Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.06.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Е.Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16508 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.07.2018 год.,
постановено по гр.дело №84197/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, са отхвърлени
като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“
ООД срещу В.Б.Т. искове с правно основание чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 358.55 лв. – главница по договор за паричен заем №5215192 от
29.02.2015 год., сключен с „В.К.“ ООД, сумата от 23.95 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода от 15.01.2016 год. до 12.04.2016 год., сумата
от 12.50 лв. – такса за събиране на просрочени вземания, сумата от 100 лв. –
такса за дейност на служител, сумата от 215.60 лв. – неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение и сумата от 34.58 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.01.2016 год.
до 31.07.2017 год., които вземания са били прехвърлени на ищеца с рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 год. и
Приложение № 1 от 05.08.2016 год., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №52279/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 156 с-в, като ищецът бил осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 705 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че по делото не е доказано наличието на валиден договор за
цесия, с който са прехвърлени процесните вземания, респ., че в Приложение № 1
към договора било посочено, че е прехвърлено вземане в общ размер на
1 103.34 лв., от което 600 лв. – главница, което не съответствало на
претендираните вземания в общ размер на 745.18 лв. Сумата от 1 103.34 лв.
представлявала общият размер на сумите по кредита преди всякакви плащания от
страна на длъжника, сумата от 600 лв. – главницата към момента на отпускане на
кредита, а задължението, което било прехвърлено било в размер на 710.60 лв.
Неправилен бил и изводът на СРС, че исковете били недоказани, тъй като претенциите
не били заявени като частични. Всяко вземане се индивидуализирало с длъжник,
кредитор, размер и основание. „В.К.“ ООД и ищецът били постигнали съгласие
продавачът да прехвърли на купувача портфолио от вземания. В Приложение № 1 от
05.08.2016 год. било посочено във връзка с кой договор за цесия е съставено,
като в него било индивидуализирано процесното вземане, имената на длъжника,
дата на договора, отпусната главница, общо дължимата сума по кредита, остатъка
от главницата, остатъка от лихва и др. Приложението било подписано от страните
по договора за цесия, т.е. доказана била неговата автентичност и наличието на
валидно правоотношение. Доколкото било установено, че процесните вземания са
предмет на договора за цесия и длъжникът бил уведомен за прехвърлянето, то
ищецът се легитимирал като кредитор. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по жалбата В.Б.Т. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че представяйки Приложение № 1 към договора за цесия ищецът лишавал
съда от възможността да прецени писменото доказателство в неговата цялост,
включително и с оглед останалите доказателства по делото. Липсвала и
индивидуализация на вземанията по договора за цесията – по вид и размер, респ.
не било налице съвпадение с претендираните такива. Следователно правилно СРС
бил отрекъл материалната доказателствена сила на Приложение №1 от 05.08.2016
год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
С
определение на СРС от 10.10.2018 год., постановено по горепосоченото дело по
реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ответника за допълване
на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ответника В.Б.Т., който
сочи, че бил направил разноски в заповедното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 388 лв., като своевременно поискал присъждането им.
Според Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год.,
ОСГТК, съдът следвало да се произнесе, съобразно изхода от спора по предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, по направеното искане за присъждане на
разноски в заповедното производство. Неправилно СРС бил приел, че в заповедното
производство се дължат разноски на длъжника, но само в хипотезата на чл. 6 ал.
1, т. 1 и 2 от Наредбата № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения – за съвет и консултация и то при положение, че било направено
подборно и обосновано възражение с доводи, които можело да бъдат разгледани в
акта по същество; в случая възражението било бланкетно и адвокатското
възнаграждение трябвало да остане в тежест на ответника. Нормата на чл. 7, ал.
7 от посочената наредба не правела разлика в процесуалното качество на
страните. Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че в заповедното
производство не бил положен действителен труд и липсвало активно процесуално
поведение, за което да се дължи адвокатско възнаграждение. Следвало да се вземе
предвид решение от 23.11.2017 год. на СЕС по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016.
Неправилно СРС бил приел, че не била налице необходимост страната да ползва
адвокатска защита в производството по чл. 414 ГПК, тъй като същото било
формално и бланкетно.
Ответникът
по жалбата „А.з.с.н.в.“ ЕАД счита, че определението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение на въззивната жалба:
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно като краен резултат. Във
връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се посочи следното:
Доказано е
по делото, че на 29.09.2015 год. между „В.К.“ ООД, от една страна, като
кредитор и ответника В.Б.Т., от друга страна, като кредитополучател, е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на
паричен заем „Viva
Express“
№5215192 – договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на
сключването на договора/. По силата на сключения договор горепосоченото
дружество се е задължило да предостави на ответника сумата от 600 лв., а
последният се е задължил да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва
в размер на 72.14 лв., на 14 месечни вноски – с падежи, посочени в чл. 3, ал.
1, т. 4, всяка от които в размер на 48.01 лв. /или общо плащания в размер на 672.14.04
лв./, при уговорен годишен процент на разходите от 49.39 %. Страните постигнали
съгласие, че заемодателят има право да прехвърли по всяко време правата си по
договора – виж чл. 26, ал. 1 ЗПК.
Първият
спорен по делото
въпрос е свързан
с това дали ищцовото
дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по договора за предоставяне на паричен
заем.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в
нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е промяната
в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне
не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне
на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който
кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер,
като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат
вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и
процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва
изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането
в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора.
Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията
засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице –
длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника
за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление,
с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде
извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това
уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна
на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията
му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал.
1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право
и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и
Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК,
Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и
Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и
съставляващи задължителна съдебна практика/.
Установено е, че между „В.К.“ ООД и ищцовото дружество е бил сключен на 22.01.2013 год. рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/. Видно е от клаузата на чл. 2.1, че по отношение на индивидуализацията
на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение №
1, съставляващо негова неразделна част, а по отношение на следващи нови
вземания страните са постигнали съгласие, че същите ще се индивидуализират в
ново Приложение № 1 със съответна нова дата /което с подписването му става
неразделна част от договора/, което има значението на допълнително споразумение
към договора. Минималното съдържание на Приложение № 1 е установено в клаузата
на чл. 2.2 от договора за цесия.
По делото е представен препис от
Приложение №1 от 05.08.2016 год., заверен от ищеца, в което са направени
заличавания по начин, че в същото да фигурират единствено вземания, описани на
ред 113 по следния начин: кредит – 5215192, ЕГН и име на длъжника – В.Б.Т.,
дата на договора – 29.09.2015 год., отпусната главница – 600 лв., общо дължимо
по кредита – 1 103.34 лв. и остатък на дължима сума към датата на продажба
/05.08.2016 год./ – 710.60 лв.
Когато по делото се прилага
документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, т.е.
преписът следва да възпроизвежда пълното съдържание на документа – виж чл. 183 ГПК. Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на кредитор, на
договор за цесия и Приложение № 1 от 05.08.2016 год. с характер на допълнително
споразумение към договора, но е представил препис-извлечение /извадка/ от това
Приложение №1, което е двустранно подписано – в него се съдържа избрана от него
част от волеизявленията на страните по горепосочения рамков договор, а останалата
част е видимо заличена при изготвянето му.
Писмените доказателства следва да се
преценяват съобразно с изискванията за доказателственото им значение,
установени в чл. 178 – 180 ГПК. Ако в
един писмен документ са направени различни поправки: зачерквания, прибавяне на
текст, поправяне на текст, заличаване на текст и пр., без изрична уговорка от
издателите, че това е извършено по общо съгласие, възниква несигурност относно
действителната им воля. Кога те са подписали документа – след нанасянето на поправките
или преди това, респективно дали са съгласни с тях или не, е фактически въпрос
за автентичността на документа, обуславящ неговата доказателствена сила, който
следва да бъде решен от съда. Неговото вътрешно убеждение се формира въз основа
на всички доказателства по делото, включително и свидетелски показания – чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК.
В разглеждания случай ответникът не
е оспорил съществуването на първообразния документ /оригинала/ на Приложение №1
от 05.08.2016 год., не е изложил твърдения, че и в него са налице външни
недостатъци или че съдържанието на препис-извлечението не съответства на това
на оригинала в частта му, която се отнася до ред 113, респективно не е направил
и искане по чл. 183, изр. 1 ГПК – за представянето му, респ. на официално
заверен препис от него. В този смисъл няма основание да бъде напълно отречена или
занижена доказателствената стойност на представения
по делото препис-извлечение от Приложение № 1 от 05.08.2016 год., с характер на
допълнително споразумение към договора за цесия, който по своето правно
естество е частен документ – чл. 180 ГПК, както е приел СРС, в т.ч. и с мотива,
че липсва идентичност между прехвърлените вземания и претендираните такива
/според чл. 99, ал. 2 ЗЗД и уговореното в чл. 2.3 от рамковия договор за цесия всяко
едно от прехвърлените вземания включва всички непогасени задължения, ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с
изтеклите лихви, засечени към датата на подписване на съответното Приложение №1
– в частност 05.08.2016 год., а ищецът претендира обезщетение за забава в
размер на законната лихва до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 31.07.2017 год./.
Освен това вземанията са оспорени от ответника не поради това, че не са
прехвърлени на ищеца, а поради това, че цесията няма действие за него – чл. 99,
ал. 3 и 4 ЗЗД и цедентът не е титуляр на част от прехвърлените вземания – чл.
26, ал. 4 ЗПК /виж и чл. 100, ал. 1 ЗЗД/.
Следователно доказано е, че по
силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били прехвърлени вземанията по
договора за предоставяне на паричен заем „Viva Express“ №5215192 от
29.09.2015 год.
Доколкото към исковата молба,
предмет на настоящото производство, е приложено уведомление за прехвърлянето на
вземанията по процесния договор, изходящо от цедента /стария кредитор/, чрез
неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/, което е достигнало до ответника
на 22.02.2018 год. /когато са му били връчени преписи от исковата молба и
приложенията към нея/, то следва да се приеме, че цесията има действие за В.Т..
По делото е безспорно, че ответникът
е усвоил предоставената му в заем сума от 600 лв. на 29.09.2015 год., както и
че е заплатил на кредитора сумата от 642.74 лв. /като не спори също така, че
при осъществените плащания длъжникът не е заявил кое задължение погасява, а
старият кредитор е отнесъл плащанията към следните задължения: 137.50 лв. –
такса разходи за събиране на просрочени вземания, 215 лв. – неустойка, 48.19
лв. – договорна лихва и 241.45 лв. – главница.
Следващите спорни между страните
въпроси са свързани с действителността на клаузите на чл. 11 и чл. 12, ал. 3 и
4 от договора за предоставяне на паричен заем и с размера на непогасените
задължения за главница и възнаградителна лихва, респ. приложението на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД /
Несъмнено е, че длъжникът може да
прави на цесионера всички възражения, които би могъл да прави на цедента – чл.
26, ал. 2 ЗПК и арг. чл. 103, ал. 3 ЗЗД.
Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договор /източник в частност на
претендираните от заявителя вземания/, в т.ч. да уговорят неустойка, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора
не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и
за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно,
в т.ч. при искане за присъждане на неустойка – виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на
ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение №
1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК.
В разглеждания случай ищецът претендира
неустойка в размер на 215.60 лв. за неизпълнение на договорно задължение за
осигуряване на обезпечение по договора за предоставяне на паричен заем – чл. 11
вр. с чл. 4, която се начислява еднократно след изтичането на три дни от
неизпълнението, както и такси разходи в размер на 12.50 лв. за събиране на
просрочени задължения по чл. 12, ал. 3 от договора и 100 лв. за дейност на
служител по чл. 12, ал. 4 от договора.
Както вече бе посочено, договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит – Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
год., в сила от 12.05.2010 год., като регламентацията му се съдържа в нормата
на чл. 9. Приложимите в частност разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг.
за противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват последиците
при забава на потребителя – в този случай кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на
обезщетението за забава е лимитиран до законната лихва.
Въз основа на твърденията на ищеца
във връзка с възникването задължението за неустойка и задължението за такси за
събиране на просрочени задължения, настоящият съдебен състав приема на първо
място, че уговорената неустойка има за цел да обезпечи изпълнението на главното
задължение на заемателя /потребителя/ да върне в срок предоставената му в заем
сума, ведно с възнаградителната лихва и съответно да обезщети кредитора за
вредите от забавата. И това е така, доколкото при неизпълнение на посочените
главни задължения за длъжника възниква допълнително задължение да учреди
обезпечение, а при неизпълнение на последното за кредитора се поражда вземането
за неустойка. С оглед посочената обусловеност на задълженията, респ.
предпоставките за възникването на второто от тях и на това за неустойка, то
следва да се приеме, че целта на последната е да обезпечи изпълнението на
основните задължения на заемателя и да обезщети вредите от тяхното
неизпълнение. Т.е. на практика е уговорена неустойка за забавено изпълнение,
като обстоятелството, че същата се дължи еднократно не обуславя различен извод.
Задълженията за заплащане на такси
за събиране на просрочени задължения и за дейност на служител също се пораждат
от неизпълнението на главните задължения на заемателя /потребителя/ да върне на
падежа предоставената му в заем сума, видно с възнаградителната лихва. Т.е. и с
тях се цели обезпечаване на срочното изпълнението на тези задължения и да се
обезщетят вредите от забава. Същевременно целта на таксите и комисионните по
смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне
на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да
изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй
като те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие.
Следователно клаузите в договора за
кредит, на които ищецът, в качеството си на цесионер, основава процесните
вземания и с които е уговорено, че при забава кредиторът ще има право да получи
нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни
законови норми, които ограничават отговорността на потребителя, поради което са
нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. А след като цедентът не е титуляр на
прехвърлените вземания за неустойки такси, то договорът за цесия не е породил
транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера на
цесионера – ищец, поради което и последният не се легитимира като техен
носител.
На следващо място, според приетото в
т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год.,
ОСГТК, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. и 2 ЗЗД се прилагат, когато липсва уговорка между страните, която да определя други
условия и ред за прихващане на изпълнението /в частност няма подобна уговорка в
процесния договор за предоставяне на паричен заем/. В случай, че длъжникът не е
направил избор кое от няколкото еднородни задължения погасява, погасяването
задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред се
погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да
съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е
определено по основание и размер. За погасяване на паричните задължения
приложение намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при
недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и
най-после главницата. Условие за прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е
съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от посочените
елементи /в частност главница и лихви/. Разпоредбата предвижда еднаква
поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД
отчита интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената
главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка
погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение с
общата погасителна давност за главницата.
При плащане, достатъчно да погаси
изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое
задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното
задължение, а след него следващото по обременителност задължение по реда на чл.
76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло
най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76,
ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали
едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях по реда на чл. 76, ал.
2 ЗЗД.
В контекста на изложеното въззивният
съд приема, че кредиторът /цедент/ не би могъл да осъществи прихващане на
изпълнение с несъществуващите задължения за неустойка и такси, поради което със
заплатената от ответника сума в общ размер на 642.74 лв. е възможно погасяване само
на валидно възникналите задължения за главница и възнаградителна лихва – като
не се твърди, че ответникът е бил в забава и преди 05.01.2016 год. В исковата
молба са изложени твърдения, че ответникът е изпаднал в забава на 06.01.2016
год. /падежът на седмата погасителна вноска е 05.01.2016 год. според чл. 3, ал.
1, т. 4 от договора за предоставяне на паричен заем/, поради което следа да се
приеме, че най-късно на посочената дата сумата от 642.74 лв. е била платена от него.
Към 06.01.2016 год. е настъпил падежът на седем от погасителните вноски в общ
размер на 336.07 лв. /7 х 48.01 лв.; погасителната вноска от 48.01 лв. е
формирана от главница от 42.86 лв. и възнаградителна лихва от 5.15 лв./. Със
заплащането на сумата от 306.67 лв. – разликата над 336.07 лв. до размера от
642.74 лв., на практика е осъществено пълно предсрочно изпълнение на задължението
за връщане на остатъка от предоставената по договора парична сума – главницата /задълженията
за главници по останалите седем погасителни вноски са в общ размер на 300.02
лв. – 7 х 42.86 лв./. В този случай, съгласно правилото на чл. 32, ал. 1 ЗПК, ответникът
има право на намаляване на възнаградителната лихва /представляваща цена на ползвания
финансов ресурс/ за оставащата част от срока на договора, т.е. уговореното
възнаграждение за ползването на паричната сума за последващия предсрочното
изпълнение период не се дължи /виж и аналогичното общо правило на чл. 70, ал. 3 ЗЗД и арг. от т. 2 от Тълкувателно решение Тълкувателно решение № 3/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., ОСГТК/, респ. ответникът не е и в забава и
правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД въобще не може да намери приложение.
В този смисъл релевираните претенции
се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както като краен резултат е
приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
Ответникът по жалбата /ответникът/
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, като в тази връзка и след
като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78,
ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК
предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. Съгласно т. 3
от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК,
при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в
§ 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и
съдействие от 05.10.2018 год. /приложен
към отговора на въззивната жалба/, в който е уговорен
адвокатски хонорар от 465 лв., който е заплатен изцяло в брой от В.Т.. Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 745.18 лв. Съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 1
от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, при интерес до 1 000 лв. минималното
възнаграждение е 300 лв. Въззивният съд намира, че действително заплатеният
адвокатски хонорар, съотнесен към действителната фактическа и правна сложност
на делото /въззивното производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не
са събирани доказателства, а конкретният правен спор не съставлява особена
фактическа и правна сложност/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до 300
лв., до който и размер следва да бъде ангажирана отговорността на жалбоподателя
/ищеца/ за разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в
тежест на ищеца са били възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от
ответника разноски за исковото производство в размер на 705 лв.
Своевременно, в срока за въззивно обжалване,
ответникът е релевирал искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на решението в
частта за разноските за заповедното производство за възнаграждение за един
адвокат.
За да постанови обжалваното
определение от 10.10.2018 год., СРС е приел, че по принцип в заповедното
производство се дължат разноски, но само в хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 1 и 2
от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и то при положение, че е направено подборно и обосновано възражение по чл.
414 ГПК с доводи и възражения, които биха могли да бъдат разгледани в акта по
същество; че обемът на заповедното производство сам по себе си не може да
обуслови фактическа и правна сложност, а още по-малко може да обуслови
полагането на действителен труд, за който се дължи адвокатско възнаграждение;
че в случая единственото процесуално действие, което е извършил длъжникът е
подаването на бланкетно възражение, което е изготвено на нарочна бланка, която
може да се ползва от всеки без изискване за ползване на специализирана
юридическа помощ, поради което не следвало да бъдат присъждани разноски, като
не намирала приложение разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от посочената наредба,
както и че когато на практика адвокатската услуга е сведена до подписване от
адвоката на бланка за възражение по чл. 414 ГПК, без да е извършено проучване
на делото, респ. без да са наведени адекватни възражения, ако действително е
заплатено адвокатско възнаграждение, то остава в тежест на страната.
Определението е правилно.
Отговорността
за разноските в съдебното производство в чл. 81 вр. с чл. 78 ГПК е правото на
едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, да иска и задължението на
другата страна да плати направените от нея разноски. Тази отговорност се
определя като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от
процесуалния закон. По своята правна същност тя е обективна, безвиновна
отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените
разноски в съдебното производство. Изградена е върху разбирането за
неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това. По
отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на
заинтересованата страна.
Целта на
регламентираното в действащия ГПК заповедно производство не е да установи
съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Издадената заповед за
изпълнение съдържа покана до длъжника да изпълни задължението си, т.е. същата
играе ролята на покана за доброволно изпълнение. Характерно за заповедното
производство е и това, че при подаване на възражението от длъжника по чл. 414 ГПК делото не се трансформира служебно в исково производство. Заповедното
производство в пълна степен се основава на принципа, че съдбата му е изцяло поставена
в зависимост от реакцията на длъжника или от нейната липса, без да се изисква
каквато и да било намеса от съда – длъжникът би могъл да предотврати влизането
в сила на издадената заповед за изпълнение с простото отричане на дълга, като
подаде възражение. Същевременно заповедното производство е изключително
формализирано – то се развива изцяло в писмена форма, като се използват
стандартни, предварително установени типови образци за волеизявленията на съда
и страните – всичко това осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по
исканията, респ. чрез създаването на образец на възражението длъжникът е
облекчен в реализацията на правото му оспорване, тъй като този образец е посочен
като задължително приложение към заповедта.
Съдът
разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително
заседание – чл. 411, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 414, ал. 1, изр. 2 ГПК, не се
изисква обосноваване на възражението, като ако същото е подадено в срок съдът
указва на заявителя, че може да преди иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса – произнасянето в тази
насока се осъществява в закрито заседание.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение
№ 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, разноските
представляват законна последица от уважаването респ. отхвърлянето на иска,
което предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели
отговорността за разноските по издаването на заповедта за изпълнение.
Компетентността на съда произтича и от разпореждането на законодателя в чл. 81 ГПК за произнасяне по искането за разноски във всеки акт, с който приключва
делото в съответната инстанция. Делото, образувано по подаденото заявление на
кредитора, приключва с издаването на заповедта за изпълнение. Последващите
процесуални действия на съда в заповедното производство, като: връчване на
заповедта на длъжника, даване на указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК,
издаване на изпълнителен лист, са следствие от издадения от съда акт –
заповедта за изпълнение. С решението по установителния иск съдът се произнася
по дължимостта на разноските в заповедното производство – относно размера им,
както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с
отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да
разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от
съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на
разноски за заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение.
В частност
длъжникът е подал в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, чрез адв. А.Д. – К.
/надлежно упълномощена/, поискал е и присъждането на направените разноски в
заповедното производство и е представил договор от 17.10.2017 год., от който е
видно, че е бил уговорен и заплатен в брой адвокатски хонорар в размер на 388
лв. за „правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално
представителство в производство по чл. 414 ГПК по подадено заявление по реда на
чл. 410 ГПК, по което е образувано ч.гр.дело №52279/2017 год. по описа на СРС,
ГО, 156 с-в и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.08.2017
год.“
Настоящият
съдебен състав приема, че в разглеждания случай, предвид предмета на договора
за правна защита и съдействие от 17.10.2017 год., няма основание да бъдат
признати претендираните от В.Т. разноски. Този извод следва от различната роля на адвоката във връзка със
защитата на длъжника в заповедното производство, която може да се изрази в
подаването на възражение по чл. 414 ГПК, подаването на възражение пред въззивния
съд по чл. 423 ГПК, обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение – чл.
419 ГПК, отправяне на искане за спиране на изпълнението – чл. 420 ГПК,
обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските – чл. 413, ал. 1 ГПК. Възражението срещу процесната заповед за изпълнение е било съставено чрез
попълване на утвърдения образец, като процесуални действия, извън попълването и
подаването на възражението, не са били извършени от посочения адвокат в производството
по ч.гр.дело №52279/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в.
Съгласно
чл. 24, ал. 1 ЗА, упражняването на адвокатската професия включва: 1/ писмени и
устни консултации по въпроси на правото; 2/ изготвяне на всякакви книжа –
молби, тъжби, заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента
работа и 3/ представителство на доверителите и защита на правата и законните им
интереси пред органите на съдебната власт. Попълването и подаването на
възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за нея да се
изисква учредяване на представителна власт /въпреки, че с оглед изложеното вече
по горе тези действия не предполагат знания и умения, с които длъжникът не
разполага/, тя не представлява процесуално представителство по смисъла на чл.
24, ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Отделно от това в посочената наредба не е
предвидено самостоятелно възнаграждение за изготвяне на възражение срещу
заповед за изпълнение /така, както изрично е предвиден размер на
възнаграждението за изготвяне на отговор на искова молба, отговор на въззивна
жалба, отговор на касационна жалба и др./.
Ето защо
развитите от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба
следва да бъде оставена без уважение.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 3 ГПК настоящето решение, включително и в частта му с
характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.07.2018 год., постановено по гр.дело
№84197/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната
жалба на В.Б.Т.
срещу определението
от 10.10.2018
год., постановено по гр.дело №84197/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, с
което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК
за допълване на постановеното по посоченото дело решение в частта му за
разноските за възнаграждение за един адвокат в заповедното производство.
ОСЪЖДА “А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда ********, да заплати на В.Б.Т.
с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 300 лв.
Решението,
включително и в частта му, която има характер на определение, не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/