Решение по дело №535/2024 на Административен съд - Кюстендил

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Делото е образувано по жалба от К. Т. Г., с [ЕГН] и постоянен адрес: гр. Кюстендил, [улица], чрез адвокат Д. З., срещу Решение № 1040-09-36/16.10.2024 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 091-00-817-3/12.08.2024 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на решението на основанията по чл. 146, т. 4 и 5 от АПК. Претендира се отмяната му, както и присъждане на направените разноски по делото.

В съдебното заседание по делото адвокат Д. З. поддържа жалбата.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Кюстендил, чрез процесуалния си представител по пълномощие юрисконсулт А. Д., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

К. Г. е подал заявление с вх. № 807-903/15.09.2022 г. до директора на ТП на НОИ – Кюстендил с искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава – членка на Европейския съюз (ЕС), а именно – Франция (за периода от 07.09.2022 г. до 13.09.2022 г.). Към заявлението е приложено копие от документ, издаден на 15.09.2022 г. от „Банка ДСК” АД, с данни за банковата му сметка. С писмо изх. № У-091-00-817-1/16.09.2022 г. по описа на ТП на НОИ – Кюстендил Г. е уведомен за необходимостта от представяне на допълнителни документи, свързани с упражняваната от него трудова заетост във Франция. С Разпореждане № 091-00-817-1/16.09.2022 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) е спряно до издаване на структуриран електронен документ (СЕД) U017 и СЕД U004 от компетентната институция на Франция, необходими за преценка правото и размера на претендираното обезщетение. На 26.09.2022 г. Г. е представил документи, свързани с осигурената заетост във Франция. В попълненото заявление за удостоверяване на осигурителен стаж във Франция той е посочил период на осигурена заетост от 07.09.2022 г. до 13.09.2022 г. и причина за прекратяване на трудовата му дейност – изтичане на срока на договора. В декларацията относно определяне на пребиваване е посочил, че последният период на заетост във Франция е от 07.09.2022 г. до 13.09.2022 г., както и че през този период преобладаващата част от роднините му са живели в Република България, че не притежава собствено жилище и няма деца, както и че преобладаващата част от социалните му контакти са в България, и възнамерява да се установи в България. Представил е и заявление за удостоверяване на осигурителен стаж във Великобритания, с деклариран осигурителен период по законодателството на същата от 18.02.2020 г. до 12.08.2022 г.

Чрез електронната система за електронен обмен на социалноосигурителна информация между България и ЕС до компетентните институции на Франция и на Великобритания са изпратени структурирани електронни документи съответно U001СВ и U003, и U001, за издаване на документи за осигурителен стаж и доход. На 18.10.2022 г. са получени СЕД U017, с който компетентната институция на Франция удостоверява осигурителен период по законодателството на Франция за времето от 07.09.2022 г. до 13.09.2022 г. и основание за прекратяване на последната заетост – „дата на изтичане на договора”, и СЕД U004, с който удостоверява доход от заетост за времето от 07.09.2022 г. до 13.09.2022 г., включително, в размер на 511,90 евро. На 20.01.2023 г. е отправено искане към компетентната институция на Франция за уточняване верността на потвърдения кратък период на заетост и на получената информация с Н006, че Г. не е регистриран в службите по заетостта във Франция. На 27.07.2023 г. е постъпил СЕД X010, с който компетентният орган на Франция уведомява, че не може да предостави исканата информация и СЕД Н002. На 19.01.2024 г. е получен СЕД Н006 с текст „Търсещият работа не е регистриран в агенцията по заетостта”. Във връзка с непълната и противоречива информация от Франция на 09.11.2023 г. е създаден нов случай на СЕД U001СВ и всички документи, представени от Г., които са издадени във Франция, са изпратени до компетентната ѝ осигурителна институция за издаване на СЕД U017 (осигурителен стаж), като отново е отправено искане да бъде извършена проверка на работодателя, поради съмнение за фиктивна заетост (заетост само по документи). Отговор от Франция не е получен. От Великобритания е получен СЕД U002, с който компетентната институция на Великобритания удостоверява период на осигурена заетост от 18.02.2020 г. до 12.08.2022 г. С Разпореждане № 091-00-817-2/30.07.2024 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил на основание чл. 55 от КСО производството по отпускане на ПОБ е възобновено. По данни от информационната система на НОИ Г. работил е по трудово правоотношение в България от 06.06.2014 г. до 19.08.2014 г. и след 19.08.2014 г. до датата на подаване на процесното заявление не е осъществявал трудова дейност по българското законодателство. Той е регистриран в Агенцията по заетостта на 15.09.2022 г. На 28.06.2023 г. е сключил трудов договор с български осигурител.

