Решение по дело №348/2018 на Апелативен съд - Пловдив

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   

              

           № 316

 

                                     гр. Пловдив, 19.11.2018 г.            

 

                                В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети състав, в открито заседание на трети октомври, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ

              ЕМИЛ МИТЕВ

 

при участието на съдебния секретар Златка Стойчева, изслуша докладваното от съдия Георги Чамбов в.търг.дело № 348 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

          Образувано по въззивната жалба на И.К.Д. против Решение № 95 от 20.02.2018 г., постановено по т.д. № 611 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която са осъдени „Ф.Д.“ ООД, „Ф.Д. 1“ ООД, „Е.Е.Д.“ ООД, Д.Н.Д. и И.К.Д. да заплатят при условията на солидарност на „К.8.“ ЕООД *** следните суми: сумата от 18 458 евро ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 15.09.2016 г. – датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, представляваща остатък от дължима главница по сключен на 12.01.2009 г. Договор за банков кредит № *****, ведно с анекси към него, между „Р/Б/“ ЕАД и от друга стана  - „Ф.Д.“ ООД като кредитополучател, а като солидарни длъжници/съдлъжници  - „Ф.Д.1“ ООД, „Е.Е.Д.“ ООД, Д.Н.Д. и И.К.Д., задълженията по който Договор за банков кредит са цедирани от „Р/Б/“ ЕАД на „К.8.“ ЕООД със сключен между тях на 20.08.2013 г. договор за цесия; сумата от 78.45 евро редовна лихва за периода 03.08.2013 г. – 19.08.2013 г. по Договора за банков кредит № ***** цедирана на „К.8.“ ЕООД с договора за цесия; сумата от 8392.16 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на посочената дължима главница от 18 458 евро, в размер на законната лихва за периода от 06.06.2014 г. – 14.09.2016 г., включително; както да заплати солидарно с останалите ответници и сумата 5668.39 лева съдебни разноски.

Във въззивната жалба се съдържа оплакване, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, необсновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е да се отмени решението на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му част и вместо това се постанови друго, с което се отхвърлят  изцяло предявените искове, както и да й се заплатят направените деловодни разноски за двете инстанции.

От въззивницата И.К.Д. е постъпила и частна жалба против постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 762 от 25.04.2018 г. по същото т.д. № 611 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането й за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Искането й е определението да се отмени и се измени решението в частта за разноските, като се намали присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение като прекомерно.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от процесуалния представител на „К.8.“ ЕООД, с който се изразява становище в подкрепа на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Искането е решението на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му част да се потвърди, като в полза на въззиваемия се присъдят направените деловодни разноски.

  Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:

  Подадената от И.К.Д. е недопустима в частта, с която се обжалва решението в осъдителната му част, отнасяща се до  останалите ответници - „Ф.Д.“ ООД, „Ф.Д. 1“ ООД, „Е.Е.Д.“ ООД и Д.Н.Д., поради което въззивното производство по жалбата в тази част следва да се прекрати. В такъв случай предметът на въззивното производство ще се ограничи само до онази част от описаното решение, с която е ангажирана солидарната отговорност на въззивницата Д..

  Ищецът „К.8.“ ЕООД се легитимира като титуляр на процесните вземания с договор за цесия от 20.08.2013 г., с който „Р/Б/“ ЕАД прехвърля на „К.8.“ ЕООД сумата от 18 536.45 евро, от които 18 458 евро - главница и 78.45 евро - редовна лихва за периода 03.08.2013 г. – 19.08.2013, представляващи към датата на сключване на договора неизискуеми вземания на банката към „Ф.Д.“ ООД по сключен Договор за банков кредит № *****/12.01.2009 г., ведно със седем броя анекси към него, между „Р/Б/“ ЕАД, кредитополучателя „Ф.Д.“ ООД и солидарните длъжници или съдлъжници „Ф.Д.“ ООД, „Ф.Д. 1“ ООД, „Е.Е.Д.“ ООД, Д.Н.Д. и И.К.Д..

Установено е също, че по силата на този договор банката е предоставила на кредитополучателя „Ф.Д.“ ООД банков кредит в размер на 80000 евро, който е бил усвоен изцяло, като с част него е рефинансиран съществуващ револвиращ кредит, отпуснат от банката на същото дружество по договор от 28.02.2006 г., а остатъкът е бил предназначен за оборотни средства на дружеството – кредитополучател.

