РЕШЕНИЕ
№ 77
гр. Пловдив , 04.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Таня Б. Георгиева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20215300501210 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Медицински институт на МВР против
Решение № 261560/07.12.2020г., пост. по гр.д.№ 3723/2020, ПРС, с което е признато
уволнението на Й. К. А., извършено със Заповед № 261/27.01.2020 г. на Директора на
Медицински институт на МВР, с която й е наложено дисц. наказание „уволнение” и
ТПО е прекратено на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, за незаконно и е отменено, като Й.
К. А. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „***“ в Медицински
институт на МВР, като са присъдени и разноски.
Жалбоподателят МИ на МВР поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Соча, че съдът неправилно е преценил събраните поделото
доказателства, като е приел, че работникът е научил за разрешаване на отпуска от
работодателя. Поддържа, че от събраните доказателства се установява точно обратното
– че работникът е бил уведомен, че не му се разрешава ползването на отпуск и въпреки
това е отсъствал от работа. Поддържа, че по делото се доказва, че работникът е
отсъствал нарочно поради факта, че е материално-отговорно лице, което е следвало да
присъсва лично в този период, с оглед извършвана ревизия. Моли съда да отмени
1
обжалваното решение и да постанови ново такова, с което отхвърли предявените
искове. Претендира разноски.
Въэззиваемата страна Й. К. А. оспорва подадената въззивна жалба. Счита, че
жалбоподателят тълкува избирателно и откъслечно събраните по делото доказателства,
които при комплексна преценка доказват, че тя е била уведомена за даденото от
работодателя съгласие за ползване на платен отпуск. Счита за правилен извода на съда,
че веднъж дадено съгласие от работодателя за ползване на отпуск, то повече не може
да се оттегли без съгласието на работника. Настоява, че при доказателствена тежест за
работодателя, той не е установил спазване на процедурата по налагане на
дисциплинарно наказание – уволнение. Развива подробни съображения за
противоречията в показанията на свидетелите на работодателя, които според
въззиваемата страна не установяват твърдените от работодателя факти за провеждан
разговор и уведомяване на работника , че отпускът му не е разрешен. Развива доводи и
за това, че по длъжностна характеристика тя не е МОЛ. Счита, че действията на
жалбоподателя по време на дисциплинарното производство са тенденциозни,
непоследователни и лишени от логика. Поддържа и неспазване на императивните
срокове за налагане на дисциплинарни наказания по чл.194 от КТ. Моли за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирана
страна – ответник, останал недоволен от постановено съдебно решение, откъм
съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на иска, с който е
бил сезиран. При това положение следва да се приеме, че решението е валидно и
допустимо.
Обжалва се решение, с което е уважен иск на работник за признаване на
уволнението му за незаконосъобразно и отмяната му, възстановяване на заеманата
преди уволнението длъжност. Предявени са обективно съединени искове с правно
2
основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ.
Безспорно е по делото, че Й. А. е работила по трудово правоотношение с МИ на
МВР в периода от 2014г./ видно от приложеното копие на трудово досие/ до
27.01.2020г., когато й е връчена заповедта за уволнение. Длъжността, която е заемал е
„***“. Видно от представеното в копие и в оригинал Заявление от 09.09.2019г. от Й. А.
до Директора на МИ на МВР за ползване на платен годишен отпуск за периода
01.10.2019-10.10.2019г. , същото е съгласувано като са положени два подписа на „
съгласен“ и „съгласувано“, както и е отбелязана резолюция „разрешавам да ползва 8
дни за периода 01.10.19-10.10.19г.“ и подпис. Под това каре е изписан ръкописен текст
: „ не във връзка със заповед 2993/27.09.2019“. Под този текст няма подпис и дата. По
делото е изготвена и приета СГЕ с в.л.С., която установява, че този текст е изписан от
проф. д-р Н. С., който е директор на МИ на МВР. По делото са събирани и гласни
доказателства – разпитвани са свидетелите Б. Т. и П. Ф.
Свид. Т. твърди, че работи като зам. Директор на МИ на МВР от 2013г. Твърди,
че редът за ползване на отпуск е служителят да подаде стандартна бланка в
деловодството, същата да се съгласува с прекия ръководител, а след това да се изпрати
в София за разрешение от директора. Той изписва „разрешава“ или „не разрешава“,
като последната резолюция се приема за вярна. В случая знае, че д-р Ф. лично е
уведомил служителя, че отпускът й не се разрешава. Това станало на 26.09.2019г.
Свидетелят Ф. твърди, че на 29.09.2020г./!, касае се за молба от 2019!/ отишъл в
София по конкретен повод. В кабинета на д-р Т. бил уведомен, че на старшата сестра
А. няма да й бъде разрешен отпуск. Причината била заповед на директора за сдаване на
медицинско имущество. Още същия ден, след като се прибрал в Пловдив, се обадил на
А. и я уведомил за това, че отпускът й е отказан. Свидетелят твърди, че лично е
написал и подписал „съгласувано и подпис“ в процесната молба, но за съгласувал не
знае чий е подписа. Редът за подаване на заявления за отпуск е да се подаде в Пловдив
и се изпрати в София чрез служебната поща, която пътува всеки ден.
По делото са приложени болнични листове на А., от които се установява, че в
периода от 10.10.2019 до 13.01.2019г. е ползвала отпуск за временна
неработоспособност поради заболяване.
Представени са покана от 07.11.2019г. от директора на МИ на МВР до А. за
даване на обяснения за причините за неявяване на работа, като същата е връчена на
служителя на 14.01.2020г. и обяснения на А. от 21.01.2020г. . Представена е Заповед №
261/27.01.2020г. на директора на МИ на МВР за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“ на А. заради нарушения на трудовата дисциплина по чл.187, ал.1, т.1 от
КТ – неявяване на работа повече от два дни – в периода 01.10-08.10.2019г., както и
3
неизпълнение на законните нареждания на работодателя – чл.187, ал.1, т.7 от КТ, без да
е посочени кои точно са те.
Събираните по делото доказателства относно спорът дали служителят е МОЛ,
какви заповеди за предаване на имущество са издавани и сроковете за това, съдът
намира за ирелевантни за настоящия спор, т.к. заповедта за уволнение е издадена
заради неявяване на работника за времето на поискания платен годишен отпуск и
липсват изложени обстоятелства относно неизпълнение на тези заповеди.
При така установеното от фактическа страна се правят следните правни изводи :
За да е налице законосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“, работодателят следва да спази процедурата по налагане на
наказанието, сроковете за това, както и да мотивира заповедта си като посочи ясно и
конкретно какви са дисциплинарните нарушения, да прецени тежестта им и да посочи
какво наказание налага във връзка с тези нарушения. Съгласно нормата на чл. 195, ал.
1 от КТ, която е императивна и за която съдът следи служебно / съгл. ТР№1/2013,
ОСГТК, ВКС/, заповедта за дисциплинарно наказание следва да има минимално
задължително съдържание – в мотивите следва да е посочен нарушителят,
нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който
се налага. Липсата на който и да е от тези реквизити, от една страна нарушава правото
на защита срещу уволнението на работника или служителя, а от друга страна прави
невъзможна проверката за законосъобразност на заповедта за налагане на наказание,
която следва да извърши съдът. При противоречие между обстоятелствената част и
правното основание , следва да се извършва преценка за законосъобразност като се
извлече вида на нарушението на трудовата дисциплина, според обективните му
признаци в заповедта. Съгл. чл.193 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на
дисциплинарно наказание да изслуша или поиска обяснения от работника, във връзка с
вменените му нарушения на трудовата дисциплина, като неизпълнението на това
задължение води до отмяна на дисциплинарното наказание без да се изследва въпросът
по извършване на нарушенията по същество. Законодателят е въвел и срокове за
налагане на дисциплинарните наказания в нормата на чл.194 от КТ – до два месеца от
откриването на нарушението, но не по-късно от една година от извършването му. След
изтичане на тези срокове се погасява дисциплинарната власт на работодателя, т.е.
сроковете са преклузивни. В случаите, в които работникът ползва отпуск за временна
неработоспособност, обаче, тези срокове не текат, т.к. работодателят не може да
проведе дисциплинарно производство като изиска писмени обяснения или изслуша
работника.
При възникване на трудов спор относно законосъобразността на наложено
наказание „дисциплинарно уволнение“ предмет на изследване в съдебното
4
производство са наведените от работника оплаквания за незаконосъобразност, като в
тежест на работодателя е да установи, че законосъобразно е упражнил
дисциплинарната си власт, както и че е спазил императивните разпоредби в
дисциплинарното производство.
По настоящето дело всъщност се спори по спазването на преклузивните срокове
за налагане на дисциплинарно наказание, като видно от представените болнични
листове служителят се е явил на работа едва на 14.01.2020г. и това е първият възможен
ден, в който работодателят е могъл да изиска от него обяснения за разследваното
нарушение на трудовата дисциплина. В уволнителната заповед са изложени фактите,
установени от работодателя , свързани с подаване на молбата за отпуск и отказът му да
я разреши, описана е процедурата по провеждане на дисциплинарното производство,
като работодателят е приел, че са налице две нарушения на трудовата дисциплина
неявяване на работа по чл.187, ал.1, т.1 от КТ и неизпълнение на законните
разпореждания на работодателя – по чл.187, ал.1, т.7 от КТ. От самата заповед не става
ясно кои законни разпореждания не са изпълнени от работника, като изложението
касае единствено неявяването на работа. За второто дисциплинарно нарушение, съдът
намира, че заповедта не е мотивирана съгл. чл.195 от КТ и не може да се извърши
проверка за законосъобразност, доколкото не става ясно фактически за неизпълнение
на кои разпореждания е наложено дисциплинарното наказание.
По отношение материалната законосъобразност на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание за неявяване на работа, съдът намира следното : Съгл.
чл.187, ал.1, т.1 от КТ неявяването на работа съставлява нарушение на трудовата
дисциплина. Неявяването на работа означава отсъствие от работа без наличие на
законоустановена причина за това / ползване на отпуск на различни основания,
визирани в гл.VIII на КТ/. Неявяването на работа в продължение на два
последователни дни пък е въздигнато от законодателя в толкова тежко дисциплинарно
нарушение, съгл. чл.190, ал.1, т.2 от КТ, че се наказва с налагане на дисциплинарно
наказание – уволнение. Както вече бе посочено неявяването на работа не е
дисциплинарно нарушение в случаите на ползване на отпуск на някое от основанията
предвидени в закона. Платеният годишен отпуск е регламентирано субективно право
на всеки работник/служител, като размерът и начина на ползване е разписан в КТ и в
Наредбата за работното време, почивките и отпуските. За да е налице основание за
правомерно ползване на платен отпуск, е необходимо работникът да подаде заявление
до работодателя за това, както и писмено разрешение от страна на работодателя, като
двете волеизявления следва да са съвпадащи по съдържание относно вида, размера и
конкретния период на отпуска. За работодателя не съществува нормативно задължение
да уведоми работника за отказа си да разреши ползването на платения годишен отпуск,
като работникът следва сам да се осведоми за решението на работодателя. Така,
5
ползването на разрешен платен годишен отпуск се съставлява нарушение на трудовата
дисциплина.
По настоящето дело се установява безспорно, че А. е подала молба за ползване
на платен годишен отпуск в периода 01-10.10.2019г още на 09.09.2019г. Видно от
самата молба, а и от показанията на прекия й ръководител – св. Ф., се установява, че
той е съгласувал тази молба. Видно отново от самата молба, същата е съгласувана с
положителна резолюция от директора, в която са посочени дните на отпуск и периода.
Тази резолюция е подписана от него. Следователно е налице дадено съгласие от
работодателя за ползването на платен годишен отпуск. Спорният момент е поставянето
на втора резолюция с противоположно съдържание. С нея се отказва отпускът, като
същата , обаче не е подписана. Вярно е, че от приетата СГЕ се установява, че също е
изписана от директора на института. Въпросът, който се поставя е дали
законосъобразно е поставена втората резолюция и дали същата може да породи
действие. От съдържанието на втората ръкописна резолюция се установява, че тя е
поставена не по-рано от 27.09.19г. / посочено е , че е във вр. със заповед от тази дата/.
В този смисъл показанията на свид. Т. се явяват несигурни и опровергани, т.к. той
твърди, че още на 26.09, т.е. поне един ден преди издаване на цитираната заповед, е
имало отрицателно становище за ползването на отпуск. Свид. Ф. пък твърди, че самият
той е разбрал за това отрицателно становище едва на 29.09., т.е. два дни преди
началото на ползване на отпуска. В същото време трудно може да се приеме, че в един
и същи ден директорът ще направи две взаимно изключващи се волеизявления. Още
повече, че от показанията на свид. Ф. се установява, че молбите за отпуск пътуват със
служебната поща ежедневно. При това положение молба , подадена на 09.09. , едва ли
би стояла без разглеждане повече от две седмици. Нелогично би било и съждение , че
работник, подал молба за отпуск, няма да узнае дали му е разрешен същия повече от
две седмици след подаването на молбата за това и ще изчаква до последните два, три
дни, за да се осведоми. Вярно е, че преки доказателства за това, кога служителката А. е
разбрала, че отпускът й е разрешен няма, но доколкото това съставлява фактическо
действие, което обичайно се извършва до няколко дни след подаване на молбата, то е
очевидно, че последващата резолюция за отказ е поставена много след като са
съвпаднали волеизявленията на работника и работодателя за ползването на отпуск за
конкретен период. Така с второто волеизявление, на практика, работодателя оттегля
съгласието си за ползването на отпуск. Според съда, липсва подобна правна
възможност това да стане без изричното съгласие на работника. Липсва позитивна
нормативна уредба в тази насока, но като се изхожда от общите принципи на правото
за добросъвестно упражняване на права на страните във всяко правоотношение, както
и от уредбата на други правоотношения между работодател и работник в КТ, при
които след съвпадение на волеизявленията за настъпване на даден факт, изменение на
постигнатото съгласие се допуска само при постигане на ново съгласие между
6
страните, то се налага извода, че работодателят няма правна възможност с едностранно
изявленение да оттегли вече дадено разрешение за отпуск. Приемане на противното би
закриляло недобросъвестното упражняване на права и би поставило работника в
неблагоприятно положение до началото на ползването на отпуска да не знае дали в
крайна сметка ще може да го ползва или не.
Ако пък се приеме противната теза – че работодателят разполага с власт да
оттегли съгласието си до началото на ползване на отпуска, то следва да се приеме, че за
това оттегляне е необходимо работникът да бъде уведомен. Този случай се отличава от
общото правило, че работодателят не дължи уведомяване на работника за становището
си по молбата за ползване на отпуск, т.к. работникът вече знае за разрешения му
отпуск и не може да му се вменява в задължение да проверява ежедневно за промяна на
намеренията на работодателя. В случая по делото не се доказва категорично това да е
сторено от работодателя. В тази насока са единствено показанията на свид. Фотев,
които не са подкрепени от други доказателства по делото, а следва и да се отчете
служебната зависимост на свидетеля с работодателя.
С оглед на изложените съображения, съдът намира, че по делото се доказва
твърдението на А., че за исковия период е ползвала законно разрешен й платен
годишен отпуск. Респективно, не се доказва изложеното в уволнителната заповед
дисциплинарно нарушение – неявяване на работа повече от два дни без основателна
причина. Сочените от работодателя диспциплинарни нарушения се явяват недоказани,
поради което и издадената заповед за налагане на дисциплинарно наказание се явява
неправилна и незаконосъобразна. Предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ за отмяна
на дисциплинарното уволнение се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен.
С уважаване на главния иск следва да се разгледа и акцесорния – за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. От ЛТД на ищцата А. се
установява, че преди уволнението е работила на длъжността „***“ в МИ на МВР. На
тази длъжност тя следва да бъде възстановена.
До същите фактически и правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд,
поради което и обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателя следва да заплати на въззиваемата страна
сторените разноски във въззивното производство в размер на 750лв. заплатено
адвокатско възнаграждение.
С оглед на изложеното съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261560/07.12.2020г., пост. по гр.д.№ 3723/2020,
ПРС.
ОСЪЖДА Медицински институт на МВР, ЕИК *********, да заплати на Й. К.
А., ЕГН **********, сумата от 750лв. разноски във въззивното производство .
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от обявената дата 09.06.2021г.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8