Р Е Ш Е Н И Е
№ 122
23 август 2019 год., гр. Варна
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Варненският апелативен съд, наказателно отделение,
На 24
юни 2019 година в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЯНКО ЯНКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВКА
ДЕНЕВА
СВЕТОСЛАВА КОЛЕВА
Секретар: Петранка Паскалева
Прокурор:С. Курновска
като разгледа докладваното от съдия Колева ВЧНД
№ 196 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.34, ал.1, вр.чл.20, ал.1-3 от
Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или
отнемане и решения за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.
С
Решение № 109/20.05.2019 г. по ЧНД № 558/2019 год. Окръжен съд-Варна е признал Решение № 1062 5422 2062
6399 от 22.10.2018 г., , постановено от несъдебен орган – Pol. M/W – Brabant, Centrale Verw, Eenheid - Кралство Нидерландия, влязло в сила на 03.12.2018 г., с което същият
орган е наложил на българската гражданка С.В.М. – родена на ***г.,
ЕГН **********,
финансова санкция – глоба в размер на 140 евро с равностойност 273 /двеста
седемдесет и три/ лева, за извършено нарушение по чл.2 от Закон относно
административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по
пътищата, за това, че на 12.10.2018 г. в 10.14ч. не е използван предпазен колан
от водач или пътник Roosendaal, Antwerpseweg.
Недоволна от така постановеното решение, санкционираното лице С.М. чрез служебния си защитник го обжалва в срок по реда на въззивното производство. Навеждат се оплаквания за допуснати процесуални
нарушения, изразяващи се в непълнотата на удостоверението, което не съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПИИРКОРНФС и Рамково решение
2005/214/ПВР на Съвета относно прилагане принципа на взаимно признаване на
финансови санкции. Според защитата от направения превод на Удостоверението не
става ясно от кой точно орган е издадено Решение срещу засегнатото лице, т.к.
името на органа не е преведено на български език. От Удостоверението единствено
се установявало, че то е издадено от несъдебен орган на 22.10.2018 г. и е
влязло в сила на 03.12.2018 г, без да е индивидуализирано с номер; според
защитата не били изложени фактическите обстоятелства по извършване на нарушение
и за какво административно нарушение се налага административното наказание,
както и кой орган е издал решението. На следващо място защитата аргументира липсва на доказателства
за уведомяване на лицето за започналата процедура, дали засегнатото лице се е явило лично; дали е било призовано лично;
дали засегнатото лице е уведомено за сроковете за обжалване на решението в
решаващата държава и не на последно място какво е съдържанието на соченото в
Удостоверението Решение.
В съдебно
заседание жалбоподателят поддържа жалбата на изложените в нея основания и
отново моли за отмяна на атакуваното решение.
Представителят на Апелативна прокуратура Варна намира жалбата за неоснователна. Предлага обжалваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно поради наличие на всички законови
условия за признаване и допускане изпълнение на словенското решение за налагане
на финансова санкция.
Въззивната инстанция, след като обсъди събраните по делото доказателства, направените с
жалбата оплаквания и становищата на страните, заявени пред настоящия съд, и
след като извърши цялостна служебна проверка на решението, независимо от
основанията посочени от страните, в предмета и пределите на въззивната проверка
по чл. 313 и чл. 314 НПК, намира жалбата за неоснователна.
Ноторен факт е, че Кралство Холандия е държава – членка на Европейския съюз. Като такава същата се явява
издаваща държава по смисъла на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на
ЗПИИРКОРНФС, тъй като, видно от приложеното по ЧНД № 558/2019 г. по описа на Варненския
окръжен съд, удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214 ПВР на Съвета
относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции във
връзка с чл. 4 от ЗПИИРКОРНФС посочената държава, чрез съответния си несъдебен
орган е постановила на 22.10.2018 г. решение, влязло в сила на 03.12.2018 г., с което на основание местното
законодателство на жалбоподателката е била наложена финансова санкция в качеството й на физическо лице
затова, че на 12.10.2018 г. в 10.50ч. на място Antwerpseweg, община Roosendaal водач или пътник не е използвал предпазен колан. Изводите на Холандската държава за така осъщественото от жалбоподателката административно
нарушение са направени с влязъл в сила правораздавателен акт, който не подлежи
на съдебен контрол от страна на българския съд относно фактическата обстановка,
при която е извършено нарушението.
