Р
Е Ш Е Н И Е № 293
гр. Хасково,24.07.2019 г.
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
- ви въззивен граждански състав, в
публично съдебно заседание на трети юли две
хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
2.
ТОДОР ХАДЖИЕВ
при участието на секретаря Р.Р.,
като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ в. гр. д. № 381 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 54
от 07.03.2019г., постановено по гр. д. № 586 по описа за 2018г. на РС –
Свиленград са отхвърлени предявените от „Агенция за контрол на просрочените
задължения“ ООД, гр. София против Ж.Т.Ш. обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр.
чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в общ размер на 1 100,00
лева, от които – 580,63 лева главница по договор за кредит № 378028 от
05.05.2016г. във вр. с договор за гаранция от 05.05.2016г., 117,98 лева
договорна лихва за периода 04.06.2016г. – 30.04.2017г. и 401,39 лева такса
гаранция по кредитна сделка, ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението в съда (29.05.2018г.) до окончателното плащане на
вземанията. Претендираните суми били дължими на основание договор за кредит № ****
от 05.05.2016г., сключен между „Фератум България“ ЕООД, като заемодател, и
въззиваемия, като заемател, и договор за гаранция № *** от 05.05.2016г.,
сключен между „Фератум Банк“ ЕООД и
въззиваемия. Впоследствие вземанията по посочените договори били цедирани от
„Фератум Банк“ ЕООД (суброгирал се в правата на „Фератум България“ ЕООД) на
„Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД с договор за
покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити от
01.12.2017г. и Приложение Г от 01.12.2017г. За посочените от ищеца суми била издадена
заповед № 167 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
30.05.2018г. по ч. гр. д. № 375 по описа за 2018г. на Районен съд – Свиленград.
С
Определение № 533/11.09.2018 г., постановено по гр. д. № 586/2018 г. по описа
на РС – Свиленград на основание чл. 232 от ГПК е прекратено производството по
гр. д. № 586/2018г. на РС – Свиленград по отношение на предявения иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 40,00
лева за такси по договор за кредит № *** от 05.05.2016г. и по отношения на
предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 28,90 лева за мораторна лихва за периода от 01.05.2017г. до
17.05.2018г. по договор за кредит № *** от 05.05.2016г. и е обезсилена заповед № 167 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК от 30.05.2018г. по ч. гр. д. № 375 по описа за 2018г. на Районен
съд – Свиленград в частта за сумата от 40,00 лева за
такси по договор за кредит № *** от 05.05.2016г. и за сумата от 28,90 лева за
мораторна лихва за периода от 01.05.2017г. до 17.05.2018г. по договор за кредит
№ *** от 05.05.2016г.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ООД, с твърдение, че постановеното решение е
неправилно. Изложени са доводи в няколко насоки. На първо място въззивникът
посочва, че в първоинстанционното производство е установено наличието на
валидно облигационно правоотношение между страните по договора за заем, липса
на изпълнение от страна на Ж.Ш. и уведомление за извършена цесия по смисъла на
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. На следващо място се навеждат доводи за неправилност на
становището, че особеният представител на ответника е ненадлежно уведомен за
извършената цесия. Не на последно място жалбоподателят не споделя извода на
първоинстанционния съд, че липсва валидно сключен договор за заем, тъй като
намира, че електронният документ не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия
и подписан. Счита, че договорът е сключен при спазване на разпоредбите на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за
задълженията и договорите. С оглед наведените в жалбата доводи се иска отмяна
на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да се уважат предявените
от ищеца искове, като се претендират и направените в заповедното и исковото
производство разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
подаден отговор на въззивна жалба от ответника.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Настоящият
съдебен състав намира, че по делото са събрани всички относими и необходими за
изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд фактическа
обстановка е правилно установена и не се оспорва от страните, поради което на
основание чл. 272 от ГПК изцяло се споделя. С оглед наведените в депозираната
въззивна жалба доводи е необходимо да се обсъди следното:
За основателността
на предявените искове е необходимо при условията на пълно и главно доказване
ищецът да докаже следните материални предпоставки (юридически факти): 1.)
валидно сключен договор за кредит № *** от 05.05.2016г., сключен между „Фератум
България“ ЕООД и Ж.Ш.; 2) договор за гаранция № *** от 05.05.2016г., сключен
между „Фератум Банк“ ЕООД и Ж.Ш.; 3)
размер на претендираните суми и настъпване на тяхната изискуемост; 4) валидно
сключен договор за цесия между „Фератум
Банк“ ЕООД и „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД и 5)
уведомяване на длъжника, Ж.Ш., за извършената цесия от цедента.
Основният спор
по делото е съсредоточен върху въпроса дали е налице валидно сключен договор за
потребителски кредит при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и
Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/.
Договорът, въз
основа на който ищеца, базира вземанията си, е договор за кредит № *** от
05.05.2016г., сключен между „Фератум България“ ЕООД и Ж.Ш.. Същият има
характера на договор за потребителски кредит, доколкото страните по него са
физическо лице, действащо извън рамките на своята професионална или търговска
дейност, потребител, и юридическо лице, което предоставя или обещава да
предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска
дейност, кредитор. Регламентацията на този вид договори се намира в чл. 9 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК
урежда формата на посочения договор – писмена форма, на хартиен или друг траен
носител; по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
предоставят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието
"траен носител" се съдържа в § 1,
т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/.
Договорът за потребителски кредит може
да бъде сключен от разстояние, каквато е процесната хипотеза. В тези случаи
съгласно чл. 5, ал. 9 и ал. 10 от ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя
стандартния европейски формуляр, съгласно приложение № 2 от ЗПК, като при
използване на телефон като средство за комуникация или на друго средство за
гласова комуникация от разстояние кредиторът предоставя информацията, посочена
в чл. 9, ал. 2 от ЗПФУР и чл. 5, ал. 10 от ЗПК.
Регламентацията
на този вид договори се съдържа в чл. 6 от ЗПФУР предвиждащ, че договорът за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Същевременно чл. 18 от
ЗПФУР съдържа юридическите факти, чието настъпването доставчикът на финансови
услуги е длъжен да докаже, а именно – изпълнение на задължението за
предоставяне на информация на потребителя, спазване на сроковете по чл. 12, ал.
1 и ал. 2 от ЗПФУР и получаването на съгласието на потребителя за сключване на
договора и ако е необходимо за неговото изпълнение през периода, през който,
потребителят има право да се откаже от сключения договор. Нормата на ал. 2 от
чл. 18 от ЗПФУР регламентира по какъв начин следва доставчикът да проведе
доказване на изпълнението на посочените задължения, както и предоставянето на
преддоговорната информацията, предвидена в чл. 8 от ЗПФУР. За всички изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления – Законът за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (загл. изм. – ДВ бр. 85 от 2017г.).
Електронното изявление е предоставено в
цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна
информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг
носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ –
чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 (в редакция от ДВ, бр. 34 от 2001г.) от ЗЕДЕУУ (загл.
изм. – ДВ бр. 85 от 2017г.) . Разпоредбата на чл. 13, ал. 1 (в редакция от ДВ,
бр. 100 от 2010г.) от ЗЕДЕУУ (загл. изм. – ДВ бр. 85 от
2017г.) регламентира кога електронният документ се счита за подписан – за електронен
подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. Подписан документ
е само този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис, като законодателят е допуснал хипотеза, в която при съгласие на
страните може да се придаде на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен. Подписаният електронен документ притежава доказателствената сила,
предвидена в чл. 180 от ГПК.
Неправилно при разглеждане на въпросите
за електронния документ първоинстанционния съд е приложил разпоредбите от
ЗЕДЕУУ в редакцията им към момента на постановяване на решението, тъй като при
разглеждането на въпроса за валидното сключване на процесния договор следва да
се вземат приложимите материалноправни разпоредби към онзи момент.
С оглед
изложената правна регламентация съдът намира, че за сключването на договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е необходимо потребителят да изрази ясно и
категорично съгласието си, т.е. да приеме направената оферта за сключване на
такъв вид договор. Без изрично заявено съгласие на потребителя не може да се
приеме, че е възникнало договорно правоотношение.
Във въззивната
жалба е описан начинът, по който въззивникът счита, че е сключен процесният
договор за потребителски кредит, а именно – Ж.Ш. е кандидатствала за
предоставяне на заем чрез попълване на електронна форма за регистрация,
съдържаща лични данни и съществените условия на договора (размер, период на
погасяване), приела е Общите условия за сключване на такъв вид договор, от своя
страна кредиторът „Фератум България“ ЕООД е изпратил предложение за сключване
на договор чрез изпращане на SMS, като офертата е била валидна за срок от 48
часа, в определения срок Ж.Ш. приела офертата като изпратила от мобилен телефон
с номер *** текстово съобщение с текст „Fer Priemam”.
Изложените от
въззивника факти не се доказват от представените по делото доказателства, макар
с определение № 652 от 25.10.2018г. на РС – Свиленград изрично да му е указано
на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, че следва да установи сключването на
договор за потребителски кредит. Не се представят никакви доказателства относно
приемането на Общите условия, изпращането на оферта до въззиваемата и
приемането на офертата от същата нито в електронен вид, нито на хартиен носител.
По делото единствено е представена офертата за сключване на договора, но не и
получаването й от Ж.Ш.. Същевременно представената оферта не носи подпис нито
на кредитодател, нито на кредитополучателя, а с оглед неприсъствения начин на
възникване на правоотношението офертата не би могла да възпроизвежда
електронното изявление на потребителя.
Съгласно чл.
154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава
своите искания или възражения. Недоказаният факт се приема за несъществуващ от
съда, в което се изразява тежестта на доказването. Следователно главните
претенциите на въззивника по договор за кредит и по договор за гаранция се
явяват неоснователни. С оглед акцесорния характер на вземането за обезщетение
за забава съдът намира, че също следва да се отхвърли като неоснователно, т.е.
първоинстанционното решение е правилно.
Останалите
възражения на въззивника за неправилност на обжалвания съдебен акт настоящият
съдебен състав също намира за неоснователни. Първата група от тях касаят
въпросите за уведомяването от цедента на длъжника за извършената цесия.
Първоинстанционният съд правилно и в унисон с константната практика на ВКС е
приел, че уведомяването за извършването на цесията на основание чл. 99, ал. 4
от ЗЗД може да бъде извършено с получаването от длъжника на преписа на исковата
молба с доказателства към нея. Доводите, изложени в жалбата, изцяло
кореспондират с мотивната част на първоинстанционното решения. Няма
противоречие между твърдението на въззивника досежно уведомяването по чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД и приетото от първоинстанционния съд, поради което съдът намира,
че не е необходимо по-подробно разглеждане на тези възражения.
Твърденията на
въззивника за надлежно връчване на уведомлението за цесия на особен
представител също не следва да бъдат разглеждани подробно от настоящата съдебна
инстанция, доколкото в първоинстанционното производство не е назначаван особен
представител, всички съобщения и призовки за получавани лично от ответника.
С оглед
обстоятелството, че крайният правен извод, до който достигна въззивният състав,
съответства на този на първоинстанционния съд, постановеното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна
жалба следва да бъде оставена без уважение.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 54 от 07.03.2019 г., постановено по гр. д. № 586 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Свиленград.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.