Първоначално срокът за погасяване на кредита е уговорен до 15.12.2011 г. Впоследствие със следващи анекси, срокът е променен до 05.11.2012 г., а с последния анекс № ***********г. крайният срок за погасяване на кредита е продължен до 05.06.2014 г. Освен това, с допълнителните анекси, след установяване от страните на непогасения остатък от кредита, са били предоговаряни и някои от условията, свързани с начина на погасяване на дължимия остатък, размера на погасителните вноски и пр.

Предвид установените по делото факти, неоснователни са преди всичко поддържаните от въззивницата Д. възражения за нищожност на договора поради липса на воля, противоречие с добрите нрави заради нееквивалентност на престациите, както и поради заобикаляне на закона.

Пасивната солидарната отговорност на И.Д. произтича от сключения между „Р/Б/“ ЕАД и кредитополучателя „Ф.Д.“ ООД договор за банков кредит, по който Д. се е задължила солидарно с кредитополучателя и с други, свързани с нея лица, за изпълнението на всички задължения, произтичащи от договора за кредит и последващите анекси към него – чл.8 от договора. Установено е, че както договорът, така и последващите седем броя анекси, са подписани лично от Д. в качеството й на съдлъжник, което опровергава възраженията й за липса на съгласие във връзка с ангажирането на солидарната й отговорност по този договор наред с главния длъжник и с останалите солидарни длъжници. Липсата на изрични изявления във всеки от последващите анекси, че И.Д. встъпва в остатъка от дълга на кредитополучателя към датата на сключването им, не променя качеството  й на съдлъжник, както и отговорността й по дълга, независимо от неговата промяна, тъй като анексите не засягат кръга на първоначално задължените с договора лица, а освен това, по изричната воля на главния длъжник и на солидарно отговорните длъжници, поетата с договора отговорност се отнася и до всички задължения, произтичащи от този договор и последващи анекси към него – чл.8.1.

В подкрепа на възраженията за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, се навеждат доводи, че във връзка с учредената за обезпечаване вземанията на банката, от ответницата Д. ипотека върху недвижим имот, представляващ към онзи момент нейна и на съпруга й Д.Д. съпружеска имуществена общност, е налице „нееквивалентност на насрещните престации“, тъй като срещу учредената ипотека Д. не получавала нищо. Поддържаното възражение очевидно предпоставя тезата, че учредяването на ипотека за обезпечаване на чужд дълг представлява двустранна възмездна сделка, каквато всъщност тя не е, поради което и твърдението за „нееквивалентност на престациите“ в подкрепа на възражението за нищожност на договора, в случая е неоснователно.

Несъстоятелни са доводите в подкрепа на възражението за нищожност на договора за цесия, че тъй като единият от съдружниците в дружествата - длъжници Д.Д. е бивш съпруг на въззивницата, а понастоящем е във фактическо съжителство с едноличния собственик на ищеца-цесионер „К.8.“ ЕООД, то чрез прехвърляне на вземането, се целяло заобикаляне правилата на имуществената общност в режим на СИО.

Предмет на цесията са парични вземания на банката - кредитор към юридическо лице – дружество, цесионерът също е търговско дружество, поради което не е налице връзка между това вземане и имуществените отношения, произтичащи от прекратената СИО на бившите съпрузи. Дори, във връзка с това възражение, ответницата да визира учредената от нея и бившия й съпруг ипотека върху семейното жилище, както и възможността, при евентуална публична продан за удовлетворяване на дълга същото да бъде придобито от „К.8.“ ЕООД, то отново би липсвала  връзка между подобно хипотетично правоотношение и имуществените отношения между бившите съпрузи, тъй като никой от тях по никакъв начин не е свързан с имуществото на това дружество.

Във връзка с поддържаното от въззивницата оспорване изискуемостта на  процесните вземания, по делото е установено следното:

Безспорно установено е преди всичко, че процесните вземания произтичат от срочен договор за банков кредит, както и че последният, уговорен с Анекс № ***********г., срок на действие на договора, съответно – за погасяване на получения кредит, е до 05.06.2014 г. – чл.2 от Анекса. В същия анекс страните са установили, както размера на остатъка от задължението, така и вида, броя, и размера на погасителните вноски, а също - и падежите на всяка от тях – чл.3 от Анекса. Следователно, страните и солидарните длъжници са били наясно, както с размера, така и с падежите на отделните вноски. Тъй като изискуемостта на остатъка от дълга /разпределен на отделени месечни вноски/ е била изрично и подробно уговорена с анекса, същата е настъпвала автоматично към определената за всяка вноска крайна дата за погасяването й.

При наличието на посочените уговорки, след прехвърляне на вземането, за цесионера не възниква задължението на свой ред да кани длъжниците да изпълнят, той като вземането преминава върху него такова, каквото цедентът го е притежавал. Единственото изискване в случая е цедентът да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне, и по отношение на въззивницата И.Д. това извършено, като същата е получила лично съобщението на 29.08.2013 г.

Действително, при сключване на договора за цесия, сключен между Р/Б/“ ЕАД и „К.8.“ ЕООД, вземанията от 18 458 евро – неизплатена главница и 78.45 евро - редовна лихва за периода 03.082013 г. – 19.08.2013, все още не са били изискуеми в пълния си размер, тъй като договорът е бил сключен преди уговореният с договорът за банков кредит краен срок за изплащане на остатъка от кредита. Тъй като ищецът не основава вземането си на настъпила предсрочна изискуемост, възражението, че липсвало изявление на банката до длъжниците за превръщане на кредита в предсрочно изискуем е неотносимо към спорното правоотношение.

От доказателството по делото е установено, че и към датата на подаване на заявленията по чл.417 ГПК, и към датата на постъпване на исковата молба – 15.09.2016 г. в съда, крайният срок за погасяване на кредита 05.06.2014 г. е бил изтекъл, което означава, че изискуемостта на непогасените към тези дати вноски, вече е бил налице. Според приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, непогасените задължения по договора за банков кредит и анексите към него, към датата на прехвърляне на вземането - 20.08.2011 г. и към крайната дата от срока на действие на договора - 05.06.2014 г., възлизат на 18 458 евро – неизплатена главница и 78.45 евро - редовна лихва за периода 03.082013 г. – 19.08.2013 г. Следователно, главните искове са доказани по основание и размер.

          Тъй като не се спори, че след падежа на последната вноска 05.06.2014 г., не са извършвани плащания по посочения остатък от задълженията от страна на солидарните длъжници в т.ч. и от въззивницата И.Д., същите дължат на кредитора – цесионер обезщетение за забава, което, според заключението на ССчЕ, за исковия период от 06.06.2014 г. до 15.09.2016 г., възлиза на 8392.16 лв.

Предвид изложеното, Пловдивският апелативен съд намира, че предявените обективно съединени осъдителни искове са доказани по основание и в установените съобразно приетото заключението на вещото лице размери. В такъв случай, постановеното в същия смисъл решение на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му част е правилно и следва да се потвърди.

По подадената частна жалба против постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 762 от 25.04.2018 г., с което е оставено  без уважение искането на И.Д. за изменение на постановеното решение в частта за разноските, Пловдивският апелативен съд намира следното:

 Искането на ответницата Д. по чл.248 ГПК се основава на възражението за прекомерност на заявеното от ищеца и присъдено от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение в размер на 3440 лв.

В настоящото производство отново се поддържа това възражение. Възражението е неоснователно.

Действително, уговореното и заплатено от ищеца на процесуалния му представител адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство надвишава предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер, но само това обстоятелство не е достатъчно, за да се определи възнаграждението като прекомерно. Тук следва да се отбележи, че определяйки минималния размер на възнаграждението, първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата, отчитайки броя на обективно съединените искове. В тази връзка не може да бъде споделено изразеното в частната жалба становище, че за всеки отделен иск следвало да се представя отделен договор за правна помощ и защита, доколкото такова изискване не се съдържа в Наредбата. Договорът за правна помощ се сключва за представителството и защита по делото, предмет на което са обективно съединените искове.

Следва да се отчете и продължителността на първоинстанционното производство, съответно броят на съдебните заседания, с оглед приложението на разпоредбата на чл.7, ал.8 от посочената Наредба, което в случая не е било сторено от Пловдивския окръжен съд. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че извършените допълнителни разноски в тази хипотеза следвало да се установяват с представен документ за заплатено възнаграждение за всяко заседание, доколкото подобно изискване също не се съдържа в посочената разпоредба. Допълнителният характер на това възнаграждение се отнася до минимално дължимия и определен съобразно предходните разпореди размер, а не до последователността на плащанията. Нито Законът за адвокатурата, нито Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения изключват възможността възнаграждението да се уговаря и заплаща предварително. Това не означава, че при преценка за съответствието на уговореното и предварително заплатено възнаграждение с предвидените в Наредба № 1 минимални размери на адвокатските възнаграждения, не следва да се вземат предвид възникналите допълнително в хода на производството предпоставки за допълване на възнаграждението  

Неоснователно е и изразеното в подкрепа на частната жалба становище, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност. В случая тази сложност е обусловена и от броя на обективно съединените искове, и от множеството ответници, и от многобройните заявени и поддържани от ответницата Д. възражения против тези искове. В този смисъл, уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение, надвишаващо с около 8 % минимално дължимото според Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не може да бъде дефинирано като прекомерно. Постановеното в същия смисъл обжалвано определение на Пловдивския окръжен съд е правилно и следва да се потвърди.

В полза на въззиваемия „К.8.“ ЕООД следва да се присъдят направените във въззивното производство деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2660 лева. Пловдивският апелативен съд преценява като неоснователно направеното от процесуалния представител на въззивницата възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като за тази инстанция същото е съобразено с предвидените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения изисквания, съдържащи се в чл.7, ал.1, т.1, т.3 и т.4 вр. с чл.2, ал.5.

 Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд  

 

Р      Е     Ш     И     :

         

ОСТАВЯ без разглеждане въззивната жалба на И.К.Д. против Решение № 95 от 20.02.2018 г., постановено по т.д. № 611 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта му, отнасяща се до „Ф.Д.“ ООД, „Ф.Д. 1“ ООД, „Е.Е.Д.“ ООД и Д.Н.Д., като прекратява производството по делото в тази част.

В тази част настоящото решението има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страната.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 95 от 20.02.2018 г., постановено по т.д. № 611 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която И.К.Д. е осъдена да заплати солидарно с „Ф.Д.“ ООД, „Ф.Д. 1“ ООД, „Е.Е.Д.“ ООД, Д.Н.Д. на „К.8.“ ЕООД, следните суми: сумата от 18 458 евро ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 15.09.2016 г. – датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, представляваща остатък от дължима главница по сключен на 12.01.2009 г. Договор за банков кредит № *****, ведно с анекси към него, между „Р/Б/“ ЕАД и от друга стана  - „Ф.Д.“ ООД като кредитополучател, а като солидарни длъжници/съдлъжници - „Ф.Д.1“ ООД, „Е.Е.Д.“ ООД, Д.Н.Д. и И.К.Д., задълженията по който Договор за банков кредит са цедирани от „Р/Б/“ ЕАД на „К.8.“ ЕООД със сключен между тях на 20.08.2013 г. договор за цесия; сумата от 78.45 евро редовна лихва за периода 03.08.2013 г. – 19.08.2013 г. по Договора за банков кредит № *****, цедирана на „К.8.“ ЕООД с договора за цесия; сумата от 8392.16 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на посочената дължима главница от 18 458 евро, в размер на законната лихва за периода от 06.06.2014 г. – 14.09.2016 г., включително, както и сумата 5668.39 лева съдебни разноски.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 762 от 25.04.2018 г., постановено по т.д. № 611 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на И.К.Д. за изменение на постановеното по същото дело Решение № 95 от 20.02.2018 г. в частта за разноските.

 ОСЪЖДА И.К.Д., ЕГН ********** да заплати на „Р/Б/“ ЕАД, ЕИК *********, сумата 2660 лева адвокатско възнаграждение за производство по в.т.д. № 348 по описа за 2018 г. на Пловдивския апелативен съд.

 

Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страната при условията на чл.280 и сл. от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ:1.                           2.