№ 182
гр. Пловдив, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000442 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260155 от 13.04.2021 г.,постановено по т.д.№342/2020 г. по описа на
Окръжен съд-П.,ТО,XI-ти състав,е отхвърлен иска по чл.92 от ЗЗД,предявен от „В.С.“ООД-
гр.Я. с ЕИК ********** против „И.Р.С.“ЕООД-с.П.Е.,област П. с ЕИК ********** за
заплащане на сумата от 198 383,90 лв. неустойка,дължима на основание чл.4.1. /41/ от
договор №**********,сключен на 03.02.2017 г.,за забавеното със 130 календарни дни
изпълнение на възложените работи,за периода от 09.06.2017 г. до 16.10.2017 г.
вкл.,формирана на база 0,5 % на ден върху стойността на договора от 305 205,40 лв. без
ДДС.Със същото решение ищецът „В.С.“ООД е осъден да заплати на ответника
„И.Р.С.“ЕООД сумата от 609 лв. разноски по делото.
Въззивна жалба срещу горното решение е подадена от ищеца в първоинстанционното
производство-В.С.“ООД-гр.Я. с ЕИК **********,чрез пълномощника му
адв.Р.А..Жалбоподателят счита обжалваното решение за неправилно,постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния
закон,както и със задължителната практика на ВКС,свързана с понятието „Добрите нрави“
като основание за нищожност по смисъла на чл.26,ал.1,т.3 от ЗЗД.Конкретните си доводи за
1
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,за неизпълнение от
първоинстанционния съд на задължението му да обсъди и прецени всички възражения и
доводи на страните в рамките на твърдените фактически обстоятелства,за неправилност на
извода на съда за нищожност на клаузата за неустойка по чл.4.1. /41/ от процесния договор
като противоречаща на добрите нрави,жалбоподателят излага във въззивната си жалба.Моли
въз основа на всички изложени в жалбата аргументи да бъде отменено изцяло обжалваното
решение и да се постанови друго,с което да се уважи изцяло предявения иск,като се
присъдят на дружеството-ищец /и настоящ жалбоподател/ и направените по делото
разноски.
Въззиваемият „И.Р.С.“ЕООД с ЕИК ********** оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно по
съображения,изложени в подадения от него писмен отговор.Моли да му се присъдят
направените по настоящото дело разноски.
Не са заявени доказателствени искания във въззивното производство,не са
представени и писмени доказателства с въззивната жалба и отговора на същата.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като жалбоподателят има правен
интерес да обжалва първоинстанционното решение в качеството си на ищец по отхвърления
иск,а и при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо
жалбата подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебна проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо и в частност-че съдът се е произнесъл именно по иска,с който е
сезиран по конкретното първоинстанционно дело,а самия иск счита за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната въззивна жалба,както и
събраните по делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното:
С осъдителния иск,отхвърлен с обжалваното решение от 13.04.2021 г.,постановено по
т.д.№342/2020 г. по описа на ОС-П.,ищецът „В.С.“ООД с ЕИК ********** е поискал
ответникът „И.Р.С.“ООД с ЕИК ********** да бъде осъден да му заплати сумата от 198
2
383,90 лв.,представляваща договорна неустойка а забавено изпълнение на СМР по договор
№**********,сключен на 03.02.2017 г. между същите страни,договорена в т.4.1. от
посочения договор за забавено изпълнение на договорените СМР със 130 календарни дни-за
периода от 09.06.2017 г. до 16.10.2017 г. включително.
Искът е основан на следните твърдения:
Твърди се,че ищецът има качеството на възложител,а ответникът е изпълнител по
сключения между тях договор №********** от 03.02.2017 г. за извършване на
СМР,изразяващи се в доставка и полагане на комбинирана покривна топло- и
хидроизолация-на база полиуретан и полиурея,на обект на възложителя.Твърди се,че
договорените СМР са подробно описани в договора по видове,основни характеристики и
единични цени /без начислен ДДС/ и е следвало да бъдат изпълнени върху площ от
приблизително 4500 кв.м.Също така се твърди,че в т.3 от договора е била уговорена
предварителна цена на договора,определена на база заявената от възложителя площ от
приблизително 4500 кв.м.,в размер на 277 740 лв. без ДДС,а според т.4-окончателната цена
на договора е уговорено да се формира като стойност на крайния и реално извършен обем
кв.м. завършена комбинирана изолация,калкулиран по фиксирана в т.2 единична
цена.Окончателната цена-стойността на договора,формирана по реда на т.3 и т.4 от договора
и описана в протокол/акт обр.19 за извършени СМР от 17.10.2017 г. била в размер на 305
205,40 лв. с ДДС,а срока за изпълнение съгласно т.8 от договора бил определен общо на 120
календарни дни,като същият започва да тече от датата,следваща деня,в който е бил преведен
аванса по т.5.1. от договора.И тъй като този аванс в размер на 50 % от цената на договора е
бил преведен от възложителя по сметка на изпълнителя на датата 08.02.2017 г.,то срокът за
изпълнение на договорените СМР от страна на ответника е започнал да тече от 09.02.2017 г.
