№ ...................../
................ 2020 г. гр.
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА,
Втори касационен състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети юни две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЙОВА ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ
: ГЕРГАНА С.А
ДИМИТЪР МИХОВ
при секретаря Наталия Зирковска и с
участието на прокурора Силвиян Иванов, като разгледа докладваното от съдията
Йова Проданова касационно административно дело № 641 по описа
за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс вр. чл.285, ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража.
Образувано е по касационна жалба на А.П.С. /Велков/, ЕГН **********,
чрез адв. А.Х., против Решение № 2540 от 23.12.2019
година по адм.д. №2649/2019 година
на Административен съд – Варна, ХХІІ състав.
В жалбата се твърди наличието на
касационните основания по чл.209, ал.3 от АПК – нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Оспорени са
изводите на съда за недоказаност на твърдяното нарушение на чл.3 от ЗИНС. Изложени
са твърдения за недобросъвестни действия на ответната страна с факта, че не са
представени своевременно по делото всички молби за работа, които е подавал
ищецът; съображения за субективизъм в показанията на разпитания като свидетел
социален работник С.Т., неправилна преценка на доказателства, свързани с
наложените на ищеца дисциплинарни наказания и последиците от тях, както и на
доказателствата – молбите, с които е заявявал желанието си за допускане до
работа, без посочване на изискване за неговото заплащане . Искането е решението
да бъде отменено като бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения
иск, с присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции.
Ответната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ чрез процесуален
представител оспорва жалбата в писмен отговор.
Представителят на
Варненска окръжна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата по съображения за недоказаност на
твърденията за допуснати нарушения на чл.3 от ЗИНС.
Касационният състав, преценявайки обжалваното решение с оглед заявените касационни
основания и служебно, съобразно разпоредбата на ал.2 на чл.218 АПК, за да се
произнесе, взе предвид:
С решението от 23.12.2019
година Административен съд Варна отхвърля предявения от А.П.С. иск с правно
основание чл.1 от ЗОДОВ, чл.3 от ЗИНЗС и чл.284 от ЗИНЗС, за присъждане на
сумата от 50 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от
27.08.2018 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени и неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни
действия и бездействия, упражнявани от служители на ответника, за периода от
27.08.2018 година до 01.10.2019 година.
При подробно и задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства първоинстанционният съд приема за
неоснователни твърденията на ищеца, че спирането му от работа със Заповед №
Д-158/27.09.2018 г. на Началника на Затвора – Варна и последвалият отказ на
Началника на Затвора – Варна да му осигури исканата от него работа,
представляват незаконосъобразни действия и бездействия по смисъла на чл.1, ал.1
от ЗОДОВ. Изводите на съда са основани на последователно установените факти на назначаването
на А.С. на работа като „бръснар“ на основание молбата му от 18.03.2018 година
за времето от 30.03.2018 година до 27.08.2018 година, когато със Заповед №
Д-158/27.08.2018 г. на Началника на Затвора – Варна е наредено да бъде спрян от
работа и извършените от него дисциплинарни нарушения, част от които на
работното място и в нарушение на работния процес, преценени наред с конкретните
обстоятелства и предпоставки по смисъла на чл.172 ЗИНЗС вр. чл.163, ал.2 от
ППЗИНЗС за удовлетворяване на правото на труд на лишените от свобода от администрацията
на затвора. Съдът излага съображенията си, че правото на труд на лишените от
свобода не е абсолютно и на него не съответства безусловно задължение на
затворническата администрация за осигуряване на работа. Критериите, които
законът изисква да бъдат съобразени според съда са от обективен и субективен
характер. Обективни са съществуващите възможности за работа, вкл. вида и
тежестта на трудовата дейност, откритите работни места и условията на труд.
Субективни са останалите критерии по чл.172, ал.2 от ЗИНЗС, както и преценката
на администрацията чрез комисията по чл.35 от ППЗИНЗС.
Решението се позовава на нормата на чл.164,
ал.7 от ППЗИНЗС, която предвижда приоритетното разглеждане заявленията за
работа на лишени от свобода, които спазват реда и дисциплината и са с доказани
трудови качества, и на ал.3 на същия текст, според която включването на
лишените от свобода в трудова дейност се извършва след оценката на риска като задължителен
критерий за преценка и формиране на решение на комисията по чл.35 от ППЗИНЗС,
която разпределя лишените от свобода по работни обекти.
Съдът преценява, че освобождаването на жалбоподателя
от заеманата длъжност, извършено със Заповед № Д-158/27.08.2018 г. на Началника
на Затвора – Варна е резултат на извършените от него на 25.08.2018 г. две
дисциплинарни нарушения, изразяващи се в държане на неразрешени вещи, едното от
които е извършено на работното място – „бръснарница“ при Затвора – Варна, в
която той работи сам и е материално отговорно лице за цялата наличност в нея,
за които са издадени и влезли в сила заповедите за дисциплинарни наказания от
03.10.2018 г. и от 06.11.2018 г. на Началника на Затвора – Варна. В подкрепа на
извода си намира и показанията на свидетеля Св. Т., според които наличието на
наложено на лишения от свобода дисциплинарно наказание за дисциплинарно
нарушение, извършено на работното място или в нарушение на работния процес,
може да послужи като основание да не бъде назначен на работа. За извършено на
11.10.2018 г. идентично дисциплинарно нарушение /държане на непозволени вещи/ дисциплинарно
наказание „Извънредно дежурство по поддържането на чистотата и хигиената за
срок от 7 дни“ е наложено на жалбоподателя и със Заповед от 28.11.2018 г. на
Началника на Затвора – Варна. Посочените доказателства обуславят извода на съда
за законосъобразност на фактическото действие по спиране от работа на ищеца,
след издадената Заповед № Д-158/27.08.2018 г. на Началника на Затвора – Варна. Влезлите
в сила заповеди за налагане на дисциплинарни наказания установяват системно
неправомерно поведение на жалбоподателя, нарушаващо установената дисциплина,
което по аргумент от чл.164,
ал.7 от ППЗИНЗС,
е основание за спиране /изключване/ от трудова дейност.
Извършените дисциплинарни нарушения според
първоинстанционния съд обосновават изводи за повишен риск от рецидив
/закононарушения/ като задължителен критерий при преценката на комисията по чл.35
от ППЗИНЗС
за включването на лишените от свобода в трудова дейност по чл.164, ал.3 от
ППЗИНС. Докладна записка рег. № 7531/11.11.2019 г. от I-ва кат. ИСДВР С.Т. –
сектор СДВР до Началника на Затвора – Варна за оценката на риск на л. св. С. е
на високо ниво. Извършените от него нарушения на дисциплината представляват негативен
показател в оценката на риска и при подреждането, респ. уважаването на
заявленията за работа, от значение при преценката на субективни признаци,
изброени в чл.172, ал.2 от ЗИНЗС.
При изложените съображения в решението е
направен извод за липса на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.
Съдът намира за недоказано и твърдението
на жалбоподателя, че е поставен в неравностойно положение спрямо другите лишени
от свобода, и по-конкретно спрямо лишените от свобода А. А., Г. Й. С., В. А. М.,
В. С. З., С.С. П. и Т.С.К., които са назначени на работа, докато изтърпяват
дисциплинарни наказания, като съпоставя установените факти на реализирано право
на труд от тези лица и тежестта на извършените нарушения и наложените им съответно
дисциплинарни наказания. Съдът приема, че представените заповеди във връзка с
назначаването и освобождаването от работа, налагането на дисциплинарни
наказания и награди на посочените лишени от свобода установяват, че по
отношение на наложените на преобладаващата част от тях дисциплинарни наказания
или е изтекъл едногодишен срок от налагане на наказанието, т.е. се считат за
ненаказани, или извършените от тях дисциплинарни нарушения представляват
инцидентни прояви, несвързани с трудовата дисциплина на работното място. Наложеното
на л. св. Т.К.дисциплинарно наказание със Заповед № Л-2137/30.11.2018 г. на
Началника на Затвора – Стара Загора „Извънредно дежурство по поддържането на
чистотата и хигиената за срок до 7 дни“ е първо по ред, като наред с това на
02.09.2019 г., той е награден с „Писмена похвала“, т.е. показва положителни
корекционни резултати, за разлика от жалбоподателя. В преобладаващата си част наложените
на лишените от свобода дисциплинарни наказания са по-леки по вид и размер от
тези, наложени на жалбоподателя.