При тези данни правилно първоинстанционният
съд е приел, че е налице решение за налагане на финансова санкция по
смисъла на чл. 3, ал.1, т.1 от ЗПИИРКОРНФС, но е допуснал
известно объркване при неговата индивидуализация, приемайки, че това е акта,
посочен в удостоверението в т.Б. Всъщност подлежащият на изпълнение е акта,
издаден от Centraal Justitieel Incassobureau на
22.10.2018 г. и влязъл в сила на 03.12.2018 г. с реф.№ 1062 5422 2062 6399, тъй като именно с този акт Кралство Холандия
чрез своя компетентен несъдебен орган налага на български гражданин задължение за
плащане на глоба за извършено административно нарушение на правилата за
движение. Именно копие на този акт |Beshikking| придружава и
удостоверението.
В настоящото производство българският съд
следва да извърши единствено преценка дали са налице условията за признаване и
изпълнение на решението на холандския контролен орган. Направената положителна
такава преценка от Варненския окръжен съд е правилна и законосъобразна,
тъй като описаното в решението нарушение представлява административно нарушение
и по българското законодателство. Административнонаказателната разпоредба на
чл. 183, ал.4, т.7 от Закона за движението по пътищата на Република България също
предвижда наказание при не изпълнение на задължението за използване на
предпазен колан или при превозване на пътник, който не изпълнява задължението
за използване на предпазен колан, за каквото деяние е санкциониран жалбоподателят. Освен това
посоченото в решението деяние съставлява административно нарушение от
изброените в каталога на нарушенията по чл.30, ал.2, т.1 от ЗПИИРКОРНФС, за
които се допуска признаване и изпълнение на решението без да се изисква двойна
наказуемост. Следователно, правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице основанието за признаване и
допускане изпълнение на холандското решение по чл. 30, ал.2, т.1 от
ЗПИИРКОРНФС.
Наред с това Варненският окръжен съд е анализирал хипотезите в чл. 35, т.1 -11 от ЗПИИРКОРНФС,
при които може да се откаже признаване и изпълнение на решението на издаващата
държава и обосновано на данните от приложеното удостоверение по чл. 4 от закона
е приел, че не е налице нито едно от основанията за отказ за признаване и
изпълнение на решението, който извод се оспорва от жалбоподателя.
Относно оплакването в жалбата, че решението
на издаващата държава е незаконосъобразно поради допуснати
процесуални нарушения при издаването. Както се посочи по-горе, в настоящото производство е недопустимо да се
проверява обосноваността и законосъобразността на решението на издаващата
държава, включително и относно това възражение на жалбоподателя. С оглед установения в
Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. принцип за взаимно
признаване на финансови санкции от държавите – членки на Европейския съюз, българският съд е
обвързан от извода на издаващата държава за извършено от жалбоподателката административно нарушение.
Стабилитетът на холандското решение задължава българският съд като орган
на държава–членка на Европейския съюз да приеме за категорично доказан този
извод.
Жалбоподателят
счита, че формалната процедура по настоящото производство е съществено нарушена,
тъй като в представеното от издаващата държава удостоверение са налице
непреведени текстове, както и отсъстват фактическите обстоятелства по
нарушението. Съображенията на защитникът са насочени към мотивиране на отказ от
признаване и изпълнение по чл.35 т.1 предл.2 от ЗПИИРКОРНФС. Съставът ги
разгледа и обсъди, както следва:
1.
Формулярът на удостоверението по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР
действително съдържа текстове на различен от български език, нанесени в полета
от бланката, изписана на български, и представляващи официални наименования и
адреси на органи (вкл. електронни), лица (вкл. и на наказаното лице) и на
ресурси на служебно известната страница на Европейската съдебна мрежа, които не
са нормативно задължителни. Към него е представен и двуезичен списък на
компетентните за иницииране на процедурата по Рамковото решение органи на
Кралство Нидерландия.
Правилата
за транслитерация на всяка държава са различни, поради което и изписването на
наименования на езика, на който са създадени, позволява максимално точното и
вярното им пресъздаване. В този смисъл е и правилото на чл.9 от Закона за
транслитерацията. Затова и не би могло разумно да се настоява за превод на
името на издаващия орган или лицето за контакт, тъй като това единствено би
довело до загуба на информация или объркване. Официалните наименования при
ползване на инструмент за взаимно признаване на съдебни актове, изписани
автентично, не само не ощетяват съдържанието на удостоверението, а напротив -
позволяват пълноценна комуникация и проверка при необходимост.
В
този смисъл не е налице непълнота в съответните позиции на бланката или
нарушения при попълването и превеждането й, които биха били в основата на извод
по чл.35 т.1 предл. 2 от ЗПИИРКОРНФС.
2. Фактическите
обстоятелства по нарушението, допуснато от С.М. са отразени в удостоверението в
необходимата и достатъчна степен.
Видно
от самата бланка на удостоверението, в секция „g“,
т. 2 – следва да се съдържа тяхно „Обобщено представяне“. Такова обобщение е
отразено – час, дата и място, неизползване на предпазен колан.
Неоснователно
е оплакването, че решението не било индивидуализирано. Както вече бе посочено
по-горе, подлежащият на изпълнение акт е описан в секция Г на Удостоверението и
е индивидуализиран вкл. и с референтен номер. Допуснатата от ВОС в тази насока
неточност следва да бъде коригирана от въззивната инстанция чрез изменение на
проверявания акт.
Защитникът
твърди, че липсват доказателства за уведомяване на лицето за проведената
писмена процедура. Видно от отбелязванията по приложеното по делото
удостоверение, издаващата държава е потвърдила, че се касае за акт на несъдебен
орган, като на лицето е била предоставена възможността да отнесе въпроса и до
съд по наказателни дела; посочено е, че производството е било писмено и лицето
е било уведомено съгласно законодателството на Нидерландия лично или чрез
пълномощник за правото си да обжалва и сроковете за това. Не е бил проведен
съдебен процес, и дали лицето се е явило или не – със съответните гаранции за
правото му на защита, се явяват неотносими хипотези. Удостоверението не съдържа
претендираните от защитата отразявания, тъй като те са неприложими към
конкретния случай (чл. 35 т. 10 и т. 11 от ЗПИИРКОРНФС).
Действително
сред документите, изпратени от Кралство Нидерландия, не са приложени
доказателствата за връчване на акта на наказаното лице. Процедурата за това е в
суверенните правомощия на издаващата държава – в чл. 35 т. 9 от ЗПИИРКОРНФС –
„…в съответствие със законодателството на издаваща държава…“, като Рамково решение
2005/214/ПВР не предоставя възможност за проверка на този процес от
изпълняващата държава.
В
основата на сътрудничеството при прилагане на този инструмент е взаимното
доверие между държавите членки на ЕС. Затова, когато компетентен орган в една
държава членка препрати влязла в сила присъда или съдебно решение на
компетентен орган в друга държава членка, последният е задължен да изпълни
чуждото решение като постановено от национална юрисдикция. „…принципът на
взаимно признаване се основава на взаимното доверие, изградено чрез споделените
ценности на държавите членки, свързани със зачитането на човешкото достойнство,
свободата, демокрацията, равенството, правовата държава и правата на човека,
така че всеки орган да е уверен, че другите органи прилагат еквивалентни
стандарти за защита на правата в своите наказателноправни системи…“ –
„Заключения на Съвета относно взаимно признаване по наказателноправни въпроси
„Насърчаване на взаимното признаване чрез подобряване на взаимното доверие“
(2018/C 449/02)“.
С
оглед на изложеното, твърдението на издаващата държава, че лицето е било
уведомено за проведеното според законодателството й писмено производство, не
подлежи на допълнително доказване в производството по признаване и изпълнение
на разпореждането за наложената финансова санкция. Отразяването на това
обстоятелство в удостоверението е достатъчно за провеждане на процедурата от
изпълняващата държава. Следва да се има предвид, че дори и лицето да не е било
уведомено, то основанието за отказ има факултативен характер и съдът може да
постанови признаване на налагащото санкцията решение.
В обобщение,
след като наказаното лице не е упражнило процесуални си права по оспорване на
акта, решението за налагане
на финансова санкция е влязло в сила.
Това е произвело неговия стабилитет, който като осъществен юридически факт,
посочен в хипотезата на императивната разпоредба на чл.30, ал.2, т.1, вр. чл. 3, ал.1, т.1 от ЗПИИРКОРНФС
задължава българските съдилища да признаят решението за налагане на финансова
санкция и да допуснат неговото изпълнение без да изследват извършено ли е нарушение и/или причините, поради което решението не е било обжалвано.
Съгласно чл. 34, ал.2 от ЗПИИРКОРНФС решението за налагане на финансови санкции
и основанията за неговото издаване подлежат на отмяна само от съд на издаващата
държава в съответствие с националното законодателство на Кралство Холандия.
Мотивиран от горното и като намира крайния извод на първоинстанционния съд за правилен, съставът на ВАпС
намира, че обжалваното решение следва да бъде изменено единствено по отношение на органа, издал
подлежащия на признаване акт на несъдебен холандски орган, поради което и
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ Решение № 109/20.05.2019 г., постановено по ЧНД № 558/2019 год. Окръжен съд-Варна, като признава и допуска изпълнение на Решение |Beshikking|,
издадено от Centraal Justitieel Incassobureau на
22.10.2018 г. и влязло в сила на 03.12.2018 г. с реф.№ 1062 5422 2062 6399.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.