и е изтекъл на 08.06.2017 г.Било уговорено в т.4.1.,както ищецът твърди,че при забава в
сроковете за изпълнение,изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 0,5% от
стойността на договора за всеки просрочен ден.
Твърди се още,че в уговорения срок изпълнителят не е изпълнил договорените
СМР,като същите са окончателно завършени и приети от възложителя с протокол/акт
/образец 19/ за извършени СМР на датата 17.10.2017 г.,а забавата на ответника е продължила
от 09.02.2017 г. до 16.10.2017 г. включително или общо 130 календарни дни.За този период
на забава,както твърди ищецът,размера на неустойката,изчислена по реда на т.4.1. от
договора,възлиза на сумата от 198 383,90 лв. и именно тази сума се претендира с предявения
по делото осъдителен иск.
Ответникът по иска „И.Р.С.“ООД с ЕИК ********** е оспорил същия
изцяло,поддържайки в отговора на исковата молба няколко основни възражения по
съществото на спора,а именно:възражение,че са налице обстоятелства по смисъла на
чл.83,ал.2 от ЗЗД или евентуално по ал.1 на същата разпоредба,при които длъжникът следва
да бъде освободен от отговорност или съответно неустойката за забава да бъде намалена от
съда,като конкретните фактически обстоятелства,на които основава това си
възражение,ответникът описва в подадения от него отговор на исковата молба.Като
3
приоритетно за разглеждане обаче поддържа възражението за нищожност на клаузата на
т.4.1 от договора,в частта,в която е уговорено,че при забава в сроковете на
изпълнение,изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 0,5 % от стойността
на договора за всеки просрочен ден.Т.е. ответникът е направил възражение за нищожност на
клаузата за неустойка,на която е основан процесния иск и твърди в тази насока,че същата
клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД
и изискването за справедливост в търговските отношения.Възражението си за нищожност на
клаузата за неустойка ответникът основава и на твърдението,че същата клауза е
неясна,понеже не кореспондира с нито една от двата вида стойност по договора-
предварителна и окончателна,и не съдържа ясен указател,коя от тях било с или без ДДС
следва да се прилага.
При условие на евентуалност-в случай,че бъде приета за основателна исковата
претенция в някаква нейна част,ответникът е поискал да се извърши прихващане с
вземането за неустойка,което същият има срещу ищеца „В.С.“ООД,във връзка със забавяне
на плащането,дължимо от последното дружество в срок от три работни дни след
приключване на всички работи и двустранното им актуване.И като твърди,че в случая
актуването е обективирано в протокола обр.19,съставен на 17.10.2017 г.,а плащането е
наредено на 13.11.2017 г.,съответно получено на 14.11.2017 г.,то ответникът е заявил,че
считано от 20.10.2017 г. възложителят е в забава за плащане на стойността от 187 752,24 лв.
и по този начин същият е ангажирал отговорността си за неустойка от 938,76 лв. дневно или
за 26 дни забава общо 24 407,76 лв.,която сума е поискал да се прихване срещу исковата
главница в случай на уважаване на същата в някаква част.
С обжалваното решение предявения иск е отхвърлен,тъй като първоинстанционният
съд е счел за основателно възражението на ответника за нищожност на клаузата за
неустойка по чл.4.1. /41/ от договора като противоречаща на добрите нрави.Поради така
приетата нищожност,съдът е счел,че клаузата за неустойка,на която е основана исковата
претенция,не е породила права и задължения и затова правото на възложителя да получи
обезщетение под формата на неустойка за забавеното изпълнение на възложените работи,не
се е породило,а искът за присъждане на неустойката е неоснователен и като такъв следва да
бъде отхвърлен.
От фактическа страна не е спорно между страните сключването, съдържанието и
предмета на процесния договор №********** от 03.02.2017 г. за извършване на СМР,не е
спорна и окончателната цена на договора,формирана по реда на т.3 и т.4 от същия и
възлизаща на сумата от 305 205,40 лв. с ДДС съгласно подписания между страните
протокол/акт обр.19 от 17.10.2017 г.,с който изпълнената от ответника работа е била приета
от възложителя.Безспорно е още,а и е видно от т.8,раздел III на процесния договор,че срока
за изпълнение на възложените от ищеца-възложител на ответника-изпълнител строително-
ремонтни дейности, индивидуализирани в т.1-ва от договора,е определен общо на 120
календарни дни,като този срок започва да тече от датата,следваща деня,в който е преведен
аванса по т.5.1. от договора.Този аванс е в размер на 50 % от цената на договора по т.3,т.е.
4
от уговорената предварителна цена на договора в размер на 277 740 лв.-без начислен ДДС,и
се заплаща до три работни дни след подписването на договора.По първоинстанционното
дело е установено и не е спорно,че предвиденият в т.5.1. аванс е бил заплатен от
възложителя на изпълнителя на датата 08.02.2017 г.,при което следва да се приеме,че срока
за изпълнение на възложените строително-ремонтни дейности е започнал да тече от датата
09.02.2017 г. и би следвало да изтече на датата 09.06.2017 г.,освен ако не са налице
основания за спирането му,за наличието на каквито основания ответникът е изложил
твърдения в отговора на исковата молба.В първоинстанционното производство е установено
още,а и не е спорно между страните,че актуването и приемането на всички извършени СМР
по договора е станало с двустранно подписания между страните протокол обр. 19 от
17.10.2017 г.Очевидно е с оглед на последното обстоятелство,че възложените строително-
ремонтни дейности не са завършени в уговорения т.8 от договора срок,освен ако не се
приеме за основателно поддържаното от ответника възражение,че след сключването на
договора и в хода на изпълнение на работата са възникнали обстоятелства по смисъла на
чл.83,ал.2 от ЗЗД или евентуално по ал.1-ва на същата разпоредба,при които ответникът
следва да бъде освободен от отговорност за наплащане на неустойката,въпреки завършване
на изпълнението след календарно определения срок.
Преди всичко обаче,на първо място подлежи на преценка поддържаното от ответника
възражение за нищожност на клаузата за неустойка,на която ищецът е основал предявения
от него иск,тъй като от преценката на това възражение зависи и извода на съда относно
наличието или липсата на основание за присъждането на претендираната неустойка.Както
по-горе се посочи,ответникът възразява,че същата клауза,обективирана в т.41,раздел VII-ми
от договора /а не в т.4.1.,както погрешно е посочено в исковата молба/,е нищожна като
противоречаща на добрите нрави.Според буквалната редакция на клаузата,“при забава в
сроковете за изпълнение изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 0,5 %
от стойността на договора за всеки просрочен ден.В случай,че забавата продължи повече от
10 календарни дни,възложителят има право да прекрати договора едностранно“.
При преценката за нищожност на дадена клауза за неустойка като противоречаща на
добрите нрави /каквато преценка съдът има задължение и служебно да извършва,дори и да
липсва възражение от ответника за това/,ръководещи са принципните указания,дадени в т.3
на ТР №1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК на ВКС.Според същите
указания,сама по себе си клаузата за неустойка не е нищожна само защото е уговорена без
краен предел или без фиксиран срок,до който тя може да се начислява /както е в конкретния
случай/.Клаузата може да бъде нищожна поради накърняване на добрите нрави,ако е
уговорена извън присъщите й обезпечителна,обезщетителна и санкционна
функция.Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговорят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
5
приравнена с тази на противоречието на договора със закона/чл.26,ал.1 от ЗЗД/.Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта,
който в гражданските и търговските отношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения.Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от примерно изброените в тълкувателното решение критерии. Между тях
са естеството и размерът на задълженията, изпълнението на което се обезпечава с
неустойка, наличието на обезпечение на задължението с други правни способи, вид на
уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на
задължението-съществено или за незначителна негова част,съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. При
конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други
критерии.Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите
нрави.
Горните принципни указания,произтичащи от цитираното тълкувателно решение
следва да бъдат съобразени ведно с конкретните обстоятелства по конкретното дело,имащи
отношение към преценката за нищожност на неустоечната клауза като противоречаща на
добрите нрави.В случая при тази преценка следва най-напред да се отчете,че по своя
характер уговорената в т.41 от договора неустойка е мораторна,т.е. неустойка за забавено
изпълнение и служи за обезпечаване на вредите от такова неизпълнение.Следва да се
отчете,че тя обезпечава срочното изпълнение на комплекс от непарични задължения на
изпълнителя за доставка и полагане на комбинирана покривна топло- и хидроизолация на
обект на възложителя.По начина обаче,по който е уговорена дължимата от изпълнителя
мораторна неустойка,размера на същата не е обвързан с обема на неизпълнението.Същата е
предвидена като процент от цялата стойност на договора за всеки ден забава и дължимостта
й фактически не зависи от това какво точно по вид и размер неизпълнение е допуснато от
поетите от изпълнителя комплексни непарични задължения.И както абсолютна резонно е
прието в обжалваното решение,дори неизпълнената част да е сравнително малка,то
неустойката се изчислява по един и същи начин-върху цялата стойност на договора.По
начина,по който неустойката е уговорена,начисляването й не предвижда отчитане и на
хипотеза,при която има своевременно изпълнение на част от задълженията,като
задължението за доставка на материала,но е допусната забава в монтажа на уговорената
покривна изолация.В тази връзка правилно е прието от първоинстанционния съд,че подобен
подход не е адекватен на принципа на справедливост,тъй като видно от текста на чл.1 от
договора,стойността на материала,чиято доставка се осигурява от изпълнителя,съставлява
6
72 % от стойността на целия договор,но дори и в случаите на срочно изпълнение на
задължението за доставка на същия материал,при забавено изпълнение на задължението за
монтажа му неустойката пак би се начислявала и върху стойността на доставения материал
/като част от цялата стойност на договора/.
На следващо място,настоящият състав също споделя необходимостта от извършения
в първоинстанционното решение паралел между спорната клауза за неустойката,дължима от
изпълнителя за забавено изпълнение на задълженията му и предвидената в т.40 от договора
мораторна неустойка,дължима от възложителя при забавено изпълнение на поетите от него
парични задължения или пък на задължението му за приемане на възложената работа.Такъв
паралел не е недопустим,а напротив-необходим при преценката на възражението за
нищожност на конкретната клауза за неустойка,тъй като същият спомага за преценката дали
е налице равнопоставеност на страните в създадените граждански и търговски отношения,а
същата преценка има отношение към крайната такава относно действителността на
оспорената неустоечна клауза.От фактическа страна в тази насока прави впечатление,че
уговорената в чл.40 от договора неустойка,дължима от възложителя за забавено изпълнение
на плащанията по договора и/или приемане на възложената работа,е предвидена в размер на
0,5 % от стойността на забавеното плащане за всеки просрочен ден,но не повече от 10 % от
стойността на договора.Т.е. при изчисляването на неустойката по т.40 от договора се държи
сметка както за обема и стойността на неизпълнението,така е поставен и краен предел на
начисляването на неустойката-не повече от 10 % от стойността на договора.Подобен краен
предел на начисляване на дължимата от изпълнителя неустойка по чл.41 от договора не е
предвиден,нито пък размера на неустойката е обвързан с обема на неизпълнението,както
вече се посочи по-горе.С оглед на това правилно е прието от първоинстанционния съд и се
споделя от настоящата инстанция,че в случая е налице нарушение на принципите на
справедливостта и равнопоставеността на страните в гражданските и търговските
отношения и са създадени условия за обогатяване на едната страна за сметка на другата,като
тази неравнопоставеност е заложена още при сключването на договора и е изначална.А
предвид всичко изложено по-горе,уговорената клауза за неустойка по чл.41 излиза и извън
присъщите й функции,посочени по-горе,като създава условия за неоснователно обогатяване
на едната страна по договора за сметка на другата.
Предвид горните съображения настоящият съд намира,че е налице противоречие на
процесната уговорка по т.41 от договора с добрите нрави,което прави същата нищожна,а
това пък налага извода за неоснователността на процесния иск и отхвърлянето му като
такъв.Именно такива са и крайните изводи на ОС-П. в обжалваното решение,поради което
същото решение следва да бъде потвърдено като правилно.
Предвид изхода от спора-отхвърлянето на иска,заявеното от ответника възражение за
прихващане на подлежи на разглеждане и преценка по същество.
С оглед неоснователността на разгледаната въззивна жалба,дружеството-
жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемото дружаство сумата от
5380,80 лв. адвокатско възнаграждение /с начислен ДДС/ съгласно представения с отговора
7
на въззивната жалба договор за правно съдействие от 07.06.2021 г.Следва да се посочи,че в
договора е предвидено плащането на уговореното в посочения размер адвокатско
възнаграждение да бъде извършено на две вноски по банков път и по настоящото дело са
представени платежно нареждане от 28.07.2021 г. и преводно нареждане от 29.07.2021 г.,с
които се удостоверява реалното плащане на договореното адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260155 от 13.04.2021 г.,постановено по т.д.
№342/2020 г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XI-ти състав.
ОСЪЖДА „В.С.“ООД-гр.Я.,с ЕИК ********** да заплати на „И.Р.С.“ЕООД-
с.П.Е.,обл.П. с ЕИК ********** сумата от 5380,80 лв. /пет хиляди триста и осемдесет лева и
осемдесет стотинки/,представляваща направени във възивната инстанция съдебни разноски
за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8