В решението е обсъдена претенцията, че не жалбоподателят,
а лишеният от свобода Т.К.е назначен на длъжност „коридорен отговорник“, като е
прието, че събраните като доказателства молби от С. за назначаване на работа не
установяват изявено от него желание за заемането на тази позиция. Във връзка с
това обстоятелство съдът кредитира показанията на свид. Т., според които С. не
е подавал молба за назначаването му като коридорен отговорник, докато лишеният
от свобода Т.К., който заема тази длъжност, е подал молба за тази позиция. Съдът преценява, че посоченият факт
съответства на останалите сведения, които дава като свидетел Св.Т., според
които ищецът винаги е настоявал в молбите си да бъде назначен на платена
работа, каквото длъжността „коридорен отговорник“ не е. Фактът, че А. С. не е
изявявал желание за извършване на доброволен труд се установява според съда от
подадените от него молби до Началника на Затвора – Варна, в които са посочени
конкретни длъжности и работни места, които иска да заеме – работа в дърводелски
цех; отговорник склад във „вещеви склад“; „бръснар“ в ОЗ – Варна; в
дърводелната на затвора или във вещевия склад на затвора като отговорник и
т.н., за които се предвижда заплащане на положения труд. Съдът обсъжда и намира
за ограничени възможностите на Затвора – Варна за предоставяне на лишените от
свобода полагането на платен труд, доколкото зависят от възникналата
производствена необходимост, при което със собственото си поведение /подаване
на молби за заемането на определени длъжности, свързани с платен труд/ ищецът
ограничава допълнително възможностите си да започне работа и съответно да се
ползва от привилегиите, които носи съответното работно място, свързани с
възможността за ресоциализация и изграждането на умения и способности за
законосъобразен начин на живот в обществото, както и изграждането на трудови
навици и развитие на професионалните му умения. Извършената от администрацията
на Затвора – Варна преценка на съществуващите възможности за работа и
индивидуалните особености и желания на ищеца, е приета за правилна с оглед
критериите по чл.172, ал.2 от ЗИНЗС, като е направен извод, че соченото в
исковата молба бездействие на служители на ответника във връзка с осигуряването
на С. на исканата от него работа е законосъобразно.
При изложените съображения в решението е
направен извод, че ищецът не е бил подлаган на жестоко, нечовешко или
унизително отношение, с което да са нарушени човешките му права според чл.3
от ЕКЗПЧОС
и чл.3
от ЗИНЗС; не са налице
твърдените имуществени и неимуществени вреди, причинени от незаконни актове,
действия или бездействия на затворническата администрация. Не са доказани
обстоятелствата по чл.3 във връзка с чл.284
от ЗИНЗС,
въз основа на които да се приеме, че са налице незаконосъобразни действия или бездействия
на затворническата администрация по отношение на ищеца, които са уронили
човешкото му достойнство или са породили страх и незащитеност, като пряка
последица. Не може да се приложи презумпцията за вреди по чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС,
доколкото липсва незаконосъобразна дейност на администрацията.
Касационният състав намира оспореното
решение постановено при точно приложение на закона.
В жалбата се твърди наличието на
касационните основания – нарушение на материалния закон, съществено нарушение
на процесуалните правила и необоснованост.
Първото оплакване в жалбата е за
несъобразяване на доказателствата, че след издаването на Заповед №Д-158 от
27.08.2018 година от Началника на Затвора – Варна за спирането от работа на А.С.,
не е уважена нито една негова молба за започване на каквато и да е работа. След
изтърпяване на дисциплинарното наказание, наложено със Заповед № 1186 от
28.11.2018 година на 12.12.2018 година, на С. не са налагани дисциплинарни
наказания, но молбите му за работа, подадени след тази дата - от 13.08.2019 г., от 05.08.2019 година и от
30.04.2019 година не са уважени, без да бъде изяснена конкретната причина от
първоинстанционния съд. Във връзка с оплакването е предявено и възражение за
недобросъвестно упражняване на процесуални права от ответната страна с
представянето на посочените молби допълнително, след изрично направено от
жалбоподателя доказателствено искане.
Изясняването на всички относими към спора
обстоятелства, проявили се като обективни, положителни факти, е резултат на
доказване, което в условията на проведеното първоинстанционно производство, е в
тежест на ищеца, който ги твърди и черпи от тях изгодни правни последици. При
разглеждането на делото административният съд е събрал всички заявени от
страните доказателства за имащите правно значение факти. Искането на ищеца,
направено чрез процесуалния му представител в първото по делото заседание, за
представяне на молбите за работа, е своевременно удовлетворено от ответната
страна в следващото съдебно заседание, проведено на 03.12.2019 година, поради
което твърдението за недобросъвестно поведение е несъстоятелно. Поведението на
ответната страна с оглед времето на изпълнение на указания на съда за
представяне на доказателства би имало значение при преценка за спазване на
процесуална дисциплина и евентуално възлагане на допълнителни разноски като
санкция, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице.
Изводите на административния съд за
недоказано нарушение на чл.3 от ЗИНЗС са основани на подробно изследване и
анализ на всички събрани по делото доказателства, включително показанията на
свидетеля С.Т., които са съпоставени с
останалите доказателства по делото. Обосновани са изводите на съда, че в преобладаващата
си част наложените на лишените от свобода А. А., Г. Й. С., В. А. М., В. С. З., С.С.
П. и Т.С.К. дисциплинарни наказания са по-леки по вид и размер от тези,
наложени на жалбоподателя, или е изтекъл едногодишен срок от налагане на
наказанието, т.е. се считат за ненаказани, или извършените от тях дисциплинарни
нарушения представляват инцидентни прояви, несвързани с трудовата дисциплина на
работното място. Съдът е обсъдил възражението, че ищецът не е заявявал желание
само за платена работа като обосновано е приел, че подадените от него молби са
имали за предмет работа, която е платена, и няма изрично направено от него
изявление за готовност за доброволен труд.
Подробни съображения е изложил
административният съд при обосноваване съобразяването от страна на
затворническата администрация със законовите изисквания при преценката за
наличие на основания за уважаване на молбите на лишените от свобода за
включването им в трудова дейност. Обсъдени са законовите критерии, предвидени в
нормите на чл.172 ЗИНЗС и чл.163, ал.2 , чл.164, ал.1 от ППЗИНЗС при преценката
за включване на лишените от свобода в трудова дейност и задълженията на затворническата
администрация при реализирането на правото на труд.
Настоящият съдебен състав изцяло приема
съображенията и изводите в оспореното решение, които намира за съобразени с
приложимия закон и към които препраща на основание чл.221, ал.2 от АПК.
Предвидената от чл.284, ал.1 от ЗИНЗС
отговорност на държавата за вредите, причинени на лишените от свобода от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 от същия закон предполага кумулативно наличие на: 1/ нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, изразяващо се в незаконосъобразни административен акт, фактическо
действие или бездействие; 2/ настъпили вреди за ищеца и 3/ пряка и
непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението.
Касационната инстанция споделя становището
на административния съд за недоказаност при конкретния спор наличието на критериите,
установени в практиката на Европейския съд за правата на човека по чл.3 от
ЕКПЧ, приложими и при преценката за наличие на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.
Съобразено със закона е тълкуването от
първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.77, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС и чл.172 ЗИНЗС във връзка с разпоредбите на
чл.163, ал.2 и чл.164, ал.1 от ППЗИНЗС, уреждащи правото на труд на лишените от
свобода и съответстващото задължение на специализираните органи по изпълнение
на наказанията за неговото удовлетворяване. Включването в трудова дейност на
лишените от свобода е резултат на преценка на множество критерии, установени в
ППЗИНЗС, включително посочените в решението наличие на свободно работно място, съобразяване
с изискванията за сигурността и предпочитанията на лишения от свобода.
При служебната проверка на решението по
отношение на неговата валидност, допустимост и съответствие с материалния
закон, касационният състав не намира основания за отмяната му.
Изложените съображения налагат извод за
неоснователност на касационната жалба, поради което оспореното решение следва да бъде оставено в сила и съдът, на
основание чл.221, ал.2, предл.
първо от
Административнопроцесуалния кодекс
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 2540 от 23.12.2019 година по адм.д. №2649/2019 година
на Административен съд – Варна, ХХІІ състав.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: