Решение по дело №205/2021 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер  1669      Година  2021, 10.08.              Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав

 

   на 12.05.2021 година

 

в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

Секретар: Т.К.

                                        

при присъствието на прокурора КАЛОЯН ДИМИТРОВ, като разгледа докладва­ното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 205 по описа за 2021 година и като обсъди:

    

Производство пред първа инстанция.

Ищецът С.А.И.,***, чрез пълномощник адв.М., е предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 претенция за присъждане на сумата от 7 000 лева за периода от 01.01.2012г. до 25.01.2021г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтър­пяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив.

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/ като конкретно посочва, че по време на пребиваването му в Затвора – Пловдив са липсвали елементарни битови и хигиенни условия, а именно: липса на достатъчно жилищна площ/не е надвишавала 3 кв.м./; липса на вентилация, довела до задух и кашлица у ище­ца; лошо състояние на тоалетните/с неработещи казанчета, липса на прегради, липса на работещи чешми или умивалници/; лошо състояние на банята/на л.св. се налага да се къпят по 30-40 заедно и при работещи 5-6 душа, от които тече или гореща или ледено студена вода с лошо качество, която не става за пиене; липса на достатъчно прозорци, същите са залостени и с решетки, а оттам и на осветление и проветряване, което е довело до дихателни проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни заболявания у ищеца; липса на външна изолация, водеща до ниски температури през зимата, както и наличие на мухъл и плесен в килиите, следствие от минаващи през тях тръби, които капят; непре­доставяне на дебели завивки; спалното бельо се сменяло много рядко, което от своя страна предпоставя развъждане на дървеници и бълхи, вследствие на което ищецът постоянно имал обриви по тялото и крайниците; липса на водена индивидуална и корекционна работа, както и неосигуряване на възможност да участва в програми за въздействие за индивидуална и групова работа, довело до поведенческа и личностна криза; отказ от предоставяне на медицинска, психологическа и психиатрична помощ.

Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез процесуалния си представител юриск.Ч., счита така предявените пре­тенции за неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето им. Пра­ви възражение за изтекла погасителна давност. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на исковите претенции.

Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в нас­тоящото производство доказателства, както по искане на страните, с оглед дадените им указания, така и служебно събрани на основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС, намира за установено следното от фактическа стра­на.

От постъпила справка относно правното положение на С.А. И. от Затвора – Пловдив се установява, че същият изтърпява наказание лиша­ване от свобода, осъден, както следва: с протоколно определение №113/ 18.11.2019г. на ОС – Пловдив по НОХД №2107/2019г. за деяние, извършено в условията на опасен рецидив на 06.06.2019г. и на основание чл.196 НК е опре­делено и наложено наказание за срок от четири години и три месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим, като наказанието е приведено в изпълнение с начало на изтърпяване 07.06.2019г. Минали осъждания: по НОХД №658/2013г. на ОС – Пловдив, признат за виновен на основание чл.199 НК и осъден за срок от четири години и шест месеца лишаване от свобода с начало на изтърпяване на наказанието 24.04.2013г. и освобождаване на 14.04.2017г. – условно предсрочно с остатък 2 месеца и 17 дни; по НОХД №1609/2017г. на ОС – Пловдив – признат за виновен на основание чл.199 НК и осъден за срок от две години лишаване от свобода с начало на изтърпяване на наказанието 29.07.2017г. и освобождаване на 06.02.2019г. по изт./л.56/.

От Становище рег.№817 от 28.01.2021г. на ... ... Т.Ц. и ... ... Е.С. ... - Пловдив/л.26-29/ се установява, че в Затвора – Пловдив и в системата на ГДИН единственият меродавен документ, от който може да се направи справка за броя на л.св. по спални помещения, е „Сведение за разпределение и движение на лишените от свобода“, което пък по утвърдената „Номенклатура на делата със срокове за съхранение на ГДИН и териториалните поделения“ – ТС-НО-5, утвърдено със Заповед №Л-42/02.01.2020г. на Главния директор на ГДИН и утвърдена от Държавната агенция „Архиви“, се съхранява за срок от три години.

Съгласно наличната информация, л.св. С.И. е постъпил в затвора на 13.11.2019г. и е настанен в Приемно отделение в спално помещение „РЦ“, където е пребивавал до 18.11.2019г. Това спално помещение е с площ без санитарния възел 27,04 кв.м., с два прозореца с размери 0,49/1,20м. и 1,00/ 1,20м. и санитарен възел с площ от 2,66 кв.м. Помещението е предназначено да се обитава от 6 л.св., като през периода на пребиваване на ищеца в него/за период от 5 дни/, с изключение на 15.11.2019г., са пребивавали повече от 6 л.св.

Съгласно Протокол №4651/19.11.2019г. ищецът е разпределен на Пост №5, в спално помещение №61, където е пребивавал до 25.11.2019г. Това спално помещение е с площ от 27 кв.м., разполага с два отваряеми прозореца с размери 1,17/0,95м. и 1,17/0,44м. за добра осветеност и естествена вентила­ция, като в него са настанявани общо 6 л.св. В същото има санитарен възел с площ от 2,50 кв.м. с прозорец и постоянно течаща вода. Проветряването на помещението се извършва от л.св., настанени в килията, като се посочва, че никога не е имало проблем стаята да бъде проветрена. На л.св. И. е бил осигурен достъп до течаща топла вода, съгласно графика за разпределение на времето на л.св. от съответната група.

Съгласно Протокол №4763/26.11.2019г., И. е преместен на Пост №3, в спално помещение №39, където е пребивавал до 25.01.2021г./датата на депозиране на исковата молба/. Това спално помещение, съгласно таблицата на лист 23 по делото, е с площ от 47,80 кв.м., разполага с два отваряеми про­зореца с размери 0,60/1,20м. и 1,20/1,20м., със санитарен възел с площ от 2,50 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0,60/1,20м. За периода от 26.11. 2019г. до 16.06.2020г., от 19.06.2020г. до 26.06.2020г., от 22.08.2020г. до 15.09.2020г., от 30.09.2020г. до 08.10.2020г., от 13.10.2020г. до 16.10.2020г. и от 06.11.2020г. до 20.11.2020г., или за период от 265 дни се установява, че ищецът е пребивавал с повече от 10 л.св. в това спално помещение, при положение, че същото е с площ от 47,80 кв.м.

Установява се от становището също така, че във всички спални помеще­ния, в които е бил настаняван ищецът, а и във всички спални помещения в Затвора – Пловдив има обособени санитарни възли с достъп до течаща студена вода. Оборудването на спалните помещения е стандартно и еднакво за всички л.св., а именно легло с размери 90/180см. и шкаф с размери 45/50см. Къпането е в обща баня, като всички л.св. имат достъп до течаща топла вода съгласно графика за разпределение на времето на л.св. от съответната група. Отоплението се осъществява чрез централно локално парно отопление през отоплителния сезон, а проветряването на стаята е по желание на л.св., които могат да правят това чрез отваряне на прозорците. Хигиената в спалните поме­щения се посочва, че се осъществява също от настанените л.св., които за цел­та получават съответните прибори, както и могат да си закупуват от лавката на затвора вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат при себе си, съгласно Заповед №ЛС-04-642/28.11.2018г. на Министъра на правосъдието, а съответният отговорник на спалното помещение изготвя график за почистване, което е на доброволен принцип.

Посочва се, че И. по време на изтърпяване на наказанието си, от 02.10.2020г. е устроен като работник в „Обособено производство“ към ДП ФЗД – ТП Пловдив, не изявява желание да бъде включен в групова корекционна работа, провеждани са индивидуални беседи с л.св. на 24.08.2020г., на 28.01. 2021г. и 03.02.2021г., като тук съдът констатира, че последно посочените дати са извън исковия период. Отделно от това се твърди, че молби от л.св. И. против условията в затвора до момента на изготвяне на становището, не са подавани.

Представени по делото са също така :

- Седмичен график на служебната пералня в Затвора – Пловдив, от който се установява, че на л.св. е предоставена възможност в дните понеделник и четвъртък да изпират спалното си бельо/л.22/;

- Таблица за размерите на помещенията и прозорците на Пост №3, със­тавена от Н.Д., ...„Строителство и архитектура“/л.23/;

- Графици за разпределение на времето на лишените от свобода от Трети и Пети пост, и двата от 25.03.2014г./л.31-32/;

- План на присъдата/планиране/ на л.св. С.А.И. от 28.11. 2019г./л.30/;

- Алгоритъм за дезинфекция в обекти с обществено предназначение в условията на епидемично разпространение на Ковид-19 в Затвора – Пловдив, изгот­вен от ... В.Т., ведно с График за извършване на дезин­фекционни мероприятия в Затвора – Пловдив/л.33-34/;

- Договор от 13.11.2018г., сключен между ГДИН и „ДДД-1“ООД с предмет услуги по дезинсекция и дератизация на сградите на ГДИН и териториалните й служби, ведно с 14 бр. протоколи за извършени услуги за периода 16.01.2019г. – 18.09.2020г./л.20, л.35-55/.

По делото като свидетел е разпитан Г.Ф.Н./чрез видео­конферентна връзка/. Същият заявява, че познава ищеца от 1998г. от затвора, били са с него в една килия, в момента също са в затвора в Трети пост, стая №39, а през 2018г. са били в килия №36, която била по-малка от тази, в която е в момента, през 2019г. са били в килия №39. Посочва, че в килиите е нямало хубаво осветление, зимата парното не е работило, лятото било много топло, имало дървеници, хлебарки и мухъл. Конкретно за килия №39 заявява, че била с размери 3,5/1,5м., в килиите не се пръскало, а само в коридора. За почист­ване давали по един сапун на човек, по 100 грама веро и 100 грама прах за пра­не, един килограм прах на четири човека се давал на месец, като последните няколко месеца имало оплаквания и започнали да дават тези перилни препа­рати. Банята била много зле, като повечето душове не работили и пускали по 20-25 човека в банята. В килиите имало по два прозореца – крило и половина, като само едното крило се отваряло. Ищецът е работел – правел кутии, имал здравословни проблеми, казал, че са го оперирали на гърба, но свидетелят не знае от какво, оперирали го, когато е бил в затвора, но не може да каже какви оплаквания е имал в тази връзка. Посочва, че през килия №39 по тавана мина­вали канализационни тръби и от тавана капела и течала вода, като миналия месец/т.е. м.04.2021г./ минали и оправили тръбите, но още не били напълно оправени. Не си спомня ищецът да е участвал в групови занимания, а помещението, в което са настанени в момента, се чистило всеки ден по два-три пъти, по една метла и една лопата имали.

Съдът кредитира показанията на разпитания по делото свидетел, като същите ще бъдат коментирани при необходимост по-долу в това изложение, наред с останалия събран по делото доказателствен материал.

Други доказателства в хода на съдебното производство не са ангажирани от страните.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното.

Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени неимуществени вреди - пряка последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС в периода от 01.01.2012г. до 25.01.2021г., когато твърди да е пребива­вал в Затвора – Пловдив.

На първо място следва да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на ли­ше­ни от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпъл­нение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съг­ласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на гла­ва единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представ­лявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юри­дическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръко­водст­во и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, при­чинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на адми­нистрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния период има както процесуална, така и материалноправна легитима­ция да отговаря по предявения иск.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно про­веждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездейст­вията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с админист­ративен или съдебен акт.

За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държа­вата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без въз­можност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват чо­веш­кото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или мало­ценност/чл.3 ал.2/.

Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворничес­ката администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш.срещу България/, разделянето на исковата претенция като се раз­глежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплаква­нията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията. Такова разре­шение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от 1.06.2009г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или стра­дание, освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощ­ни средства или оръжие; 2./умишлено поставяне в неблагоприятни усло­вия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, меди­цинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3./унизи­телно отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуж­дава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.

Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от съща­та разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслуж­ване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възмож­ност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човеш­кото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или мало­ценност.

В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практи­ката на ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“, респ. мярка „задържане под стража“.

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въз­дейст­вие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, чете­не на книги и т.н.

Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./ количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветле­ние, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с пра­вилника за прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите полз­ването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните поме­щения.

Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от Евро­пейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конс­титуцията на Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които и проти­воречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предот­вра­тяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължи­телна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и сво­боди и демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и провет­ряване. 11. Във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от нали­чието или липсата на вентилационна уредба; б) изкуственото осветление тряб­ва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява свои­те естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задъл­жено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат темпе­ратура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.“.

По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение №6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от 20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д. №4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентира­щи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.

При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу Бъл­гария, решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу Бъл­га­рия, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н.и други срещу България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов меха­низъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на структурни или системни проблеми в дър­жава член на Съвета на Европа.

Така например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските затвори „Н.и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затвор­ници за обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на доказателствата, в частност – на свиде­телски показания; възлагане на доказателствената тежест върху ищците, в раз­рез с изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.

Съотнасянето на описаните по-горе данни в решението, цитираните правни норми и съдебна практика, в т.ч. и на ЕСПЧ, налага да се приеме, че деликтната отговорност на държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца/по аргумент от чл.154 ал.1 ГПК, вр. чл.144 АПК/ е да проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3 от страна на орга­ните по чл.284 ал.1 ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимущест­вени вреди, за които нормата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС е въвела оборима презумп­ция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция се простира и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат.

Преди всичко следва да бъде съобразено, че от наличните по делото доказателства се установява, в т.ч. изискани служебно от съда на основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС, че през исковия период от 01.01.2012г. до 25.01.2021г. И. е изтърпял/изтърпява/ три наказания лишаване от свобода, а именно: от 24.04.2013г. до 14.04.2017г., от 29.07.2017г. до 06.02.2019г. и от 07.06.2019г. до 25.01.2021г./датата на входиране на исковата молба/така справка на лист 56 по делото/. Същевременно, със становището от 03.02.2021г./л.26/ са предоста­вени данни единствено за последния престой на лицето в Затвора – Пловдив, като се посочва, че л.св. И. е постъпил в Приемно отделение на 13.11.19г. При това положение, и с оглед липсата на други уточнения както от ищеца, така и от ответника, в т.ч. и на основание чл.284 ал.3 изр. второ ЗИНЗС, съдът прие­ма, че ищецът е пребивавал в Затвора – Пловдив от 24.04.2013г. до 14.04. 2017г., от 29.07.2017г. до 06.02.2019г. и от 13.11.2019г. до 25.01.2021г.

В останалата част, а именно за периода от 01.01.2012г. до 23.04.2013г.; от 15.04.2017г. до 28.07.2017г. и от 07.02.2019г. до 12.11.2019г.  искът е недо­казан, доколкото не се установява в тези периоди ищецът да е пребивавал в посо­ченото от него заведение, а именно Затвора – Пловдив, което е самостоя­телно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.

По отношение на периодите, в които съдът приема, че лицето действи­телно е пребивавало на територията на Затвора – Пловдив, а именно от 24.04. 2013г. до 14.04.2017г., от 29.07.2017г. до 06.02.2019г. и от 13.11.2019г. до 25.01. 2021г., и с оглед наведените от ответника възражения за изтекла погасителна дав­ност, следва да се посочи, че погасителната давност се свързва с изтича­нето на предвиден в закона период от време, през който субектът на правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание, както на §1 от ЗР на ЗОДОВ, във вр. с чл.203 ал.2 АПК, във вр. с чл.285 ал.1 ЗИНЗС, така и в съот­ветст­вие с регламентираното в чл.46 от Закона за нормативните актове/ЗНА/, следва да намерят приложение правилата на чл.110-120 от Закона за задълже­нията и договорите/ЗЗД/, уреждащи института на погасителната давност. Съг­ласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Дав­ността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо – чл.114 ал.1 ЗЗД. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай, това е моментът на прекратяване на увреждащите действия или от мо­мента на прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следст­вие от бездействие.

В тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. №3/2004г. от ОСГК са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата относно началния момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали лица, като в т.4 от тълкувателното решение е прието, че обез­ще­тение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на адми­нистрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяването – чл.1 ал.2 ЗОДВПГ/загл. изм./. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. А при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така опреде­ле­ните моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва.

Това тълкувателно решение е задължително за съдилищата на основа­ние чл.130 ал.2 от Закона за съдебната власт/ЗСВ/ и въз основа на него следва да се приеме за безспорно, че погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия/бездейст­вия/ на администрацията да поставят ищеца в благоприятни условия на задър­жане и лишаване от свобода, а именно от 14.04.2017г., съответно от 06.02.19г., датите, на които И. е бил освободен от затвора. Давностният срок, вклю­чи­телно за непозволено увреждане, както вече се посочи и по-горе, е регла­ментиран с чл.110 ЗЗД като петгодишен и с изтичането му се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В конкретния случай от ответника са направени изрични възражения за погасяване по давност на исковата претенция в съответствие с разпоредбата на чл.120 ЗЗД, които съдът приема за неоснователни, доколкото нито от 14.04.2017г., а още по-малко от 06.02.2019г./датите на преустановяване на незаконосъобразните действия и/или бездействия/ до датата на предявяване на иска – 25.01.2021г., е изтекла петгодишна давност, поради което в тази част искането на ответника следва да се остави без уважение.

По отношение на коментираните тук периоди, в които съдът приема, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора – Пловдив, а именно от 24.04.2013г. до 14.04.2017г., от 29.07.2017г. до 06.02.2019г. и от 13.11.2019г. до 25.01.2021г., от събраните и описани по-горе доказателства се установява, че за периодите от 24.04.2013г. до 14.04.2017г. и от 29.07.2017г. до 06.02.2019 г. ответникът не е посочил нито къде е бил настанен ищецът, нито с колко лишени от свобода е пребивавал,нито какви са били условията в Затвора – Пловдив. При това положение, ще следва да се приеме, че за така посоче­ните периоди, твърденията на ищеца за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 от с.з. са доказани, още повече, че от негова страна са нап­равени доказателствени искания за изискване на нарочни справки, включи­телно съдът на основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС е задължил Затвора – Пловдив да предостави информация от значение за правилното установяване на фак­тите по делото, в т.ч. е указал, че при неизпълнение на това задължение може да приеме за доказани съответните факти.

За последния престой на ищеца в Затвора – Пловдив/от 13.11.2019г. до 25.01.2021г./ са налице данни, че за период от общо 270 дни, а именно от 13.11.2019г. до 18.11.2019г. с изключение на един ден, когато е бил настанен в Приемно отделение, РЦ, както и от 26.11.2019г. до 16.06.2020г., от 19.06.2020г. до 26.06.2020г., от 22.08.2020г. до 15.09.2020г., от 30.09.2020г. до 08.10.2020г., от 13.10.2020г. до 16.10.2020г. и от 06.11.2020г. до 20.11.2020г., когато е бил нас­танен в Трета група в спално помещение №39, ищецът е пребивавал в поме­щения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвиде­ните стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на чове­ка, които са в размер на 4 кв.м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н.и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.

По делото се установи и наличие на дървеници и бълхи в килиите, в които е пребивавал ищецът за част от разглежданите тук периоди. Това е така, защото от страна на ответника са представени единствено доказателства за извършвани ДДД обработки, които обаче касаят периодите от 16.01.2019г. до 18.09.2020г., като след тази дата не са представени никакви доказателства, впрочем, няма и твърдения в тази насока. Отделно от това, твърденията на ищеца се доказват и посредством показанията на свидетеля Н., който заявява, че се пръска само в коридорите, но не и в самите килии.

Установява се и нарушение на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС, тъй като във всяко едно спално помещение, в което е пребивавал И., не му е било осигурено необходимото количество дневна светлина и възможност за естествено про­ветряване, доколкото площта на наличните в килиите прозорци, не отговаря на предвидените стандарти в чл.113 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, поради което и следва да се приеме, че за периода от 13.11.2019г. до 25.01. 2021г. по отношение на ищеца са налице твърдяните нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 от с.з. В подкрепа на изложените по-горе твърдения са и показанията на разпитания по делото свидетел Н., който макар и да не посочва точно периодите, заявява, че е нямало хубаво осветление, в килиите е имало по два прозореца – крило и половина, от които само едното крило се е отваряло.

Няма нарушение обаче на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и помещения на Затвора – Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода. Всички помещения, в които е пребивавал И./в ПО в стая РЦ, в стая №61 в Пета група и в стая №39 в Трета група/ са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, а по отношение наличието на топла течаща вода, от приложеното от ответника становище се установява, че в Затвора – Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, като в подкрепа на тези твърдения са приложени и самите графици, касаещи Трети и Пети пост, видно от които лишените от свобода от Трети пост са разпо­лагали с достъп до баня всеки вторник и четвъртък от 13,30 часа до 16,30 часа, а тези от Пети пост всеки вторник и четвъртък от 09,30 часа до 10,30 часа.

Независимо от гореизложеното, като доказани следва да се приемат твър­денията в исковата молба за неработещи казанчета, тъй като от страна на ответ­ника не са представени доказателства за обратното, впрочем, няма и твър­дения в тази насока.

Не се доказаха обаче твърденията за лошо качество на питейната вода, а по отношение на твърдените заболявания, липсват каквито и да било данни, това да е било факт, т.е. ищецът да се е разболял вследствие пиенето на вода от чешмите. Нещо повече, прави впечатление, че това си оплакване ищецът е изложил в частта, в която се оплаква от лошото състояние на банята, непо­средст­вено след като заявява, че душовете са само 5-6, като от тях тече или гореща или ледено студена вода, съответно, че водата е с изключително лошо качество и не става за пиене, който факт навежда на мисълта, че ищецът пие от водата от душовете, която вода, дори и да е ставала за пиене, след като мине през отоплителния уред – бойлер или друго подобно съоръжение/котел/, е напълно естествено да промени своите качества.

Що се отнася до хигиената в Затвора - Пловдив, от приетите по делото справки и становища се установява, че хигиената в спалните помещения се осъ­ществява от лицата, настанени в тях, което се потвърждава и от показа­нията на разпитания свидетел. Включително по време на епидемичното раз­пространение на Ковид-19 са изготвени Алгоритъм за дезинфекция в обекти с обществено предназначение в условията на епидемично разпространение на Ковид-19 в Затвора – Пловдив и График за извършване на дезинфекционни мероприятия в Затвора – Пловдив.

От представения по делото Седмичен график на служебната пералня в Затвора – Пловдив/л.22/ се установява също така и че в понеделник и в четвър­тък за л.св. е предвидена възможност да изпират спалното си бельо. Не се представят обаче доказателства, които да оборят твърденията на ищеца, че не са му предоставяни достатъчно дебели завивки, с които да се завие, в т.ч. че на молбите му за предоставяне на такива, надзирателите са отвръщали, че не разпо­лагат с такива одеяла и завивки. 

Като доказани съдът приема и следващите твърдения на ищеца, а имен­но, че канализационната мрежа минава през килията, в която пребивава, в т.ч. и че от нея капе и се образува мухъл, още повече, че за наличие на минаващи канализационни тръби през килията, в която е настанен ищецът, говори и раз­питаният свидетел Н., в т.ч. и че в килията се е образувал мухъл, а от страна на ответника не се представят доказателства, от които да се установи по безспорен начин, че спалните помещения се поддържат в добро състояние.

Не се събраха обаче достатъчно доказателства да е било прекалено студено през зимата в Затвора – Пловдив. Нещо повече, от представеното от Зат­вора – Пловдив становище се установява, че отоплението се осъществява чрез централно локално парно отопление. До извод в обратната насока не во­дят твърденията на свидетеля, че през зимата същото не е работило, докол­кото от една страна не се посочват конкретни периоди, през които парното не е ра­бо­тило, а от друга – липсват данни да са били подавани сигнали в тази връз­ка.

Съдът счита за недоказани и твърденията досежно липсата на индиви­дуална и корекционна работа с ищеца. Това е така, защото съгласно чл.152 ал.1 ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са основни средства за ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане на личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за законосъобразен начин на живот в обществото. А съгласно ал.2 социалната дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода включват: 1.диагностична и индивидуална корекционна дейност; 2.програми за въздейст­вие, за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; 3.образование, обу­чение и квалификация на лишените от свобода; 4.творчески, културни и спорт­ни дейности и религиозна подкрепа. Според ал.3 на същата разпоредба с лише­ните от свобода се осъществява групова и индивидуална социална дей­ност и възпитателна работа. Видно от становището на лист 26-28 по делото, ищецът не е изявявал желание да бъде включен в групова корекционна работа, но с него е провеждана индивидуална беседа на 24.08.2020г. Отделно от това, същият от 02.01.2020г. е работил в „Обособено производство“, което се потвър­ждава и от показанията на свидетеля Н., поради което не може да се приеме, че ищецът е бил изцяло лишен от социални дейности и в този смисъл от възможности за ресоциализация и личностна промяна.

По отношение на твърдяната липса на „…медицинска и психологическа и психиатрична помощ…“, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.128 ЗИНЗС, при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се съз­дават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. За всеки лишен от свобода се създава медицинско досие, което съдържа информация и постоянно поддържани данни за здравословното му състояние. При преместване на лишения от свобода в друг затвор медицинс­кото досие се изпраща незабавно на приемащата териториална служба. Усло­вията и редът за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода са определени в Наредба №2/2010г. за условията и реда за медицинско обслуж­ване в местата за лишаване от свобода, издадена от Министъра на здраве­опазването и министъра на правосъдието на основание чл.128 ал.3 ЗИНЗС. Налице е разлика между дължимата административна дейност по материално-битово осигуряване, оборудване с медицинска техника, снабдяването с ле­карст­ва и др. и медицинската такава - профилактична, диагностична и лечебна, като качеството на последната следва да се основава на медицински стандарти и добра медицинска практика. Това следва от разпоредбите на чл.3 и 4 от Пра­вилника за устройството и дейността на лечебните заведения към Министерст­вото на правосъдието, приет с ПМС №159 от 17.07.2003г., както и тези на чл.3, 4 и 5 от Наредба №2/2010г. Според чл.133 ЗИНЗС към затворите, затворничес­ките общежития и поправителните домове се създават медицински центрове, а съгласно чл.134 от същия закон в тях се осъществяват: 1.спешна медицинска и дентална помощ; 2.първична медицинска помощ; 3.специализирана извънбол­нична медицинска помощ; 4.дентално обслужване; 5.профилактична, рехаби­лита­ционна и хигиенно-противоепидемична дейност за поддържане и укреп­ване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода; 6.меди­цинско освидетелстване на здравословното състояние на лишените от свобо­да.

От фактите, изложени в исковата молба, съдът е препятстван да разбере какво е точно твърдението на ищеца и каква медицинска, психиатрична и/или психологическа помощ твърди, че не е получил. Това обстоятелство не се уста­но­вява от събраните по делото доказателства, в т.ч. и от показанията на разпи­тания по делото свидетел, доколкото последният твърди, че ищецът е спомена­вал, че му е правена операция на гърба, но в исковата молба няма данни през исковия период И. да е имал подобни страдания и/или да е заявил, че се нуждае от някакво лечение в тази връзка. Впрочем, не са ангажирани и каквито и да било доказателства в подкрепа на тези твърдения, поради което и следва да се приемат за недоказани твърденията на ищеца за извършени нарушения от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, свързани с липса на „…медицинска и психо­логическа и психиатрична помощ…“.

От всичко, изложено до тук, се установява, че за исковия период, през който съдът приема, че ищецът е пребивавал в Затвора – Пловдив, а именно от 24.04.2013г. до 14.04.2017г., от 29.07.2017г. до 06.02.2019г. и от 13.11.2019г. до 25.01.2021г., е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служите­лите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ по отношение на конкретно установените факти по делото – липса на достатъчно жилищна площ за период от 2 280 дни; липса на достатъчно осветление и проветряване през целия период; неосигуряване на работещи казанчета в наличните санитарни възли през целия период; наличие на дървеници и бълхи за периода след 18.09. 2020г. до 25.01.2021г.; наличие на мухъл в килиите за целия период; липса на предоставени топли завивки за целия период, които водят до извода, че бито­вите условия създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им дос­тойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за зап­лаха за здравето им поради липса на осъществени елементарни хигиенни стан­дарти. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н.и други срещу България“, състав­ляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.

С оглед доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.

В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фак­тическо бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтър­пяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за нарушаване на заб­ра­ната, установена в чл.3 ЕКПЧ. Недостатъчното жизнено пространство поради пренаселеността в спалните помещения, в което е бил настанен ищецът, наличието на мухъл и инсекти в тях, липсата на осигурен в спалните помеще­ния пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, както и липсата на работещи казанчета в санитарните възли и липсата на предоставени топли завивки през зимата, са предизвикали такова ниво на стра­дание за И., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора.

В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н.и други срещу Бълга­рия се сочи, че крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане. Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фак­тори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В този смисъл са решенията по делото Н.и др. срещу България, делото Тореджани, делото Червенков сре­щу България и други.

При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага да се приеме, че И. е претърпял посочените по-горе неимущест­вени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вре­ди се присъжда от съда по справедливост, като неговият размер зависи от сте­пента и характера на вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив, според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 5 170 лева при съобразяване на съдеб­ната практика по идентични дела, както и среднодневния размер на обез­ще­тението, претендирано от самия ищец. Според този съд, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреж­дания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалата част искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

По разноските.

С оглед изхода от спора, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗН и претенцията единствено за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по делото на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокату­рата, ответникът следва бъде осъден да заплати на адв.М. сумата в размер на 502,23 лева, съразмерно уважената част от иска, изчислена на осно­вание чл.78 ал.1 ГПК и чл.8 ал.1,т.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минимал­ните размери на адвокатските възнаграждения/в приложимата редакция/.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъ­ществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на об­щи­те разпоредби на чл.10 ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи.

Или, искането на ответника за присъждане на разноски следва да се оста­ви без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., VІІ състав:

 

Р      Е      Ш      И

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ – София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на С.А.И., понастоя­щем в Затвора – Пловдив, сумата от 5 170/пет  хиляди сто и седемдесет/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора – Пловдив в периодите от 24.04.2013г. до 14.04.2017г., от 29.07.2017г. до 06.02.2019г. и от 13.11.2019г. до 25.01.2021г., като ОТХВЪР­ЛЯ исковата претенция до пълния и размер от 7 000 лева и за останалите пе­риоди в обхвата на претендирания от 01.01.2012г. до 25.01.2021г., като НЕОС­НО­ВА­ТЕЛНА.

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на адвокат Г.Г. Мерджа­нов, с адрес гр.Пловдив, ул.“Йоаким Груев“№43, партер, сумата от 502,23/пет­стотин и два лева и двадесет и три стотинки/, представляваща адвокатско въз­на­граждение за процесуалното представителство по делото на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 за присъждане на раз­нос­ки по делото.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред тричленен състав на Адми­нистративен съд – Пловдив в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

                                                             АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: