата е основала исковата си молба на следните твърдени правно релевантни факти
и обстоятелства:
М. П. сочи, че е страна до Договор за кредит „Бяла карта“ от 16.02.2023 г. сключен с
„А. Ф.“.
Съгласно чл.2 от договора за кредит Кредитодателят се задължавал да предостави на
Кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 1000 лева, а кредитополучателят
/ищцата/ се задължавала да върне сумата по кредита съгласно условията на договора.
Съгласно чл. 20 от договора за кредит „Бяла карта“ ако кредитополучателят не
предостави допълнително обезпечение в срок от три дни дължал неустойка в размер 10 % от
усвоената и непогасена главница, която била включена в текущо задължение за настоящ
месец и се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението.
Съгласно чл. 21, ал. 4 от съдия договор - при забава на плащането на текущото
задължение /на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора/ кредитополучателят дължал разходи за
действия по събиране на задълженията по 2,50 лв. за всеки ден, до заплащане на сумата
съответното текущо задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора.
Сочи се още, че ако кредитополучателят не представел допълнително обезпечение-
поръчител, но заплати 15 процента от кредитния лимит, дължал плащането на неустойка по
чл. 20 от договора в размер на 10 процента. Т.е. обобщава ищцата, че случай на
неизпълнение на тези задължения , кредитополучателят следвало да заплаща ежедневно
1
разходи за действия по събиране на задължението - по 2.50 лева на ден и неустойка за
непредставеното допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска.
На последно място в исковата си молба ищцата сочи, че съгласно чл. 21, ал. 5 от
договора за кредит „Бяла карта“ от 16.02.2023 г. било предвидено, че след настъпване на
предсрочна изискуемост на вземането кредитополучателят дължи еднократно заплащане на
такса в размер на 120 лв., включваща разходи по извънсъдебно събиране на вземането.
Ищцата счита, че посочените по-горе договорни клаузи на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл.
21, ал. 5 са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави /чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД/;
поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 11, 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК и
чл. 33 от ЗПК, както и чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Счита, че клаузите са и неравноправни по см. на чл.
143 ЗЗП.
Изложените в исковата съображения от ищцата обосноваващи правния й интерес от
водене на настоящото производство са следните :
Твърди се, че така уговорените клаузи са нищожни по см. на чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл.
33 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК сочи ищцата, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на закова е нищожна. Съгл. чл. 33 ЗПК при
забава на потребителя, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата. Т.е. според ищцата неустойката и таксата, която се начислявала с чл.
20 и чл. 21, ал. 4 от договора поради това, че кредитополучателят не е заплатил на падежа
текущото си задължение и не е предоставил в 3 дневен срок обезпечение, след настъпването
на падежа, се явявала в пряко противоречие с нормата на чл. 33 ЗПК. Нормата на чл. 33 ЗПК
предвиждала, че при забава в изпълнение на задължението кредиторът има право да изисква
само законната лихва, а не неустойка в размер на 10 процента от усвоената и непогасена
главница, включена в текущото задължение за съответния месец, която се начислявала за
всяко отделно неизпълнение на задължението.
На следващо място ищцата намира, че чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договора
за кредит „Бяла карта“ са нищожни по см. на чл. 143 ЗЗП.
Предвидените клаузи според ищцата са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, т.к. се предвиждало заплащане на неустойка , която според ищцата е необосновано
висока. Неустойката, така както е уговорена в Договора, намира ищцата, че е противоречие с
преследваната от ДиректИ. 2008/48/ЕО цел кредиторът да прави предварителна оценка на
риска от неплатежоспособност на длъжника, като по този начин този риск се прехвърля
върху потребителя. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение намира ищцата, че
е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигане на неоснователно обогатяване. Отделно от горното ищцата се позовава на ТР №
1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 на ОСГТК като твърди, че неустойката е нищожна поради
накърняване на добрите нрави и по този начин се заобикаля нормата на чл.33, ал.1 ЗПК.
Процесните клаузи на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договора за кредит „Бяла
карта“от 16.02.2023 г. според ищцата съдържат уговорка, според която в полза на кредитора
се договаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение. В този смисъл ищцата се позовава на т. 32 от Извлечение от Протокол № 44 на
заседание на КПЗ от 5.11.2015 г. Твърди се още, че неустойката по съществото си
представлявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за
заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел намира
ищцата на така уговорените клаузи , че е да до доведат до обогатяване на кредитодателя за
сметка на кредиполучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително
с още процент от предоставената главница.
На трето място в исковата молба ищцата счита, че клаузите на чл.20 , чл. 21, ал. 4 и
чл. 21, ал. 5 от процесния договор са нищожни и противоречат на добрите нрави на
основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД.
Поради накърняване на принципа на добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
заявява ищцата, че се достига до значителна нееквИ.лентност на насрещните престации по
договора, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за
кредитора.
Твърди се още, че по гореизложения начин се нарушавал и принципа на
добросъвестност и справедливост , а именно със заплащане на сумата предвидена за
неустойка изцяло се нарушавали тези два принципа.
2
На четвърто място в исковата молба ищцата сочи, че трите оспорени клаузи са
нищожни съгласно нормата на чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Твърди
се, че клаузите не са били индивидуално уговорени по см. на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, самият
договор бил сключен на стандартен, бланкетен образец, без да има възможност потребителя
да влияе на съдържанието на оспорените клаузи. Отделно от горното клаузата на чл. 21, ал. 5
от договора според ищцата е неравноправна по см.на чл. 21, ал.1 ЗПК, вр.чл. 10а, чл. 33
ЗПК, т.к. съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона била нищожна, а заплащането на такса за настъпила предсрочна
изискуемост на задължението било в пряко противоречие с чл.10 а ЗПК.
При горните твърдения ищцата е сезирала съда с първоначално отправеното искане
да бъде прието от съда, че клаузите на чл.20, чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от Договор за кредит
„Бяла карта“ от 16.02.2023 г. са нищожни на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 , вр. чл.10
а , чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК, както и по чл.143, ал. 1 и чл.146 ЗЗП.
Обективирано е искане за осъждане на ответната страна да заплати разноските по
делото. В подкрепа на исканията и твърденията ищцата е представила с исковата си молба
заверени за вярност с оригинала копия на документи, които желае да бъдат приети по
делото.
В изпълнение на дадените от съда указания, в уточняващата си молба (л. 18, 19 от
делото) ищцата е навела допълнителни твърдения от които е видно, че за нея е налице
правен интерес от водене на настоящото исково производство, с цел да не бъдат събирани от
нея допълнителни такси и неустойки, в случаите в които е в забава на плащането-2,50 лв. на
ден такса за забава, 120 лв. за предсрочна изискуемост и по 10 % неустойка, изброени
подробно в уточнителната молба.
В уточнителната молба ищцата е пояснила, че на 16.02.2023 г. е получила от
ответника сумата от 1000.00 лв. в издадена от ответника кредитна карта /пластика/,
извършила плащания на обща стойност 900.00 лева, но в близките месеци била в забава.
При така изложените по-горе фактически твърдения ищцата е сезирала съда с
исканията си за прогласяване нищожността на трите отделни договорни клаузи както следва:
-Да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.20 предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в
текущото задължение да настоящия месец , в случай че кредитополучателят не предостави
допълнително обезпечение в срок от 3 дни;
-Да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 21, ал. 4 съгласно която ако при
забава на плащане на текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1 от договора,
кредитополучателят дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на
2.50 лв. на ден, до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл. 12, ал. 1,
както и в случай че кредополучателят не представи допълнително обезпечение - поръчител,
но заплати 15 % от кредитния лимит , дължи заплащането на неустойка по чл.20 от договора
в размер на 10 процента ;
-Да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.21, ал.5 от Договора за кредит
„Бяла карта“ от 16.02.2023 г., съгласно която в случай на настъпване на предсрочна
изискуемост, кредитополучателя дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120
лева, включваща разходите за извънсъдебно събиране
поради противоречие със закона на осн. чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД ,във вр. с чл. 22,вр.
чл.10а, чл.11 , чл.19 , ал.4 , чл.33 , ал.2 ЗПК,
на основание чл.26 , ал.1, пр.3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и поради
неравноправност по чл.143, ал.2, т.5 и чл. 146, ал.1 ЗЗП.
В уточнителната си молба ищцата е прецизирала петитумите на исковете си и
посочила поредността в която желае съдът да ги разгледа .
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран по ел.път отговор на исковата молба от ответника
„А. Ф.“ АД, чрез процесуален представител - старши юрисконсулт И. Н..
В отговора на първо място е изразено становище за принципна процесуална
допустимост на исковете.
Ответната страна намира исковете предявени против „А. Ф.“ АД за изцяло
неоснователни.
3
В отговора на искова молба ответникът не оспорва наличието на действително
правоотношение с ищцата , в частност сключването на Договор за кредит „Бяла карта“ от
06.02.2023 г.- револвиращ кредит с кредитен лимит 1000 лева разрешен кредит, който се
усвоява чрез платежен инструмент - кредитна карта, както и че кредитополучателят се
задължил да го ползва и върне съгласно условията на договора .
Твърденията за нищожност на чл. 20 от договора, според ответника били погрешно
преекспонирани от ищцовата страна.
Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора, сочи ответника в отговора на искова молба,
ищецът се съгласил в срок от пет дни след дата на активиране на предоставения платежен
инструмент по чл. 4, ал. 2 от договора да предостави обезпечение - поръчител. За кредитора
не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Още
при кандидатстване на ищеца за отпускане на кредита било обяснено изискването за
предоставяне на поръчител и ищецът получил Стандартен европейски формуляр, в който
било ясно посочено изискването за предоставяне на обезпечение по договора, в случай че не
заплати цялото си задължение в посочения в договора падеж, вкл. и в договора ясно били
разписани условията, при които се изисквал поръчител и условията на които последният
следвало да отговаря.
Според ответника уговорената в договора за кредит „Бяла Карта“ неустойка нито
била прекомерна, нито противоречала на принципа на справедливостта, а твърденията на
ищеца, че клаузата за неустойка и нейният размер, както и разходите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5
от договора противоречали на добрите нрави били голословни и неподкрепени от аргументи
или доказателствен материал.
Ответникът подчертава, че не трябва да се пренебрегва и фактът, че договорът бил
сключен през м. 02.2023 г., а ищецът повдигал въпроса за нищожност на негови клаузи
година след като сключил договора за паричен заем.Намира още , че към настоящия момент
липсвал правен интерес от предявения иск, поради което искът се явявал недопустим.
Твърди , че завеждането на настоящото дело навеждало на недобросъвестност и
представлявало опит за злоупотреба с права , с цел избягване на заплащането на задължения
и неоснователно обогатяване .
Напълно неоснователно ответника намира твърдението на ищеца, че неустойката
излизала извън определените й функции. Уговореното вземане по своята същност
представяло неустойка, не просто било именувано като такова, а представлявало разход,
дължим само при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури обезпечение,
което към момента на сключване на сделката съставлявало бъдещо несигурно събитие.
Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва, с което
увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения, които се покрИ.т от ГПР,
процесуалният представител на ищеца, твърди ответника, че не бил съобразил разпоредбата
на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР по кредита не се включват
разходите, които потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Уговорената неустойка целяла минимизирането на риска
от неизпълнение и осигурявала добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го
стимулирала да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.
Предвидената неустойка твърди ответника, че не била уговорена в отклонение от
функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречала на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а се начислявала единствено при неизпълнение на задължението
на клиента - т.е. задължението за заплащане на неустойка било условно и зависело изцяло и
само от действията на потребителя.
На следващо място ответникът отбелязва, че твърдението на ищеца, че неустойката
заобикаляла ограничението по чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, било незаконосъобразно, т.к.
предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлява такава,
санкционираща неплащане от страна на потребителя, а била такава, свързана с
неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за което чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК не се прилагали (нито пък която и да е друга норма от ЗПК) - задължението за
осигуряване на допълнително обезпечение (това задължение било уредено в чл. 71 ЗЗД).
Твърди се още в отговора на искова молба, че към датата на депозиране на отговора
ищецът действително бил в неизпълнение на задължението си за плащане на дължимите от
него суми по договора , не само не бил представил обезпечение след като настъпили
условията за предоставянето му , но бил и заплатил значителна част от произтичащите от
4
Договора парични задължения . В тази връзка и в СЕФ-а бил посочен и размерът на
неустойката и възнаградителната лихва и именно в това се коренило конкурентното
предимство на ответника - достъпно кредитиране.
На следващо място в отговора на искова молба ответникът намира за несериозни
твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение се целяло
преодоляване на ограничението на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
неустойката не била предвидена от законодателя като елемент на ГПР.
По отношение на разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от
договора, първо : твърди ответника, че те се дължали единствено и само в случай, че
кредитополучателят не заплати в посочения в договора срок за плащане текущото си
задължение. Разходът за събиране на вземането, посочен в чл. 21, ал. 5 се дължал само и
единствено в случай, че е обявена предсрочна изискуемост на задължението на
кредитополучателя по договора, съобразно уговорените хипотези за това. Начисляването на
тези разходи зависело само и единствено от поведението на потребителя, при това само от
поведение, свързано с неизпълнение.
В тази връзка ответника подчертава , че чл.11, ал.1, т.15 ЗПК изрично посочвал, че в
договора трябва да са ясно описани „ всички разходи, дължими от потребителя при
неизпълнение на договора“. Чл. 19, ал. 3, т.1 ЗПК изрично посочвал, че „При изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“. В
Част III, т.4.6 на Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от
ЗПК/ било посочено, че кредиторът трябва да посочи „всички разходи, дължими просрочени
плащания“. Въз основа на цитираните по-горе законови текстове, обобщава ответника, че
разходите за неизпълнение на задължения на потребителя не само, че не били забранени,
ами и за тях имало специални текстове, които гарантирали тяхното ясно посочване.
Цитираните текстове имали за цел да защитят правата на потребителите. Ако този вид
разходи попадали в смисъла на понятието „действия по управление на кредита“, то
цитираните по-горе текстове, сочи ответника, че следвало да бъдат отменени или изменени.
Твърди се от ответника, че не са верни твърденията на ищцата в исковата молба , че
действията по събиране на заема и свързаните с това разходи са част от дейността по
управление на същия и уговарянето на разходи за тях е недопустимо , като препраща към
мотивите на цитирани Решения постановени но РС София и АС София.
Ответникът намира за неоснователни и твърденията на ищеца, че клаузите са
неравноправни, тъй като клиентът разполагал с достатъчно време да прецени дали условията
по договора са приемливи за него или не, а размерът на разходите бил определен
изключително просто и ясно с точни суми, което не създавало каквито и да било
затруднения в преценката за дължимото при неизпълнение.
В заключение ответникът обобщава, че процесният договор за кредит напълно
отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му, поради което и
моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените съдебни разноски. В
случай, че съдът постанови Решение в полза на ищцовата страна ответникът е направил
възражение в условията на евентуалност за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Видно от протокол № 433 / 28.01.2025 г. обективиращ проведеното първо и
единствено открито съдебно заседание по делото от дата 24.1.2025 г.- страните по делото са
били редовно призовани и не са изпрати представители .
С докладваните и приобщени по делото писмено становище вх.рег.№ 4726/16.01.2025
г. от ищеца, чрез адв. Д. М., ведно със списък по чл. 80 от ГПК и писмено становище вх.рег.
№ 78381/02.10.2024 г. от ищеца, чрез адв. Д. М., ведно със списък по чл. 80 от ГПК,ищцата
чрез процесуалния си представител поддържа исковата молба, оспорва отговор, желае съдът
да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените от ищеца претенции, като
основателни и доказани, като ответникът бъде осъден да заплати направените в
производството разноски. Обективирано е възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение за юрисконсулт, като са изтъкнати допълнителни аргументи за
основателност и доказаност на исковете .
СЪДЪТ, след запознаване със събраните по делото писмени доказателства,
становищата на страните, приложимия закон, приема за установено и доказано по делото от
ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА СТРАНА следното :
5
С Определение № 10601/19.09.2024 г., съдът при насрочване на производството по
делото, съгласно нормите на чл.140 – 146 ГПК, е дал правна квалификация на предявените
искове и разпределил тежестта на доказване .
Страните по делото не са възразили против доклада и проведеното о.с.з. проекта за
доклад е обявен за окончателен.
По предявените установителни искове /предявени в условията на евентуалност,
подлежащи на разглеждане в изброената хронология, според трайната съдебна практика, от
най-тежкия порок до по-леките/, съдът е разпределил тежестта на доказване между страните
съгласно общото правило на нормата на чл. 154 ГПК - всяка една страна в исковия
граждански процес следва да установи и докаже твърдените от нея факти и обстоятелства,
от които черпи положителни за себе си права.
В тежест на ищцата съдът е възложил да установи и докаже твърденията си, че
оспорените клаузи на сключения между страните Договор за кредит „Бяла карта“ от
16.02.2023 г. страдат от сочените пороци, водещи до тяхната нищожност.
В тежест на ответника е било възложено да установи при условията на пълно и
главно доказване положителните си твърдения, от които черпи изгодни за себе си правни
последици относно валидността на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договор за
кредит „Бяла карта“ от 06.02.2023 г. ; че е изпълнил задълженията си, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата
писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на размера на
лихвите и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и
обичайна печалба, както и че общият размер на кредита, ГПР и ГЛП, таксите и разходите са
ясно посочени в договора.
С оглед на наведените от страните фактически твърдения на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 ГПК СЪДЪТ е обявил на страните за безспорно, че помежду им е сключен Договор за
кредит „Бяла карта“ от 06.02.2023г.
С оглед характера и вида на спора съдът е указал на страните , че съгласно
редакцията на нормата на чл. 7, ал.3 ГПК (ДВ, бр.100 от 2019 г. ) съдът следи служебно за
наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и осигурява възможност
на страните да изразят становище по тези въпроси. В тази връзка и съдът указал изрично на
ответника, че негова е доказателствената тежест да установи и докаже наведените
фактически твърдения, изложени в срока по чл.131 ГПК затова, че трите оспорени
договорни клаузи отговорят на императивните законови изисквания, както и че са били
договорени индивидуално.
При така разпределената тежест на доказване, на база събраните по делото
доказателства : представения с исковата молба в оригинал Договор за кредит „Бяла карта“ от
16.02.2023 г. (л.6 – 12 от делото ) и в заверено копие от ответната страна (л.32-39) се доказва
отделения за безспорен факт, че на дата 16.02.2023 г. страните по делото са встъпили в
облигационна връзка , обективирана в писмен договор за кредит „Бяла карта „ .
Видно от чл.1 .1. от договора кредитополучателят изрично е заявил, че е получил от
кредитодателя своевременно Единен европейски формуляр към чл. 5 от ЗКИ със съдържание
, съгл. Приложение 2 към ЗПК ; че е запознат с предварително с документа и го разбира ,
тача че може да вземе информирано решение за сключване на индивидуалния Договор за
кредит и че е запознат предварително от кредитодателя с всички условия по договора
.Видно от чл.1.2 от същия договор кредитодателят се задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в размер на хиляда лева , под формата на разрешен
кредитен лимит , който с усвоява чрез международна платежна карта Бяла карта , а
кредитополучателят се задължил да го ползва и върне съгласно условията на договора.
Спор между страните няма , че ищцата е получила заетата сума, като и че не е
изпълнила задължението си за връщане и че се намира в забава на плащанията.
Спорът между страните се свежда до това действителни ли са оспорените от ищцата
три договорни клаузи, разписани в чл. 20 , чл. 21 ,ал.4 и чл. 21 , ал. 5 от договора сключен
между ищцата М. П. и ответника А. Ф. АД.
От представения и от двете страни договор от дата 16.02.2023 г. се установява, че с
клаузата чл. 20, ал. 1 от договора, страните са постигнали съгласието , в случай че
кредитополучателят не предостави обезпечението в посочения срок по чл. 15 ( до 5 дни,
6
считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент по чл.4,ал.2 ) по
договора, последният (кредитополучателят) дължи на Кредитора неустойка в размер на 10 %
от усвоената и непогасена главница , която е включена в общото задължение за настоящия
месец.В изречение второ на същата клауза е записано, че неустойката се начислява на 6-то
число всечи месец до предоставяне на изисканото обезпечение.
В чл. 21, ал. 4 от договора за кредит е разписано, че при забава на плащане на общото
задължение или сумата по чл.11, ал.1 , Кредиторът дължи на Кредитодателя разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден,до заплащане на
съответното общо задължение или на сумата по чл. 11, ал.1 .Във второто изречение на
същата клауза е посочено, че в случай , е Кредополучателят заплати сумата по чл.11 , ал.1,
същият не дължи разходите за действия по събиране на задълженията по ал.4 на чл. 21 .
В третата оспорена от ищцата договорна клауза - чл. 21, ал. 5 , страните са се
договорили , че след настъпване на предсрочна изискуемост , Кредотополучателят дължи
еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите на
кредитодателя за дейността на лице/служител , което осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задълженията на кредитополучателя .
Въз основа на изложеното по-горе ,съдът намира, че е доказано безспорно че
страните по делото са страни по валидно облигационно правоотношение имащо
характеристиката на договор за потребителски кредит , поради което и за преценката на
действителността на всяка от трите оспорени от ищцата договорни клаузи следва да бъде
извършена съпоставка с приложимия ЗПК и основните норми на ЗЗД регламентираши
заемно правоотношение.
По установителния иск за прогласяване на нищожността на договорената клауза на
чл.20 съдът приема следното :
Уговорената в договора за кредит, сключен между страните клауза на неустойка,
съгласно от същия , настоящия съдебен състав приема за нищожна поради накърняване на
добрите нрави. Водим от задължителните за съдилищата указания дадени в т. 4 от
Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,съдът прави
преценката дали клаузата на 20 от процесния ДПК“Бяла карта „ е нищожна от гледна точка
на добрите нрави,за конкретния договор , към момента на сключване на договора. Видно от
договора същият е сключен на16.02.2023 г. , а клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) т.к. е уговорена извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Трайна е съдебната практика на ВКС, съгласно която добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД представляват неписани морални норми с правно значение, нарушаването на
които има за правна последица - нищожност на договора.
Задължение на съда е да следи служебно за спазването на добрите нрави, като при
разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се
позовали на нищожността й (така : Решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на
ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.) .
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 -то ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му
е проведено чрез създаване на други разпоредби от действащото право. ТакИ. са принципите
на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските отношения и на
предотвратяване несправедливото облагодетелстване намерили израз в отделни правни
норми (чл. 20 ЗЗД, чл. 289, чл. 302 и чл. 307 ТЗ и др.). В тази връзка, въпросът за
накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка, за да не се превърне
в средство за неоснователно обогатяване, следва да бъде решен чрез комплексна преценка не
само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като
свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката,
както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението.
Т.е. условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка в
хипотезата„накърняване на добрите нрави“, произтичат както от нейните функции, така и от
7
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.В нормата на чл.
92, ал. 1 ЗЗД са посочени функциите на неустойката: обезпечаваща изпълнението на
задължението и обезщетяваща вредите от неизпълнението. Договорната клауза за неустойка
би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща
условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на плащането би излязла извън
обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните.
Съгласно задължителните указанията в ТР № 1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., ОСТК на
ВКС , неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД
тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на
примерно изброените критерии като: естеството и размера на обезпеченото с неустойка
задължение; обезпечаването на задължението с други, различни от неустойката, правни
способи; съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди от
неизпълнението, както и вида на уговорената неустойка и вида на неизпълнението, за което
е предвидена. С оглед вида на договорното неизпълнение, съгласно съдебната практика,
според различни критерии, неустойката може да бъде различни видове.
В настоящия случай, с клаузата на чл. 20 от процесния ДПК е вменено задължение в
тежест на ищцата - кредитополучател за заплащане на неустойка, определяема като 10
процента от усвоената и непогасена главница ,която е включена в общото задължение за
настоящия месец, в случай , че в рамките на срок до 5 дни от активиране на предоставения
платежен инструмент кредитополучателя не предостави на кредитодателя обезпечение по
кредита- банкова гаранция или поръчител съгласно чл.15 от договора .При договорен размер
на кредит от 1000 лв. и сключен договор за кредит от 16.2.2023г. , кредитополучателят има
задължението в срок до 5 дни да представи на кредитодателя обезпечение , което да покрИ.
изискванията на чл.15 .
Т.е. ако кредитополучателят не е имал нуждата от кредита в размер на 1000 лева ,
приел да върне кредита в размер на лихви и главници , съгласно договора , за него би било
невъзможно и да осигури в рамките на 5 дни обезпечение . Ето защо и изискването за
заплащане на неустойка в размер определяем като 10 процента от усвоена главница ,
считано от изтичане на 5 дни от сключване на договора , по правната си същност
представлява нищожна договорна клауза , създадена в противоречие с добрите нрави,
гарантираща допълнително оскъпяване на кредита и излизаща извън присъщите функции на
неустойка по чл. 92 ЗЗД . Водим от изложеното по-горе, съдът прогласява договорната
клауза за неустойка по 20 от ДПК сключен между страните за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, поради противоречие на основния
принцип за справедливост и добросъвестност в търговските правоотношения.
По исковете за нищожност на договорните клаузи на чл. 21 , ал.4 и ал.5 от процесния
договор , съдът намира следното :
Обективно с двете клаузи е вменено задължение на кредитополучателя да плаща
разходи за събиране на просрочени задължения и такса при обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. По този начин с клаузите на чл.21 , ал.4 и 5 от процесния договор, в
разрез с добрите нрави се постига резултат, който гарантира на кредитодателя печалба , без
да извършва действия различни от действията по управление на кредита .
Съдът споделя правните доводи на ищцата , че съгласно нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата.
При забава на плащанията не би следвало според Закона на кредиполучателя да се
начисляват допълните суми и или такси , а с клаузите на чл. 21 ал.4 и 5 от договора сключен
между страните се е постигнал именно този правен резултат и то в размер с разпоредбата на
чл.33 , ал.2 ЗПК . Спор няма и в трайната съдебна практика, че разходите по събиране на
просрочени вземания по правната си същност са разходи по управление на кредита и
същите съгл. чл.10а , 2 ЗПК не следва отделно да се начисляват .
При така изложеното и оспорените клаузи на чл. 21, ал. 4 и 5 от договора за кредит от
16.02.2023 г. също са нищожни - поради противоречие с принципа на добрите нрави,
изначално създаващи неквИ.лентност на престациите на страните по договора, поради което
и съгласно чл. 26 , ал.1 пр. 3 –то ЗЗД съдът следва да прогласи нищожността йм .
С оглед установяването на най-тежкия порок на оспорените по делото три договорни
8
клаузи, съдът не дължи нарочно произнасяне и по въпроса дали клаузите са неравноправни .
За пълнота на мотивите съдът отбелязва, че единственото доказателство ангажирано
от ответника е представянето на копие от процесния договор , без да са ангажирани
доказателства за преддоговорни отношения и или индивидуално договаряне .
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал, 1 от ГПК в полза на ищцата следва
да бъдат възстановени сторените съдебно-деловодни разноски.
Видно от Списъка по чл. 80 ГПК приложен на лист 71-випо делото , ищцата
претендира възстановява на следните разноски : сумата от 50.00 лв. - за заплатена държавна
такса и сумата от по 480 лв. - за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, защита и съдействие съгласно договор за правна защита и съдействие при
условията на чл.38,ал.1 т.2 ЗАдв- за всеки от трите установителни иска.
Като доказан по основание и размер съдът присъжда в полза на ищцата разхода за
заплатена държавна такса от 50.00 лв.
Съгласно приложения по делото на лист 72-ри и л.5-ти гръб в копие договор за
правна защита и съдействие от 29.03.2024 г. ищцата и процесуалния й представител са
договорили адв.Д. М. да осъществява безплатна правна помощ на ищцата при условията на
чл.38, ал.1 , т.2 от ЗАДв. Ето защо при действието на Наредба 1/2004 г. , характера на
предявените искове , начина на съединяването йм, фактическата и правна сложност на
спора, съдът на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв,, определя минималното адвокатско
възнаграждение от 400 лв. без ДДС или 480 лв. с ДДС в полза на адв.М. и в тежест на
ответника . Допълнителни аргументи за определяне на само едно възнаграждение в полза на
адв.М. могат да бъдат изложени от съда с позоваване на практиката на СЕС , служебно
известното на настоящия състав, че производството по делото не е единственото
инициирано от ищцата , представлявана от адв.М. , но при определяне на минимума на
адвокатски хонорар , съдът намира по-подробна аргументация за ненужна . С оглед горното
и съдът не се произнася по евентуалното възражение на насрещната страна по чл. 78, ал.5
ГПК, а присъжда на осн. чл. 38, ал.2 ЗАдв. в полза на адв.М. адвокатско възнаграждение в
размер на общо 480 лв. с вкл.ДДС .
Воден от изложеното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договорна клауза, по предявения иск от ищцата
М. Х. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** против ответното дружество „А. Ф.“ АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, с управител Ц. П. К., като ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, че клаузата на чл.20 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 16.02.2023 г.
сключен между страните, уреждаща заплащането на неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия
месец , в случай че кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в срока
по чл.15, е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД поради противоречие с
добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договорна клауза, по предявения иск от ищцата
М. Х. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** против ответното дружество „А. Ф.“ АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, с управител Ц. П. К., като ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, че клаузата на чл. 21, ал. 4 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 16.02.2023
г. сключен между страните, съгласно която ако при забава на плащане на текущо задължение
или на сумата по чл.11, ал.1 от договора, кредитополучателят дължи разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2.50 лв. на ден, до заплащане на съответното текущо
задължение или сумата по чл. 11, ал. 1, е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то
ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договорна клауза, по предявения иск от ищцата
М. Х. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** против ответното дружество „А. Ф.“ АД,
9
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, с управител Ц. П. К., като ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, че клаузата на чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 16.02.2023
г. сключен между страните, съгласно която в случай на настъпване на предсрочна
изискуемост, кредитополучателя дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120
лева, включваща разходите за извънсъдебно събиране на задължението, е нищожна, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА ответното дружество А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, с управител Ц. П. К. ДА ЗАПЛАТИ на ищцата М. Х. П., ЕГН **********, с
постоянен адрес: *** СУМАТА от 50.00лв. (петдесет лева) - представляваща сторените от
ищцата съдебно-деловодни разноски за заплатена държавна такса, пред настоящата
инстанция, на основание чл.78, ал.1 ГПК .
ОСЪЖДА ответното дружество А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, с управител Ц. П. К. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М. от АК - П., със
съдебен адрес: гр. П., *** СУМАТА от общо 480.00 лв. (четиристотин и семдесет лева )
представляваща адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за предоставена в полза на ищцата
безплатна адвокатска помощ по делото, пред настоящата инстанция , на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата .
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
10