С Разпореждане № 091-00-817-3/12.08.2024 г. длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил е отказало на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11, § 3, б. „а” и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на жалбоподателя. В мотивите на разпореждането е посочено, че Г. е упражнявал трудова дейност във Великобритания в периода от 2017 г. до 2022 г. (преди и след края на преходния период по смисъла на Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от ЕС и Европейската общност за атомна енергия (Споразумението за оттегляне), след което има краткотрайна трудова дейност във Франция в периода от 07.09.2022 г. до 14.09.2022 г., и след нея е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство. Периодите на заетост обосновават наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Великобритания. Посочено е, че през 2018 г. Г. е подал заявление за отпускане на ПОБ след прекратяване на трудово правоотношение с работодател във Великобритания и същото е отпуснато за периода от 30.11.2018 г. до 29.03.2019 г. Периодът на получаване на ПОБ по законодателството на България прекъсва периода на заетост във Великобритания. В попълнената декларация относно определяне на пребиваване през 2018 г. Г. е вписал, че възнамерява да се установи в страната. След получаване на обезщетението обаче той отново е заминал да упражнява трудова дейност във Великобритания и има потвърден период на заетост там от 18.02.2020 г. до 12.08.2022 г. Обоснован е извод, че за Г. държавата по пребиваване е Великобритания и на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б. „а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 Република България не се явява компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което липсва основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Разпореждането е връчено на Г. на 24.09.2024 г. Той го е обжалвал по административен в срока по чл. 117, ал. 2, т. 2 във вр. ал. 1, т. 2, б. „б” от КСО пред директора на ТП на НОИ – Кюстендил, с жалба с вх. № 1012-09-53/27.09.2024 г. С Решение № 1040-09-36/16.10.2024 г. директорът на ТП на НОИ – Кюстендил е отхвърлил жалбата, като изцяло е споделил съображенията в обжалваното пред него разпореждане и извода, че няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица. Посочил е, че доколкото Г. е осъществил „стабилна/дългосрочна заетост” във Великобритания, Република България не се явява държавата по пребиваването му, и завръщайки се в България след прекратяване на краткосрочната си трудова си заетост във Франция, той не се завръща в държавата по пребиваване, а в държавата си по произход, и правилно с обжалваното разпореждане е прието, че България не се явява компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване. Решението е връчено на Г. на 28.10.2024 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО срещу акт, който подлежи на оспорване по съдебен ред и от лице с правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения:

Обжалваното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б” от КСО – директорът на ТП на НОИ – Кюстендил, в предписаната от закона форма и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Решението е издадено в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби и с целта на закона. Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а, ал. 1 от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; и не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Като част от ЕС Република България е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство, кои са осигурените социални рискове, какви обезщетения се отпускат и при какви условия, как се изчислява размерът на обезщетенията и други. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, но не заместват националните системи. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 (Регламента по прилагането). Считано от 31.01.2020 г. Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия не е член на ЕС, като от същата дата е в сила Споразумението за оттегляне. Неговите норми уреждат пълно или частично прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 в зависимост от това в коя разпоредба от Споразумението за оттегляне попадат заинтересованите лица. Разпоредбата на чл. 30 от Споразумението за оттегляне определя кръга от лицата, за които са приложими правилата за координация на системите за социална сигурност в цялост, като нормата касае лица с периоди на осигуряване до края на преходния период (т.е. до 31.12.2020 г.). Според чл. 30, ал. 2 от Споразумението за оттегляне посочените лица попадат в обхвата на чл. 30, ал. 1 от същото докато продължават да се намират без прекъсване в една от описаните ситуации, обхващащи едновременно държава членка и Обединеното кралство. Нормата на чл. 32 от Споразумението за оттегляне определя специални случаи, които се отнасят за лицата, които не попадат или вече не попадат в чл. 30, като за същите се прилага само принципа на сумиране на периоди за осигуряване, заетост, самостоятелна заетост или пребиваване за придобиване на права и задължения, произтичащи от такива периоди, т.е. регламентира частичното прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 само за целите на сумирането. Обхванатите лица са граждани на ЕС и граждани на Обединеното кралство, за които преди края на преходния период се е прилагало законодателството на Обединеното кралство, съответно на държава членка. Това са група лица, които са придобили осигурителни периоди само преди 31.12.2020 г. или преди и след 31.12.2020 г.

В случая спорът между страните е от правен характер и се свежда до определяне на компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последният период на трудова заетост е бил в държава – членка на ЕС, различна от държавата членка, която е сезирана със заявление за изплащане на обезщетението. Жалбоподателят, като български гражданин, е гражданин на държава – членка на ЕС, и спрямо него намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 2 от същия). С този регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване; и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, б. „а” от Регламент (ЕО) № 883/2004, като чл. 61 от същия регламент въвежда и принципа на сумиране на периоди, т.е. компетентната институция на държава членка, съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от него законодателство. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Така, съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава членка, както ако е пребивавало в тази държава членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава членка. Според чл. 65, § 2, изр. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, б. „а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване” се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й” от Регламент (ЕО) № 883/2004 – мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед на центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и по-специално доколко е постоянен характерът му, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, и други, примерно изброени в цитираната разпоредба. Съгласно чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В член 1, б. „й” и б. „к” от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване” и „престой”. Както бе посочено по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й” от Регламент (ЕО) № 883/2004 „пребиваване” е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к” „престой” означава временно пребиваване. В Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, се изясняват понятията „обичайно пребиваване”, „временно пребиваване” и „престой”. Тези определения, посочени в Регламент (ЕО) № 883/2004, са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава членка, доколкото съгласно правото на ЕС може да има само една държава членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. В Практическия наръчник се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми.

В случая решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради извода, че не българската институция е компетентна, като е извършил правилна преценка на всички обстоятелства от значение за спора и е приложил насочващите преценката критерии. Предвид събраните по делото писмени доказателства жалбоподателят не доказа постоянното си местопребиваване в Република България във връзка с посочените по-горе обстоятелства. Към датата на подаване на заявлението за отпускане на ПОБ – 15.09.2022 г., Г. е безработно лице, доколкото е с прекратено трудово правоотношение поради изтичане срока на договора му във Франция, и се е завърнал в държавата, чийто гражданин е – Република България. От събраните по делото доказателства се установява, че той има период на осигурена заетост от 07.09.2022 г. до 13.09.2022 г., включително, във Франция, и периоди на осигурена заетост във Великобритания от 08.05.2017 г. до 30.09.2017 г., включително, от 26.03.2018 г. до 29.11.2018 г., включително, и от 18.02.2020 г. до 12.08.2022 г., включително (преди и след края на преходния период по смисъла на Споразумението за оттегляне). Г. се е завърнал в България след прекратяване на заетостта му във Франция и се е регистрирал в Дирекция „Бюро по труда” – Кюстендил, като търсещо работа лице, на 15.09.2022 г. Не се установява обаче към момента на последната заетост на жалбоподателя държава по пребиваването му да е била Република България, за да се приложи по отношение на него изключението по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а оттам и да се приеме, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция. Само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на преобладаващата част от роднините му е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в България (вж. в т. см. Решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, Т- 124/01 и Т-320/01, EU: Т: 2003: 153, § 85). Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Практическия наръчник. Според Съда на ЕС (Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, С-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава членка по пребиваване е държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси, и в този контекст при оценката следва да се вземе предвид положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване. В случая от жалбоподателя не са представени доказателства, удостоверяващи семейното му положение и статусът на семейните и социалните му контакти. Същият е декларирал, че няма деца и не притежава собствено жилище, че през периода на последната му заетост в чужбина преобладаващата част от роднините му са живели в Република България, както и че преобладаващата част от социалните му контакти са в България. Естествено е той да има близки и родственици в Република България, тъй като това е страната по неговия произход, но доколкото не са представени никакви доказателства за връзки с тях, те не могат да се определят като значителни по смисъла, който се влага в това понятие в цитираната практика на Съда на ЕС, както и в Практическия наръчник. Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си по произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата по произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е декларирано от страна на жалбоподателя. Вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (вж. в т. см. Решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, Т 60/00, EU: Т: 2001: 129, § 62). Жалбоподателят не притежава недвижим имот в Република България. Не се установява в рамките на заетостта му в чужбина основните му връзки и контакти, неговите икономически и социални интереси да са били свързани основно с Република България. Понятието „държава членка, в която пребивава” трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на интересите му (вж. в т. см. Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi). В тази връзка следва да бъде разгледан и периодът на получаване от Г. на обезщетение за безработица, отпуснато от национален орган след прекратяване на заетостта му във Великобритания през 2018 г., за периода от 30.11.2018 г. до 29.03.2019 г. Безспорно е, че след изтичане на периода на изплащане на горепосоченото обезщетение в България, жалбоподателят, въпреки декларираното при подаването на заявлението за отпускане на ПОБ трайно намерение за установяване в България, се е завърнал във Великобритания с оглед на възстановяване на заетостта си там. В този смисъл, не може да се приеме, че прекъсването за този срок е с намерение той да установи обичайното си пребиваване в Република България. Декларираното намерение за установяване трайно в България може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Както бе посочено, самото деклариране, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване в България, не е достатъчно.

Предвид изложеното правилно административният орган е приел, че завръщайки се в България, К. Г. не се е завърнал в държавата си по пребиваване, а е променил пребиваването си след приключване на заетостта във Франция, т.е. завърнал се е в държавата си по произход, но не и по пребиваване, поради което липсва основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. От месец май 2017 г. той преимуществено работи във Великобритания и за съвсем кратко време – във Франция, без да има качеството на пограничен работник по смисъла на чл. 1, б. „е” от Регламент (ЕО) № 883/2004. Престоят му в България след 29.11.2018 г. е с оглед на получаване на парично обезщетение за безработица по българското законодателство, след което се е завърнал във Великобритания и има период на заетост от 18.02.2020 г. до 12.08.2022 г. (преди и след края на преходния период по смисъла на Споразумението за оттегляне). Трудовата заетост на Г. във Великобритания определя достатъчно трайна и тясна връзка с държавата по заетост. Не се доказа в настоящото съдебно производство центърът на жизнените интереси на жалбоподателя да е останал и да е бил в Република България.

По изложените съображения обжалваното решение е законосъобразно и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена.

На основание чл. 143, ал. 3 от АПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на НОИ (юридическото лице, в чиято структура е ответникът) юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24, изр. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата от К. Т. Г., с [ЕГН] и постоянен адрес: гр. Кюстендил, [улица], срещу Решение № 1040-09-36/16.10.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 091-00-817-3/12.08.2024 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО към ТП на НОИ – Кюстендил.

ОСЪЖДА К. Т. Г., с [ЕГН] и постоянен адрес: гр. Кюстендил, [улица], да заплати на Националния осигурителен институт юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

Решението е окончателно.